Много добре иначе съм разбрала за какво се говори в статията, за това и в края на коментара си казвам кои деца имат нужда от нашата подкрепа. Казала съм и че когато стане въпрос за български деца в нужда, държавата ни визира изоставените по домовете деца, отклонявайки се от истински нуждаещите се от помощ (онези, белите деца на нормалните родители), защото пак ще те цитирам: “… вносителите нямат сметка да ги внасят. А нямат сметка, защото държавата така е послала… и така нататък…”
Когато става въпрос за деца, чието здраве струва пари и то много пари, не мога да остана безучастна и да не изразя своето мнение. Което винаги е спонтанно и първосигнално. Пак казвам своето…, което не е задължително да съвпада с чието и да е.

Преди три години се роди моето дете…много по-рано от очакваното…лежали сме в неонатология, в кувьоз…лежали сме до деца с отлепени ретини, до деца със сърдеча недостатъчност, до деца с бъбречни проблеми, до едно детенце с поредния здравословен проблем и…без майка, която беше починала в деня на раждането му…Посещавахме известно време и болницата за деца с церебрална парализа…нагледала съм се на какво ли не.
Видяла съм болката, страданието, отчаянието и…надеждата едновременно. И в тези моменти сърцето ми е било свито, както и сега, затова и спонтанно реших да напиша своя коментар.
Бог да бъде с всички сладурчета, които се борят за живота си, и с техните родители, така като беше и е с нас и нашето момче.

В случая обаче, според мен ти не си разбрала за какво говоря в статията.

Говоря за бяло дете на нормални родители, болно от левкимия. Дете, на което държавата не осигурява безплатните лекарства. Парадоксалното е, че същите тези лекарства и платени не могат да се намерят, защото не се внасят. А не се внасят, защото вносителите нямат сметка да ги внасят. А нямат сметка, защото държавата така е постлала… и така нататък…

Така че, приемам мнението ти по принцип, но то е извън контекста, който съм вложила.

Ей така, спонтанно ми дойде всичко и го излях в думи, просто споделих. Споделих своето мнение.

Не е истина, направо. Именно – на фона на онази фльорца дето пееше за Могилино и сега дето се “моли” за децата от Хаити, а за нашите деца – нищо…, щото няма драма, няма известност, няма… нищо няма…

Дали еленко се трогна от Капитал или още се вълнува от популярността, която придоби чрез митниците?

Ето затова протестирахме на студа през 2006 – заради мерцедесите, които властта си купува вместо лекарства за болните…

Как така да нямали печалба, когато в България всички лекарства са най-скъпите в Европа? Те какво още искат…

Ебаси и гнусните хора в тая държава, ебаси и мизерниците, ебаси и жалките души…

Нямам думи. И аз бях тръгнала да пиша друго в блога си, но то може да почака.

да, сетих се кой е и ще ти напиша нещо интересно по мейла след малко

А, иначе – ти много добре знаеш, че няма да изтрия коментара ти, дори и да не съм се сетила от кого е. Няма да го изтрия, защото не е обиден за мен или читателите ми и защото изразява лично мнение и открита позиция.

затова, за да не се налага да ми казваш, че не ти пиша – пиши ми ти

ще се радвам да чета дългите ти коментари

Извинявам се за дългия коментар, ако прецениш го изтрий, няма да се сърдя. Някак си не мога да се разсърдя на такъв човек като теб Макар че от много време не ми пишеш Мисля че по e-mail-а ми ще се сетиш кой пише

Последвай авторът на коментар #4.

А коя е тази статия на Аксиния, че не успях да я намеря?

Наистина и двете статии казват приблизително едно и също и вариантите са два:
- или аз съм успяла да го напиша с по-умерен тон от нея,
- или моите читатели са по-тактични от нейните.

Това обаче не е важно. Важното е, че се говори и то, че се говори по различен начин, който да пасва на различните типове читатели. Защото е добре всеки да разбере посланието – за мен това е най-важното.

Аз нямах намерение това да е акцента на публикацията, но ми се изтръгна от душата и го оставих.

Явно самото съществуване на институцията Могилино не е достатъчно бедствие. Очевидно трябва да организираме я земетресение, я потоп, за да се трогне журналистическото и зрителско сърце и да осиновим първо някое от децата, които са само на няколкостотин километра от нас, не на друг континент.