Skip to main content.
May 20th, 2017

Принцесата, която вярвала в чудеса

Имало едно време една Принцеса, която освен че била очарователна, пленителна и омайна, вярвала в чудеса! Но не в обикновени чудеса, като идването на Пролетта, изгревът на Слънцето и добрината на хората, а в Рицарски чудеса!

Принцесата вярвала, че красивите спомените живеят вечно в сърцата на хората, скрити прилежно в малки диамантени стъкленици и че Рицарите винаги изпълняват обещанията си.

Изминали били десет години откакто Мрачният рицар поел по най-дългия път да търси Дървото на любовта и скритите в клоните му тайни, и макар и без думи, обещал на Принцесата да се върне, … някой ден…

Времето минавало…

Принцесата сменяла кули и дворци, прически и одежди, но въпреки това знаела, че Рицарят ще я намери, защото споменът за него проблясвал като звездица и осветявал пътя към нея, винаги когато Принцесата срещнела усмивка, когато била тъжна или била радостна, когато била щастлива или била умислена…  

Времето минавало, а Принцесата чакала, защото вярвала в чудеса. Но, Принцесата, освен очарователна, пленителна и омайна, била и умна и знаела, че вместо да чакаш чудо, ти сам трябва да бъдеш чудо и затова започнала да мисли какво изкушение да предложи на Рицаря, та той да поиска да се върне.

Била готова да му предложи усмивката си, но знаела, че той няма да я приеме, защото да вземеш усмивката на Принцеса, това означава да я направиш завинаги тъжна и да помрачиш цялото Царство…

Била готова да му предложи сърцето си, но знаела, че той няма да го приеме, защото това би я направило безсърдечна, което е по-лошо даже от това да е тъжна…

Била готова да му предложи ума си, но пък… празноглава принцеса….бърр…

Затова, накрая, Принцесата решила да направи на Мрачния рицар… Торта за Рожден Ден!

Но, не обикновена торта за рожден ден, а много много специална Торта_за_завръщане_на_Мрачен_Рицар!

Първият слой на тортата подправила с какао и кафе, та когато Рицарят го вкуси, да научи за всички мисли, спомени и емоции, които държали Принцесата будна…

Вторият слой направила от захарни целувки, слепени с ванилов крем с лек лимонов оттенък – слой нито твърде сладък, нито твърде кисел, достатъчно въздушен и достатъчно плътен – също като времето, в което Принцесата чакала Рицаря да се върне…

А накрая, Принцесата украсила тортата с лилиуми от ягодов фондан и тайно се надявала Рицарят да опита първо тях, защото те били всичко, което той трябвало да знае!

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 2:20 AM EEST

5 Comments »

June 27th, 2016

Рицарят, който познавал нощта (2)

(Началото…)

Тогава Рицарят разкрил на Принцесата истинската причина за посещението си в нейното Царство, като й разказал своята история…

Рицарят се бил борил със Змейове и Лами, за да задоволи капризите на своенравни принцеси, бил воювал с дракони, чудовища и великани, бил пребродил много планини и гори, бил препускал надлъж и на шир, без почивка и без покой, и така и не разбрал кога и как успял да изгуби… съня си!

Всеки ден, когато след дълга битка се оттеглел уморен и се надявал в обятията на мрака да намери заслужена почивка и покой в съня, се случвало нещо… Нещото в началото било странно, после било интересно, но накрая станало изморително и досадно!

Всяка вечер, когато Рицарят се освобождавал от доспехите и броните си, около него ставало светло…

Рицарят първо се опитвал да разбере откъде идва тази светлина…

След това започнал да се чуди защо става светло, след като той всъщност повече харесвал тъмнината и затова водел нощта навсякъде със себе си…

След това, вместо в сън, прекарвал много часове в мисъл за отминали битки и предстоящи предизвикателства…

Накрая сънят съвсем се отказал да идва при него…

Една вечер, след поредната спечелена битка, чул двама рицари да си говорят за Принцеса от далечно Царство, която криела вълшебни тайни и знаела как да съживи повехнали рицарски сърца и как да избави рицарите от техните брони

Рицарят, който познавал нощта си помислил, че може би Принцесата има тайна, с която ще върне съня при него…

И потеглил на път… Пристигнал по-бързо, отколкото се надявал и се представил на Принцесата. Първоначално тя била изненадана и даже малко объркана, но след това открила вълшебната тайна, която да помогне на този Рицар и да му върне съня…

