Skip to main content.
July 7th, 2017

Почивен ден

Постановка на открита сцена пред Народен театър “Иван Вазов”: едно от най-вълнуващите театрални предизвикателства през тази година и определено любимо приключение за предстоящия театрален сезон.

Емоционално, вдъхновяващо, едновременно отпускащо и зареждащо. Храна за душата и удоволствие за всички сетива!

Хуморът на Камен Донев, който те разсмива, подвежда те да се смееш с цяло гърло и от сърце, и точно когато най-малко очакваш, те жегва болезнено право в най-уязвимото ти място 🙂 Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура at 7:34 AM EEST

No Comments »

April 18th, 2017

Кралят на превъплъщенията

Има актьори, които като ги видиш в една роля и си казваш „Ролята сякаш е писана за него”… После, като видиш още 1-2 негови роли и вече си сигурен, че играе само роли, писани за него… И не очакваш изненади…

Има актьори, обаче, които са толкова добри в превъплъщенията, че се случва от роля до роля да не можеш да ги познаеш. Когато това са актьори от голямото кино, преживяването наистина е впечатляващо. И очакваш следващата роля, следващото превъплъщение, следващото постижение на триото „актьорска игра, грим и специални ефекти”…

Обаче… Аз и тук имам „обаче” 🙂

Има актьори, обаче, които са толкова добри в превъплъщенията, че се случва от роля до роля да не можеш да ги познаеш, при това без да ползват помощта на холивудския грим и специални ефекти… За мен това е великолепието на театъра!

А когато имаш честта да познаваш такъв актьор лично, тогава Великолепието по някакъв странен начин ти носи и лично удовлетворение – не, че ти си направил от този човек този актьор, но някак се отъждествяваш с неговото постижение и черпиш от обкръжаващото го възхищение.

Аз познавам такъв актьор и винаги когато пиша за него, не пропускам да кажа, че съм силно пристрастна! Той се казва Божидар Попчев и след последната му постановка с чиста съвет вече го наричам „Кралят на превъплъщенията”.

Ако мислите, че това е преувеличено, ще ви подсетя за „Пропукване”, където Божидар в една постановка  изигра  задръстен консуматор, тъп американски тийнейджър, нагло бизнесменче, хавайско „гуру“, изперкало от работа кариеристче и не само…

Сигурна съм, че поне още един човек мисли като мен, и това е режисьорът на „Пропукване” Веселин Димов, който този път постави Божидар пред следващите три превъплъщения в „Задникът на майка ти”. Текстът на постановката е на известния холивудски сценарист Алън Бол, автор на сценариите на „Американски прелести”, „Истинска кръв” и „Два метра под земята ООД”. 

Постановката представлява съвкупност от три едноактни пиеси, които пускат таланта на Божидар на свобода. Пиесите са по-скоро забавни и разтоварващи, тип „нещата от живота, без подсладители”, не съдържат някаква невиждана житейска мъдрост, но въпреки това, когато се познаеш – боли.

В спектакъла, Божидар си партнира със Силвия Станоева, която признавам си гледам за първи път, но с този спектакъл тя спечели специално място в театралната част на душата ми и се бори за короната на кралицата на превъплъщенията. Няма да издавам нищо за спектакъла, само ще кажа, че обожавам превъплъщението й в психясала психиатърка.

Но, както казах – аз съм пристрастна, не ми вярвайте – отидете и вижте с очите си 🙂

Posted by LeeAnn as Култура at 10:30 PM EEST

No Comments »

January 20th, 2016

До Мюнхен и назад

Обичам театъра! Обичам да съм близо до актьорите, да виждам лицата им до последната гънка, да усещам и поглъщам всяка тяхна мимика, сякаш всичко, което се случва там, на сцената, се случва единствено и само заради мен и никой друг не съществува.

Обичам да наблюдавам и да си задавам въпроси и винаги съм се питала каква ли е мечтата на актьора. А на режисьора?  За какво точно служи продуцента?

Представям си, че ако съм актриса, най-голямата ми мечта би била, да си имам режисьор, който да прави постановки само за мен!

От друга страна, пък съм си представяла, че ако съм режисьор, ще си поставям каквото на мен ми харесва и аз сама ще си избирам актьорите – ще работя с тези, които освен, че ще ме слушат и ще изпълняват хрумките ми, ще се забавляват заедно с мен в работата!

Тази монета има и трета страна – искам да имам сцена! Да си каня на нея любимите актьори и те да играят за мен!

Шашави мечти, ще кажете, и ще сте абсолютно прави, но „шашави“, все още не значи „невъзможни“! Тази мечта се оказа съвсем възможна и даже – Сбъдната!

В тази мечта, всичко започва не отдавна, някъде в средата на декември, когато трима мъже се срещат на една пейка в един парк и започват да мечтаят – знаят какво искат, знаят как, но не знаят кога и къде. Намира се кой да им повярва и да ги подкрепи (тук, освен мъже, се включва и една добра фея) и „кога“ и „къде“ изчезват като неизвестни!

И потеглят! За Мюнхен…

Всъщност, „До Мюнхен и назад“ е спектакълът – сбъдната мечта.

