Skip to main content.
September 29th, 2012

Настроения в Царството на Ветровете

Напоследък Облачето обичаше да наблюдава мълчаливо, шляейки се насам-натам из Царството на Ветровете. Е, разбира се, много обичаше и да обяснява и дава съвети, но нали, за да обясниш нещо, трябва първо да си го видял и да си го разбрал. А най-лесният начин да видиш и да разбереш, е да си се размотаваш кротичко и да си мълчиш. Да си тихо наблюдателен си има и друго предимство – останалите Облаци и особено Ветровете започват да те считат за пораснало Облаче и не прекъсват разговорите си когато се приближиш и така можеш да научиш още повече неща. Е, то вярно, че някои от нещата хич не са приятни за научаване, но Облачето беше наясно, че това е част от неудобството да си пораснал. Пък и в крайна сметка, Облачето винаги можеше да си яхне дъгичката и да се запилее нанякъде.

Но дори и когато всички си мислеха, че се е запиляло някъде, то пак беше наблизо и наблюдаваше.

И така, след като се научи да наблюдава, Облачето се научи и да забелязва.

Първо забеляза, че настроенията на Ветровете и Облаците много влияят на настроенията на обитателите на Царството.

Ако Облаците бяха сиви и помръкнали на свечеряване, а Ветровете мърмореха и негодуваха, обитателите на Царството се отдаваха на мрачност и повече нищо не беше в състояние да ги зарадва. Е, не съвсем нищо де, но трябваше да чакат да настъпи Утрото.

Ако пък Облаците сияеха в топли ярки розово-оранжево-лилави краски, а Ветровете си кротуваха, обитателите на Царството заспиваха щастливи, а на сутринта се събуждаха миролюбиви и спокойни.

Облачето разбираше защо обитателите на Царството предпочитаха Ветровете да мируват, а Облаците да са пухкави и топли. На него също така му харесваше повече и това го караше още по-силно да се чуди защо някои Облаци си променяха настроението по залез. И реши да разбере…

Не след дълго забеляза…

Забеляза нещо много интересно: за всичко беше виновно слънцето!

Ако Слънцето огрееше Облаците с розово-лилавото си закачливо настроение или пък жълто-оранжевите му лъчи погалеха Облаците за лека нощ, тогава Облаците засияваха, а Ветровете кротуваха!

Но когато Слънцето се фръцнеше смарангясано и оставеше след себе си ненавременен мрак, тогава и Облаците посивяваха, а Ветровете започваха да нервничат!

Хм, сякаш Слънцето не знаеше колко важни са облачните настроения за мира и спокойствието в Царството!

Освен на Слънцето, Облачето се чудеше малко и на другите Облаци – как не бяха забелязали досега откъде идва сивотата им!