Принцесата знаела, че има едно единствено нещо на света, което може да покани съня отново на клепачите ти – хубавата приказка 🙂

И Принцесата започнала всяка вечер да разказва по една приказка на Рицаря…

Принцесата не поискала нищо в замяна, надявала се единствено сънят да се върне при Рицаря преди да й свършат приказките…

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 5:55 AM EEST

26 Comments »

June 24th, 2016

Рицарят, който познавал нощта

Имало едно време една Принцеса, която освен че била умна, разумна, прелестна и омайна, много обичала да… спи 🙂

Тя затваряла очички когато Слънцето си тръгвало и отстъпвало път на мрака и ги отваряла едва когато то я погалело отново на сутринта. Вероятно затова Принцесата никога не била виждала нощта! Тя знаела, че светът е пълен с рицари, които познават добре нощта, но и тях никога не била срещала. Даже била сигурна, че никога няма и да ги срещне, защото си мислела, че те обитават тъмното и не излизат на дневна светлина…

И тъй като обикновено на принцесите никой никога за нищо не им противоречи, тя нямало как да знае, че греши. Затова, ако си мислите, че на принцесите им е лесно да си живеят в своя собствен свят – дълбоко се заблуждавате – нямате представа колко е изморително всичко да откриваш и да научаваш самичка!

Затова, когато Рицарят, който познавал нощта, пристигнал в Царството, Принцесата се изненадала.

Изненадала се не от черните му доспехи и сянката на нощ в очите му – Принцесата била срещала Мрачни рицари и преди…

Не се изненадала и от това, че не носел думи със себе си, нито от това, че бил изгубил пътя

Изненадала се от… нощта, която Рицарят навсякъде водел със себе си… Уж било светло, а около Рицарят било тъмно… Уж било ден, а около Рицарят ухаело на нощ…

Затова, когато наближило време Слънцето да се оттегли, Принцесата отново се изненадала, защото с наближаването на мрака, доспехите и бронята на Рицаря започнали да се отдръпват и на тяхно място дошла… светлина.

Принцесата дори не предполагала, че нощта може да е светла! Това допълнително я объркало – та, нали денят трябва да е светъл, а нощта – тъмна!

Рицарят успокоил Принцесата като й обяснил, че наистина нощта не трябва да е светла. Обяснил й, че нощта трябва да е тъмна, прохладна, уханна и успокояваща и че нощта е измислена, за да могат Принцесите да спят спокойно, за да си починат и да могат на сутринта отново да се радват на първите слънчеви лъчи, които се промъкват в съня им и да имат сили да откриват света отново и отново.

Тогава Принцесата, която освен умна, разумна, прелестна и омайна, била и много любопитна, попитала Рицаря, как така тогава покрай него нощта винаги е светла!

Тогава Рицарят разкрил на Принцесата истинската причина за посещението си в нейното Царство…

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 4:29 PM EEST

12 Comments »

January 4th, 2013

Рицарят без броня

Имало едно време една Принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна. Тя живеела в най-високата кула на замъка си, далеч от хорската суета и близо до залеза. Толкова близо до залеза, че известно време това била единствената топлина, която очите на Принцесата срещали. И добре, че било така, иначе не само частица от сърцето й щяло да се превърне в стъкленица…

Минало известно време, преди Принцесата да свикне с мисълта и усещането, че част от сърцето й било затворено в стъкленица. Тревожела се всеки път, когато й се налагало да го ползва – когато помиришела цвете, или когато чуела завладяваща песен, или когато съзерцавала небето… Притеснявала се, защото не знаела, дали стъкленицата, която носела в сърцето си, ще издържи. Принцесата се страхувала, че ако стъкленицата се счупи, тя отново ще стане тъжна, неочарователна и очакваща… А тя не се харесвала такава и затова толкова много внимавала.

Докато внимавала обаче, изведнъж се изплашила, че ако продължава да внимава толкова много, може сърцето й да забрави да усеща, да забрави да харесва и най-страшното – да забрави да обича! Принцесата не можела да си позволи да спре да чувства – та това би означавало ходенето боса по тревата да не й носи радост, красивите песни да не могат да извикат сълзи в очите й, и дори залезът да не може да й донесе очакване!