Ролите в мечтата:

Режисьор: Стефан Спасов

Актьори: Александър Митрев, Божидар Попчев

Продуцент: ЧАНОВЕ и приятели (Миленка (добрата фея) и Коцето)

В главната роля: Мое Величество Зрителят

Представете си сега как тези въодушевени и вдъхновени приятели си построяват сцена (както каза Сашо – „Тук сме си вкъщи“), как си поставят спектакъл и как си го изиграват от цялото си сърце и душа! И докато Сашо и Божидар владеят сцената и нас, Коце и Стефан излъчват едновременно нетърпение, вълнение и притеснение. А Миленка, вместо да гледа сцената, гледа Наше величество зрителя и се чуди какво ни се мъти в главите 🙂 И знам, че това няма да се промени, без значение дали спектакълът се играе за първи или за стотен път (Винаги си личи, когато правиш нещо от душа 😉 ). Това е подправката към магията, част от рецептата за мечтата. Ако това липсваше, ястието щеше да е студено и да нагарча 🙂

Гледах до „Мюнхен и назад“ на генерална репетиция на 18.01.2016 г. Знам, че спектаклите се развиват във времето, порастват като човеците в тях, но тази постановка си е родена пораснала! Сашо и Божо са уникални актьори. По едно време Сашо наистина приличаше на умрял!

Няма да ви разказвам сюжета – името не може да бъде по-точно и напомня достатъчно за  неволите на балканските субекти-гурбетчии по Европата. А хуморът – умел, премерен и тънък-тънък, та чак ти реже душичката на моменти, и хем се смееш, хем ти се доплаква. И си благодарен, че си тук и сега, защото никой не ти е казал, но ти си знаеш – тръгнеш ли срещу себе си, връщане назад няма! Нищо, че Мюнхен изглежда близо!

