Skip to main content.
March 6th, 2010

Барселона на Гауди: Парк Гюел /Park Güell/

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”.

Мястото, на което отделих най-много време за разглеждане и където две поредни години прекарах по повече от 4 часа в цъкане с език от възхищение и снимане, е паркът Гюел /Park Güell/, построен в периода 1900 – 1914 г. – един от о?сновните паркове на Барселона.

Той се намира на едно сложно място, а именно – в геометричния център на горната дясна четвърт на картата . Тръгнах натам с метро. Най-близката спирка на метрото е Vallcarca на зелената линия /L3/, която е на около 1 км от парка и му излиза в гръб. Спирката, която води директно до главния вход се казва Lesseps, но от нея има 2 км ходене. И от двете спирки има указателни табели, които водят към парка. Друго предимство на “излизането в гръб” е моментът на изненадата. Главният вход е грандиозен и поставя очаквания. Аз се разхождах из храсти и дървета и крачка по крачка откривах магията, докато накрая се озовах в центъра на приказката. Тръгнах си през главния вход, чиято Уникалност бе щрихът за довършване на впечатлението.

Парк Гюел /Park Güell/ е построен като частна градина на индустриалеца Гюел и е повлияна от модата в Англия по онова време. Английската мода е дала отражение дори на името – на каталунски се изписва parK, с “K”, а не parC със “С”, но това е било желанието на Гюел. Строежът на парка минава през най-различни етапи, търпи промени, влияе се от политическата обстановка в страната, но в крайна сметка до нас достига в този неповторим Гауди стил.

Ако трябва да го опиша с малко думи, бих казала “Тук царстват колоните”!!! Ако идвате отзад /такъв е и порядъкът на снимките/ попадате на едни алеи, които водят към нещо, което прилича на огромна тераса с къдрави шарени пейки по края. Това наистина се оказва огромна тераса, подпряна на огромни колони.

За да влезете под терасата и да разгледате колоните отдолу, трябва да минете през едно криво тунелче с още по-криви колони, после през една кръгла тераска с наклонени спираловидни колони, всяка от които прилича на фуния, каквато прави водата на тясно и дълбоко място, с парапетчета с клюмнали подпори и като стигнете под големите колони се оказва, че и първото място, на което сте били стъпили е тераса на колони.

Опитах се да преброя видовете колони. Без да претендирам за изчерпателност, само около това място, те са 7 или 8 уникални вида, които не се срещат никъде другаде. Дори фонтанът срещу входа е в стила на парка и прилича на негово умалено копие. Отличителното за тези колони е, че само част от тези, които държат голямата тераса са прави. Всички останали са под някакъв наклон!

До входа на парка има две постройки, отново на Гауди, които през различен период от съществуването си са имали различно предназначение. В едната от тях около 10 години е живял самият Гауди и в момента е къща-музей.

В ръцете си държа една книга, в която са снимани /не богато/ и накратко са описани най-значимите архитектурни постижения на Гауди, заедно с кратка история за построяването им. Мисля, че тази информация може да се намери и в Интернет и не смятам да я превеждам за вас. Мисля, че каквато и да е историята за построяването на нещо такова, тя е твърде сухарска на фона на това, което виждат очите и възприемат сетивата. А на местата, построени по проекти на Гауди, чувствата не са твърде разнообразни. Неминуемо започват с изумление, което преминава във възхищение, прераства в преклонение и накрая завършва с чувство за собствена нищожност.

И двата пъти, тръгвайки си от там, се чувствах малка, безполезна, нищожна и скучна. Чувствала съм се така и преди, но никога това не ме е правело щастлива и не ме е карало да се усмихвам.

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”. Чувството си заслужава!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 6:00 AM EEST

15 Comments »

October 14th, 2008

Барселона на Гауди: Casa Vicens

Човешките сетива са най-странното божие творение. Невероятно е как човек е в състояние да възприема едновременно с всичките си сетива наведнъж и неща, с които ги е „хранил” два дни, след това да занимават ума му с месеци.

Всеки път, когато се върна от Барселона се чувствам точно така: За два-три дни събирам толкова впечатления, че след това мога да говоря за тях, да ги разказвам и споделям с месеци. Не знам как се получава…

Всъщност, излъгах! Знам! Гауди е виновен!

По улиците на Барселона има много къщи, проектирани от него и негови ученици. Обикновено туристите се разхождат по големите булевари – пеш или с панорамен автобус – и някакси очакват да видят такава къща. Истинските изненади обаче са другаде…

Представете си…

Ходите си по малките улички, изморени – не, КАТАЛЯСАЛИ – от обикаляне и се чудите от кой магазин да си купите вода, така че покупката да ви коства най-малко обяснения и изведнъж виждате това:

Невероятно е как тези къщи просто си стоят на улиците!

Ходиш си и ако си достатъчно упорит да обикаляш града пеш, някога непременно стигаш до тях! Гледаш с огромни очи и поглъщаш.

Опитваш се да разсъждаваш, но мислите ти не са там, където очакваш и се отказваш от тях…

Оставяш се на мечтателността си и се надяваш, че някой невъзпитан случаен минувач ще те побутне минавайки и ще те събуди…

Надяваш се, но всъщност не искаш да се събуждаш. Обаче хората живеещи във и в близост до къщи на Гауди са свикнали с присъствието на туристи, които стоят на улицата със зяпнала уста и поглед, вперен някъде високо нагоре и не ги будят…

Виждала бях Casa Vicens на картинка (в книги за Гауди), но до скоро не знаех къде се намира (освен, че имах някакъв адрес). Открих я случайно и това беше истински подарък от Барселона!

Това отново е еднофамилна къща на семейство Висенс. Опитах се да разбера дали е отворена за посещения, но единствената открехната дворна врата водеше към вход, който не приличаше на туристически.

Прибирайки се в България, намерих официалния сайт на шедьовъра и от него разбрах, че къщата се продава. Това е и добра новина, защото се надявам купувачът да я превърне в музей.

Насладете се и вие 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 8:00 AM EEST

4 Comments »

October 10th, 2008

Барселона на Гауди: Sagrada Familia

Храмът „Саграда Фамилия” е последният проект на Гауди, който се сочи и за най-грандиозното сред грандиозните му начинания.

Строежът на храма е започнал през 1883 г. и е временно спрян при смъртта на Гауди през 1926 г. Строежът е подновен през 1954 г. и последните обещания, които чух относно завършването му гравитират около 2026 г. за стогодишнината от смъртта на гения.

Саграда Фамилия е проект, в който Гауди влага повече от 40 години от живота си, като в последната се пренася да живее в къщичка до храма. Поради нестандартността на елементите и конструкциите, Гауди е измислил, конструирал и произвел машините, с които да се обработват профилите на колоните и на някои орнаменти. И до сега е запазена работилницата на Гауди, чертежите му, инструментите. През 2006 г. къщата-музей, в която се пази умалено копие на машината се намираше в подножието на Саграда Фамилия. Тази година не видях къщата, което може да означава само две неща: или аз от еуфория съм пропуснала да я видя, или са я преместили в музея на Гауди, за който научих тази година. /може и преди да е съществувал – не знам, но останах с впечатлението, че е нов и е оформен като малка гениална вселена…/

Саграда Фамилия е нещо, което гледаш, а не можеш да опишеш. Как е измислено – не знам. Откъде са го подхванали когато са почнали да го строят – фантазията ми не може да го измисли. Всеки детайл е на точното си място и разказва нещо конкретно. Има милиони детайли, които не се повтарят, не си пречат, не се засенчват и не се затрупват. Дори не знам имената им. Фасадите на храма са сиво-кафяви, с цвят на камък и ми се струва, че това е най-“тъмното” творение на великия архитект. Различните фасади разказват различна част от Историята на света. В същото време творението е изключително миролюбиво, както и всички други творби на Гауди – няма саби, мечове и воини и разбирането за грандиозност е представено и претворено чрез внушение за любов, а не чрез внушение на страх и власт.

И тази година, също както и предните, наснимах храма от всички възможни и от няколко невъзможни страни. Снимах храма отвътре и отвън, както и целия град от високо.

Преди две години се качих в една от кулите до някъде с асансьор и оттам нагоре продължих пеша, а от най-горе до най-долу слезнах пеш. Тогава ви разказах това:

… Качих се на най-високата точка на една от кулите – на 90 м над земята. На снимките ще видите стълбички, които съм кръстила „големи стъпала” и “малки стъпала”. Кулите са разположени по две от двете страни на храма и са с тераска помежду си, като едната кула е отворена за качване, а другата – за слизане. Разминаването е почти невъзможно, ставате си мно-о-о-ого близки с този, с който искате да се разминете, ако объркате посоката. Да объркате ли казах? Това е практически невъзможно, с всички табели, указания, водачи и охрана, ама знам ли – има всякакви заспали хора ;-). Ако искате да се качите пеша до върха на кулите, трябва да изкачите първо малките стълби. Пред тях има изрична табела, че не са за хора, страдащи от клаустрофобия, което ме накара много силно да се замисля, предвид случката в самолета, само 2 дни преди това. Попитах охраната „Опасни ли са, всъщност, стълбите?”, на което той отговори, съвсем по мъжки, „Според мен не” и аз на мига осъзнах глупостта на въпроса си. Ама… късно. Предложи ми обаче, пак съвсем по мъжки, първо да погледна стълбите и после да се качвам, защото тръгнеш ли – връщане назад няма. Тераската към другата кула е на смешните 65 м от земята, които обаче, като си вътре, хич не са близо! Погледнах и в първия момент не видях нещо особено, но той явно очакваше уплаха и ме покани още 5 крачки по-навътре. И добре, че го направи. Влезнах още 2-3 крачки към стълбите, колкото да застана в сърцевината им и погледнах нагоре. Не изпитах страх. Изпитах УЖАС! Все едно ме бяха заровили жива в бетон! Излезнах оттам, някак си, едвам-едвам. Взех си въздух и … се качих с бабите на асансьора . Нямаше как да пропусна гледката отгоре. Нали затова отидох! Асансьорът те стоварва на 65 м височина, на една тераска. Седиш си и зяпаш, снимаш … но е тесничко, не е подходящо за дълъг престой. Ако не ти се катери по-нагоре слизаш обратно с асансьора. От 65 м до 90 м, до върха на кулата, водят стълби, които са едни и същи за двете посоки. Хората се изчакват на „широкото”, за да се разминат. Качих се до горе и през цялото време се чудех на акъла си. Ами, те, стълбите, си бяха съвсем нормални. Вият се по периметъра на кулата, вътре се вижда една голяма дупка, или нещо подобно, не се налага да се привеждаш, за да вървиш, има яки стени, прозорчета, гледаш навън, навътре…. Как можах да си паникьосам така! И най-вече, как се заблудих!?