Затова Принцесата решила, че е време да отвори отново сърцето си и да си стане пак същата – очарователна, пленителна и омайна, усмихната и лъчезарна, радваща се и създаваща радост, обичана и раздаваща обич…

Рицарят без броня се появил сякаш от никъде, точно когато Принцесата си пожелала да си бъде такава, каквато била преди. И сякаш, за да сбъдне точно това желание, той поканил цялото царство на бал. Ама наистина цялото царство – всеки, който имал желаниe, можел да отиде.

Тази идея се харесала на Принцесата. Даже нещо повече – тя решила да отиде на бала облечена като непринцеса и да наблюдава света отстрани. Отстрани… Но грешала…

Рицарят я разпознал сред тълпата, веднага щом я зърнал. В очите й открил отминаваща тъга, видял дълбоко сърце, с всичките му тъмни кътчета и дори вълшебна стъкленица в едно от тях. Рицарят знаел, че най-лесният начин да достигнеш най-закътаните ъгълчета на принцесешко сърце, е да го понесеш във вихрен танц. Рицарят поканил Принцесата на танц и тя приела.

Докато се носели сред облаци от звук и пламък, Принцесата промълвила, почти без глас, само на себе си:  „Аз съм истинска Принцеса…” и тогава чула Рицарят да казва „Знам, видях го в очите ти…”

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 6:00 AM EEST

14 Comments »

January 26th, 2009

Принцесата, която очаквала завръщането на Рицаря, който бил загубил думите

Живяла някога една принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна! Живее и сега – в Царство, далеч от хорската и дворцова суетня. Царство, в което нямало нищо друго освен трева, поточета, небе, замък (няма как без замък) и една кула. Кула, от която Принцесата гледала залеза.

Всяка вечер, тя се изкачвала до най-високото място в кулата и впервала поглед в далечината. Слънцето постепенно се скривало зад хоризонта, а очите на Принцесата постепенно свиквали с тъмнината и тя продължавала да се взира дори когато навън настанел непрогледен мрак.

Принцесата прекарвала толкова дълго време в кулата и се взирала така дълго в тъмата, че била свикнала да разпознава трепета на листата и полюшването на клоните, причинени от преминаването на хора и животни през гората.

Седяла Принцесата в кулата, наблюдавала и чакала.

Чакала Рицарят да се върне. Той й бил обещал, в мига, в който бил намерил загубените думи и я бил прегърнал. Рицарите винаги изпълняват обещанията си.

Чакала и си повтаряла всичко, което искала да му каже, когато той се върне. Повтаряла го, защото се страхувала да не го забрави. Искала да му разкаже за шепотът на вятъра, които бил пропуснал да чуе, за облаците, които бил пропуснал да види, за приятелството, което бил пропуснал да преживее…

С всеки изминал ден й ставало все по-трудно да си спомни.

Когато затворела очи, отново виждала светлинката в тъжните му очите и топлината в дълбокия му глас, но не можела да си позволи да затвори очи.

Страхувала се да не пропусне завръщането му. Страхувала се, че той може да мине покрай нея незабелязано. Страхувала се и се взирала.

Всеки трепет на листата, всяко полюшване на клонките, й носели надежда.

Всяко разочарование й причинявало усещането, че част от нея бавно се превръща в стъкло.

Тогава тя тихичко заплаквала и горещите й сълзи не позволявали на разочарованието да застине и да затвори душата й в стъклен саркофаг…

Времето минавало. Залезите се сменяли с изгреви, а те отново със залези…

Принцесата постепенно спряла да плаче и един ден усетила как частица от сърцето й се откъсва и се превръща в стъкло. Но не точно в стъкло… А в стъкленица.

Малка крехка стъкленица, в която и до днес частица от сърцето на Принцесата очаква завръщането на Рицаря.

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 10:12 AM EEST

19 Comments »

December 6th, 2007

Рицарят, който бил загубил пътя

Имало едно време един рицар. Той думи си имал, имал си и посока, но от много обикаляне зад девет планини в десета и зад девет царства в десето в търсене на приказни принцеси, бил загубил пътя. Докато обикалял и се загубил. И тъй като някъде по пътя било останало и сърцето му, то съвсем спокойно можело да се каже, че Рицарят нямал сърце. Или поне така изглеждало отстрани. Рицарят гледал напред сякаш търсел път в гъста мъгла, ходел едва-едва с приведена глава, сякаш стъпвал в непрогледна тъма. Принцесите минавали покрай него, но той вече не ги забелязвал. Някои принцеси се спирали за миг и се опитвали да го поздравят /Рицарят съвсем не бил „за изхвърляне”/, други не се осмелявали.