Благодаря ви, приятели, че имам възможност да съм част от тази мечта!

~~~~~~~~~~~~~

За дати на представленията, следете сайта на Чанове или купете online.

Спектакълът се играе на новооткритата камерна сцена в Хоротека – Клуб на Хорото, подлеза на НДК.

За резервация на билети:

088 769 40 58, Костадин Господинов

poster1

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 9:47 AM EEST

1 Comment »

May 26th, 2015

Пропукване…

IMG_3406 „Елате заедно да пропукаме матрицата…“ Това е призивът, който ви кани от всички афиши на постановката, но след като я гледате, ще установите, че това е твърде слабо казано… и донякъде, може би – безлично…

Постановката започва с едно споделяне, поднесено някак уж преди началото и извън нея, но здраво свързано… – „надяваме се като си тръгнете от тук, да бъдете поне малко различни… или може би – не… „

Като гледате постановката, ще установите, че и това е твърде слабо казано… и донякъде, може би – безлично…

… защото това, което никой не казва на „горкия“ зрител, е, че матрицата – това си ти – и за да пропукаш изобщо нещо някъде, трябва да започнеш от себе си! За да започнеш от себе си, трябва да знаеш кой си! Знаеш ли кой си? Кой си ти? Какъв си? Задръстен консуматор? Нагло бизнесменче, тип „хавайско гуру“? Изперкало от работа кариеристче? Или? Кой си? Какъв си?

Там е проблемът! Ти знаеш точно кой си, но те е страх да се отъждествиш с видяното и преживяното и да си кажеш „леле, това, наистина съм аз… трябва да променя нещо…“… „Или може би не… извън матрицата вероятно е страшно…“

Гледала съм спектакъла доста пъти… Гледала съм генерална репетиция, предпремиера, премиера, гледала съм го с Инес Иванова, гледала съм го и с Десислава Моралес. И ще го гледам пак. Спектакълът всеки път е различен и всеки път успява да ме изненада.

Намирам за много освежаващо режисьорското виждане, спектакълът да се играе в клубове, а не в театри – така контактът с публиката, освен неизбежен, е и много чист и неподправен. Героите на Божидар са толкова близо до теб (вече и буквално), толкова реалистични, те са толкова ТИ, че съм забелязала, че в момента, в който хората се открият, извръщат глава и не смеят да погледнат Божидар в очите – вероятно от страх да не ги познае…

За талантът и актьорската игра на Божидар Попчев няма да говоря – аз съм тооолкова пристрастна, че повече няма накъде.11133684_656731701097432_806297346065526211_n

Задължително, когато говоря за тази постановка, трябва да спомена преводачът…

От известно време (като се връщам назад из блога, то си станаха години вече) мрънкам, че все не попадам на постановка, която да задоволи „литературния ми глад“ – искам да чуя нови думи или добре забравени стари такива, да слушам богати диалози/монолози, да слушам реч, бягаща от разговорната и жаргонната… Доста разсъждавах: постановките ли така са написани в оригинал, преводачите ли са ги „осакатили“ или режисьорите така са решили…

Е, с тази постановка не е така. Преводът е на Любов Костова и радва ухото и душата. Даже се чудя дали оригиналът е бил толкова богат или тя е допринесла с обогатяване на речта на автора (при цялото ми уважение към Ерик Богосян – нямам база за сравнение, защото не съм имала възможност да прочета негови текстове в оригинал).

Друго, което ме интригува в тази постановка е целевата й аудитория – текстът е писан преди повече от 10 години и осмива конкретни недостатъци в американското общество, но не мога да се отърва от усещането, че въпросното осмято общество едва ли разбира пиесата… не знам… може и да греша… може да си мисля, че аз разбирам пиесата и това ме прави различна и ме вади от матрицата, а може би това е и целта – да си мислиш, че не се отнася за теб, не осъзнавайки колко дълбоко си потънал в същите *****… не знам…. вижте постановката и ми кажете…

Plakat1


Снимки: Адриана Янкулова / Стефан Димитров

Posted by LeeAnn as Култура at 1:22 PM EEST

1 Comment »

January 22nd, 2015

Мъжът на жена ми

Това е името на пиеса на хърватския драматург Миро Гавран, поставена от Мариус Куркински. Аз я гледах в „Сълза и смях“.

Посетих пиесата на 18 януари 2015 г. и до сега се колебах дали да напиша нещичко за нея или не? Колебах се, защото мнението ми не е ласкателно и не е положително във всичките му аспекти. Две неща ме убедиха да споделя: първото беше, че разглеждайки интернет намерих снимки, доказателство, че постановката се развива и някои неща са се променили във времето. Това означава, че екипът вероятно следи нагласите и мнението на зрителите и може би прави подобрения в пиесата. Второто е, че мненията в интернет са на двата противоположни полюса и обикновено са крайни – от „никога не съм се смял така“ и „страхотно беше“ до „много тъпа постановка“. Този тип мнения обаче по никакъв начин не допринасят за развитието на постановката, защото не съдържат никаква градивна информация. Затова ще се опитам да дам градивно мнение, от гл.т. на потребител J Дано има смисъл.

Как разбирам театъра? За мен театърът е преживяване, което е несравнимо с други преживявания – има своя цел, свое послание, свои изразни средства и въздействие. Затова мога да разбера и крайните мнения – една постановка или ти въздейства, или не, или те завладява – или не. Ако в ума си можеш да разделиш сценария от постановката и от актьорската игра, значи нещо не е наред и някой от тези три елемента е бил по-слаб от останалите. Магията на театъра е в точното смесване на съставките!

Това ми се случи с тази постановка.

Актьорска игра – безупречна – гледаш актьорите и си убеден, че играят себе си! Е, разбира се, който е почитател на Мариус Куркински, вижда почеркът му навсякъде и това допринася за удоволствието.

Постановка – също без забележки – като пространствено оформление, декори, осветление, сила на звука, чуваемост на актьорите в залата, видимост…

Сценарият… тук неудовлетворението ми е свързано с крайния резултат и не мога да определя от къде идва точно – от слаб сценарий, от загуби в превода, от темата, която (лично за мен) беше смешна преди 15 години… Който и да е фактора, обаче, мисля, че може да се овладее с обогатяване на речника на пиесата. С изтърканата тема мога да се примиря, но осъзнах, че очаквах повече като богатство на речта. С риск да прозвуча грубо, ще кажа, че речникът на актьорите бе доста простоват и даже под ежедневния запас от думи, с който разговарят хората ежедневно…

Оттук дойде и общото усещане за неудовлетвореност, защото аз ходя на театър, за да се обогатя, да чуя думи и изрази, които вече не са част от ежедневната лудница, а това ми липсваше.

Знам, че проблемът си е лично мой, защото съм отишла с големи очаквания, но постановката е на Мариус – с какви очаквания да отида?!

Posted by LeeAnn as Култура at 4:44 PM EEST

No Comments »

December 5th, 2014

60 години ансамбъл Пирин

Тази година ансамбъл „Пирин” става на 60 години и един от официалните концерти по този повод бе снощи в зала 1 на НДК.

60 години е добра възраст, ако говорим за човешки живот. Ако обаче говорим за възрастта на фолклорен ансамбъл от величината на „Пирин“, то това вече се измерва в много човешки животи – отдадени, обладани и посветени на магията.

И именно затова не знам как се разказва такова зрелище!

pirin

 (снимката е от тук: http://www.standartnews.com/kultura-koncerti/snimki_ansambal_pirin_vdigna_na_kraka_ndk_-265274.html)

Спектакълът беше меко казано пищен! Гледаш сцената и се чудиш как е възможно нашата малка България да е сътворила и съхранила такова богатство – носии, багри, ритми, звуци, хармонии…

Гледаш сцената и не дишаш – питаш се наистина ли мозъкът на човек е толкова съвършен, та може да го накара да стъпва по толкова много различни начини, но все така леки и пеперудено ефирни. Дори на пустите му шопски хорà като набиват, пак го правят някак на 2 мм от земята! И как така става, че те могат да стъпват по-бързо, отколкото аз мога да тактувам и ръкопляскам! Сигурно това, че всичките ми сетива са заети да поглъщат невероятността, която виждат, ми забавя ръцете… мдам, само това ще да е…

Гледаш сцената е усещаш как растеш – като човек, като душа, като Българин и си даваш сметка, че това ще бъде и ще го има и след нас, и след дребните ни ежедневия и „големи“ проблеми…

Плаках два пъти. И двата пъти от невъзможността да изразя емоцията си по друг начин (не дават да тичаш, викаш, скачаш и прегръщаш артистите, така че, остават ти само сълзите от щастие 😉 ). И как да не се просълзиш при изпълнението на малката Николета, която е само на 7 години, а изпълва залата с глас… или при изпълнението на „Едно ми чедо Никола“ на Руска Стоименова… Сигурна съм, че не съм била единствената!

Това е! Не мога да ви разкажа нищо повече! Нито думи, нито снимки могат да ви предадат дори и част от преживяването.

~~~

Ако оставя на страна емоционалната част на спектакъла, фактът, който ме впечатли най-много бе, че ансамбълът е изнесъл повече от 7000 концерта за 60 години, което прави по повече от 100 концерта на година, което означава концерт през ден! Представяте ли си какъв труд и всеотдайност изисква това!

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 4:54 PM EEST

No Comments »

February 25th, 2014

Последната нощ на Апостола

Това е името на спектакъл на ансамбъл „Българе”, представен в деня на 141 годишнина от обесването на Васил Левски. По правило, не съм привърженик на практиката да се чества нечия гибел и ако не ме бе привлякло името „Българе”, едва ли бих отишла. Но заложих на симпатията си към това, което „Българе” правят и не сгреших.