Слизам пеша до долу, то това е ясно, няма какво да го мисля повече.
И тръгнах.
Но, както казах, тръгнеш ли, връщане назад няма. Това важи и в посока „надолу”, за съжаление…
Слизах и се радвах на смелостта си! И така, около … 35 м.  Оказа се, че изобщо не съм се заблудила. В последните 30 метра, стълбите са точно онези малките, които ме ужасиха. Ами сега?

Ами… Хващам се здраво за парапета и тръгвам надолу. Сега, като се връщам в мислите си назад, си мисля, че този парапет е сложен само за такива страшковци като мен, защото и да паднеш, няма къде да пропаднеш. Стълбите са навити в толкова плътна спирала едни под други, че диаметъра на окръжността, в която се вият, не е повече от 100-120 см. Това, всъщност, създава част от проблема, защото точно на десетото стъпало ми се беше завил свят и се бях впила в парапета, като единствен указател за ляво-дясно. Чувствах се като котка, която си гони опашката… Съзнавах, естествено, че след мен идват хора и не съм съвсем сама, така че – няма страшно. Освен това 30 м, са си само 30 м, та било то и по вертикала. Стигнах до долу без усложнения!

Или поне така ми се струваше от радост…
Седнах на пейката отвън и усетих, че краката и колената ми треперят неудържимо. Брадичката също…. Явно несъзнателно съм стискала зъби, защото се чувствах сякаш имам мусулна треска на лицето… Боляха ме скулите…
Толкова силно бях стискала парапета, че ръката ми беше червена…
Поседях на пейката, толкова дълго, колкото ми беше нужно…

Когато разказвах това у дома, на дъщеря ми чак не й се вярваше, че е възможно тези кули да представляват такова изпитание.

Тази година отидохме заедно. Оказа се, че вече има два асансьора на разположение на туристите и няма кула, в която да се изкачваш пеша – т.е. единствения вариант е нагоре с асансьор и пеша надолу. Тази година обаче достъпът до най-високата част на кулата беше забранен – вероятно от съображения за сигурност. Поснимахме отгоре и тръгнахме надолу.

“Надолу”-то реално представлява движение по периферията на кулата, като стъпалата те стягат в рамената, но зяпаш и се разсейваш и не е много клаустрофобясващо.

широките стълби – лявата стена е външна, дясната – вътрешна

 

Вътрешността на кулата – това, което се вижда е снимано през прозорче на вътрешната дясна стена.

 

Края /дъното/ на широките стълби. Тесните са под тавана с прожекторите. Прозорците, които се виждат са въпросните десни прозорци на първата снимка, през които е снимана втората.

Тя също се заблуди, че това са онези прословути стълби и като видя,че съм добре се усмихна доволно, но аз я успокоих, че това са широките стълби и тя закача изпитанието с интерес.

Тази година влезнах по-смело в тесните стълби и излезнах без мускулна треска на скулите. Дъщеря ми също не се поколеба и си слезна по стълбите без страх, като през цялото време чуруликаше как не било страшно, не било тясно, не било… не-знам-какво-си… чак след един час заяви „Ама на мен защо още ми треперят краката от онези стъпала?!”…  Защо ли! 😉

 

Малките стълби, погледнати отдолу нагоре

Разрез на малките стълби – или по-точно казано – липсва стената отвън 🙂

Въпреки, че описвам емоционално кулите и стълбите, не си мислете, че не ми харесва там. Напротив – много ми харесва и знам, че при първа възможност ще се върна отново там 🙂 и с огромно нетърпение очаквам да завършат грандиозното начинание.

 

Вътре, в самия храм, също има какво да се види! Таваните са с височина 50-60 м и думата „грандиозен” е слаба. Вътре си прашинка на вятъра! Подобно чувство на нищожност можеш да изпиташ когато летиш с парапланер в турболентно време…

Гледайки пищността на фасадите и детайлността на изображенията, само мога да се опитвам да си представя как ще изглежда храма отвътре, но съм сигурна, че каквото и да си представям, накрая ще се окаже като опит да разкажеш фантастичен екшън със средствата на нямото кино.

Затова, млъквам и ви оставям на спокойствие със снимките.

Приятна разходка!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 4:46 PM EEST

19 Comments »

October 6th, 2008

Барселона на Гауди: Casa Batlló

Всеки път, когато отида в Барселона и се докосна до нещо сътворено от Гауди се удивлявам – колкото от него, толкова и от себе си.

От Гауди се удивлявам, защото той притежава талант, който не мога да си представя как е възможно да се побере само в един човек и всеки път си мисля, че казвайки, че черпи вдъхновение от природата, това е нещо повече от вдъхновение – не може да е толкова просто. Това вероятно е някаква специална връзка с природата, която не е прекъснал като дете…

От себе си се удивлявам, защото всеки път когато си помисля, че Гауди вече няма с какво да ме изненада, той ме изненадва дваж повече и аз се чудя на собствената си наивност и всеки път си казвам „Човекът е гений! Запиши си го някъде и ако някой ти каже, че има богата фантазия, го накарай да ти нарисува къща-кит!”

Да, къща-кит! Това е домът на текстилния индустриалец, г-н Батйио, който си поръчал на Гауди да реконструира семейната му къща така, че морето да живее вътре. Е, познайте дали Гауди е успял!

Каса Батийо /Casa Batllo/, домът на семейство Батийо, е реконструиран по проект на Гауди в периода 1904 – 1906 г. и се намира на Paseig de Gracia /Пасео де Грасия/ – престижен булевард в Барселона. В момента, част от къщата все още е частна собственост и посетители се допускат срещу входна такса от 16.90 евро само на първите два етажа, таванския етаж и покрива – помещенията, обитавани от семейство Батийо.

До преди да влезна вътре си мислех, че снимането е забранено, защото в интернет не откривах снимки на интериора. Снимането обаче не е забранено, а просто е трудно.

Лампите са уникални, таваните и сводовете са уникални…

… камината е единствена по рода си и до ден днешен /да не говорим, че е проектирана така, че топли 3-те етажа – първи, втори и последен!/,

… стените са боядисани като рибешка кожа… И всичко това има душа, която се шегува с теб, когато насочиш фотоапарат към нея. По подобен начин се държат облаците, когато ги снимаш – на снимка изглеждат … като на снимка – скучни и мъртви. Същото е и с къщите на Гауди – снимаш, снимаш… и накрая пак не е това, което виждат очите.

Снимах рибените стени, даже специално ги пипнах, за да се уверя, че това не е някакъв съвременен тапет. Не е тапет. Единственият извод, до който успях да стигна, взирайки се като умопобъркана в детайлите на стените под леко насмешливите погледи на останалите туристи, е, че стените са рисувани на ръка и после са лакирани, за да могат лудите туристи като мен да ги пипат, без да ги повредят. Ако някой знае нещо друго – да ми каже, защото не мога да спя спокойно 😉

Ако разгледате снимките внимателно ще разберете за какво говоря.

Преди да ви оставя да им се насладите, ще ви кажа още само едно-две неща:

Сградата има едно основно стълбище, което води към дома на г-н Батийо, и едно „задно” стълбище, заедно с асансьор, които водят към другите етажи и домовете на останалите обитатели. Всяко ъгълче е уникално и принадлежи ТОЧНО на тази къща. Ако ми покажат само един детайл от къщата, от която и нейна част да е – ще я позная. Това е най-уникалното качество на Гауди – никога нищо не се повтаря на друго място!

На последния етаж има едно стъкло, което с някакъв вид холограма /вероятно/ е изобразен самия Гауди, който те приветства на влизане и ти маха за „сбогом” на излизане. Фигурата се вижда само от определен ъгъл и е доста забавно да гледаш как някакви хора се дзверят през едно най-обикновено празно прозрачно стъкло…

И накрая – нещо, което от загуба на ума и дума, не се сетих да снимам. На покрива има море, затворено в кула!

То се намира точно зад тази врата, която се подава в левия край на снимката. Първо се замислих дали това тясно място е за мен, но добре, че влезнах! Това нищо и никакво помещение е конструирано с такава акустика, че едва се осмеляваш да дишаш! В средата има нещо като фонтанче, от което излиза съвсем малка /ниска/, но плътна струйка вода, която пада върху нещо метално /може би/, осветено от лампа, която отразява разливащата се вода по тавана. Само след няколко секунди имаш чувството, че виждаш морето, а това, което ушите ти чуват е кроткото разливане на вълните по плажа… Ако не са напиращите туристи, които отварят вратата, за да влезнат, можеш да прекараш там часове.

Всъщност, г-н Батийо това е и правел!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 10:12 PM EEST

6 Comments »

October 5th, 2008

За Барселона – без емоции

Четете заглавието и не вярвате на очите си, нали? Знам, че знаете, че не мога да говоря за Барселона без да се усеща емоция, но ще се опитам. Без да обещавам, че ще успея.

