Skip to main content.
February 14th, 2009

Ти

Следващите редове са ни подарък от един мой много любим малък гост. 

Използвам тях, за да ви кажа от негово и свое име: Честит Празник, Влюбени Хора! 


Автор: Дяволчето Фют 

Бог изпрати от ангелите си
И в някои от хората ги скри
Бог скри един и в теб,
Той тайно те направи по-добър човек.

Когато теб видях,
Мислите си разпилях.
Дали изпратен си от небесата,
Да се грижиш за добрината?

Когато ангела съзрях,
Малка истина проумях.
Твоето сърце е избрано
Да приюти нещо голямо.

Една огромна сила,
Която в тебе се е скрила.
Ангелът на вдъхновението,
На красотата олицетворението.

И когато те открих,
Твоята тайна разкрих.
Че си толкова специален,
Защото душата ти е ангел уникален!

Posted by LeeAnn as Малки гости at 2:14 AM EEST

8 Comments »

January 13th, 2009

Химия

Автор: Дяволчето Фют

Химията наша поднася ни задача
И най-безсрамно с нея ни закача.
Периодичната система отговора крие,
Но бързо всичко ще разкрием ние.
Периодичният закон бавно се задава
И на нас, в ръцете, отговора дава,
С думите: „Внимавайте!
На задачите не се давайте!
Те не са тук, за да ви стреснат
И по челото да ви плеснат.
Нито, за да ви накажат!
Напротив, те са тук да ви покажат,
Че химията не е зла
Нито за малката муха,
Нито за големия слон!”-
Каза важният закон…

Posted by LeeAnn as Малки гости at 12:13 AM EEST

4 Comments »

December 8th, 2008

Забравена реалност

Автор: Дяволчето Фют

Как искам да забравя реалността!
Как искам да съм като малките деца!
В реалността забравена
Лежи лъжа от сладолед направена.
Сладоледът се топи
И лъжата се разкри.
Неприкрита тъга
И виелица една.
Викове и крясъци.
Стенания и плясъци.
Доверие разрушено
В сърце съкрушено.
Таз реалност искам да забравя.
За таз реалност искам да нехая.
Лъжата искам аз да залича.
И някак си да спра плача.
Да намеря радост
и да забравя тая пакост.
В реалността забравена
лежи кавга недоизказана
За нея си спомням аз
и започвам да плача в захлас
Умът си аз напрягам
и реалността забравям
И с усмивка на лице
не плаче моето сърце.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 12:10 PM EEST

8 Comments »

November 29th, 2008

Дума

Автор: Дяволчето Фют

Толкова е трудно да намериш Дума,
Която да не може да се изтрие с гума.
Дума, толкова добра,
Че всичко да казва сама.
Дума да откриеш една
И така да прави Tя,
че тъгата не да скрива,
А да я отмива.
Да бъде ведра и щастлива
И всичко да осмива.
Своята Дума аз открих
И на Нея посветен е този стих.
Думата, която успя
Да завърти отново Света,
Когато Той се бе спрял за миг,
За да чуе тоз отчаян Вик.
Той дойде от тъмнина,
Но търсещ светлина.
Викът видя Думата да се разхожда
И започна с поглед Той да я пробожда.
Огледа Я за недостатъци подозрително,
Ала всичко, което откри бе незначително.
Тогава Той се приближи,
А Тя Го погледна с нежните си очи.
Той видя тази светлина там,
Която не бе успял да открие сам.
Викът се почувства толкова щастлив,
Че извика „Своята Дума открих”.
Такава Дума имам си и аз,
Но няма да Я кажа на глас.
Аз имам своето вдъхновение
Да напиша стихотворение,
Когато светът не се върти.
Ами ти?

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:00 AM EEST

8 Comments »

November 20th, 2008

Момичето, което…

Автор: Дяволчето Фют

Тя е, която всички познават.
Тя е, която всички поздравяват
Момичето, което утешава и разсмива.
Момичето, което сдобрява и разбира.

Момичето, с което всеки обича да спори
И се надява тя да му отговори.
Защото тя слага смях във всяка дума.
Смях, който не можеш да изтриеш с гума.

Когато си тъжен – нея молиш за съвет.
Но, не мислиш ли, че е вече неин ред?
С нея винаги можеш да се пошегуваш.
А някога питал ли си я „За какво тъгуваш?”

Виждал ли си мъката зад нейната усмивка?
Виждал ли си как тя сълзите си стиска?
Искала ли е душата си да излее,
Когато в сърцето й пойна птица пее?

