Skip to main content.
June 5th, 2016

Приказка за пътя… (6)

Той бе създал затвора с най-дебелите стени, на които бе способен. От някъде знаеше, че когато се изправя срещу Тях, няма никакъв шанс за победа. Заблуждаваше се, че като им построи затвор, Те ще останат там и няма да му се налага да се справя с Тях. И намираше доводи да нарече това победа. Мислеше, че като ги затвори, те няма да се хранят, ще им бъде студено и накрая ще залинеят и загинат.

Но грешеше. Те стояха там по нейна молба – за да му дадат време да се справи, да свикне с тях и сам да реши да ги разбере, да спре да се съпротивлява и да ги пусне навън – чисти, неподправени от криворазбрания му рационализъм, диви, необуздани, естествени – такива, каквито само Тя може да ги създаде.

А тя… Тя не се побираше в никакъв затвор, не се съобразяваше с никакви условности, не влизаше в никакви рамки.

Тя, огромната светла човешка Душа, способна да събере и съхрани в себе си всички онези Чувства, от които Разумът толкова много се страхува и толкова упорито се опитва да преработва и преобразява… Чувствата, пред които Разумът никога не е имал шанс, въпреки самозаблудата, с която изгражда вътрешните си затвори…

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 9:55 PM EET

No Comments »

August 31st, 2008

Приказка за пътя… (5)

Някога преди, Времето спряло да си почине…

Спряло на едно място на име „Безутре” – уж град като град, но живеещите в него нямали утрешен ден. Всеки следващ ден бил точно като предишния. Жителите на Безутре толкова били свикнали с рутината, монотонността, сивотата, апатията, незаинтересоваността, че трябвало да мине доста време преди самите те да установят, че дните им се повтарят и че утре-то, за което преди мечтаели, така и не идвало. Накрая съвсем спрели да го чакат. Спрели да мечтаят. Спрели и да се надяват. Тогава и времето решило да спре за почивка. И с право. Защо да караш цветята да растат и птиците да пеят, след като така или иначе нямало кой да им обърне внимание?

Жителите на Безутре отваряли очи всяка сутрин – добре че поне Слънцето се било смилило над тях и продължавало да изгрява и залязва – и знаели точно какво ще правят чак до залез Слънце. Като отворели очи, оглеждали се наоколо и сякаш с удовлетворение установявали, че всичко си е на мястото и нищо ново няма да се случи. Поглеждали с толкова притъпени сетива, че дори когато Тя се появила сякаш от никъде, те не я забелязали. А Тя винаги си била там и чакала някой да я забележи…

Може би, всъщност, някой от тях я бил забелязал, но бил свикнал да я няма и предпочел да не й обръща внимание. А и как би обяснил появата й? Който я забележел, той трябвало да обясни от къде и как е дошла Тя. А какво ли щели да си помислят останалите, като им каже, че Тя вероятно е дошла от … Небето. Пък и как така от Небето…

Ако някой признаел, че Тя е там, това значело, че денят вече не е същият, че най-вероятно някакво утре е дошло… Никой не бил сигурен, че иска да е утре…

Жителите на Безутре в продължение на доста изгреви и залези извръщали глави встрани, но когато чули птица… тогава вече нямало как да продължават да отричат, че Тя е там.

Тайно наблюдавали как птиците запявали, щом Тя се появяла. Струвало им се, че и цветовете се променяли…

Лека-полека, жителите на Безутре, започнали да се престрашават и да се доближават до Нея. Тогава Тя ги хващала за ръка и ги понасяла със себе си – високо и далеч, водела ги на място, където винаги имало утре…

Когато се върнели, очите им вече не били същите. Рутината, монотонността, сивотата, апатията и незаинтересоваността, които иначе владеели душите им, започвали плахо да отстъпват на искриците, на цветовете и на Живота. Но това можела да го види само Тя. Жителите на Безутре не се осмелявали да си помислят, че утре е дошло. Когато Тя била наоколо, те се чувствали добре и някак различно. Човек би казал, че жителите като че ли започвали да намират смисъл дори в еднаквите дни, но когато станело дума за Нея, отричали да са Я срещали. Това малко Я натъжавало, но не било в природата й да се отказва. Ако се откажела – нямало да е Тя.   