Рицарят вървял напред, но то не било точно напред, а било по-скоро в кръг. Точно когато Рицарят бил останал със съвсем малко сили, той стигнал до един кръстопът. Таен, странен кръстопът:

Там уж било широко,
а в сърцето му станало тясно.
Всички табели „Наляво”,
всъщност сочели надясно.

Рицарят това и чакал: оправдание, за да поседне, да се предаде и да зачака. И той зачакал.

Чакал и си мислел, че ако стои там достатъчно дълго време, целият свят ще мине покрай него и принцесата, която е намерила изгубеното му сърце, ще открие и него самия, ще му върне сърцето и ще го упъти. Или още по-добре – ще го вземе със себе си…

Седял и чакал. И  продължавал да си мисли. Откакто бил загубил пътя, той вече не знаел как изглеждат принцесите, с какво се хранят, на какъв език говорят… Помнел само, че каляските им са направени от захар и шоколад, но нямат дръжки отвътре, затова се налага някой да помага на принцесите като им отваря вратите отвън…  

Седял и мислел. И продължавал да чака. Чакал покрай него да мине най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света, която да слезе от своята захарна каляска и да го намери…

Седял си Рицарят, чакал си и си пропилявал времето в самота и тъга, търсейки отговорите на несъществуващи въпроси.

Не щеш ли, един ден му се сторило, че чува познат шум… Приличал на тропот…  И нещо в него трепнало /било сърцето му, което уж бил загубил…/

Най-сетне Рицарят вдигнал глава. И то тъкмо навреме. Защото с погледът си той спрял преминаващата за седми път каляска, а от нея се усмихвала най-нежната, лъчезарна и жизнерадостна принцеса на света – онази, която той дълго чакал на този таен странен кръстопът, който изведнъж се оказал наистина широк, а дясното моментално отишло на своето място.

Принцесата го помолила да й отвори вратата на каляската и той го сторил с радост. Подал й ръка да слезе и щом тя я приела, мигом се появили и отговорите…

Е, разбира се, не всички отговори са важни за вас и трябва да се съобщават на висок глас. Един от тях обаче хич не е за пренебрегване, защото и други Рицари са се чудели какво иска да каже онзи странен китайски мъдрец, който все се навърта около тъжните Рицари и дърдори някакви неразбираеми китайски мъдрини като тази: „Помни, момче, под лампата е най-тъмно!”

Чак сега, когато светлината отново изгряла от очите на принцесата и осветила пътя на Рицаря, той разбрал:

Щастието ни винаги се намира пред очите ни, но не и под носа ни. За да го видим, трябва да вдигнем глава и да отворим широко очи.

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 4:48 PM EEST

8 Comments »

October 2nd, 2007

Рицарят, който бил загубил думите (2)

Тогава Рицарят решил отново да тръгне на път.

Тръгнал бързо. Нямал нужда от специални приготовления, защото не притежавал нищо. Имал единствено усмивката на сияйната принцеса от сънищата си, която така или иначе винаги носел със себе си.

Сега обаче поел по най-дългия път – този, който започвал точно пред краката му. Бил чувал да говорят, че този път е възможно най-трудният, защото докато вървиш напред срещаш себе си. Рицарят знаел, че този път извежда право под Дървото на Любовта. Бил чувал също, че малцина се осмелявали да тръгнат по него и още по-малко се завръщали, но той нямал нищо за губене.

Тръгнал без да се сбогува, без да отрони и дума дори, сякаш думите отново се били изгубили…

Надявал се да се върне бързо. Надявал се да носи със себе си отговорите, които крие Дървото на Любовта в короната си. Надявал се да донесе неувехнал цвят на своята принцеса…

Тръгнал на зазоряване. Оставил бронята и доспехите си. Мечът също. Взел само черният си непокорен кон. Подкарал го толкова бясно, че самият Мрак отстъпвал под копитата му. Дори Мракът е безсилен на зазоряване!

Принцесата чула само ехото от отдалечаващия се тропот… Това я натъжило. Не била готова да се лиши толкова бързо и така внезапно от присъствието на Рицаря, но знаела, че рицарите винаги постъпват правилно. Знаела го и си го повтаряла. Знаела, че когато намери това, което търси, той отново ще се върне при нея – не толкова мрачен и не толкова тъжен, като при първата им среща. Но нещо я тревожело – дали тя ще бъде същата, когато той се върне? Дали ще е сияйна, прелестна и омайна каквато е била преди или очакването ще я направи тъжна, самотна и неспокойна? Надявала се Рицарят да й донесе отговора и на този въпрос.