Птицата, пред която може да е себе си.
Пред която може да каже проблема си.
Ти си тази птица добра.
А аз съм момичето, непоказващо тъга.

И истината виждаш ти във мен.
Момичето, което виждаш всеки ден.
Тя не е просто добра.
Тя има дълбока душа.

Не момичето, което рисува дъга,
А момичето, което рисува тъга.
Не момичето, което пише за забавление,
А момичето, което пише за отегчение.

Птицата запява
И на момичето помага
Усмивката да си върне на лицето
И отново да бъде момичето, което…

Posted by LeeAnn as Малки гости at 9:46 PM EEST

6 Comments »

September 17th, 2008

Shade

автор: Valka

I am feeling so sad,
Because life is keeping us apart.
I love you in the same way
There is barrier on the highway.

I’m standing on my roof, looking at the sky.
But it seems to be so high.
Like you seem to be so away.
But I hope I’m just going astray.

My pencil is the barrel of a gun.
Reminds me which side you should be on.
I want to do an art
That you will admire at.

I have the picture in my mind.
But nothing in my hand.
And when I draw finally.
The colors will be so lively.

The shades will be so strong.
They won’t change for very long.
I’m just a notch in your bedpost,
But you’re only a shade on a drawing.
And I’m trying to change that shade to
Another you.
Another me.
Another now.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:57 AM EEST

1 Comment »

August 25th, 2008

На брега на сивото море

 

автор и художник: Lynn

На брега на сивото море
стои момиче малко и за любов зове.
Влиза във водата, за да се избави
и неусетно започва да се дави.

На морето от страната друга
момче я вижда и я чува,
скача и за всичко то забравя
на брега я вади и я спасява.

Срещат погледите си двама
и в миг всичко за тях остава.
Толкова години чакали са това,
да остави у сърцата им някой следа.

Любовта ги посети като птиче малко,
изтри със замах един съществуването им жалко.
Сега двама те на брега стоят
и звездите ярки прегърнати броят.

Усмихната бе тя,
лицето й светеше като зора.
Играеха като деца сред цветята,
толкова далеч изглеждаше тъгата.

Но той в друга полянка се загледа,
изостави я, това за нея бе беда.
Разпадна се любовта им на парчета
и всички чувства, вулкани и морета.

Болката си тя не знае къде да скрие
и от мъка душата й вие.
Радостта й се стопи,
няма за нея вече лъчи. 

На брега на сивото море
стои момиче малко и за любов зове.
Влиза във водата, за да се избави
и неусетно то вече се удави …

Posted by LeeAnn as Малки гости at 2:17 PM EEST

2 Comments »

February 17th, 2008

Размисли за любовта

Автор: Lanfear

Кога започва любовта?

Любовта е живот.

Ден първи. Раждаш се. Отваряш очи, поемаш глътка въздух, изплакваш. Вече обичаш. Още не знаеш какво точно, не знаеш какво означава  “любов”. Даже не знаеш какво си ти. Но дишаш, чуваш. Усещаш – топло, студено, болка, гъдел. Бориш се за следващата глътка въздух. Имаш болезнена нужда от нея. Не би могъл да живееш без нея. Тя е твоята първа любов.

Майчината любов.

Минават години. Вървиш. Затичваш се. И падаш. Удряш се. Боли. Идва тя. Прегръща те, милва косата ти. Целува удареното – да отнеме болката. Усмихни й се! Нежността в майчините очи е единствена. Намериш ли я в други – ще те обичат до края на живота ти!

В любовта всичко се дели.

Трудно ти е да прецениш кой е по-измършавял и прегладнял – присвитото момиченце, или кучето, което е прегърнала. От другата страна на улицата жена изхвърля боклука си. Комат хляб изпада от препълнения контейнер. Когато жената се обръща, кучето се спуска към комата. Захапва го – и обратно при малката си стопанка. Хлябът е грижливо разделен на две равни части. Излапват го на две хапки. И пак се прегръщат. Чакат. Все ще мине още някой да си изхвърли боклука.

Любовта дава криле.

Първо влюбване. Първа целувка. Като на кино. Душата ти лети. Първи спор. Първа раздяла. И си на ръба. Една крачка – и политаш в бездната. Слънчев лъч в косите ти. Полети. Нагоре!

Любовта от пръв поглед.

Поглеждаш някого за пръв път в очите. И виждаш как разцъфва роза. И после връхлита буря. И я отнася. И след това розата отново разцъфтя. Виждаш целия си живот.