Пътуването с WizzAir:

Трябва да призная, че съм приятно изненадана. Излетяхме абсолютно навреме и двата пъти – и от София и от Жирона, въпреки коментарите на всички, които чуха, че ще летя с WizzAir и споделиха „Нали знаеш – я излети, я не”.

Е, WizzAir излита и каца навреме! /поне когато аз съм на борда 😉 /

Самолетите на WizzAir  за дестинация Барселона са чисто нови AirBus320 (А320), което също е приятна изненада. Очаквах да ни набутат в нещо като Икарус с крила, но за щастие – не познах. Екипажът беше български, което привнася особен уют в обстановката 🙂

Като нискотарифна компания, WizzAir не предлага на пътниците си безплатна храна и напитки, но затова пък изборът от такива, които мога да се купят на борда е не малък. Цените обаче са стресиращо високи. Повечето продукти са български, а надценката е около над 8 – 10 пъти, или с други думи:

Вода 500 мл от 0,50 лв. на борда струва 2€;
Нескафе, пакетче 1 доза от 0,35 лв. струва 2,50€ и т.н.
Сандвичите и те оставят следи от златни нишки по зъбите, но поне не е като да няма.

Това, което ме изненада (по-скоро приятно) беше, че хората си пазаруваха храна и напитки без да им мигне окото. Общо взето, изпълнения като тези, които описах преди две години, нямаше.

Полетът трае между 2,5 часа и 3,5 часа, в зависимост от посоката и силата на вятъра във височина.

 

Летище Жирона

Летище Жирона е летището, на което кацат т.нар. нискотарифни компании, които летят за Барселона. Пистата е къса и вероятно за хора, които летят за първи път, спирането е стряскащо, защото пилотът спира доста рязко. Но пък разбираш защо трябва да се слагат колани и на кацане 😉

Жирона е прекрасно градче, на едни нищо и никакви си 100 км от Барселона. Седейки си в София и правейки планове за пътуването, тези 100 км изглеждаха страшни, но всъщност няма нищо такова.

Когато кацнеш в Жирона веднага се усещаш, че това е друга държава и там всичко е наред. Докато си чакахме багажа си купихме билет за автобус до Барселона и обратно – т.е. двупосочен. Билетът струва 21€.

От гишето можете да си вземете и брошурка с разписанието на автобусите и в двете посоки. В брошурката има всичко: освен подробно разписание, има карта на мястото в Барселона, където пристига автобусът, близките спирки на метрото, както и указание от къде тръгват автобусите за летище Жирона /Aeroport Girona/ /трябва ти за връщане/.

Като излезеш извън сградата летището и се поогледаш, виждаш къде са автобусите. Автобусите са достатъчни и никой не остава не настанен. Стоте километра пък изобщо не се усещат по гладките и равни пътища. До Барселона се стига за час и малко – малкото се губи в самия град, където все пак не може да се кара с повече от 80км/ч, още повече пък с автобус.

Автобусите от Жирона спират на северната автогара на Барселона – Еstació del Nord. Най-близката спирка на метрото е Arc de Triomf. Стигнете ли един път до метрото, едва ли ще имате проблеми с намирането на каквото и да било, защото на всяка станция има подробни карти. Достатъчно е предварително да сте се снабдили с карта на Барселона или пък да си я купите от автогарата.

Единичен билет за метро струва 1,30€ и важи докато излезеш – т.е. можеш да прекачваш колкото си искаш, стига да си в района на TMB /Transports Metropolitans de Barcelona/. Ако следите табелите, няма да се объркате.

Когато тръгнете обратно към летище Жирона, имайте предвид, че има автобуси, които ходят само до центъра на Жирона и не стигат до летището. Предвидете си около час и половина за път и бъдете там два часа преди полета, за да не се притеснявате излишно.  Летището е малко, но много натоварено и спокойно check-in_а може да продължи час. След това, при проверката на ръчния багаж, също стават сериозни опашки.

 

Улиците на Барселона

Чак сега, при третото си ходене в Барселона, разбрах защо съм спокойна по улиците там – освен това, че са чисти и няма дупки и бездомни кучета – в Барселона не е нужно да си „добре с ориентацията”, за да се справиш – достатъчно е просто да можеш да „четеш” латиница. От там нататък е лесно, защото всичко е написано. Табелите на улиците не са метални, не падат и не ръждясват – те са част от фасадата на сградата 🙂

 

За къщите и фасадите, каквото и да кажа, ще се повторя. Видиш ли сграда веднъж – не я забравяш. Това усещане се потвърждава при всяко завръщане в Барселона. Тази година не съм снимала сгради, които съм снимала предишните две. Новите снимки са тук, тези от 2007 г., леко актуализирани са тук, а най-първите, от 2006 г., са тук.

Прави впечатление, че Барселона е доста зелен град. Успоредно на големите улици има пешеходни зони с палми и кафененца, детски площадки и трева. В една такава пешеходна зона, чухме някакъв странен звук, някакво цвърчене и писукане и точно се чудех откъде е тази врява като открихме това:

 

Да, истински, живи зелени папагали, които си живеят в града на свобода и като почнат да си общуват, вдигат невъобразим папагалски шум.

 

Цените в Барселона

Цените за храна са като софийските, но в евро и много зависи от това къде точно пазаруваш.

Кроасан – 1,10 до 1,80€;
Кафе – от 1,10 до 2,00€;
Вода 1,5 л – от 0,50 до … €; В парка Гюел се продава златна вода – 1,80€ за 330ml – ако щеш.

За да сте спокойни, че няма да останете гладни и жадни, трябва да имате на разположение поне 25€ на ден, ако искате да карате на сандвичи и кроасани.

Ако искате да опитвате местни специалитети, цифрите са различни. Тази година опитах паейя /Paella/ – ястие на основата на ориз, комбиниран със зеленчуци, с пилешко/говеждо месо, морски дарове, миди и/или охлюви. Една порция на човек се оказа предостатъчна. Цените й варират от 9€ до 15€.  

Хубавото е, че пред всеки ресторант има меню с цени, сложени на видно място и добре осветени. Можеш да разгледаш и да прецениш. Никой не ти досажда. Обикновено описанието е на каталунски, но отдолу пише, че предоставят меню на английски.

Цените на дрехи, обувки, парфюми и аксесоари са най-най-различни и, естествено, зависят от магазина и местоположението му. Ако си купите карта от Барселона, в нея ще намерите отбелязани всички големи търговски центрове.

Освен това, в нея ще намерите и нещо като книжка, която представлява съвкупност от талони за отстъпка за туристическите обекти, с кратко описание на мястото и точен адрес. Преди две години отстъпките стигаха до 2,50€ на билет.

Както може да се очаква, цените за туристическите забележителности също варират, но общо взето билет под 10€ няма, вкл. детски.

Малко цени за големи хора:

Саграда фамилия: 10€ + 2,50€ за асансьор, ако искаш да се качиш в кулите;
Casa Batlló: 16,90€;
Сasa La Pedrera: 9,50€;
Музей с восъчни фигури: 10€
Вход за зоопарка на Барселона, който се намира в Градския Парк на Барселона /Park Ciutadella/: 15,40€;
Парк Гюел /Park Guell/: няма вход, включително за къщата-музей.

Хубавото е, че хората в Барселона не се правят на разсеяни и като застанеш пред касата, заедно с детето и покажеш себе си и детето, те ти дават единия билет с намаление, ако е предвидено такова. Ако имаш книжка с отстъпки, просто я подаваш. Те си късат това, което е за тях и ти връщат книжката и билетите. Не е нужно да се разправяш и обясняваш. Дори не е нужно да знаеш каталунски или испански 🙂

И както казват – много хубаво не е на хубаво – затова съм длъжна да ви предупредя – пазете си вещите, защото наистина има и крадци. Опитаха се да ни откраднат фотоапарата, но за щастие не успяха. Или по-точно – успяха, защото планът им успя, но фотоапарата не беше в чантата си и те я върнаха, защото празна не им трябва. Иначе планът им за отвличане на внимание е почти съвършен и се усещаш едва когато е вече късно. Както каза дъщеря ми: „Е, опитахме от всичко!” 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 2:30 PM EEST

21 Comments »

December 27th, 2007

Кръстовищата на Барселона

Ако се сещаш за  някого/нещо от време на време, това значи, че той/то ти липсва ли? Вероятно да. Вероятно на мен Барселона ми липсва по някакъв странен начин, щом от време на време се сещам за престоя си там, при все, че той си беше съвсем най-обикновен.

Напоследък често се сещам за уличното движение в Барселона. Там повечето улици са еднопосочни и затова двупосочните правят впечатление. Знаците са пределно ясни. Ако може да се мине направо и наляво, знакът гласи „Забранено надясно” и толкова – една задраскана стрелка. Винаги съм се чудела защо у нас знаците са сини и с много стрелки, а там червени и само с една задраскана стрелка. (Знам разликата между „указателни” и „забранителни”, просто споделям ;)).

Има един особен вид кръстовища, които ми взеха ума още първия път като бях там. Такива кръстовища не се срещат много често и ако не знаеш, че ги има, си е стряскащо. Ако си пеша си мислиш, че бирата дето си пил на вечеря е била ферментирала повечко. Ако си в такси, затваряш очи и чакаш да чуеш вой на линейка. Ама не. Всичко си е наред.

Ще ви ги скицирам съвсем схематично. Ето:

 

xbarsa.JPG

 

Интересна е отсечката с черните точки. Черните точки всъщност са колчета, като тези, които се използват против паркиране. Там колите се разминават, като всеки кара в „насрещното”. Сините могат да минат направо (дясна лента), наляво (лява лента) и надясно (дясна лента), като „лявото” е по най-лесния и кратък път.

