Друго, с което съм много съгласна – родителят да се справи с това да е достатъчно смел, за да признае грешките в х-ра си, и грешките на родителите си; ако не го направи, няма как да поеме друга линия, а дори ако детето “се самосезира” и поиска да я поеме, родителят ще му пречи. Имам 1 любима книга, “Хора на лъжата” на Морган Скот Пек; тя си е известна, но все пак – говорейки за природата на злото у хората, той казва, че за носителя на злото (от всякакъв мащаб, дори най-”дребния”) най-страшното нещо на света е да се осъзнае като такъв, и той прави всичко възможно да си попречи в тая посока – вкл. разпространява злото упорито и целеустремено.

Хубава статия и хубави коментари:))!

Според мен, най-важното нещо да се научи едно дете, е да задава въпроси. И да прави избор САМО и след като направи избора, да се попита детето з”ащо направи този избор”. неговите причини може да ви се сторят смешни, детски и прочее. Но са си негови. После да се обясни защо този избор е грешен или правилен от ваша гледна точка. Децата разбират и то повече отколкото си мислим.

Племеника ми не може да говори .. но вече разбира и гледа умно като му кажеш да си намери биберона. Хваща, търси и намира. Пипна пламъка на свещичката на тортата за 1вия си рожден ден и повече не повтори … рева, разбира се … но решението си беше негово

Както знаете пилетата `фърчат. Откакто почнах да `фърча преди 2 години /стават на 1-ви сл. месец/,  животът ми се промени .. защото започнах да взимам решения без да се колебая. Малко късно наистина но … какво пък … такова е, ще го променям . и започнаха да се случват нещата, когато вземеш решение. Когато решение е от теб, а не отвън, тогава си и повече мотивиран да направиш нещо.

И последно, че стана дълго. Ако не следваш решението, все едно не си го взел и се връщаш в начална позиция.

Радваш ме ЛееАнн. продължавай

“възпитана нерешителност” – много ми харесва като словосъчетание и се надявам да нямаш нищо против да го използвам в следващи статии по темата.

Лесно ми е да говоря, защото още нямам деца и предполагам, че е много трудно да се отсее на момента, до каква степен трябва да се намесиш в една ситуация и до каква трябва да го оставиш детето само да се оправя.

Наистина е трудно да се отсее. Общо взето трябва да имаш изградена концепция за възпитанието – какво искаш да дадеш на децата си, какви хора да станат и т.н. – още преди да ти се е наложило да възпитаваш, т.е. още преди да имаш деца. И в зависимост от това – преценяваш на момента – кога какво, колко и докъде… Аз си изграждах концепцията, наблюдавайки приятелките си и техните деца и спомняйки си какво е било и не е било, като съм била дете…

Все пак си мисля, че за вземането на правилно решение винаги водеща е била и ще бъде истинската обич…

Да, стремежът ни е да взимаме правилните решения и това е най-трудното. Най-мразех като бях дете, да ми кажат “За твое добро е” или “Като имаш деца ще разбереш”. Ама аз искам сега да разбера, не като ми мине детството!!! Сега се старая да обосновавам пред децата си всяко свое решение. Не само заради тях. А и заради себе си – за да се уверя, че постъпвам правилно. Понякога отнема години, за да получиш потвърждение, че това е подходът!

А бе не е лесно… но пък си струва

LeeAnn: така е – те не го правят за някой друг, а за себе си, но не го осъзнават щом търсят благодарност от другия. И аз съм си задавала често този въпрос. Част от отговора, до която успях да стигна е, че такива хора търсят себереализация чрез признанието на другите. Те по презумпция имат ниско мнение за себе си и оттам следва нуждата да чуват непрекъснато колко околните са им благодарни за свършеното от тях.
Много съм се учудвала на майки, които се заблуждават, че бидейки непрекъснато до детето си, правят най-доброто за него. Което е абсольтно глупаво дори и само заради факта, че то няма винаги да е възможно.

Лесно ми е да говоря, защото още нямам деца и предполагам, че е много трудно да се отсее на момента, до каква степен трябва да се намесиш в една ситуация и до каква трябва да го оставиш детето само да се оправя.

Все пак си мисля, че за вземането на правилно решение винаги водеща е била и ще бъде истинската обич – когато искаш най-доброто за детето си, това не означава най-скъпите играчки и най-красивите дрехи, а най-вече да го възпиташ мъдро, да го научиш да бъде умно, силно и добро. Това понякога ще означава лишения, а те са трудни – по-лесно е да лишиш себе си от нещо, отколкото този когото обичаш…
А бе не е лесно…

Това си има дефект за околните. Както малките деца след като бъдат прекалено обгрижвани спират взимат решения, така и големите – членовете на нашите семейства, колеги и т.н. също спират ако попаднат на някой, който може да ги взима вместо тях.

Та апела ми е към прекалено решителните. Внимавайте.

Не прекалявайте с взимането на решения, колкото и лесно да ви е. На други им е много по – трудно и определено не им помагате ако ги взимате вместо тях.

“Всичко хубаво в характера на децата ни се дължи на нас; всичко лошо в характера на децата ни също се дължи на нас.”

Абсолютно съм съгласна и не мисля, че е пресилено. Нито грам.

@Таня
приказвай, приказвай, така се раждат интересните разговори

Винаги съм се учудвала, когато видя жена, която се изгърбва в къщи заради мъжа си и най-накрая му казва: “аз колко много правя за теб, а ти – едно благодаря дори не ми казваш”.

Тя не се гърби само заради него, а заради себе си. Смята, че така ще угоди… на някой, на нещо…
Това са хора, които правят нещата “от хорски срам”, а не защото вярват или искат да ги направят. Още обаче не съм си отговорила на въпроса защо го правят и дали наистина се чувстват добре така…

За обгрижването си съвсем права. От децата прави мекотели, а от възрастните – толкова завършени егоисти, че понякога “мекотело” е за предпочитане.

Винаги съм се учудвала, когато видя жена, която се изгърбва в къщи заради мъжа си и най-накрая му казва: “аз колко много правя за теб, а ти – едно благодаря дори не ми казваш”.

Ми много ясно – когато правиш много неща за някой, при това без той да ги е искал – освен че го отучваш той сам да ги прави, а от друга страна – не виждам логика да се очаква благодарност за нещо, което другият приема, че ти искаш да го направиш и затова го правиш.

Обгрижването смятам, че е вредно, когато с него се прекалява. То задушава обекта и прави от него мекотело.

Децата трябва да са на каишка, която да не усещат и да е невидима за тях, но която родителят трябва винаги да може да дръпне назад.

Много приказки пак изприказвах …

Реакция след минутка-две освестяване: Това… таковата… не, НЯМА да задавам крайно нескромни въпроси като “това от до каква степен личен опит е писано?” Нямаш представа колко много от идеите ти, да не кажа и думите ти, съвпадат с неща, които съм откривал за самия себе си и неща, които след това съм казвал и на други, у които съм откривал същата възпитана нерешителност, с която у себе си все още се боря, вече почти успешно :\

От време на време се досещам за цитат, който е достигнал до мен през поне двама-трима души – майка ми го е чула от своя колежка, която го е видяла някъде, и тя не знае къде, някога, и тя не знае кога. Май бил цитат от книга на някаква психоложка, която се обръща към родителите като цяло – “Всичко хубаво в характера на децата ни се дължи на нас; всичко лошо в характера на децата ни също се дължи на нас.” Да, малко е преувеличено, но тези твои писания за нерешителността само още веднъж показват колко малко е преувеличено наистина!