Любовта свързва хората. 

Цветя. Смях. Жена в бяло. Мъж в костюм. Свещеник. “Да!”. “Да!”. Поглеждаш в очите до теб. Няма минало и бъдеще. Тук и сега. Губиш се. И намираш себе си. В две очи до теб.

Любовта не остарява.

Избеляло канапе. Отдавна угаснал телевизор. Тишина. Спомени. Извървян път. И сега – край. Поглед към другия. Ръка върху твоята. Усмихнати очи.

Бих извървял този път отново. Само за да те хвана за ръка.

Животът е любов!

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:45 AM EEST

No Comments »

February 10th, 2008

Какво е любовта

Автор: СнежнаВест

Какво е любовта?
Запита се луната
И тръгна по света
Да търси топлината

Но къде да дири първо –
Дали при дръзките големи
Или измамни бяха те
С лицата си засмени

Или при малките неопитни деца
Не вкусили горчивата сълза на любовта
Които гледат ни отдолу
Готови да приемат всичко ново

Но трябва на мига да избере
По кой от двата пътя да поеме
Дали в единия е отговора сигурен готов
Или я вика другия със детски зов

На кой тя трябва да се довери
По кой от двата ще премине без лъжи
И в крайна сметка тя реши на разума си да се довери
Решението на опита си повери

Тя гледала бе дълго време от небето
Целувката прекрасна на момчето
Но сякаш по надеждна беше тази на мъжа
Защото тя не виждаше как тихичко на сутринта
Жената плачеше и късаше се нейното сърце
Мислейки си „Ще намразя всичките мъже”
Защото тайно той изчакваше я да заспи
И измъкваше се без следи…

Но помоли се на слънцето не подозиращата ни луна
Да казва всеки ден какво видяла е от заранта
И скоро тя отказа се да дири
Отговор със всички сили

Разбрала бе какво се случва през деня
Какво не бе видяла през нощта
Единствена надежда и оставаше една
Отговорът да намери при малките деца…

Но слънцето отново беше нужно тука
През нощта децата спяха и луната не видя поука
Затова отново слънцето примоли
Всеки ден то да й говори

Разказваше й то за много видове деца
И въпреки това луната пак за миг се спря
Решила беше тя
Че за нея не е нужна любовта

Тя беше просто мъничка луна
Вярно – умна и така добра
Но всички гледаха я от прозорец
Като замислен песнопоец

И с колкото и разум тя да беше
През времето когато всеки спеше
За нея думата любов гореше
беше във всяка дама на сърцето
и в главата на момчето
Нима бе нужно тя да ги разбира
Нима тя беше този, който трябва да ги спира
Защото знаеше – това е простият живот на мъченици
Започнали да страдат като ученици
Но все пак сродната душа намира всеки
И остава с нея той навеки…

Posted by LeeAnn as Малки гости at 8:00 AM EEST

No Comments »

February 3rd, 2008

Детето мъж

Автор: СнежнаВест

Едно дете останало самичко
Малко, но красиво и добричко,
И се молело да разбере децата,
Които вижда със усмивка на лицата

Беше ново тук в приюта
И не чувстваше уюта,
С който другите деца растяха
И се радваха, играха…

Гледаше ги ден по ден
Как се радват на света така студен
Как момичетата с кукли си играят
А момчетата за подвизи мечтаят

А то тъй тъжно и смълчано
Седеше в ъгъла, но не засмяно
И мислеше си за дома
В очите със стаена детска мъничка сълза

И всеки ден повтаряше се все това
До деня, във който настъпил бе мига
Малкото дете да стане мъж
И да порасне, но това не стана от веднъж

Изправи се усмихнат
Погледна към небето
Необичайно притихнат
Спомни си времето
Когато бяха трима само
Рано сутрин до морето тъй голямо
И радваха се на изгрева таен
На букета от рози ухаен

Това беше последният спомен
Със който момчето растеше
Вярно, че беше тъй скромен,
Но вече напреде вървеше

Малкото момче със другите растеше
И започна да се чувства у дома
А малкото му сърчице туптеше
Всеки път когато сетеше се за това

И след няколко години той порасна
Време беше да напусне своя детски кът
Раната му тъй човечна не зарасна,
Но помогна му да оцелее по светът

Малкото момче оказа се голям човек
Стана важна клечка и прочут навред
И създаде си семейство и закле се на мига
„Аз никога не бих оставил да страдат моите деца
Но никога не бих забравил и мойто детство от преди това!
Ще помня дълго моя втори дом и моята страна
Защото те подготвиха ме за трудностите, които аз ще понеса…”