Жълтите могат само направо (дясна лента) и наляво (лява лента). Тук нямат право да завиват надясно. Червените ги виждате и сами.

Изумих се от простотата на това кръстовище. Обикновено, за да завиеш наляво, чакаш да минат всички. Тук не е така. Сините завиват и никого не чакат, защото ако идва жълт в същата лента, то той ще завие на ляво. За жълтите се отнася същото. Единствени без предимство тук са червените, защото идваха от малка улица, докато сините и жълтите хвърчаха по един от крайбрежните булеварди.

Излишно е да казвам, че няма (много) инциденти, защото там шофьорите са дисциплинирани и всеки си стои в лентата и не пречи на другите, нали?

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 1:19 PM EEST

No Comments »

May 30th, 2007

Барселона на Гауди

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”.

Гледайки сътвореното от Гауди си мисля, че не случайно именно той и проектите му (някои от тях все още недовършени) са символ на Барселона. Барселонци държат изключително много на сътвореното от Гауди и усърдно довършват започнатото. Дори лампите, проектирани от Гауди са отбелязани на картата на Барселона като забележителност.

Антони Гауди е роден на 25 Юни 1852 г. извън Барселона, сред природата, където родителите му имали малка къща. Бащата на Антони Гауди се премества заедно с него да живее в Барселона, някъде около 1879 година. Произходът на Гауди и детството му се сочат от много автори като определящ фактор за професионалното му развитие. Като дете Гауди е имал ревматични проблеми, които не са му позволявали да играе с другите деца. Голяма част от детството си Гауди прекарвал в съзерцателни разходки сред природата. Обездвижването, от което често страдал, изострило способностите му за наблюдение и възприятие. Самият той, на по-късен етап от живота и кариерата си споделил, че вдъхновението му, разнообразието от идеи и нестандартните решения са взаимствани от Природата.

Да, лесно е да го кажеш, когато си се родил гений. А за мен Гауди е гений.

Тази година не успях да видя всичко, проектирано от Гауди и се надявам да се върна отново.

Ако попаднете в Барселона, задължително трябва да видите:

1. Саграда фамилия – последният проект на Гауди, който се сочи и за най-грандиозно сред грандиозните му начинания.

Строежът на храма “Саграда фамилия” (“Свещеното семейство”) е започнал през 1883 г. и е временно спрян при смъртта на Гауди през 1926 г. Строежът е подновен през 1954 г. Това е проект, в който Гауди влага повече от 40 години от живота си, като в последната се пренася да живее в къщичка до храма. И до сега е запазена работилницата на Гауди, чертежите му, инструментите. Поради нестандартността на елементите и конструкциите, Гауди е измислил, конструирал и произвел машините, с които да се обработват профилите на колоните и на някои орнаменти. Умалено копие на машината може да се види в къщата-музей в подножието на Саграда Фамилия.
Различните фасади разказват различна част от Историята на света.

Саграда Фамилия е нещо, което гледаш, а не можеш да опишеш. Как е измислено – не знам. Всеки детайл е на точното си място и разказва нещо конкретно. Има милиони детайли, които не се повтарят, не си пречат, не се засенчват и не се затрупват. Дори не знам имената им. Фасадите на храма са сиво-кафяви, с цвят на камък и ми се струва, че това е най-“тъмното” творение на великия архитект.

2. Парк Гюел – построен като частна градина на индустриалеца Гюел. Отделете си поне четири часа 🙂

На Paseig de Gracia (Пасео де Грасия) открих множество улични лампи на Гауди, забележителни със своята уникалност.

3. Каса Аматийер (Casa Amatller) – Дом на семейство Аматийер, построен в периода 1898 – 1900 г. Свободно отворена за посетители, но само до стълбите за първия етаж. Там имаше кадифено въженце, зад което минаваха и изчезваха от време на време костюмирани господа. Къща като никоя друга. Няма да пиша повече за нея – снимките са достатъчно красноречиви.

Аз не съм архитект и не мога да назова имената и на една десета от детайлите, които откривам в творбите на Гауди. Впечатление прави разнообразието. Всяка къща, фонтан, пейка са различни от всички останали. Имат свой собствен стил и облик. Няма начин, ако видиш някакъв детайл да го отнесеш към грешна творба. Все още търся думата, която най-точно описва Гауди и труда му, и мисля, че това безспорно е думата “Уникалност”.

4. Каса Батийо (Casa Batllo) – Дом на семейство Батийо, построен в периода 1904 – 1906 г. и залепен до Каса Аматийер (Casa Amatller) на Paseig de Gracia (Пасео де Грасия). В момента, домът все още е частна собственост и посетители се допускат срещу входна такса от 16.50 евро.

Фасадата на Каса Батийо ми напомня на разказ от дъното на океана. Балконите на първия етаж отдолу ми приличат на коралов риф, самата стена – на морско дъно, тераските приличат на зяпнала уста на кит, а тухличките по покрива са наредени като люспи на риба. Ръбът на покрива е покрит с нещо като керемидки-капачки, което го прави да прилича на гърба на морски дракон. Ако вече си мислите, че имам прекалено развинтена фантазия погледнете снимките и сами преценете на какво ви прилича.

5. По нагоре по Пасео де Грасия, но отсреща, се намира Каса Мила “Льа Педрера” (Casa Mila “La Pedrera”), построена в периода 1905-1910 г. по заръка на богатия индустриалец Pere Mila.

В тази сграда можеше да се влиза, но отново стълпотворението ме отказа. Нейната фасада на пръв поглед изглежда обикновена в сравнение с морската приказка, разказана на фасадата на Каза Батильо, но това е само на пръв поглед. Ако се вгледате по-внимателно ще установите, че условието за Уникалност отново е спазено.

6.  Casa Vicens (Каса Висенс) – няма да ви кажа къде се намира, ще трябва сами да я откриете 😉 Кой знае, докато търсите нея, може да намерите нещо, което аз не съм успяла и да ми разкажете за него 🙂

Приятна разходка!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 12:20 AM EEST

9 Comments »

May 29th, 2007

Улиците на Барселона (продължение)

Ходенето пеш по 10 часа на ден е ужасно изморително, но си има и своите предимства. Забелязваш колко чист и приветлив е града. Забелязваш начина на живот на хората, ритъма и пулса на града. С риск да се повторя и да стана досадна ще кажа, че именно това ми допада в Барселона – темпераментът на хората и начинът им на живот. Уж са емоционални като нас, а в същото време са спокойни, приветливи, търпеливи и не си дават много зор, а в същото време пък от обслужване човек общо взето не може да се оплаче.

Когато си навън по 10 часа, търсенето на тоалетна е неизбежно. Винаги намирах и интересното е, че във всички обществени тоалетни беше чисто и имаше тоалетна хартия. В един търговски център попаднах на прозрачна тоалетна. Ужас! Влизаш в едно помещение с колона по средата, която представлява мивка като от “Хари Потър и стаята на тайните”, но метална, оглеждаш се и виждаш свободните тоалетни през прозрачната им стъклена врата. И зяпваш. Огледах се да разбера дали се вижда някой, който в момента си върши деликатната работа, но не видях. Имаше прозрачни тоалетни, които бяха свободни, имаше и едни зелени матови врати, зад които не беше ясно какво точно има. Нямах много време за размисъл и се престраших да влезна вътре, поне за да видя дали това не е някаква зрителна измама и да проверя какво се вижда отвътре навън. В момента, в който врътнах ключалката, светна една допълнителна лампа, стените и вратата станаха зелени и повече нищо не се виждаше. Надявам се, че и отвън навътре не се е виждало. След мен “стаичката” отново стана прозрачна. Измих си ръцете и потърсих изхода. Вратата беше изчезнала. Сетих се, че бях влязла с други хора през отворена врата. Позагледах се и открих в металната стена една вдлъбнатина, която се натиска леко и стената се отдръпва – вратата бе огромна и плъзгаща се. Почувствах се като абориген.

Не отричам, че позяпвах и по магазините. Но ако тръгнете на пазар в Барселона, имайте предвид, че от 13 до 17 часа повечето магазини почиват. “По-работните” почиват само от 14 до 16 часа. В това време и улиците са по-пусти. Затова пък вечер работят до 20.00, а ресторантите към 21.00 тепърва се готвят да приемат клиенти. Магазините в големите търговски центрове не почиват на обяд, защото отварят по обяд 😉 към 11.00 някъде. Цените в повечето магазини са като в София, особено за качествени дрехи и обувки, но предлагат по-голямо разнообразие. В прехвалените нови софийски молове дори е по-скъпо. Ние оставихме пазаруването за последния ден – събота сутрин – и се натъкнахме на прилично голяма лудница по магазините. Бях си харесала разни “парцалки” на едно място, но се оказа, че има опашка за пробната. Някакъв момък стоеше отпред и раздаваше табели с цифричка. Дълго време не можах да разбера какъв е смисъла точно, защото пробните бяха без номер на вратата. Чак малко преди да ми дойде реда схванах системата. Номерът, който получаваш, отговаря на броя артикули, които ще пробваш. Не може да влезеш в пробна с повече от седем. Ако са повече ги поверяваш на момъка и като свършиш с първите седем му ги оставяш и си взимаш следващите с нов номер. Това, което ще купиш остава в теб, това, което не ти харесва му го зарязваш, а той като се позатрупа вика помощ по телефона. Тази организация ми допада. Ходиш, гледаш, взимаш, мериш и изчезваш.