И тогава Облачето реши – няма повече да позволява на фръцливото Слънце да го посивява, а винаги когато стане време за лека нощ, ще си намира някое оранжево ъгълче, в което да посрещне съня!

~~~

Оранжева нощ и на вас, мили деца.

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 6:20 PM EET

8 Comments »

February 20th, 2008

Облачето: Страх в небето

Някога, отдавна, когато Облачето се запозна с Вятъра, той му каза, че тези облаци и ветрове, които живеят в най-високото са студени и недружелюбни  и няма да се харесат на малкото Облаче, но то не повярва. Само се съгласи. Като се съгласиш с нещо, не значи че си го повярвал, нали! Облачето искаше да се увери самичко. Като непораснала хлапачка искаше всичко да пипне и почувства със собствените си сетива. И тръгна да опитва.

Облачето беше ходило на училище, ама малко, за да не му омръзне, и вече знаеше някои важни неща. Но когато за пореден път излезе самичко на разходка извън Царството си помисли, че този път не му харесва да е само. Ветровете в този ден се бяха разлигавили безобразно и изобщо не се държаха като пораснали! Напротив! Закачаха се с Облачето, побутваха го насам-натам и оттук-оттам и го люшкаха по-силно от обикновено. Но най-много Облачето се дразнеше когато го подритваха нагоре и се опитваха да му вземат дъгичката – сгъваха я ту отляво, ту отдясно, все едно че си е тяхна.

Облачето се ядосваше на тези отворковци, но си мълчеше и си летеше без да им обръща внимание. Мълчеше си, не защото нямаше какво да им каже, а защото го беше страх. И от страх се беше свило на топчица и не приличаше на Облаче, а повече приличаше на най-обикновена топка памук.

Облачето знаеше, че неговият Вятър е някъде наоколо и че той няма да разреши нещо лошо да се случи, но все пак се чудеше защо той позволява на тези нахалници да се закачат така и да му развалят разходката! Ами ако той ги е пратил, за да разбере дали Облачето си е научило уроците? Възможно ли е? Облачето нямаше как да разбере. Не и преди края на разходката, когато щеше да се прибере изплашено и разплакано в Царството.

Докато си мислеше за тези неща, Облачето продължаваше да се разхожда над Царството, внимавайки за жълтата си дъгичка. Ветровете като видяха, че то не им обръща внимание, го оставиха на мира и отидоха да досаждат на някой друг. Облачето се поуспокои, разходи се още малко, като държеше отворковците под око, и кротко-кротко, без да им привлича вниманието, се прибра в Царството. Все още беше доста изплашено, но като че ли вече не му се плачеше толкова. Неговият Вятър се появи усмихнат, за да го нагледа и да се увери, че то се чувства добре.

– Много ме беше страх – едва измънка Облачето, но сдържа сълзите си.

– Знам! – отвърна му Вятърът и се усмихна дружелюбно.

Облачето се разплака чак когато другите ветрове го поздравиха за смелостта. Не за смелостта да се справи със страха – така или иначе, то нямаше друг избор.

Поздравиха го за смелостта да си признае, че го е било страх!

Въпреки сълзите, които се стичаха по лицето му, Облачето беше щастливо!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 8:00 AM EET

4 Comments »

October 23rd, 2007

Облачето и тайнственият леден пух

В игри и забавления, вълнения и приключения, си замина и това Облачно лято. Облачето изобщо не усети как цветовете лека-полека един по един си взимат довиждане с планината. Усъмни се веднъж, когато му се счу, че едни светло шарени листа шепнат нещо на дървото, но не им обърна никакво внимание, защото бе твърде заето да прави щуротийки. Когато един ден за миг му доскуча и погледна към дървото се сети за тях, защото … тях вече ги нямаше. Облачето се натъжи малко. Това означаваше, че цветовете са си тръгнали и то ще трябва да търпи този скучен сив цвят чак до пролетта!

Когато миналата година по това време цветовете си отидоха, то реши, че е станало някакво ужасно недоразумение и не разбра, че това се повтаря всяка година! Но пък, в такъв случай, това означаваше, че и пролетта би трябвало да се повтаря всяка година. Облачето се усмихна и реши да пробва дали сивото няма да си тръгне по-бързо, ако го проспи. И си полегна. Намести се удобно, сгуши се приятно, успокои се, потъна в пъстри спомени и заспа.