Posted by LeeAnn as Малки гости at 12:00 PM EEST

No Comments »

January 27th, 2008

Да се научиш да летиш

Автор: Lanfear

Стоеше на самия ръб на скалата, с пръсти, впити в меката земя. Гледаше далеч, към хоризонта отвъд планините. Безкрайността се събираше в две зеници. И в едно човешко сърце. А може би това бе твърде недостатъчно…

Цял живот чака за този момент. Мечта за него, диша и живя за него…а сега усети страхът…промъкна се колебливият въпрос “Ще успея ли?”…

Затвори очи, освободи съзнанието си, и го остави да се носи по вятъра. Спомни си за деня, в който започна обучението си. И тогава изпитваше страх – от непознатото място, новите лица, и най-много – от това, че се отделяше от дома си. Самотата беше най-плашеща. С времето обаче свикна с новия начин на живот, с новите темпове на работа. Учеше бързо и с желание, и успехите не закъсняваха. Естествено, имаше и не малко неуспехи, и проблеми, но те не бяха пречка. Напротив – използваше ги като лост, за се оттласне още по-напред. Така преминаваха годините. Някои от тези, с които се обучаваше, изостанаха далеч назад, други пък напредваха много по-бързо. Това също не беше пречка. Смяташе, че скоростта, с която се развива, е добра и напълно достатъчна. Не бързаше – все пак имаше цял живот пред себе си. Вместо това предпочиташе внимателно да наблюдава Живота, и да разбере по-добре неговите уроци. А те не бяха малко. Нито пък бяха лесни.

Урокът на Кръвта, например. Един от най-ранните. Само при спомена сълзи напират иззад спуснатите клепачи. А тогава…тогава си мислеше, че е краят на света. И все пак направи усилието да събере последните си останали сили и да приеме веднъж завинаги, че кръвта все пак става на вода. И че собствената ти кръв може да те предаде, ако няма нужда от теб. Примири се с този факт и продължи напред, установявайки, че всъщност не е толкова трудно, колкото си мислеше…

Не винаги разбираше уроците си от първия път. Понякога трябваше да измине време или да повтори урока няколко пъти, за да си изясни значението му. Точно както когато научи, че ако сърцето и съзнанието ти не са на едно мнение за едно и също нещо, резултатът няма да е особено добър. Няма ли единомислие, няма и успех. Това със сигурност щеше да го помни винаги.

Или урокът, че щастието ни се заплаща първо от най-близките ни,… от тези които ни обичат най-много. Този беше един от най-болезнените. Около него сякаш раздвояваше съзнанието си. Изпитваше желанието никога да не се бе налагало да го учи. Както заради собствената си болка, така и заради болката на онези, с които премина през този урок. Ако само можеше да им го спести… но не можеше… защото осъзнаваше, че точно без този урок може би нямаше да стигне до тук.

След всеки урок научаваше по нещо ново за света, но и за себе си. Откриваше нова, неподозирана страна на душата си. Болката и сълзите превръщаше в сила, а радостта и успехите – в пера за крилете си. Така извървя дългия път дотук. С много камъни и тръни, с много цветя и птичи песни. Но достигнатото досега бе като песъчинка в пустинята в сравнение с това, което бе напред. Бе само на 18 и се страхуваше от предстоящото. А вече стигна до тук, до самия край на началото.

Отвори очи.

Стоеше на самия ръб на скалата, с пръсти впити в меката земя. Пристъпи една единствена крачка напред, разтвори крилете си и… полетя.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:00 AM EEST

No Comments »

January 20th, 2008

***

Автор: Lanfear

Всяка сянка в здрача си ти,
И всеки непознат зад ъгъла.
И неуловена светулка си…
Сънят забравен, реалност несбъдната…

А ако си миналото забравено,
а аз твое бъдеще невъзможно,
нашето настояще изгубено
можем ли да намерим заедно?

Posted by LeeAnn as Малки гости at 8:00 AM EEST

2 Comments »

January 13th, 2008

Прераждане

Автор: Lanfear

Аз съм тук и сега!
Всяко минало е бъдеще –
разминах се със времето…
И открих – вечността.
В мига.
 
Реалност несъществуваща.
Абстрактни и общи понятия.
Хилядолетия губят ми се…
Полъх от песента…
В съня…

Заспали пясъци
погребват съновидения.
Пътят е спасен
от бродник във времето.
В нощта.
 