Пазарите в Барселона също са интересни. Те представляват сергии, покрити с някакъв вид гумиран брезент отгоре и отстрани. Приличат малко на циркови шатри. Всички пазари са еднакви отвън. В тях се продават само храни – плодове, зеленчуци, хлебчета и кроасани, местни сладкарски специалитети /някакви малки сладкишчета и бонбони, на които едва устоях/ и прясна риба. Всякаква. Аз не си падам много-много по риба и не я познавам, но октоподите ги различих. Интересното е, че вътре в пазара мирише на риба, особено като я приближиш, но отвън не мирише. Само това ми беше интересно. Там цените на плодовете бяха по-ниски от софийските, особено на „златна превъзходна” и на ягодите.

Храненето за Барселонци е на почит. По обяд и вечер е пълно навсякъде. Храната като цяло е двойно по-скъпа, сравнено със София, с малки изключения. Ако пазаруваш храна от супермаркет или пазар е по-евтино. Ако седнеш да хапнеш в неангажиращо заведение едно основно ястие, достатъчно горе-долу да нахрани мъж, е 8-9-10 евро. Супи много-много не ядат. Сандвич (дамски) е около 3-4 евро. Кроасан – 0.70 до 1.20 евро, кафе с мляко – 1.20 до 1.40 (според мястото). Литър и половина вода – 1.00 евро в магазин. От улицата или в метрото можеш да купиш само 0.500 мл вода за 1.00 – 1.50 евро. На мен испанските кроасани ми харесват, тук не съм откривала такива и затова закусвах и обядвах с кафе и два кроасана, но не мисля, че мъж би издържал повече от 2 часа след такова “хапване”.

Аз, честно казано, не държа на храненето, особено имайки предвид, че съм там за 3-4 дни, които спокойно можех да си изкарам на кроасани, ябълки и ягоди. Не мога да кажа същото за съпруга си, който държи не само на нормалната храна, но и на нормалното хранене и вече е научил доста имена на храни и изрази от сферата.

В свободната му вечер седнахме в един крайбрежен ресторант, с масички съвсем до пристанището. Признавам си, че бях мрънкащо изморена и изгладняла и ми се ядеше печено пиле. След кратък размисъл и малко, но геройски понесени подигравки, се съгласих, че на крайбрежния булевард в Барселона е редно да се яде риба, а не пиле, каквото си имаме и в София. Добре, риба да бъде. Но каква? Менюто беше пълно със средиземноморски риби, чиито имена не ми говореха абсолютно нищо. Сервитьорът като видя, че въпреки многото му обяснения и жестикулации продължавам да го гледам безпомощно, каза “момент” и изчезна. След малко се върна със сурови риби и започна да ми ги показва и да ми обяснява коя с какво най-добре върви и как се приготвя. Е, това е вече нещо. Избрах си една симпатична рибка и го пратихме да я готви. Когато ястието стана готово ми го донесе и ми го показа как изглежда в съда, в който е приготвено. Попита ме дали да ми изчисти рибата от костите. О, да! Ако има нещо, дето да не обичам, то е да си чистя рибата, особено пък на обществено място. Казах “Да, моля” и след 3 мин. рибата беше пред мен, но без глава, опашка, гадни люспи и кокали. Хапнах си я съвсем по принцесешки, без да си цапам пръстите. 🙂

Един полезен израз, който научих в този ресторант беше “de la casaпроизнася се “Де льа каса” и означава “местно производство”. “Вино де льа каза” е сравнително младо трапезно вино (3-4 годишно), произведено за ресторанта и е сравнително евтино. Там пихме някакво местно розе за 14 евро бутилката, което е една съвсем приемлива цена за качеството на виното.

В менюто имаше всякакви десерти, които се доставят отвън. Десерт “де льа каса” за деня се оказа крем-карамел, който се приготвя в ресторанта и беше чудесен завършек на вечерта.

П.П. Щях да забравя – рибата се казваше “Донада” (Donada).
🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 1:23 AM EEST

9 Comments »

May 28th, 2007

Улиците на Барселона

Връщайки се в Барселона една година по-късно бях подготвена да променя мнението си за този град, който така ме бе пленил. Бях психически подготвена да открия, че предната година неоснователно съм си загубила ума. Но това не се случи.

Тазгодишните ми впечатления от Барселона само потвърдиха и допълниха миналогодишните, което преобразува интереса ми към този град в истинско влюбване.

Тази година нямах служебна работа в Барселона, бях отишла на разходка, което означаваше, че разполагах с времето си и можех да го загубя, мотаейки се по улиците и зяпайки фасадите на сградите, хората, улиците… Е, бях си избрала и един-два музея, които да посетя, за да не е съвсем “некултурен” престоят ми там.

Сутрин ставах към 9.00 ч. и към 9.30 ч. вече пиех кафе с мляко и кроасан. Толкова рано едва се намират отворени кафенета. Барселонци почват работа в 9.00, но се влачат до 10.00, за сметка на това обядват около час и половина – два ;). Не чух някой да казва “Добро утро” и не знам дали изобщо има такъв израз в каталунския език. Щом някаква сила те е извлякла извън леглото, ако ще и рано да е, то вече е “Добър ден”. По това време пиех кафе в най-близкия търговски център DiagonalMar и към 10.00 ч. поемах към най-близката спирка на метрото. Тази година хотелът ни бе сравнително далеч от централната част на града и бе необходимо придвижване с метро поне за 9-10 спирки. И около хотела имаше какво да се види. Навсякъде има какво да се гледа, но аз още от първия ден си бях наумила, че ще започна с гледането оттам, където го спрях миналата година – а именно, районът на Пласа де Каталуня.

Да не пропусна да напомня, че картата е полезна единствено и само заради спирките на метрото, имената на улиците и отбелязаните забележителности, слага се с морето отдолу и посоките са “ляво”, “дясно”, “нагоре” и “надолу”.

Миналата година стигнах до Пласа де Каталуня, като поразгледах района вляво от нея, водещ до Пласа д`Еспаня. Затова сега бях решила да продължа нагоре по картата. Още не се бях сдобила с карта на метрото /не се продава, взима се от някоя голяма спирка/ и се наложи да питам как точно да стигна до Пласа де Каналуня. Моята линия не стигаше до там. За да не губя време попитах една жена, която купуваше билет преди мен. Тя се втурна да обяснява на Каталунски, аз я спрях с молбата да говори на английски. Разбирам малко испански, каталунски – почти хич, особено като говорят бързо. Жената не знаеше английски, но ми даде знак да я последвам. Застанахме пред една карта (има ги в изобилие вътре в метрото) и направихме истинско шоу на минувачите. Само с мимики, жестове и звуци успяхме да се разберем къде да слезна, колко да вървя пеша и накъде. Пак така успях да й обясня, че миналата година съм била в Барселона и като видя Пласа де Каталуня ще я позная. Съжалявам единствено, че не сложихме шапка за монети, защото бая тълпа зяпачи бяхме събрали с нашия театър.

Слезнах точно където трябваше, но до Пласа де Каталуня така и не стигнах. Огледах се, за да избера в каква посока да тръгна и тръгнах към най-впечатляващите фасади. Ходех и снимах. От всяка следваща пресечка се показваха нови и различни фасади, интересни къщи, сводове, лампи, колони. Ходех и снимах, връщах се в пресечките, продължавах напред. След няколко часа реших да проверя къде се намирам и извадих картата. Открих местоположението си и реших да тръгна в посока към хотела, та като се изморя да съм по-близо. И пак продължих да гледам и снимам. И като ви казвах миналата година, че няма две еднакви фасади в Барселона, изобщо не се шегувах! Казвам го отново: в този град Фантазията е на почит и няма две еднакви фасади. След още няколко часа видях фасада, която бях виждала миналата година – оказа се, че съм вървяла в обратна посока на хотела и съм стигнала до Рамбльа, минавайки по улички, които миналата година съм пропуснала! Но пък използвах объркването си и отидох да видя как изглеждат фасадите, които миналата година бяха в ремонт. С удоволстие забелязах неща, които и миналата година си бяха там, както и разни новости като сменения знак на улицата, на която ми беше хотелчето миналия април, както и едни нови плочки на фигурки на едно от площадчетата.

Няма да говоря много за фасади, орнаменти, колони, сводове, тераски, балкончета и т.н., за да не ставам досадна. Мисля, че снимките говорят достатъчно сами за себе си. Честно казано, гледайки ги отново и отново се улавям в нечленоразделност и повтаряне на едни и същи възклицания. Не съм архитект, но ако бях, сигурно нямаше да мирясам, докато не видя и не наснимам целия град. /не че сега съм мирясала, де 😉 /

Това, което прави особено силно впечатление по улиците на Барселона, що се касае до фасадите, освен разнообразието, е чистотата. Сградите изглеждат като да са построени вчера. На много от тях има гравирани надписи с годината на построяването (завършването) им. Масово числата варират от 1880 до 1906 г., а фасадите са чисти, неразрушени, неповредени, с две думи: перфектно поддържани. Същото се отнася и за тераските и орнаментите от ковано желязо. Те бяха подложени на особено обстойно изследване от една приятелка, която търси идеи за парапети на къщата си и след два часа взиране в снимките установи, че две еднакви няма.

Новото строителство следва духа и стила на старото в квартала, за да не се отличава с много и да не нарушава идентичността и идиличността на местенцето.

Когато говоря за фасадите далеч нямам предвид сградите на Гауди. Говоря само за редовите постройки. За Гауди ще ви разкажа специално, когато открия думите.

За 3-4 дни на хаотичен принцип успях да обиколя една прилично голяма част от града, но определено не достатъчно голяма, така че мечтата, наречена “Барселона” все още е сред актуалните.

Както казах, тръгвах по улиците към 10.00 и се прибирах в хотела към 22.00, като през основната част от времето ходех пеш. Взимах метро, само ако разстоянията на картата изглеждаха големи (повече от 5-6 спирки на метрото) и исках да видя нещо конкретно. В повечето случаи това “нещо конкретно” беше нещо, сътворено от Гауди.