Тогава Времето започнало да се събужда от дългия си сън и подало глава навън. Когато Я зърнало, толкова много се зарадвало, че птиците мигом запяли, дърветата се разлистили, а Слънцето, което вече било тръгнало към хоризонта за заслужената си почивка, за миг спряло, за да й се порадва.

Тя също се зарадвала на Времето и споделила с него за живота си в Безутре, за отношението на жителите към Нея и затова как уж искали да й се зарадват, но не смеели и се правели, че Тя не съществува.

Времето, което обикновено знаело всичко и можело да се справи с всичко, я посъветвало да се скрие за малко от погледите на жителите и да ги остави да се върнат в старото си монотонно живуркане. То очаквало, че едва когато я загубят, чак тогава ще я оценят и ще започнат да я търсят.

Така и станало.

Едва когато Надеждата си тръгнала от хората, те разбрали, че единствено Тя е отговорна за смяната на дните и сезоните, за песента на птиците, шума на морето, красотата на цветята, усмивките на децата и за това винаги да има УТРЕ!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 1:46 PM EET

7 Comments »

December 12th, 2007

Приказка за пътя… (4)

 То вървеше унило насам-натам и си мърморкаше нещо под носа. Като видя, че Радостта и Тъгата идват към него, се спря и заговори на тях:

– Хората са много странни същества, знаете ли това? – Радостта и Тъгата се спогледаха многозначително, но го оставиха да продължи монолога си:

– Хората твърдят, че съм единственото нещо на света, от което имат нужда, но вместо да вдигнат очи и да видят, че съм пред тях, те само се щурат насам-назад, мрънкат и се вайкат. А аз съм там, навирам им се в очите, те още малко ще се спънат в мен, но няма да ме познаят. Забравили са как изглеждам. А още по-отдавна са забравили къде да ме търсят. Но ако ги питаш – само мен търсят. Странни същества са, казвам ви. Ето, дори вас като пратя… какво се получава? Нищо! Абсолютно нищо. Та нали ви изпращам, за да ги развълнувате, да ги накарате да спрат за малко, да помислят малко и да ме открият. Само едно искам от тях – да се обърнат светкавично назад и да погледнат в собствените си очи, пък дано най-сетне им просветне! Но, стига вече. Знаете ли… Омръзна ми от хората!

Радостта и Тъгата се спогледаха, но този път тревожно, защото без него те бяха излишни и безполезни, но Щастието бързо продължи:

– Затова реших – отсега нататък ще ме виждат само хората с насълзени очи – от Радост или от Тъга – няма значение. Ако човек не може да пусне от душата си навън поне една чиста сълза, изобщо няма да си губя времето с него!

Радостта и Тъгата въздъхнаха с облекчение, а Щастието продължи вече не унило да се щура насам-натам и да си търси чисти души, на които да се подари.

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 5:53 PM EET

1 Comment »

October 11th, 2007

Приказка за пътя… (3)

Тя се носеше плавно напред, сияеща и усмихната. Тя вървеше, но почти не стъпваше по земята, по-скоро летеше. Ниско. Почти докосваше земята. Оглеждаше се на всички страни, целуваше и прегръщаше всички, които срещаше по пътя си. За някои се отклоняваше даже. Те я гледаха странно. Ако изобщо я забележеха. Тогава се опитваха да я изгонят, да я изритат, цупеха се, мусеха се, забили погледи в земята, обиждаха я дори, сякаш иска да им стори зло, а не добро. Това я натъжаваше и отнемаше от светлината и вдъхновението, които й даваха сили да лети и тя стъпваше на земята. Но продължаваше да се усмихва и това възвръщаше силите й и тя отново се отделяше от земята. Лекичко. За щастие, защото в противен случай имаше опасност да попадне в краката им и те да я прегазят, без дори да разберат. Тогава светлинката й щеше да угасне завинаги, а вдъхновението й щеше да отиде при другите като нея, които щяха да въздъхнат с тревога: “Човешката лошотия уби още един ангел!” и щяха да продължат напред без нея.