Спектакълът е  нестандартен – комбинация от актьорска игра, сценични ефекти и фолклор, съчетани с цел да бъдат пресъздадени определени исторически събития. И то не кои да е събития, а последните месеци от живота на Васил Левски. Това несъмнено е доста спорен и, бих казала, даже непознат момент от историята ни и вече 141 години от това продължават да възникват въпроси като „Кой и защо предаде Левски?”, „Защо Народът не освободи Левски по пътя към бесилото, когато се твърди, че е бил пазен от шепа заптиета?”, „Къде е погребан Левски?” и десетки подобни.

Спектакълът е построен интересно – редуват се „разговори” между Левски и съратниците му, в които Апостолът слуша безмълвен, със сцени на въстания и битки, пресъздадени основно чрез похватите на танцовото изкуство. Спектакълът има много силно изразена градация и много добър баланс – започва тежко, тъжно и потискащо и завършва с народното ликуване при посрещането на братушките, като актьорската игра и фолклорните интерпретации са в точното съотношение. Казвам „фолклорни интерпретации”, а не „народни танци”, защото народните танци са накрая, във „веселата” част на спектакъла.

2

Актьорската игра… Ролята на „съратниците” на Левски, част от които негови предатели, се изпълнява от Димитър Селенски. Признавам си, че чувам това име за първи път, но няма да го забравя повече. И впечатляването ми идва не само от факта, че човекът е добър актьор, а че текстовете на монолозите са също негови.  Именно тези текстове разказваха историята за последните дни и месеци от живота на Апостола и са най-добрият прочит на Левски, на който съм попадала до момента. Там, наслаждавайки се на превъплъщенията на Димитър Селенски и вниквайки във всяка негова дума, си дадох сметка, че от това, което сме учили в училище и чуваме да се върти в медийното пространство веднъж годишно, сме добили доста грешна и излишно величава представа за Левски. (друг въпрос е, че за щастие, това е един от малкото ни НЕотречени национални герои). В този спектакъл за първи път видях Левски като истински човек – със сила и слабост, изтъкан от противоречия, едновременно добър и лош – и ми стана близък и го приех за наистина възможен… И може би за първи път го харесах истински…

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства, Народни танци at 3:35 PM EEST

No Comments »

February 9th, 2014

Майстори на разказа

Вероятно след хвърлянето на първия поглед на публикацията, още при вида на тези две корици на едно място, сте се зачудили какво ли общо съм намерила, та да ги сложа заедно.

Общото е много просто – и към двете книги посегнах от чисто любопитство.

Имах желание да прочета повече от Деян Енев още от мига, в който неговата „Заложна къща” се оказа залог за успех на седмокласниците преди 6 години. Но така или иначе, на точните неща им идва времето в точния момент – така се случи и с „Българчето от Аляска” – появи се на хоризонта, отлежа на рафта и търпеливо дочака реда си.

Книгата съдържа, както подсказва и подзаглавието й, „софийски разкази” – кратки и човешки, от миналото и настоящето. Чувала съм и преди да наричат Деян Енев „майстор на разказа”, но сега си отговорих защо. Той разказва по много интересен начин – все едно сте се видели на спирката, но автобусът е дошъл бързо – ти си попил всяка дума от историята, която ти е разказал, и въпреки, че историята на практика е свършила, в главата ти продължават да се въртят варианти за възможни изходи и краища. Това всъщност ми допадна най-много в тези разкази – хем финалът е там, поставен от автора, хем се чувстваш свободен да поставиш свой собствен финал и сам да решиш каква да бъде съдбата на героите. Разказите са кратки – рядко надхвърлят 3 странички, но са толкова ярка картина на живота, че повече думи не им трябват. Част от възхищението ми се дължи именно и на краткостта – според мен, по-трудно се пише кратко – трябва наистина да имаш какво да кажеш, за да успееш да го кажеш с малко думи.

„Късметът на смотаняка” на Кърт Вонегът пък влетя с пълна газ и пререди доста книжни събратя, пак по причина моето любопитство. Вонегът винаги ми е действал като магнит на любопитството, но често съм посягала боязливо, защото не всичко, написано от него, ми понася 🙂 Страхувах се и тази книга да не се окаже тежка за четене и за преглъщане, но напразно. Книгата съдържа седем прекрасни разказа, някои дълги, други не, но всички с финал, различен от този, който се вихри в мислите ти. В един момент се улавяш, че четеш само, за да разбереш изненадата накрая. Дори няма и да се опитвам да описвам стила на Вонегът (не бих се осмелила), само ще ви препоръчам „Късметът на смотаняка” – чете се лесно, бързо и с голямо удоволствие, разказите не са тежки, но пък винаги ще познаете авторът им.

Приятно четене!

 

 

 

 

Posted by LeeAnn as Култура at 10:16 AM EEST

No Comments »

January 18th, 2014

Покорителят на небесата

Трябва да призная, че бях доста резервирана, когато взех тази книга в ръце, първо, защото падането от 39 км със свръхзвукова скорост е всичко друго, но не и „полет”; второ, защото тогава така и не разбрах какъв е зора да се скача от там; трето, защото нещо ме кара по принцип да не харесвам и да избягвам прекалено нашумелите хора/места/явления/автори и т.н. (дори любопитството ми не помага); четвърто, защото очаквах Феликс Баумгартнер да ни обяснява колко е велик… (не, че не е 😉 )

Реших да й дам шанс, само защото ми е подарък за Коледа…

И все пак, в живота има моменти, в които си доволен, че очакванията ти са останали неоправдани и преживяването с тази книга бе един от тях!

Книгата се оказа изключително смислена и поучителна. Да, в нея на практика се разказва за пътя към върха, но не откъм лъскавата му, видимата на пръв поглед за публиката страна, а от другата – тъмната, трудната и трънливата.