При цялото това обикаляне не видях нито една бензиностанция и нито една автомивка и продължавам да мисля, че са скрити в подземните гаражи. Естествено не видях и абсурдните български комбинации от автомивка + бензиностанция + детска плащадка + закусвалня в едно, “мъдро” позиционирана на най-оживеното и смрадливо място.

В Барселона пушенето е забранено, особено на обществени места – заведения, метро, магазини, таксита и т.н. Има достатъчно табели, в метрото напомнят и по високоговорители. Вероятно глобите се големи, защото “неправомерно” пушещи хора не видях. Аз не пуша и за мен това беше “добре дошло”. И в метрото беше забележително чисто. Дори долу при релсите нямаше угарки и боклуци.

Надписите в метрото са на каталунски. Там, където е необходимо да са на повече езици, към табелите е добавен испански и английски. Надписите на летище Барселона са на три езика – каталунски, испански и английски.

Придвижването из Барселона може да се извършва по най-различни начини – метро, подземна железница, автобуси, таксита.

Метрото е държавно (или общинско – не съм наясно със структурата им), а подземната железница е частна. Затова е кръстена по друг начин. Метрото (TMB – Transports Metropolitans de Barcelona) обхваща по-голямата и по-централната част от града, железницата (FGC – не помня как се разписваше) пътува повече по периферията. Цената е една и съща – 1.25 Евро, но билетите от едното не важат за другото. С двете можете да прекосите целия град под земята за най-много 2.50. “Метро” си е “метро” и на каталунски.

Автобуси не съм използвала тази година и не знам каква им е цената, но също са достатъчно популярни и достатъчно редовни. Има и туристически автобус на два етажа, горният – открит (Barcelona Bus Turistic), който тръгва от определени места, обикаля по три различни маршрута /три линии/, които се засичат на забележителни за туристите места и с който можете да обиколите мързеливо целия град и да зяпате в движение. Той кара бавничко, но не спира и мисля, че не е удобен за снимане. Особено, ако като мен се заплесвате и искате да снимате нещо от всичките му страни и с всичките му подробности. Bus Turistic обикаля по големите улици, а обикновено в малките има много съблазнителни за окото и фотоапарата гледки. Разхождайки се, в една пресечка видях тъмно синя сграда с бели орнаменти и отидох да я снимам. В момента ръмеше дъжд и извадих чадър повече заради фотоапарата, отколкото заради себе си. Тротоарът беше доста тесен, уличката – като за една кола. Двама души могат да се разминат без чадъри, с чадъри – не. Изчаках хората да минат, спрях на тротоара и започнах да се глася за снимка. Чадърът клюмна леко към пътя, наместих се и снимах. Като изправих чадъра и тръгнах обратно видях, че един бус е спрял и ме чака, защото ако беше минал, щеше да ми закачи чадъра – т.е. малко съм му пречела. Смутих се, но шофьорът като видя, че държа фотоапарат ми се усмихна. Вероятно хората там са свикнали със заплеси като мен, защото и друг път се е случвало камиони и автобуси да ме чакат да се наснимам преди да продължат по пътя си. Bus Turistic не влиза в такива улички. 

Такситата също са вариант за придвижване, но ми изглеждат скъпи. Мисля, че цената е приблизително 0.60 – 0.70 евро/км, без да съм сигурна, защото не обърнах внимание. Автоматът в колата изписва цената с ддс, като пристигнете ти калкулират и разни други екстри – дали имаш куфари, дали те е возил от или за летището и т.н. За да получите разписка, е достатъчно да кажете вълшебните думички “ресибо, пор фавор” – “разписка, моля” и я получавате на мига. С разписка или без – никой не се пазари за рестото и си го получавате до стотинка. Мисля, че таксито е най-бързия и удобен транспорт, особено за бизнес пътуване. Такситата летят с 80 км/ч до 120 км/ч. В “задръстването” карат с 60 км/ч. И миналата година им се чудех, и тази продължих да им се чудя как е възможно да карат бързо и безопасно – без свиркане, без рязко натискане на спирачки. Вероятното тайната се крие в добре сметнатите светофари и липсата на дупки по платното. А може би на това, че всеки държи собственото си платно и не криволичи без причина, което пък ги е научило да дават път на всеки, който даде мигач и изяви желание да се престрои. Не само такситата карат така. Всички карат така и всички са равноправни на пътя. Никой не притиска и не притеснява моторчетата и колоездачите. Щом са застанали на платното ги третират като автомобили – няма изпреварване от дясно, засичане, свиркане и т.н. Рядко използват клаксоните си, особено срещу пешеходци. 

Ремонтите по пътищата са обозначени 3 км предварително, като има и табели за най-удобния обходен маршрут.  

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 4:30 AM EEST

8 Comments »

May 19th, 2007

Барселона: Паркове и Музеи

Още миналата година си бях наумила къде искам да отида и какво искам да видя, когато се върна отново в Цветния град.

Бързам да напомня, че посоките на света са измислени от мореплавателите, преди да открият простичките “ляво” и “дясно” ;), а аз не съм мореплавател 🙂

Още първия ден в близост до хотела мернах виенско колело и ми беше интересно какво има там. Оказа се, че там има цигански празник – празник на културата на Каталунья. Разходих се първата вечер до там. На територията, на която бе построен панаира имаше странна детска пързалка – без стълби, а само с въжета. Голямо висене и катерене падаше 😉 Беше шумно, цветно и колоритно. Истински панаир. Останах колкото да снимам туй-онуй.

Едно от местата, които непременно исках да посетя беше Парк де Монтюик (Park de Montjuïc), тъй като преди година успях да стигна само да подножието му – Пласа Еспанья (Placa Espanya). Паркът се намира най-долу на картата, в лявата й половина, стига до морето и заема огромна площ. На подстъпите към парка има указателни цилиндри с изброено всичко, което може да се види там. Началото на парка, откъм града е на Пласа Еспанья, където се намират изложбените зали на Барселона и където все още строят (или може би реставрират) Арена де Барселона.

В парк де Монтюик се намират стадионът и олимпийските зали и съоръжения на Барселона – място, с което местните са горди и го сочат като туристическа дестинация, така че нямаше как да го подминем. Ще го видите и вие на снимките, заедно с кулата – символ на олимпиадата – нещо бяло и стърчащо, което за мен няма никаква архитектурна стойност и се казва Torre de Calatrava (Торе де Калатрава). Интересни ми бяха стълбовете около олимпийската зала Palau Sant Jordi, които така и не разбрах за какво служат, както и “каменните плевели” отпред (не мога да измисля друго име за тези оплетени жици!)

Продължихме. Целта ни беше да прекосим парка, запяйки на ляво и дясно и да стигнем до морето и до нещо, което си бях харесала от самолета

Паркът изобилства на ботанически градини и ако сте любители на дървета и храсталаци – там ви е мястото. Предвидете си един цял ден за разходка. Но тъй ако аз не съм любител на храсталаци чак в такава степен, че да пропилея един цял ден гледайки средиземноморски борове /ле-ле, по-големи шишарки не бях виждала!/, тръгнахме през парка с идеята да търсим замъка. Замъкът се вижда откъм морето, кокетно кацнал на едно от хълмчетата в парка, но за да се стигне до него трябва да се пресече целия парк. А той е така устроен, че да видиш всичко в него. Подминахме, естествено повечето ботанически градини. Движехме се по едни алеи, излезли като от приказките за принцеси – с тайнствени романтични завойчета, мостчета с поточета и пътечки, привидно обрасли с бръшлян. Казвам „привидно”, защото отдалеч прилича на пътечка от бръшлян, но като приближиш се оказват стъпала, а бръшлянът пълзи само по вертикалната част на стъпалата и пресича от едната полянка на другата и не го настъпваш. Ходиш и си мислиш: “Зад ето този завой е замъка… Няма начин да не е!”. За съжаление не можахме да стигнем съвсем до замъка. Правеха ремонт на пътя и така бяха отцепили всичко, че едва стигнахме до рова. Но и това беше достатъчно, за да го снимаме. После се оказа, че има въжена линия, която вози туристи до замъка, но ние продължихме разходката си в посока Порт Вел /Port Vell/. Отново през парка. Там попаднахме на гигантски кактуси, разпиляни зъбни колела от великански джобен часовник и смайваща гледка към пристанището и целия град. Намирахме се в “ъгъла” на парка, откъде се виждаше всичко, чаааак до отсрещния край на Барселона, където е парк Тибидабо. /Tibidabo/.

Тибидабо се намира най-горе и в средата на картата, леко изместен към дясната й половина. Барселонци го сочат като едно от местата, които трябва да посети човек, когато дойде в този град. Но Тибидабо всъщност е развлекателен увеселителен парк с виенски колела, кули, зали с огледала и тем подобни, които се интересни, ако си с компания. В този ден се разхождах сама и нямах желания да ходя точно там.

Слезнахме от парка и поехме към познатата Рамбльа, където си бяхме наумили да посетим един музей. Но за него накрая.

Първо ще ви разкажа за другите музеи, които посетих.

Музеят на Египет – намира се в една от пресечките на Paseig de Gracia /произнася се: Пасео де Грасиа/ и го има отбелязан на туристическите карти. Единственото място, в което влезнах и снимането се оказа забранено. Вход за деца и египтяни – свободен. Вход за хора – 6-7 Евро, вече забравих колко точно, но билетите за повечето музеи са между 6 и 8 евро. Имаше мумии. Бъррр. Повече ме впечатлиха египетските битови предмети от мрамор! Мрамор! Как са обработвали мрамор до такава съвършена гладкост… Явно са имали доста свободно време.

Музей на восъчните фигури. Произнася се Мусеу де Кера  /Museu de Cera/. Това е нещо, което не успях да видя миналата година и се върнах на Рамбльа специално заради него.