Никой не знае колко дълго е спало Облачето. И то не можеше да прецени, защото когато облачетата спинкат, дори Слънцето и Вятърът им пазят тишина.

Не след дълго Облачето се събуди от някакъв шум. Отвори очички, прозя се широко, протегна се доволно, като се опитваше да познае кой цвят се е върнал пръв, защото всеки цвят си имаше свой собствен специфичен звук.

ХА! Изненада! Тези звуци не бяха същите! Тези звуци бяха различни – нови и нечувани досега! Какво ли ставаше в Царството? Дали Ветровете не бяха измислили някаква хитринка, с която да будят заспалите непослушковци? Сигурно е нещо такова! И Облачето изхвърча навън!

И… уау! УАУУУУ!!! Какво става тук!?

Облачето зяпна от почуда! Всичко навън беше бяло. Ослепително и искрящо бяло!
Ветровете пък се стрелкаха насам-натам и гъделичкаха дъждоносните облаци. На тях обаче им беше студено и изобщо не им беше до игри. Освен това Облачето го нямаше, за да им прави смешки и за дъга и дума не можеше да става. Но Ветровете не се отказваха от гъделичкането и скоро дъждоносните сериозковци започваха да се кискат, но вместо капчици вода, пускаха нещо, което много приличаше на бели пеперуди или може би на омагьосани бели звездички. А имаше и нещо, което много приличаше на перушинки от малки бели пиленца, които бяха толкова нежни, че щом Облачето ги докоснеше с ръчичка, те мигом изчезваха. Но пък, ако не ги пипаше, го затрупваха цялото! Явно и те бяха любопитковци – също като него!
То вървеше сред този тайнствен леден магически пух и сияеше от щастие!

Изведнъж…

Изведнъж чу оглушителна тупурдия съвсем наблизо и преди да успее да се обърне встрани, нещо го удари и то се покри с пух от петите до главата. Като успя да изрови муцунката си от това вълшебство, Облачето погледна встрани и видя, че и другите облачета са будни. Нещо повече: те се замерваха с облачните си възглавници!  Иха-а-а-аа! Ама какво игра падаше само! Значи от тук идвали перушинките!!!

„Е, какво пък – помисли си Облачето – щом тайнственият леден пух е вълшебен и държи далеч от Царството скучния сив цвят, значи и аз мога да спя без възглавница!”

Само след секунда, смехът на Облачето се сливаше с общата глъчка, а Земята продължаваше блажено да мърка, сгушена във вълшебната си пухена завивка!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 1:11 AM EET

1 Comment »

August 22nd, 2007

Облачният звезден мечтопад

Понякога се случваше някой пораснал – Облак, Вятър или птица – да не издържи и да попита Облачето:

– Защо правиш толкова много бели!?

А то винаги отговаряше засмяно до уши:
– За да се сбъдват вашите мечти!

И още по-често от понякога се случваше този пораснал някой – Облак, Вятър или Птица – да се обърне с гръб и да си тръгне. И да не се върне повече при Облачето. Порасналите изобщо не разбираха какво общо имаха облачните бели и техните мечти!

Имаше обаче и такива, които като чуеха за мечти и в очите им заблестяваха детските щастливи искри. На тях Облачето с удоволствие обясняваше:
– Някои – Облак, Вятър или Птица – като пораснат и забравят за мечтите. Мечтите се обиждат и си тръгват. Някои от тях се скриват дълбоко, за да не бъдат открити. Други обаче – най-буйните, най-мечтателните и най-горещите – се превръщат в облачни бели. Защото мечтите живеят в звездите и се сбъдват само когато твоята звезда с твоята мечта тръгне към теб, а ти я посрещнеш с широко отворени усмихнати очи. Но за да има къде да живеят мечтите и да има с какво да пътуват към теб, трябва да има звездички. А звездичките се правят от облачни бели. Защото колкото повече пакости направя през годината, толкова повече облачни свещички слага Вятърът на облачната ми торта! А колкото повече свещички има на нея, толкова повече звездички отлитат в небето когато духна свещичките. Разбрахте ли сега? Правя белите заради вас – за да се сбъдват вашите мечти!