Дъгоцветна мъгла
ражда цветя.
И умира една самота.
За да се прероди…
В бяла душа.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 8:00 AM EEST

1 Comment »

January 6th, 2008

Carpediem

Автор: Lanfear

Съжалявам за несбъднатите очаквания
(и още повече за някои сбъднати).
Очаквах толкова много пъти,
че забравих какво желая.
 
Знаците търсих ги скрити,
а явните не забелязвах-
сама крилете си орязвах,
сама си затварях вратите.
 
А мигът бързо изтича –
безсърдечно-невъзвратим –
без дори да опитам
с него и аз да потичам.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 8:00 AM EEST

4 Comments »

December 30th, 2007

Жълтото небе

Автор: Lynn

Вчера си измислих приказка една,
за птиче малко и жълтичка пчела.
Но без да искам забравих я аз вечерта
и се сетих края чак на сутринта.

Летеше си един ден птичето само
и в клонче лошо удари си то лявото крило.
Каква беда го сполетя,
тъкмо преди есента.

И падна птиченцето на земята,
отпусна си то лекичко крилцата.
Със глас заплака тъжно то,
за свойто малко, счупено крило.

“Защо на мен това се случва?
Пеенето ми ли злобата нечия отключва?
Сега с братята си как аз ще замина,
как ще се завърна догодина?”

Но птиченцето мъничко не знае,
че у дървото пчеличка жълта кошер си копае.
И чува неговата мъка тя,
макар и глуха, със слухова тръба.

Излезе из дома си жълтата пчела
и притече се на помощ в таз беда.
На птиченцето крилото тя превърза
и мехлем му сложи без да бърза.

За ден-два оправи се птиченцето клето,
легнало на пчеличката в кюшето
и с песен на устица,
подаде си то малката главица.

Но дойде време с пчеличката да се сбогува,
че с братята си дълъг път то трябва да пътува.
С прегръдка братска на раздяла мъчна,
поплакаха си двама и всичко вече почна да приключва.

И литна птичето в небесата,
широко си разпери то крилата,
а прибра се жълтата пчелица,
мед да прави за своите дечица.

Минаха се тъй месеците зимни
и дойде пак пролетта с хубостите дивни.
Почука птиченцето малко пак на същото дърво
и с приятел скъп отново срещна се то.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 8:00 AM EEST

No Comments »

November 25th, 2007

One last breath

Автор: Lynn

Сън ли бе или беда не зная,
но дойде тъй бързо края
и в нощите студени, бурни,
викове, стенания … като във урни.

И ще тръгнеш ти сега далече,
душата ми го знае вече,
по пътищата прашни на света,
ще пуснеш изведнъж дланта.

Защо тъй предаваш ти душата моя,
не знаеш кой те чака зад завоя.
Там клоун убиец с мрачна красота
да остави у сърцето кървава следа …

То болно тъй да си ридае,
но тялото ти вече знае
как студ болезнен сковава го сега
и пада тъжно в плен на смъртта.

И гледат ти очите тъжно небесата,
шепнейки ми пак на смъртта словата:
“Ах, любов, красива, малка, искам с теб по облаците да се рея,
за туй от векове копнея!”

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:00 AM EEST

5 Comments »

November 18th, 2007

Прекършена душа в игра

Има стихотворения, които ако не ви кажат, че са писани от 12-13 годишно дете, никога не бихте го предположили сами.

За стихотворението по-долу и да ви кажа, че е писано от 12-13 годишно момиче, може и да не ми повярвате. Но, повярвайте ми, има такива деца и те заслужават нашето искрено насърчение.

Приятно четене!

Прекършена душа в игра

Автор: СнежнаВест

Нима любовта ни беше игра
Нима за мене всичко беше тя
Нима със тебе всичко свърши
Нима душата ми прекърши
И трябваше ли да си тръгнеш
Без да кажеш сбогом, без да ме прегърнеш

С една баналност – приятели ще бъдем
И нужно ли ни бе да лъжем
Бяхме горди и неуморими
Преструвахме се вечно на щастливи
Усмихвахме се, смеехме се с глас
А сърцата ни туптяха във захлас

От вътре бях като море – бушуващо, неукротимо
Отвън си бях момичето – прилежно, мило
Не можех да повярвам как ме изигра
Малка бях и ти се подигра
И месеци ми трябваха да те забравя
Във първите на мира не можах да те оставя

Във всеки божи ден аз плаках и не се успокоих
Но накрая аз те победих
Сещаш ли се че отгоре има кой да гледа
Кой да слуша, кой да следва
И мислиш ли, че хубавите си отиват в рая
А другите горят във ада до безкрая?