Общо взето за самия полет има написани малко страници и то на финала. В книгата по-скоро се разказва за предисторията на полета и описва събитията от живота на Феликс Баумгартнер, направили възможно това постижение – от първия му скок с парашут до проблемите му със скафандъра. Нещо повече – книгата изключително силно набляга на фактори като подготовка, тренировка, сигурност, сигурност и сигурност – все неща, които изначално куцат на почти всички, които си падат по екстремни спортове.

В книгата се говори за принципи и правила, които съм чувала само от най-добрите пилоти – парапланеристи и в този смисъл вярвам, че това трябва да е първата книга, задължителна за прочитане, преди да посегнете към какъвто и да е екстремен спорт!

Успех, екстремисти! 🙂

Posted by LeeAnn as Екстремно, Култура at 11:56 PM EEST

2 Comments »

January 15th, 2014

Островът

Попаднах на Островът на Александър Секулов абсолютно случайно, но не съжалявам за нито една минута от изгубването си там…

Бях забравила колко е хубаво да си тринадесет годишен…

… да ходиш бос и рошав, да шляпаш необезпокояван из локвите, омазан до уши и с обелени колене и това вместо да те тревожи, да ти създава усещане за свобода…

… морето да е до колене, всеки загадъчен шепот на непознат да е плод на конспирация, а всеки поне средно усмихнат дядо да е бивш таен агент (няма бивши агенти!)…

… всяко момче / момиче, което те погледне в очите или те оскубе / спъне / набие да е любовта на живота ти, а всяко влюбване да е по-дълбоко от океана и дълго колкото тежка въздишка…

Бях забравила колко е хубаво да си на 13!

Освен с пътуването във времето, книгата ще ви зарадва с много богат речник и красиви сравнения и ще ви напомни колко красив е българският език!

Благодаря на Александър Секулов за удоволствието.

Posted by LeeAnn as Култура at 10:22 PM EEST

2 Comments »

November 25th, 2013

Носталгично…

… но в добрия смисъл на думата, ако изобщо тази думата може да носи настроение, различно  от това, което те обзема като се върнеш 30тина години назад. Това никога не е нито напълно хубаво, нито напълно лошо, хем ти е приятно, хем нещо те стяга под лъжичката…

Истината е, че това пътешествие в последните няколко месеца ми беше повече приятно, отколкото обратното.

Пътешествието започна с група „Стари хипари”, които се размотават по плажовете на Иракли. Книжката на М. Вешим съдържа разкази за къмпинга, писани в годините. Лошото е, че им личеше, че просто са събрани на едно място, защото доста описания, изрази и похвати се повтаряха и само женското любопитство ме заведе до последната страница.

Не стана така с останалите три книги на Вешим, които изчетох за нула време – „Нашингтон”, „Английският съсед” и „Руският съсед”. И трите книги са в типичния за Вешим стил – стил, чието име не знам, но бих нарекла „стил-фейлетон”, стил, познат ни от страниците на „Стършел”, който толкова много ми е липсвал в годините. Въпреки, че не мога да кажа, че тези три книги се отнасят за близкото ни минало, езикът на Вешим ме пренасяше там и трябва да призная, че искрено се забавлявах.



Истински носталгичната книга в тази серия обаче е на друг автор. Книгата се казва „Софийско жителство”, писана от Тодор Костадинов през 1984 г., което й придава неподправена автентичност. Ако книгата беше писана сега и се разказваше за тогава, нямаше да е същото.

В нея има всичко – има мечти, има богатство и бедност, има истина и лъжа, има любов, има тъга, има и сълзи…

Беше ми приятно да чета за София от детството ми, да чувам старите имена на улиците, да усещам аромата и атмосферата на София, каквато никога повече няма да бъде. В същото време, историята, която се разказва е толкова лична, толкова искрена и болезнена, че няма как да не я съпреживееш. Да не говорим, че за хората от определено поколение, тази книга е като живата история на нещо, което харесвахме и мразехме едновременно. Вярвам, че книгата ще хареса на всеки, роден между 1955 и 1971, въпреки, че родените 68/69-70/71 година, „закачихме” много малко от неподправения социалистически реализъм.

Искрено ви препоръчвам тази книга, без значение към коя социална прослойка сте принадлежали тогава – вярвам, че тази книга ще ви умиротвори по някакъв неочакван начин.

Приятно пътуване.

Posted by LeeAnn as Култура at 10:27 PM EEST

6 Comments »

April 19th, 2013

Приключението „Шафак”


Харизматична, енциклопедична, емоционална, изпълваща, променяща се, с подходящ отговор  за всяка ситуация, особено за по-неподходящите…

Женствена по онзи особен, леко налудничав начин, който произлиза от таланта винаги, при всякакви ситуации да бъдеш и да оставаш себе си. Да се запазваш и да изплуваш отново и отново… Да откриваш най-много и най-вече себе си, когато си най-изгубен и най- не знаеш кой си.

Тя е Елиф Шафак. Тя не е просто писател. Тя е жена-писател.

Тя не е просто жена-писател.  Тя е приключение!

Книгите й не са просто текст в много страници, те са пътешествие, предизвикателство, приключение…

Някои от тях те карат да искаш да си там, други пък, със същата сила, те карат да не искаш да бъдеш там… Но няма как да не вземеш страна и да останеш безучастен.

Нямам намерение да влизам в ролята на критик и да анализирам книгите й.

За мен книгите са като виното – или са хубави, или не! Понякога нюансът може да е по-скоро сладникав, друг път да е горчив или даже резлив, но накрая виното пак е или хубаво, или не. Или го пия, или не. Не обичам неща, които са „почти”, „горе-долу” или „приблизително”.