Слушащите се усмихваха на малкото Облаче, но то не ги виждаше, защото вече се бе устремило към следващата беля-мечта!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 8:18 AM EET

No Comments »

August 21st, 2007

Облачни приключения

Много скоро предизвикателството “Училище за облачно летене” се превърна в истинско приключение! Облачето си бе харесало жълтата дъгичка, но от време на време му се струваше, че тя е най-непослушната от всички и все иска да избяга и да отиде сама при другите дъгички в небето.

Понякога Облачето завиждаше, ама съвсем малко, на другите облачета и особено на онова със синята дъгичка, защото тя изглеждаше доста по-послушна от останалите. Скоро Облачето разбра, че всички дъгички са еднакво непослушни, но другите облачета са малко по-силни и затова успяват по-лесно да ги удържат.

Когато разбра това, Облачето вече не се сърдеше на своята дъгичка и искрено се радваше когато някое облаче успееше да се отдели от Царството и да полети високо-високо.
Облачето истински се забавляваше в играта с жълтата си дъгичка. Понякога обаче така се улисваше, че забравяше да внимава и падаше. Но и падането беше част от забавлението, защото в Училището за облачно летене дори падането е необикновено.

Когато дъгичката хукнеше бързо напред – а тя го правеше винаги, когато Облачето беше разсеяно – то се свиваше и се превръщаше в бяла мека топка като от памук, която се търкаляше след жълтата дъгичка, сякаш искаше да завърти и нея в кълбото.

Друг път пък дъгичката издебваше Облачето да погледне настрани, например на дясно и се опитваше да му избяга на другата страна – например на ляво. Тогава в Царството наставаше бурен смях и пълна суматоха.

Най-весело ставаше когато Облачето искаше да полети, а дъгичката се инатеше и не искаше. Тогава Облачето вместо на нослето си падаше на дупето и пак се превръщаше в памучена топка, но вместо напред се търкулваше назад и бързо се скриваше под дъгичката.

А най-хубавото беше, че дъгичката винаги само се шегуваше и не изоставяше Облачето, нито пък правеше така, че то да се удари. И двете се забавляваха и Облачето не усещаше как времето летеше. То проявяваше постоянство без дори да разбере. На игра са лесни и възможни и най-трудните неща!

Скоро Облачето се научи да управлява своята дъгичка. Тогава то се издигаше заедно с нея на високо, където го очакваха другите облачета с техните дъгички и над Царството засияваше истинска пъстроцветна приказна дъга!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 12:02 AM EET

No Comments »

August 3rd, 2007

Облачето тръгва на училище

Облачето, ще – не ще, и то тръгна на училище. Тръгна с огромно желание и нескрито вълнение. Защото това не беше каквото и да е обикновено училище, а специално училище: Вятърно училище за малки облачета. Там Облачето трябваше да се научи на всички важни вятърни неща и на всички специални вятърни приготовления. Тези умения му бяха нужни, за да може да излиза самичко на разходка извън Царството на Ветровете. А на него му харесваше да бъде самичко, нищо че го беше страх. Малко. То, естествено, не смееше да си признае това пред Ветровете. Но пък и нямаше нужда, защото те винаги много добре знаеха какво точно му е на Облачето – знаеха кога го е страх, кога е тъжно, кога е весело, кога е нетърпеливо, кога му се иска да се откаже, кога е готово да продължи напред… И се съобразяваха с него. Винаги му даваха задачки, които да не са твърде сложни и да го изплашат допълнително. Но пък внимаваха да не му дават прекалено обикновени задачки, които Облачето да изпълнява с лекота и да реши, че е пораснало. Защото е опасно да си мислиш, че си голям, особено когато си малък. Тогава започваш да правиш едни сложни и смешни неща, които бързо-бързо те подсещат, че не си пораснал.

Освен това, докато ходеше на Вятърното училище, Облачето трябваше да се научи да лети. Да, Вятърът учи облачетата да летят! И това не е никак проста работа! Всяка сутрин, след като облачетата са се наспинкали добре, ветровете ги извикваха при себе си и им даваха да си изберат по един цвят от дъгата. Облачето си бе избрало жълтия цвят и не си го отстъпваше на никого. Почти. След малко сутрешни обяснения и наставления, ветровете пускаха Облачето да се справя самичко с жълтата си дъгичка.