Никой в Царството не забелязал липсата на Рицаря, също както никой не бил забелязал и присъствието му. Само се питали откъде се е взел новият навик на принцесата да гледа залеза…

Залезът… Той бил единственият й спомен от Рицаря… Принцесата не знаела дали Рицарят е стигнал до Дървото на Любовта, какво е срещнал по пътя си, какво е открил в неговия край…

Принцесата нямало как да знае, че Рицарят никога няма да се върне.

Рицарят стигнал до Дървото на Любовта много по-бързо отколкото очаквал, защото мисълта за прелестната принцеса осветявал пътя му. Пристигнал и протегнал ръка към Дървото. Искал да откъсне за нея най-красивия цвят, да го скрие близо до сърцето си и бързо да се върне по обратния път. Но Дървото не му позволявало да го стори. Всеки път, когато протегнел ръка, то се отдръпвало. Рицарят се борел, но Дървото мятало клони и пускало тръни, които го наранявали. Той усещал, но не обръщал внимание. След няколко опита му се сторило, че с всяка капка от неговата кръв, Дървото ставало все по-голямо, а цветовете му все по-красиви…

Тогава си спомнил, че бил чувал да разказват, че Дървото на Любовта се храни с кръвта и сълзите на смели рицари, пожелали да дадат сърцето си на принцеса, която не би могла да им отвърне със същата сила и отдаденост. Затова и малцина се връщали оттам. Стигайки до там, те откривали грешката си. Но откривали и нещо друго: Любовта е красива и одухотворява всеки, когото докосне. Тя помага на Мрачните Рицари да захвърлят черните си доспехи и непробиваеми щитове и да погледнат с отворени сърца към света.

Рицарят седнал под Дървото на Любовта и заплакал.

Заплакал от цялото си сърце, но не защото разбрал, че няма път обратно.

Заплакал, защото се надявал сълзите му да направят Дървото толкова голямо, че Принцесата да успее да го зърне при залез слънце чак от Двореца и да разбере, че Рицарят продължава по своя път напред, носейки спомена за нея скрит дълбоко в сърцето си.

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 8:16 AM EEST

18 Comments »

January 31st, 2007

Дървото на любовта

“Най-дългият път започва точно пред краката ти.”

Всеки рицар, принц, та дори придворен разказвач на приказки от най-далечното кътче на най-затънтеното царство знае това.
Знае къде води този път. Знае какво го чака в края.
Но малцина са тези, които се осмеляват да тръгнат по него.

Пътят е дълъг. Пътят е къс.
Пътят е труден. Пътят е лесен.
Пътят е прав. Пътят е крив.
Пътят е светъл. Пътят е тъмен.
Пътят е равен. Пътят е стръмен.
Пътят е път. Пътят е брод.
Пътят е пътечка през гъста гора. Пътят е друм през поля.

Път, осеян с препятствия и предизвикателства, с доверие и лъжи, с предателства и приятелства.

Път, покрит с остри камъни, посипан с пепел от рози, постлан с килим от горски теменужки, облян с момини сълзи, напоен с кръвта на смели рицари…

Пътят е един. Единственият, който води до края.


(снимка: Добрина Лазарова. Всички права запазени!)

А на края на пътя, расте то – Дървото на Любовта – прелестно, омайно, очарователно, ухайно. То е там. Стои и чака смелите рицари/принцове/придворни разказвачи с нежни сърца, за да ги дари със свой прекрасен неувяхващ цвят, пъстър като дъга, свеж като утринна роса и ярък като огнена зора.

Ти, който се осмели да тръгнеш по този път и да го извървиш до самия му край, откъсни като дар за твоята принцеса един цвят от Дървото на Любовта. Но помни, свеж ще остане той, само ако Любовта, отвела те до края на пътя е истинска, искрена и всеотдайна.

Сложи го под доспехите си, в ляво, близо до сърцето. Тогава той ще изпрати блясък в очите ти, трепет в душата ти, усмивка в ума ти и думи на устните ти…

Пази цветчето – по него Тя ще те познае… Подари го на своята принцеса и я поведи със себе си!

И тогава пътят ще стане два пъти по-лесен, два пъти по-светъл и два пъти по-широк, защото по него вече ще вървите двама – с две тела в една душа и с погледи, устремени напред!