Книгите на Елиф Шафак са като хубавото вино – пиеш и не искаш да свършва 😉

Тя определено е Моята Писателка.

Елиф Шафак пише по начин, който много ми допада: стойностни и задълбочени, но не отегчителни, описания на характерите на героите и кратки описания на заобикалящата героя среда, които да ти помогнат да разбереш по-добре героя.

С първите три книги*, преведени на български, Елиф ми стана любима писателка. Трите книги са много различни една от друга и показват много от нея самата. Няма начин да пишеш така и да не си отчасти вътре.

Четвъртата** й книга обаче я направи моя близка приятелка. Дано няма против, че си я присвоявам така, но не мога другояче – все пак „харема вътре в нея” живее и вътре в мен…


*Първите три книги са „Любов”, „Копелето на Истанбул” и „Чест”, не непременно в този ред 🙂

**Имам предвид четвъртата, издадена на български, книга със заглавие „Черно мляко”. Нямам представа в какъв ред са излизали в оригинал.

 

Posted by LeeAnn as Култура at 12:29 AM EEST

2 Comments »

April 5th, 2013

Това е България

DSC03165

Това е името на спектакъла, който ансамбъл „Българе” изигра благотворително за Пеперудените деца. Имах удоволствието да го гледам преди дни в НДК и трябва да призная, че това е един от най-въздействащите спектакли, на които съм присъствала напоследък, където освен танцуването, видяхме и не лоша актьорска игра – танцьорите на Българе изиграха отлично неубиваемите македонски комити 🙂

DSC03162

DSC03161

Хареса ми замисъла на спектакъла: България е представена със своите фолклорни области, внимателно подредени във филм със сюжет: един странник, попаднал в България се опитва да си тръгне от нея, но постепенно осъзнава, че част от него завинаги ще остане тук. Харесва ми това послание, вярвам в него – докоснал ли си се до подобна магия, част от теб завинаги остава в нейна власт. Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 1:52 AM EEST

No Comments »

March 15th, 2013

Човешките ни граници

Всеки от нас знае къде започват човешките му граници – от мен, от Аз, от съм –  и то го знаем още преди да сме можели да си отговорим на въпроса „Кой съм Аз?”.

Очертаването на границите ни започва от момента, в който сме започнали да се заявяваме като човешки същества, още преди да сме се били осъзнали като хора – с бебешкия си плач, с детското дърдорене, с тийнейджърското “блъскане на врати”… и т.н.

Ясно е и какво очертаваме с това заявяване – границите на собствената си личност – мястото, на което се чувстваме „в безопасност” – защитени и обичани.

Къде обаче свършват тези граници? Колко далеч от центъра, в който ние седим, се простират те? Знам, че на тези въпроси повече от нас имат отговор, но замисляли ли сте се как точно сте достигнали до този отговор? Как сте разбрали, че точно до там се простира точно тази граница?

За да научите нещо подобно, е твърде вероятно да са се случили две неща – или някой е нарушил вашите граници или вие сте нарушили неговите, или е било взаимно.

В нарушаването на нечии граници, само по себе си, няма нищо лошо, защото това е единственият начин да разбереш докъде стигат те. Нарушавайки чуждите граници (на търпимост, на толерантност, на обич, на уважение, на изява, на каквото-ви-хрумне), вие научавате докъде се простират те. Научавате също и до къде се простират собствените ви граници…

В нарушаването, както казах, няма нищо лошо – по-важното е как реагираме когато това се случи – как заявяваме „Това е моята граница, не я нарушавай!” и дали се вслушваме в същото послание, идващо от отсрещната страна.

Съвместното съжителство с други човешки същества е едно от най-сложните неща на света. Единственото по-сложно нещо, е това да заявиш и да отстояваш себе си. А единственото по-сложно от това, е да го направиш така, че другия да те разбере 😉

Много станаха сложностите, но ако се огледате, ще видите, че примерите са навсякъде около нас и въпреки, че не обичам да генерализирам, трябва да призная, че на жените им е по-трудно да кажат какво искат, отколкото на мъжете, и от това сем. Пийз вероятно са направили добри пари 😉

Сложно е, при все че става дума за хора на подобна възраст, с подобни интереси, които доброволно са се събрали заедно. Визирам най-вече семейните отношения, макар че същите разсъждения могат да се пренесат и в офиса, в спорта, навсякъде…

И тук идва най-важният въпрос: Питали ли сте се колко е трудно за едно дете на 3-4-5 години да заяви себе си пред вас? Да научи къде се простират вашите граници и докъде стигат неговите собствени? Да се научи как да отстоява своите граници, ненарушавайки вашите? Да се научи как да уважава вашите граници, ненарушавайки своите? И да го направи така, че вие да го разберете?

А сигурни ли сте, че детето ви ви разбира, когато си мислите, че заявявате собствените си граници пред него? А ако се окаже, че не заявявате собствени граници, а само нарушавате чужди?

От това как едно дете опознава човешките граници (свои и чужди), много зависи какъв възрастен ще стане. Ако като дете, границите му са били нарушавани безцеремонно и системно, то той ще стане нещастен младеж с ниско самочувствие, който ще се превърне в нервен, агресивен, вечно недоволен и вечно мрънкащ възрастен, на който все някой друг му е виновен, че нещо не му е наред.

Ако като дете е имал щастието и късметът да расте с родители, които са разбирали неговия език и са го уважавали като личност, то той ще стане точно обратното – усмихнат и лъчезарен младеж с реалистично самочувствие, който ще се превърне в  спокоен и уверен възрастен, който ще оставя у околния свят усещането, че „нещата му се получават от само себе си”.