Музеят на восъчните фигури е едно страшничко място. От слънчевата улица влизаш в едно притъмнено мрачно помещение с тиха музика, в което има бюро и човек на него и точно си мислиш колко добре е направен портиера от восък, той става, за да те посрещне и упъти и смелоста ти се изпарява за нула време. Ако сте страхливи, не ходете там сами. Аз не видях цялата експозиция и ще се върна отново с придружител.

Музеят е организиран на три етажа, в различни зали и помещения, които са тематично обособени. Пресъздадени са /с декори, фигури и звуци/ значими политически и исторически моменти, има кораби, индианци, банкови обири от 60-те години на миналия век с участието на Бони и Клайд, подводницата на Жул Верн, корабът на Колумб и срещата му с индианците. Гледаш, мигаш и се чудиш кой е истински и кой е просто експонат. В музея нямаше много хора всъщност. Краят на експозицията и изходът от музея са през едно мазе, от което се чуваха странни звуци и излизаше зловеща светлина. Хвана ме страх. Той се пораждаше от това, че влезнах с нагласата да разглеждам музей и не очаквах, че вътре нещо може да е направено да мърда. Но бързо разбрах, че разни неща мърдат… Минах през мазето заедно с един мъж, когото помолих да придружа, обяснявайки страха си с това, че всичко е толкова истинско, че чак зловещо и не знаеш кога ще мръдне и дали ще е човек или не… Да не говорим, че един човек от поддръжката на музея изскочи от едно неочаквано място, та излезнах от музея останала съвсем без дъх от страх.

Последният музей, който посетихме със съпруга ми в свободния му следобед беше Музеят на Еротиката. Той също се намира на Рамбльа и огромни червени надписи не позволяват да го подминеш. Самият музей напомня частна колекция на предмети с ясно изразена стилова ориентация от най-различни епохи и географски ширини. Имаше статуетки, фигурки, дърворезби, картини, рисунки, графики, снимки, уреди и видеозала. Имаше черно-бели снимки от 1945 година, а в залата прожектираха черно-бял филм, който обещаваше да бъде повече порнографски, отколкото еротичен, така че не се спряхме там. Предметите, като такива не бяха най-интересното нещо и не показваха нищо ново. Снимането не е забранено, но не видях нещо, което да си заслужава. По-интересни са изводите, на които ни наведе колекцията в музея:
Японците правят секс с дрехи.
Тройките не са от вчера. Циркът и акробатиката – също.
Индийците са най-добрите любовници.
Французите са извратени.
Немците си падат по секса на село.
Порнофилмите са още от ерата на нямото кино.
Колкото по-забранена тема е бил секса, толкова по-масов, перверзен и извратен е бил.
Като цяло музеят си струва.

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 12:21 PM EEST

9 Comments »

May 16th, 2007

Завръщане в Цветния град

Миналата година по приблизително същото време, след като си тръгнах от Барселона, оставяйки част от пулса си там, си пожелах да се върна отново. Е, желанията се сбъдват, ако много слушкаш, папкаш и спинкаш… Та и аз така – цяла година слушках, папках и спинках и ето ме отново на път към Барселона. Този път за три дни и половина, уж знаеща къде отива и какво иска да види, заредена с истински фотоапарат, две карти и осем комплекта батерии, зарядно за тях, карта на града /за какво ли ми е ;)/, карта на метрото, огромен ентусиазъм и твърдата увереност, че този път ще видя всичко. Дали успях ще разберете от следващите няколко публикации.

Тази е първата, която съм замислила и ще е посветена на самото пътуване. Ще има една посветена на града – улици, фасади, хора, фасади, темперамент, фасади и т.н. Друга – на Гауди, специална за парковете и музеите… Ще бъдат четири, може би дори пет 🙂

Разделям разказът си на части, защото искам да ви кажа ужасно много неща, а на един път ще е трудно. Донесох и малко над 900 снимки, така че и все нещо за виждане ще има 😉

Излетяхме по изгрев слънце от новия терминал в София, който вече не е чак толкова нов, всъщност. Пак там кацнахме на връщане. Малкото време, прекарано на него, ме остави само с положителни впечатления.

Най-хубавото от пътуването беше прибирането към дома, отново със самолет от Франкфурт, като този път бай Ганьо бе пропуснал полета и искам да вярвам, че миналогодишната случка е била прецедент, следствие от злощастно стечение на обстоятелства.

На отиване, на летището в Мюнхен, освен автоматите за безплатно кафе и чай, които ме изнедаха приятно, видях и най-абсурдния за мен предмет, който се продава в магазин – Часовник с кукувичка!, такъв, какъвто доскоро имаше във всяка втора българска къща, на скромната сума от 149 Евро!

На връщане, на летището във Франкфурт, ни проверяваха ръчно, защото нямаха рамки и ако не бяха толкова любезни докато ни опипваха, сигурно нямаше да е чак толкова унизително.

Самото летене ми донесе съвсем нови усещания, сега, когато вече съм летяла с парапланер. На отиване имаше прекрасна възможност да се наблюдават, изучават и снимат облаците. Летяхме на нивото на средните облаци и ниските бяха под нас, а високите се виждаха на хоризонта. Приближавайки Барселона, времето позволи да снимам морето и града от горе. Та, освен на облаци, има снимки и на вода и земя 😉

На връщане беше турболентно. Затварях очи, унасях се и оставах сама горе. Със стомаха си усещах всяко вдигане и сваляне и си представях, че въртя термики. Изпитвах върховно удоволствие. Някои хора шумно умираха от страх, други отидоха да повръщат след кацането.

Близо четирите дни в Барселона ме откъснаха от действителността, в която живея и тъкмо започвах да си мисля колко прекрасно е всичко, софийските таксиджии се погрижиха бързо-бързо да се приземя обратно в реалността. За съжаление. Мразя софийските таксиджии. Не всички – само тези, които са арогантни, невъзпитани, нахални, тъпи, мързеливи, алчни и миризливи. 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 10:30 PM EEST

2 Comments »

April 13th, 2006

Една разходка из цветния град Барселона

Бързам да направя една уговорка с вас.

Както вече ви е известно, аз съм жена, което ще рече, че в описанието ми почти няма да присъстват географските посоки на света, използвани от половината човечество за ориентир ;-), а ще преобладават простите посоки като „ляво”, „дясно”, „нагоре” и „надолу” в техния двуизмерен смисъл.

И така, започвам описанието по памет.

Ако си представите картата на град Барселона пред себе си, отдолу на листа, там където по правило е Юг ;-), се намира морето. Морето е годно за употреба в периода май-октомври, като ме увериха, че през май и октомври дори няма навалица.

На брега на морето е Пристанището на Барселона, естествено. Най-вероятно градът има и други пристанища, но аз видях само това. Името му е Port Vell, в частта с вода и Port de Barcelona на сушата. Поне надписите така ми подсказваха. И снимките са кръстени така. В района на пристанището се намира и аквариумът с морски обитатели, където се надявах да видя делфини, но уви! Имаше само акули! /явно ще се ходи до Варна, няма как ;-)/. Крайбрежната улица представлява място за разходка, пълно с палми…

Ако тръгнете от пристанището в посока към сушата, или с пръстче нагоре по картата, където би трябвало да е Север, след едно кръгово кръстовище с паметник /ще го видите на снимките/, ще попаднете на улица Ramblas. Това е най-оживената улица в града, даже се оказа, че това е „стъргалото” на Барселона. Вечер, всички се разхождат по Ramblas – и местни, и туристи. Улицата представлява широка пешеходна зона, оградена от двете страни с локални платна за движение на автомобили, широки точно за една кола. По тази улица има всевъзможни заведения и магазини, както и атракции – улични артисти и художници, музиканти също, от време на време. Магазините и уличните атракции не са скъпи, за разлика от заведенията. Само за сравнение, една бира, изпита на столчетата на самата Ramblas струва 9EUR, но пък като за един път си струва. Атмосферата е неповторима и определено бирата, изпита там, се помни дълго, по най-различни причини ;-).

Продължавате нагоре по Rambla и стигате до Placa de Catalunya. Rambla не е много дълга улица. Ако ходиш бързо, пътя от пристанището до Placa de Catalunya по Rambla е най-много 30 минути. По средата на Rambla се намира една малка уличка, от типичните за Барселона, която се казва La Boqueria. На нея се намираше хотелчето, в което спах – има сниман входът му – пише си – хотел Ingles. Ако се чудите колко точно са широки тези улички, ще ви кажа – разперете двете си ръце и си представете, че не ви стигат по 10 см от всяка страна, за да пипнете едновременно и двете стени. Точно толкова са широки тези улички. Макар, че снимах и една-две още по-тесни, но те са по-скоро изключение. В тези улички, от рода на La Boqueria, има подземни паркинги, които са така маскирани, че като видиш кола насреща си и онемяваш. Интересното е, че в уличка с много магазинчета няма паркинги и не минават коли. Колите минават в задната улица, в която пък няма магазини, съответно няма и пешеходци. Някой се е сетил и за това!

Стигнахме, всъщност до Placa de Catalunya – голям площад, известно място, банката е там и разни паметници. Честно казано, нямах време да разбера коя сграда каква е точно, има ли история, т.е. каква й е историята, чий е паметника и т.н. А за да съм напълно искрена, трябва да кажа, че нямах и желание за такива проучвания. На Placa de Catalunya можеш да спреш за почивка, да седнеш на пейка и да храниш гълъбите…

Другият известен площад, през който минах и на който се намираше крайната цел на пътуването ми (изложбеният център на Барселона) е Placa d`Espanya. В момента реставрират нещо, което се нарича Arena de Barcelona и аз обещах да отида да я видя, като приключат ;-).