Тя често се питаше как се справят те – големите ангели, тези, които наричаха Ангели-пазители – въпреки лошотията, въпреки обидите и отритването, те бдяха над хората, следваха ги неотлъчно, пазеха ги, събираха лошотията им, връщаха им късмета обратно (хората много обичат да си подритват късмета), показваха им правия път и се опитваха да ги държат в него.

Въпреки, че ги наричаха с красивото име Ангели-пазители, те не получаваха достатъчно уважение. Според нея. Но понеже беше малък ангел, никой не я питаше, а само й повтаряха “Не порасвай”. Но, въпреки това, тя продължаваше да се чуди какво правят ангелите-пазители с насъбраното през деня зло. Знаеше само, че през нощта се отървават от него по някакъв магичен и много таен начин.

Странното беше, че колкото повече настояваше да разбере, толкова по-малко научаваше, а това предизвикваше любопитството й още повече. А раздразненото й незадоволено любопитство й пречеше да лети! Значи? Трябваше някак да разбере, за да се успокои и да продължи да си бъде същия най-обикновен ангел!

Един ден, на свечеряване, тя се промъкна незабелязано при големите, които в момента се готвеха да се освободят от насъбраното през деня зло. Те изчакваха да настъпи пълен мрак. Тя също чакаше спотаена, но колкото по-тъмно ставаше, толкова повече страх я обземаше. Тя не знаеше, че ангелите изпитват страх. Научи го току-що. Не й хареса. С приближаването на мрака, обаче, вместо да настъпва хлад, ставаше все по-горещо и по-горещо…

Настана пълен мрак.

И тогава тя разбра най-тайната тайнствено-мистериозна и ужасяваща тайна на света:
Ангелите-пазители са Дяволи на дневна светлина!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 8:00 PM EET

1 Comment »

September 16th, 2007

Приказка за пътя … (2)

Тя живееше сама в едно тъмно, много тихо, почти изоставено, но много сигурно, тайно и защитено място. Почти – защото от време на време там се завъртаха за кратко разни такива като нея, но после те си тръгваха, а тя оставаше. Оставаше да чака да дойде нейното време да излезе оттам и да види светлината. Светлината… Единственото, към което се стремеше.

Преди много години, когато отиде да живее там, още в началото, около нея имаше светлина и се чуваха гласове, но скоро това се промени и наоколо стана съвсем тихо и тъжно. Тя знаеше, че не е забравена, а че просто не й е дошло времето.

Една сутрин, когато отвори очи, чу че онзи глас отново я вика. Гласът бе малко променен, но тя го позна. Беше време. И тя тръгна.

Озова се на един път. С много разклонения и пресечки. Интуицията й я водеше право напред – към светлината – въпреки, че тя все още не се виждаше.

Пътят беше странен. Във всяка пресечка имаше някой. Те май там живееха. Докато се чудеше, от една пресечка се показаха Колебанието и Мнителността и я дръпнаха при себе си:

     – Къде си мислиш, че отиваш? Сигурна ли си, че викат теб? А ако не ти е дошло времето? А ако не си добре дошла? А ако там няма светлина? А ако не ти хареса? – затрупаха я с въпроси.

Тя усети, че от тях й прималява, но успя да се дръпне и да продължи натам, накъдето си бе наумила. С крайчеца на окото си погледна към тях и видя, че тяхната пресечка е задънена. Те не го знаеха. Мислеха, че винаги са прави и крещяха след нея:

     – Безумна си! Върни се!