За жалост, такова нещо като „от само себе си” не съществува – то зависи от нас, родителите.

Ако тази тема ви вълнува, то книгата на Йеспер Юл „Това съм Аз! А ти кой си?” е точно за вас.

Тя е естествено продължение на “Твоето компетентно дете”, но може да се чете и самостоятелно. Полезна е за всички хора, на всякакви възрасти. А за бъдещи родители и за родители с около 2-годишни деца е безценна!  … за децата 🙂

Posted by LeeAnn as Култура, Нашите деца и ние! at 6:40 PM EEST

6 Comments »

October 9th, 2012

Твоето компетентно дете

Винаги съм имала и продължавам да имам по-различни възгледи за общуването с децата си. Ако забелязвате дори не използвам думата „възпитание” – това е така, защото тази дума е бедна и не обяснява достатъчно добре моделът на общуване и комуникация.

Вярвам, че децата ни ни превъзхождат във всяко едно отношение и комуникацията ни с тях трябва да се гради на взаимно уважение, доверие и подкрепяно самочувствие.

Ние, като техни родители, трябва да се вслушваме в тях, да ги насърчаваме по положителен начин, да им позволяваме да преценяват и да взимат решения особено когато са малки, за да растат самостоятелни и пълноценни хора, разполагащи със и отговарящи за собствения си живот.

Ние, като техни родители, трябва да ги обичаме безрезервно и да се научим да им го показваме по техния начин – или с други думи – докато ние ги учим да говорят нашия език, не трябва да пропускаме да се научим да разбираме техния.

Вярвам, че децата никога не правят нещо без причина и ако ни се струва, че е така, значи не сме били достатъчно умни, наблюдателни и задълбочени в откриването на причината.

Вярвам, че правилата, поднесени по положителен начин са тези, които допринасят за общуването, а не забраните и наказанията и още по-малко плашенето на децата.

Вярвам, че децата ни са умни, интуитивни, креативни, емпатични и любвеобвилни и от нас зависи дали ще съумеем да съхраним тези им вродени способности или ще ги „възпитаме” по някакъв приемлив за нас начин…

Ние, като техни родители, трябва да бъдем за тях не възпитатели, а пример за подражание!

Няма да изброявам всички теми, по които съм споделяла с вас, защото не са малко, но пък мога да ги обобщя в едно изречение:

Единственото, което децата ни искат, е да бъдат забелязани и разбрани, но не по нашия начин, а по техния.

Темата за децата е безкрайна. Някога исках да напиша книга за горните и още много много неща, но така и не ми стигна времето.

Наскоро обаче установих, че няма да ми се наложи да пиша книга, защото открих Книгата, която бих написала и която описва всички мои възгледи и нагласи. Нещо повече – описва ги по начин, по който аз не бих могла – от гледната точка на педагог, семеен терапевт и родител.

За мен това е Книгата, която всеки трябва да прочете – дори не е нужно да сте родител. Вярвам, че тази книга ще даде отговори на въпроси, които таите в себе си и вече отдавна сте се отказали да задавате.

Успех!

Posted by LeeAnn as Култура, Нашите деца и ние! at 6:06 PM EEST

14 Comments »

September 24th, 2012

“Елементът” на сър Кен Робинсън

Според сър Кен Робинсън, Елементът е мястото, където се пресича това, което обичаме да правим и това, в което сме добри. А истинската страст идва, когато сме добри в това, което обичаме да правим и правим това, в което сме добри 🙂 . Тогава спираме да „ходим на работа” и се отдаваме единствено на хобито си.

Книгата ни дава множество примери за хора, открили своя Елемент – по един или друг начин. В нея се споменават имена като Джилиан Лин, Ерик Клептън, Мег Райън, Моника Селеш, Боб Дилън, Пауло Коелю, Ридли Скот и тези на още много много известни хора.

В книгата си „Елементът”, сър Кен Робинсън изказва недотам положителното си мнение за училището, образователните системи, стандартизираните тестове и всичко онова, което ни лишава от творческото и интуитивното ни начало. Мнение, което споделям напълно.

Имах огромно желание да прочета книгата и вероятно бях формирала очаквания – още повече, че тази книга се радваше на достатъчно реклама. Не мога да кажа, че книгата не ми хареса, но не мога и да кажа, че ме удовлетвори напълно.

Очаквах по-скоро да разбера КАК да откриеш елемента си (таланта си), за да не се втурваш безразборно след всяко нещо, което ти харесва и ти доставя временно удоволствие, защото така вероятността да пропуснеш истинското нараства.  Историите в книгата ме оставиха с усещането, че най-важен е късметът – да те открият, да си на вярното място във вярното време, да ти обърнат внимание. Единствено историята на Пауло Коелю е пример за това, че не трябва да се отказваш, когато искаш нещо и да не изневеряваш на себе си.

Книгата не можа да запълни душевното пространство, което й бях отредила, може би защото не можа да ме изненада: ако и вие споделяте мнението, че децата ни се раждат интуитивни, творчески настроени, готови да опитват, безстрашни и позитивни, а ние, родителите им, посредством възпитанието, което им причиняване и по-късно учителите им, чрез тесногледството си и посредствеността на учебните програми, им отнемаме всички тези безценни качества и нагласи, то тази книга няма да допринесе с почти нищо за вашите разбирания и начин на мислене.

Но тя би била истински ценна за хората, които все още смятат, че децата им са полуодушевени предмети, които имат нужда от силна ръка, за да станат хора и че училището е точното място, а учителите – хората, които трябва да свършат тази работа! Ако сте от тези хора – прочетете тази книга – така ще имате шанс да спасите дете. Вашето!