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 12:45 AM EEST

17 Comments »

January 26th, 2007

Рицарят, който бил загубил думите

Живял е нявга в едно царство Рицар. Наричали го Мрачния рицар, макар и не съвсем заслужено.

Той имал коса, черна като гарванови пера, очи тъмни като най-дълбоката пещера, яздел непокорен черен кон, имал черен щит и черни доспехи, черен меч и черно наметало. Изглеждал така, сякаш нощта му била сестра!

Всички единодушно вярвали, че в гърдите си носел също толкова черна душа. Но дали това било така? Никой не можел да прецени със сигурност, защото Рицарят не говорел с никого и никой не знаел какво мисли той. Мислите му обикновено били изписани в очите му, но никой не се сещал да ги погледне. Или не смеел – от страх…

Мрачният рицар бил самотен и много тъжен. Не говорел, защото смятал думите за излишно губене на време. А той нямал излишно време за губене! Обикалял от царство в господарство и търсел… Търсел своята Принцеса.

Не казвал нищо. Нито питал, нито обяснявал.

Бродел през гори и планини, през реки и долини, зиме и лете, и се надявал да срещне принцесата от мечтите си.

Тя била изящно красива, приличала на творение на майстор-бижутер и може би била направена от стъкло… Рицарят я бил виждал само в сънищата си, но знаел, че ще я познае. И знаел, че ако търси достатъчно дълго и достатъчно упорито – ще я намери.

Надявал се да я намери преди да е изгубил и последната частица от … себе си…

Един ден, когато почти бил загубил надежда, той стигнал до едно отдалечено царство. То не било голямо и известно, и Рицарят решил да мине оттам набързо, без да се спира. Докато яздел забързан и умислен, внезапно парализираща болка пронизала сърцето му, а искряща светлина замъглила погледа му. Миг след това той зърнал … Нея – Принцесата от сънищата си. Гледал и не вярвал на очите си! Светлината на слънцето се отразявала в очите й, а ослепителната й усмивка проникнала директно в сърцето му и никакви щитове, доспехи и мечове не могли да я спрат.

Принцесата била очарователна, пленителна и омайна! Светлината на деня и уханието на нощта я обгръщали и се пречупвали през нея. Била сякаш от стъкло… също като в съня… Но, не! Не била от стъкло, била истинска! Съвсем истинска! Тя поздравила сърдечно странния конник и отминала. Той понечил да отвърне на поздрава, но… устните му не проронили звук… Толкова дълго бил чакал този миг в пълно мълчание, че бил загубил думите…

Тогава Рицарят тръгнал на път, но без да напуска царството, за да не загуби обратния път към Принцесата си. Рицарят тръгнал да търси и събира думи. Искал да намери и събере най-красивите, най-изразителните и силни думи на света. И после да се върне обратно при Принцесата и да й каже…

Да й каже, това, което устните не могат да изрекат и думите не могат да опишат, да й каже това, което сърцето чувства, а разумът отрича.

Рицарят обходил всяко кътче от царството – с широко отворено сърце и поглед, вперен в синевата. От всяка нежна тревичка, от всяко уханно цвете, от всяко бистро поточе той черпел вдъхновение и откривал най-красивите слова… Изведнъж разбрал, че те му били принадлежали и преди, но тъгата и самотата му пречели да достигне до тях. Сега, обаче, усмивката на принцесата и нейното очарование, били прокарали път до сърцето на Рицаря. Път, широк, колкото цялата Вселена и сияен като Вечерницата в ясна нощ. По същия този път думите излезли от сърцето на Рицаря и кацнали на устните му…

Рицарят се върнал и отишъл право при Принцесата. Хванал я за ръка и й разказал за тъжния си живот, за самотата, за красотата, която току-що бил открил, за начинът, по който я обичал, за Любовта, която винаги бил търсил…

Принцесата се изненадала! Та кой бил очаквал толкова нежност, внимание и грижа от един странен мрачен Рицар?! Той я прегърнал сякаш е от стъкло и наистина много внимавал да не я счупи. Та нали цял живот я бил търсил!!!

Принцесата била объркана, била смутена, изплашена и много развълнувана. Но разбрала. Тя приела Любовта на Рицаря, като в замяна му предложила само искреното си приятелство и лъчезарно присъствие. Засега…

Рицарят приел.

Засега…

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 10:12 PM EEST

15 Comments »