То е ясно, че не всичко е розово, въпросът е как да се справим. Скоро писах за една камъчета – хвърли им едно око: http://www.leeneeann.info/blog/?cat=11

И другото е нещо мноого изтъркано, но пък подходящо: Прави каквото трябва (според теб), пък да става каквото ще

Да (относно невъзможността за мир и усмивки), затова хората в един момент претръпват и започват да създават вицове от подобни неща, да ги иронизират, да не им обръщат внимание, да превключват канала, да извръщат глава, когато минават покрай тях – сякаш всичко е розово, а ако не е розово – значи е в друго измерение. Е, вярно, че повечето от тези хора не намират всичко розово, защото се взират толкова сериозно в малките си проблеми, че те стават по-големи от тях самите… И аз съм така…

Въпросът е докъде ще стигнем така? Проблемите няма да намалеят, нито ще се решат, като спрем да им обръщаме внимание. Веднъж си говорихме с един приятел, че ако човек се замисли малко върху света, в който живее, няма начин да не се депресира за цял живот

Звучиш ми сложно и объркано… Ти (и никой друг) не би могъл да поеме върху себе си болката от това, че в самолетни катастрофи умират хора, преди да им е дошло времето, нито пък болката от самото знание за мъка и болка…
Ако съумея да приема тази болка, никога няма да съумея да бъда в мир и хармония със себе си, няма да се чувствам добре, няма да съумея да дам усмивка…

А ти защо сливаш в едно страха и болката?

Глупаво е на две на три да говоря за това.

Но не можах да остана безразлична към лаични коментари.
Първия и най-базисен страх е страхът от разпад.
Като усещане е близък до този, който преживяват възрастните и се опитват да го обяснят като страх от полудяване /силна паника/, която се преживява с множество телесни симптоми – като задушаване, потене, бучене в ушите, усещане за пръскане на главата и т. н.
Вторият базисен страх, но стъпващ върху първият е страхът от отделяне.
той се появява едва когато настъпят усещанията за Другия,
познат е популярно като “депресивен” страх, страх от изоставяне, от чувство за мъртвост, от вътрешно разкъсване и т. н.
На мястото на т. н. имам много какво да кажа, но няма да го правя в това тясно поле, още повече, че не говоря на Дачи.
Тя тези неща си ги знае по рождение.
Третия базисен страх е междинен, съпътстващ този депресивния и страхът от загубата на любовта на Обекта.
Междинният страх, обаче характеризира, и едни от най-тежките психични разстройства:
страх от загуба на контрол.
идва споменатия вече – страх от загубата на любовта на обекта.
после се наслагва този от вътрешния ни съдник.
той е един от най-късно възникващите, защото и вътрешния ни съдник се формира няй-бавно и най-късно.
да…, той най-често се изпитва под формата на угризения и чувства на вина.
Идват и страхове, които само зрели индивиди могат да изпитат.
Повярвайте, те са значително малко:
страх от изолация;
неспособност за генератичност;
неспособност за интегритет, който се преживява като силно отчаяние.
Страхът е сложно понятие – многофакторен процес.
Мога много да ви кажа за него, но не смятам за нужно.
Изключително важна роля играе в живота на човека.
Особено последните страхове, които изброих, се считат за критерий за интелект.
Човек трябва да е узрял психически, за да ги изпитва.
Опитвам се да кажа, че това, че изпитвам страх, какъвто и да е той, не ни прави слаби,
начинът по който преодоляваме този страх ни прави човеци.
Сигурно имам както правописни, така и стилистични грешки при изразяването на горенаписаното.
Но съм го казала на един дъх!
Моля да бъда извинена за тях.

Кой ви е казал, че червеното е червено?

Физическата болка нарушава целостта на тялото и учи от какво да се предпазваме. Страхът е емоцията, която предизвестява потенциална болка. Той е полезен за оцеляването ни в това отношение, но не е достатъчна преграда, за да води до тотално бездействие.

Обидата и унижението пък нарушават целостта на духа – те не учат на нищо – те трябва да бъдат преодолявани. Страхът от обида и унижение блокира комуникацията. Той много трудно бива преодоляван.