Posted by LeeAnn as Култура at 8:34 AM EEST

7 Comments »

September 14th, 2011

Кумбо

Страстта ми към цирка не е тайна, но в последните години досегът ми до цирковото изкуство е будел в мен по-скоро тъга, примесена с възхищение за ентусиазма и усилията, отколкото възхищение към таланта и уменията, примесено с нещо друго, като по детски чиста радост, например. Не, че хората не са били талантливи, в никакъв случай не казвам това. Но излъчването им, че циркът за тях е по-скоро последен избор и надежда за оцеляване, отколкото съзнателен избор от душа на начин на живот е било по-силно от ентусиазма и таланта. За жалост…

Въпреки това, ходех на почти всеки цирк, който се появеше наоколо и търсех моя цирк – този, който ще ме впечатли до сълзи и онемяване. Така и не го намирах – все нещо липсваше…

До преди десетина дни…

Преди десетина дни в Сопот открих моя цирк! Как изглежда ли?

Изглежда вдъхновяващо, възхитително и ентусиазиращо. Съдържа онова, което липсва на останалите – той носи в себе си онази моя частица радост, която ме връща незабавно в детството ми, кара ме да подскачам от радост, да се смея на клоуна и да се ръкопляскам на олюляващия се пират.

Това е моя цирк, а хората в него дори не говорят моя език! А може би най-ценното е, че повечето от тях не говорят български. За истинското общуване, езикът на който говориш, не е от значение. Значение имат излъчването, съзнаването, че си част от цялото и че твоят успех е част от общия. Особено когато репетираш акробатични и жонгльорски номера, нали 😉

Смесицата между актьорите в моя цирк е толкова уникална и неподправена, колкото уникален и различен е всеки един от тях! Като прибавите и прилично количество разнообразни таланти, които притежава всеки от тях, се получава… Кумбоооо!

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура, Нова надежда at 7:57 PM EEST

1 Comment »

May 27th, 2011

Честване на „60 години НФА „Филип Кутев”

Тази година Национален ансамбъл „Филип Кутев” става на 60 години.

Това е една завидна възраст за фолклорен и държавен ансамбъл, особено като се има предвид, че в последните 20 години много от националните ни ценности погинаха и много от хубавите български неща се разрушиха.

Открито се възхищавам на г-жа Кутева за куража да продължава да ръководи подобен ансамбъл в подобна среда. Същото впрочем важи и за ръководителите на останалите ни ансамбли, за ръководителите на клубове като „Чанове” и за всички хора, които някак съумяха да запазят поне малко огънче за идните поколения.

Честването на годишнината „върви” цяла година, но официалният концерт се състоя на 25 май 2011 г. в зала 1 на НДК.

Едва ли мога да кажа нещо по-различно от това, което вече съм казвала за другите спектакли с участието на „Филип Кутев”.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 3:33 PM EEST

2 Comments »

April 27th, 2011

Ей, чичо!

Ако подвикна „Ей, чичо! Айде, чичо!” сигурно ще ме сметнете за откачена, или в най-добрия случай за невъзпитана. И в двата случая, обаче ще сгрешите (в първия – не чак толкова много 😉 ). Едно е сигурно обаче – ако можех да свиря с пръсти – щях. Вчера – също! Нищо, че бяхме облечени официално и бяхме седнали в зала.  Сигурна съм, че музикантите нямаше да имат нищо против. Чичовото е едно от нещата, които палят не само моята кръв. Половината зала беше пълна с Чанчета, които ръкопляскаха в такт и с всички сили се стараеха да останат по местата си.

Тези, които бяха там снощи, знаят за какво говоря. За пропусналите – започвам отначало.

Снощи, 26.04.2011 г. се състоя Великденски концерт на НФА „Филип Кутев” – спектакъл от честванията на 60-тата годишнина на ансамбъла.

Спектакълът беше удоволствие за всички сетива. Душата и краката са ясни – чуят ли народна музика – заиграват без подкана. Очите ми се радваха на красотата, яркостта на цветовете и изяществото на движенията. Особено в бавните танци. Не е тайна, че бавните хорà са в пъти по-трудни за изпълнение от бързите, защото всяко движение има значение, всяко поклащане, всяко пристъпване се забелязва. А когато това е съчетано с подходяща пищна носия – всяко потрепване на краката, главата и ръцете, води да поклащане на носията с определена амплитуда – имаш чувството, че вятърът гали тревата, или се лее вода…

Ако сте се чудили как изглежда съвършенството – така изглежда 🙂

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 11:11 AM EEST

1 Comment »

March 7th, 2011

Ансамбъл „Филип Кутев” на 60 години!

Името „Филип Кутев” присъства в живота ми още отпреди да знам какво означава. Първите ми спомени от ансамбъла са свързани с едни усмихнати дечица с калпаци, които изчезваха зад една странична врата в сградата на Алианса, където учех френски…  Тогава бях на 6 години и единственото, което помня е, че се промъквах след тях и гледах как репетират. Спомням си усещането – по детски тайнствено, възхитително и магично. Спомням си също, че много им завиждах и исках и аз да мога да танцувам. Не да репетирам – само да мога да танцувам 🙂 30 години по-късно сбъднах тази си мечта и народните танци вече са част от ежедневието ми, което пък от своя страна подхранва възхищението ми към професионалните танцьори – от всички ансамбли като цяло, и към тези от „Филип Кутев” в частност.

Тази година ансамбъл „Филип Кутев” става на 60 години! И тъй като това не се случва всеки ден ;), няма как да пропусна някои факти от историята му.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 6:02 PM EEST

4 Comments »

« Previous Entries  Next Page »