Тя продължи. Малко по-късно й олекна. Встрани от пътя си видя светлина… За миг се запита дали това не е нейната светлина, но като спря примамена от блясъка видя, че той е фалшив. Тогава от пресечката излезе Суетата и тя като Колебанието и Мнителността взе да я затрупва с въпроси:

     – Сигурна ли си, че си достатъчно красива? Достатъчно бляскава? Достатъчно суетна и кокетна?

Тя не отговори. Помисли си, че всички са се побъркали. Суетата крещеше след Нея „Върни се, Безумке!”, но Тя вече не й обръщаше внимание. Продължи напред.

Отново усети загуба на сили. Първоначално твърде осезаема – помисли, че ще падне – после се посъвзе, но й се стори, че не е силна и устремена както когато тръгна по този път. Това я притесни. Не се разколеба. Напротив. Реши, че трябва да бърза, защото не знаеше още колко път й остава и кого ще срещне по него.

Забърза се. Но нещо се случи. Нещо се промени. Нещо се обърка.

От пресечките се протягаха Търпението, Недоверието, Нерешителността и се опитваха да я спрат. Всеки взимаше част от Нея. 

Колкото повече бързаше, толкова по-бавно се придвижваше.

Колкото повече доближаваше светлината, толкова по-далечна ставаше тя.

Имаше чувството, че с всяка крачка напред прави скок назад.

Тя спря. Трябваше й време, за да събере сили и да се опомни. Нещо я сковаваше и й пречеше да се движи. Тогава на пътя й застана Страхът. Грозен, силен и настоятелен. Препречваше пътя й с безсмисленото си бръщолевене и сякаш я въртеше в кръг:

     – Ти сигурна ли си, че там има светлина? Там няма светлина! Там няма нищо за теб! Не отивай! Там е тъмно и грозно! Има същества с огромни лапи и остри зъби, които поглъщат всичко по пътя си!

     – Ти пък откъде знаеш? Бил си ти там? А!? БИЛ ЛИ СИ? – изкрещя Тя и се отскубна от захвата му.

Побегна напред. Дочу само ехото от гласа му, което повтаряше „Не, не съм бил там. Страх ме е да отида там. Ти си безумна! БЕЗУМНА сииии…”

Ехото още не бе съвсем замлъкнало, когато мракът се отдръпна и стори място на светлината. Светлината, към която Тя вървеше, беше там и Я чакаше.

Гласът, който Я викаше също беше там. Бе леко променен, защото детето отдавна бе пораснало, но не бе забравило за Нея – детската си мечта – само я бе заровило на сигурно място в сърцето си и чакаше да дойде нейното време.

Време за мечти! Време, в което порасналите деца сбъдват най-детските си и най-безумните си мечти!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 10:38 AM EET

11 Comments »

August 23rd, 2007

Реката

опит за притча

Имало едно време една река. Всички твари живуркали в нея.

Тя била чиста, но била мътна.

Била бърза, но била бавна.

В нея имало вирчета. Някъде не. 

Понякога падала оттук-оттам. Понякога не.

Реката била дълбока, но била плитка.

Дъно нямала, но то било близко.

Истината е, че реката си течала и изобщо не я било грижа за тварите в нея.

Никой не можел да я спре. Някой искал.

Тварите в нея оцелявали. Някои не.

Повечето се оставяли течението да ги носи и преди да стигнат дъното се питали „Той защо не потъна?”, но било късно. Късно да изплуваш. Късно да удавиш другия. Късно да задаваш въпроси.

Имало такива, които никога не усещали да потъват. Били кухи.

Други потъвали. За кратко. В мрака намирали светлината – виждали ясно, само ако около тях е мътно.

Други се качвали в лодка.

Реката приемала всички. Пощадявала тези, които влизали в нея с правилните въпроси и не спирали да следват верните отговори.

Правилните въпроси строяли лодките. Верните отговори ги пазели здрави.