Понякога си мислиш, че съм твърде строга
Нима съм толкова студена и не мога
Да те приема като нещо различно от моя тревога
Защото искам те, но знам, че не мога
Но нещо пречи нещо ни дели
А бушуващият огън още в мен гори

Но за тебе всичко свърши на мига
Когато каза „Сбогом, и недей да плачеш за това!”
Но знай, че моето сърце ще плаче
Ще се раздира, но наранено пак ще влачи
Твоето студено каменно сърце,
Сърце на лошо и безукорно момче.

И дори и Господ да не те накаже
Да те приеме в тайните усои
Твоята душа ще скита в рая
Самотна – гледаща ме само на крачка от края …

Posted by LeeAnn as Малки гости at 6:07 AM EEST

4 Comments »

November 11th, 2007

Моята любов

Има дни, в които си задавам въпроси, повечето започващи със “Защо” и все от рода на “Защо си губя времето да пиша/превеждам неща, които никой не чете?” Понякога монолога е ужасяващо задълбочен и самокритичен. За щастие, обаче, се случва да получавам мейли, като този от Лин, които бързо разсейват съмненията ми.

Следващото стихотворение на Лин е “вдъхновено от превода на “Тази любов” на Жак Превер :)”

Приятно четене!

Моята любов

Автор: Lynn

Моята любов –
нежна, сладка, романтична …
Моята любов –
така истерична, самотна, иронична …
Моята любов –
мистериозна, сънуваща, летяща …
Моята любов –
жива, усмихната, кипяща …
Като скитника безпътна,
като слепеца незряща,
като чашата празна …
Моята любов –
силна, истинска, горяща …
Тъй ранима, отхвърлена и спяща …
Моята любов –
будна, цветна, крещяща …
Моята любов –
така няма, далечна, искряща …
Моята любов –
като йероглифи неразбрана,
като песъчинка незначима,
като болест нежелана …
Моята любов –
дъждът отмива я сега
и няма да има след нея дъга,
туй проклятие печално
се сбогува с теб прощално …

Posted by LeeAnn as Малки гости at 1:11 AM EEST

11 Comments »

November 9th, 2007

Малки гости

Това е името на нова категория, която стартира тази неделя в блога ни. Тя ще бъде подкатегория на категория “Гости” и в нея ще публикувам само творби на автори под 18 години.

Първото стихотворение на “малък” гост вече е публикувано – то е на Лин. Още нейни хубави нещица чакат ред. И не само нейни.

Отделям специално място на “малките” автори, защото това, което децата ни пишат, е нещо, което те искат да ни кажат. А то е важно за нас! Много важно!

Слагам “малки” в кавички, защото авторите на това, което ще четете всяка неделя са малки само на години! Ще се уверите сами.

Приятно четене.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:42 AM EEST

3 Comments »

October 10th, 2007

Игра в Рая

Автор: Lynn

Приказка една красива зная,
но дали тъй красив и бе и края?
За момиче малко и момче прекрасно
всичко туй оказа се ужасно.

Случи се за тях мечтаното чудо
и влюбиха се двама лудо,
душите си в едно те сляха
и заедно за всичко си мечтаха.

Но проклятие злокобно над тях надвисна
и лоши чувства помежду им плисна,
той остави я плачеща в гората
и скърши и на две душата.

Като цвете еднодневно сърцето и увехна
без неговите ласки и обичта им тяхна.
И той не бе щастлив така,
не виждаше в мрака никаква зора.

Обещаха си двама нивга да не се делят
и че приятели вечно ще стоят.
Един ден вест нещастна
получи той и сърцето му угасна.

Тя пострадала е в катастрофа
и в болница се бори за живота.
Тръгна той веднага да я търси
и от чувство за вина не може да се отърси.

По пътя срещна го бедата
и прати го на небесата.
Убиха го за няколко монети,
жалки,странни личности превзети.

Но чакаше момичето упорито
и накрая предаде се то скрито,
литна като ангел сред лъчите,
там, където нямаха тежест лъжите.

Отправи се душата и към Рая
и там, някъде към края
видя го самотен да се скита,
без крила, за да полита.

Застана пред него и му се усмихна
и мъката им сякаш притихна,
сълзите спряха да се стичат
и в игра луда две сърца започнаха да тичат …

Posted by LeeAnn as Малки гости at 2:22 PM EEST

6 Comments »