Placa d`Espanya е на около 45 минути пеша от Placa de Catalunya, ако минеш на пряко през малките улички, което и правех ;-), с цел снимане, снимане, снимане… От където и да реши да мине човек, обаче, вижда едно и също – чисто, подредено, цветно, весело и …. нормално. Ще се повторя, но пак ще кажа за сградите – няма две еднакви. Ако видите две еднакви, значи аз съм снимала една и съща сграда два пъти.

Сравнително по-далеч, нагоре и на дясно с пръстчето по картата се намира храмът „Саграда фамилия”. За мое съжаление, в този момент все още го довършват от вътре, в основния корпус, и кулите отвън, което отнема част от красотата му. Може да се влиза вътре и да се наблюдава работата на майсторите. Да ви кажа честно, бая работа още имат там ;-).

Снимах храма отвътре и отвън, както и целия град от високо. Хм, та като казах високо…. Качих се на най-високата точка на една от кулите – на 90 м над земята. На снимките ще видите стълбички, които съм кръстила „големи стъпала” и “малки стъпала”. Кулите са разположени по две от двете страни на храма и са с тераска помежду си, като едната кула е отворена за качване, а другата – за слизане. Разминаването е почти невъзможно, ставате си мно-о-о-ого близки с този, с който искате да се разминете, ако объркате посоката. Да объркате ли казах? Това е практически невъзможно, с всички табели, указания, водачи и охрана, ама знам ли – има всякакви заспали хора ;-). Ако искате да се качите пеша до върха на кулите, трябва да изкачите първо малките стълби. Пред тях има изрична табела, че не са за хора, страдащи от клаустрофобия, което ме накара много силно да се замисля, предвид случката в самолета, само 2 дни преди това. Попитах охраната „Опасни ли са, всъщност, стълбите?”, на което той отговори, съвсем по мъжки, „Според мен не” и аз на мига осъзнах глупостта на въпроса си. Ама… късно. Предложи ми обаче, пак съвсем по мъжки, първо да погледна стълбите и после да се качвам, защото тръгнеш ли – връщане назад няма. Тераската към другата кула е на смешните 65 м от земята, които обаче, като си вътре, хич не са близо! Погледнах и в първия момент не видях нещо особено, но той явно очкаваше уплаха и ме покани още 5 крачки по-навътре. И добре, че го направи. Влезнах още 2-3 крачки към стълбите, колкото да застана в сърцевината им и погледнах нагоре. Не изпитах страх. Изпитах УЖАС! Все едно ме бяха заровили жива в бетон! Излезнах оттам, някак си, едвам-едвам. Взех си въздух и … се качих с бабите на асансьора 🙁. Нямаше как да пропусна гледката отгоре. Нали затова отидох! Асансьорът те стоварва на 65 м височина, на една тераска. Седиш си и зяпаш, снимаш … но е тесничко, не е подходящо за дълъг престой. Ако не ти се катери по-нагоре слизаш обратно с асансьора. От 65 м до 90 м, до върха на кулата, водят стълби, които са едни и същи за двете посоки. Хората се изчакват на „широкото”, за да се разминат. Качих се до горе и през цялото време се чудех на акъла си. Ами, те, стълбите, си бяха съвсем нормални. Вият се по периметъра на кулата, вътре се вижда една голяма дупка, или нещо подобно, не се налага да се привеждаш, за да вървиш, има яки стени, прозорчета, гледаш навън, навътре…. Как можах да си паникьосам така! И най-вече, как се заблудих!?

Слизам пеша до долу, то това е ясно, няма какво да го мисля повече.
И тръгнах.
Но, както казах, тръгнеш ли, връщане назад няма. Това важи и в посока „надолу”, за съжаление…
Слизах и се радвах на смелостта си! И така, около … 35 м.  Оказа се, че изобщо не съм се заблудила. В последните 30 метра, стълбите са точно онези малките, които ме ужасиха. Ами сега?

Ами… Хващам се здраво за парапета и тръгвам надолу. Сега, като се връщам в мислите си назад, си мисля, че този парапет е сложен само за такива страшковци като мен, защото и да паднеш, няма къде да пропаднеш. Стълбите са навити в толкова плътна спирала едни под други, че диаметъра на окръжността, в която се вият, не е повече от 100-120 см. Това, всъщност, създава част от проблема, защото точно на десетото стъпало ми се беше завил свят и се бях впила в парапета, като единствен указател за ляво-дясно. Чувствах се като котка, която си гони опашката… Съзнавах, естествено, че след мен идват хора и не съм съвсем сама, така че – няма страшно. Освен това 30 м, са си само 30 м, та било то и по вертикала. Стигнах до долу без усложнения!

Или поне така ми се струваше от радост…
Седнах на пейката отвън и усетих, че краката и колената ми треперят неудържимо. Брадичката също…. Явно несъзнателно съм стискала зъби, защото се чувствах сякаш имам мускулна треска на лицето… Боляха ме скулите…
Толкова силно бях стискала парапета, че ръката ми беше червена…
Поседях на пейката, толкова дълго, колкото ми беше нужно…
После продължих към хотела с фотоапарат в ръка!
Наслаждавайте се на снимките, надявам се да усетите атмосферата и ви пожелавам да видите Барселона на живо!!!
Всички снимки от Саграда фамилия са събрани тук.

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 4:25 PM EEST

11 Comments »

April 11th, 2006

Цветният град Барселона!

Така си го кръстих сама – цветният град!
Все още не ме е напуснало въодушевлението от престоя ми в Барселона, затова, за да избегна приповдигнатия тон, ще опиша впечатленията си в почти телеграфен стил.

Това, което ме впечатли в Барселона:

1. В този град няма две еднакви сгради! Просто няма. Всички си приличат, подобни са, но еднакви няма! Наистина! Имам около 400 снимки в подкрепа на това твърдение! И всички сгради са цветни – във всякакви весели цветове! С орнаменти, без орнаменти, с фризове и без тях, с тераски или без, на кръгчета, квадратчета, …както ви хрумне. Това създава невероятно весело и приятно настроение! А доброто настроение на туристите, носи парички за Барселона и жителите му, а те оправят къщите и улиците, за да са в добро настроение туристите  и то да носи парички за Барселона и жителите му, …. май взех да се повтарям … 😉
Новите сгради и блокове, които строят, носят стила и краските на Барселона.
Виждала съм Париж, сниман от Айфеловата кула – представлява сиво петно. Барселона, сниман от горе /от „Саграда фамилия”/, представлява оранжево петно! Сякаш лъчите на залеза се отразяват в него!

2. Никой не паркира на забранено за паркиране място. Има много, и вероятно са удобни, подземни паркинги и гаражи. Големите булеварди са шест или седем. Останалите улици са по-малки, като има и такива за по една кола! Но задръствания няма. Никой не надува клаксон без причина! Винаги намират начин (тогава си ползват клаксоните) да направят път на полиция или линейка!
Беше ми интересно дали наистина спират като стъпиш на платното да пресечеш. Да! Наистина спират, ако си на пешеходна пътека и за тях не е зелено, естествено. Дори не е нужно да си стъпил на платното – достатъчно е да доближиш мястото за пресичане и те вече са спряли! Пешеходни пътеки и светофари има предостатъчно и много рядко има пешеходци, които да пресичат неправилно!

3. Има туристи – има и джебчии, или поне мен ме предупредиха, не веднъж, да си пазя чантата и парите. За щастие, не ги срещнах тези banditos!

4. Има кошчета за боклук, има хора, които цапат и хора, които непрекъснато чистят след тях. Камиончетата на барселонската „чистота” приличат на кофи за боклук и са много смешни! Плъзват като буболечки към 22.00 ч. и до 9.00 ч. са се изнесли от улиците.

5. Движение на МПС-та има непрестанно и безспирно, но шума е по-малко, отколкото в София!!! А колите, в никакъв случай, не са по-малко! Само на липсата на клаксони ли се дължи? Не знам! Може би на това, че карат по-нови коли от софиянци? Не можах да си отговоря на този въпрос.
Всички карат коли от приблизитебно еднакъв клас. Това изобилие на WV Touareg, Porsche Cayenne, WV Passat 2007, мерцедеси – от лъскави нагоре, което е обичайна гледка в София – там го няма!

6. И друго не можах да си обясня! Защо не се карат по опашки, не се бутат и пререждат? Никой на никого не пречи и никой никого не притеснява! Чакат те, докато се справиш или поискаш помощ. Ако си се заблял те викат, че ти е дошъл реда. Ако си се забутал на грешно място – пет човека ще се дръпнат или върнат, за да ти направят място, и нито ще роптаят, нито ще ти крещят!
Нали няма нужда да ви казвам, че това със заблейването и забутването на грешно място го пробвах лично… 😉

7. Всички газят тревата – а тя пак си е хубава!

8. Няма разместени и/или липсващи плочки по тротоарите. Ако има ремонт, то той е обозначен отлично! Няма дупки по улиците. Навсякъде асфалта изглежда като да е положен миналата седмица, за да не кажа „вчера”. Всички коли са чисти, а всъщност, автомивки не видях. Вероятно се намират в подземните гаражи. И понеже по улиците е чисто, нормална гледка е жена с токчета и костюм да отива на работа с моторче.

9. Магазините им за сувенири са типичните китайски магазинчета, които имаме и ние в България, т.е. същите боклучки има вътре – нищо ново.

10. Другите им магазини – хубави обувки, дрехи и бельо, на цени, които плащаме и в България, ако искаме качество. Дали в Барселона е по-качествено? Ще проверя следващият път, когато ще съм си предвидила пари като за пазаруване! 😉

Това е накратко! Като ми отлежи малко, ще ви разкажа още, ако ви е интересно! 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 1:01 AM EEST

31 Comments »