Всички родени плуват в обща река, но за всеки тя е различно буйна, кротка, мътна, чиста, плитка, дълбока…

Зависи от отговорите, но повече зависи от въпросите.

Отговор можеш да намериш.

Въпросът трябва да измислиш сам.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Приказка за пътя at 3:10 PM EET

11 Comments »

March 30th, 2007

Приказка за пътя … (1)

Той вървеше сам. Бавно и тъжно. Навън бе хладно. Може би дори тъмно. Времето беше без значение.

Той отново бе чул „Върви си!” и отново бе тръгнал сам. Опитваше се да проумее причината. Подобно терзание бе достатъчно силно, за да превърне деня в нощ, топлината в хлад, светлината в мрак. Затова времето беше без значение. Той не го забелязваше. Не искаше да го забелязва. Нямаше нужда да го забелязва.

Не можеше да остане повече там. Не искаше да остане сам. Той имаше нужда от Нея. Но тази тя не беше Тя и той продължи да върви и да я търси. Знаеше, че рано или късно ще я открие. Беше сам. Не срещна други като него. Това му носеше надежда и го караше да се усмихва. Вероятно и той ще я открие, както всеки от останалите като него я е открил, щом сега го няма там…

Видя я в края на улицата. Седеше сама – унила и замислена – но това не го разколеба да я приближи.

Здравей – каза й той.

Върви си! – отвърна тя – Не виждаш ли, че съм сама, обзета от тъга и се опитвам да забравя?

Но аз съм добър… – едва промълви той.

Да, знам, затова искам да те забравя – рече тя и се обърна на другата страна.

„Да си добър не е достатъчно” помисли си той отдалечавайки се и я остави да се справи сама със своята тъга.


Малко след това срещна следващата, за която дръзна да си мисли, че е Тя. Но и тя не беше. Нито следващата. Нито по-следващата…

За една не бе достатъчно красив, за друга – достатъчно нежен, нито достатъчно близък за трета…

Но това не го обезкуражи. Той продължаваше да търси и вярваше, че ще я намери.


Времето нямаше значение. Наистина. Но днес то сякаш се опитваше да му каже нещо. Слънцето грееше ослепително силно. Толкова силно, че всичко наоколо губеше форма и цвят, а се сдобиваше с размити очертания и цветен ореол. Сякаш дъгата се бе изляла върху земята.

Какво му става на слънцето днес? Той не вярваше в знаците. Той вярваше само в това, което бе научил сам – че не трябва да спира да търси, докато не я намери! Но… Откъде идваше тази опияняваща ведрина? От Нея?! …

Видя я насред светлината и разбра, че не слънцето го е заслепило така. Тя стоеше там – прекрасна и усмихната и за миг дори му се стори, че тя го кани да се приближи. Дали това бе Тя? О, как му се искаше да е Тя! Страхуваше се да я доближи. Не искаше отново да чуе думите „Върви си!”. Можеше да си го спести като си тръгне веднага. Но… Но, ако това бе Тя и той си тръгне? Търсенето му щеше да продължи вечно.

Вечно! Това е твърде дълго. Дори за него. Дори Той – така добър, мил, нежен и красив – не бе вечен и скоро щеше да изгуби очарованието си. И щеше да остане завинаги сам. Време беше! И той се приближи.

Плахо промълви:

Здравей! Може би не чакаш мен, но аз съм добър, нежен и състрадателен и няма да те нараня. Ще заема толкова място, колкото имаш сили и желание да ми отделиш. Ще се явявам пред теб само когато ме повикаш. Само когато си тъжна. Или само когато си весела. Или само когато искаш да си спомниш. Няма да ти се натрапвам. Но знам, че теб търсих досега!

Да, мен! Знам кой си! Чаках те! Ела!

И той я намери!

Така Споменът за една красива и нежна, но неизживяна любов, намери Нея, Душата, която не искаше да го забрави!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 9:16 AM EET

5 Comments »