Да се пързаляш по дъгата е лесно, но да се научиш да я държиш в ръчички и да следваш с нея Вятъра се оказа истинско предизвикателство.

Предизвикателство, което скоро щеше да се превърне в приключение!!!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 10:00 AM EET

4 Comments »

June 27th, 2007

Последни приготовления

Пролетта в Царството на Ветровете мина неусетно. Тя беше времето за срещи със старите приятели и създаване на нови. През пролетта Ветровете си разказваха за минали подвизи и правеха планове за бъдещи приключения. Облачето ги слушаше в захлас. Дори не усети как лятото се настани в Царството и обля всичко в топлина и светлина. Сега вече Ветровете не се криеха от Облачето и не играеха на Буря. Странно. Като че ли се отнасяха с него по друг начин. По-различен. Понякога. Само от време на време на Облачето му се струваше, че се отнасят с него като че е пораснало, но веднага след това се случваше да се получи ей-така случайно наблизо някоя пакост и Облачето пак си ставаше същото. И се чудеше как е възможно хем да си пораснал, хем поразиите да не те подминават?!

Уф, много е объркано да не знаеш дали си пораснал или не. И никой да не иска да ти каже.

Ветровете си бяха същите – буйни, бурни и потайни. Но пък с голямо удоволствие изведоха Облачето на разходка извън Царството. Този път го поканиха още преди то да е попитало и дума не обелиха за търпение и разни други важни скучни неща! И не го оставиха да се справя само със специалните вятърни приготовления, а се грижиха за него, както обикновено. Но пък отговаряха на всичките му облачни въпроси, дори с повече желание от преди. А даже водеха нови мънички розови подскачащи защотковци, които оставяха при него на сигурно място. И го молеха да отговаря вместо тях на безбройните им пухкави въпроси. И Облачето се чувстваше някак важно, важно. И пораснало. После пък се сещаше, че не иска да порасва и се оглеждаше плахо дали някой Вятър не го наблюдава и тайничко си ставаше същото пакостливо и щастливо Облаче. Спомняше си кога тичаше, питаше и подскачаше и искаше всичко да знае. В себе си дори малко завиждаше на новопоявилите се въпросковци, които сега откриваха мечтите и които ги очакваше наистина дълъг и труден път. С усмивка си спомняше за всички вълнения, които бяха преминали през облачната му душа и с удоволствие говореше за тях. А Ветровете се спираха и го слушаха, сякаш им беше интересно да чуят всичко това отново, и отново…

Да, наистина беше много объркано. И интересно. Ветровете вече не се караха на Облачето като сътвори някоя пакост. И Облачето се чудеше какво ли са намислили. И дали броят пакостите му и дали събират свещички за облачната му торта. Няма как големите да не ти се скарат за лудория. Просто няма как. И Облачето търсеше още по-голяма лудория. Но пак нищо. Тук нещо не беше наред…

Скоро Облачето разбра, че Ветровете го бяха оставили да изживее последните си най-детски облачни дни с цялата изобретателна пакостливост, която можеше да събере в облачната си глава, защото скоро му предстоеше да тръгне на училище!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 12:07 AM EET

No Comments »

April 16th, 2007

Пролет в Царството на Ветровете

Една сутрин Облачето отвори очички… и му стори, че … Нещо не беше както преди. Нещо се бе променило. Нямаше и помен от тъжното настроение и усещането за сивота наоколо. Това първо малко го стъписа, защото то се притесни, че може да е свикнало с тях и затова вече да не му правят впечатление, но миг след това Слънчицето го погъделичка по нослето, за да го примами навън.

Облачето излезе навън. И какво да види! В Царството на ветровете бе дошла пролетта. Облачето подскочи от радост и се втурна да обходи Царството, за да се увери, че всичко е така, както си беше преди.

Да! Така си беше! Слънцето се бе върнало и бе довело отново цветовете и птиците със себе си! Царството обличаше пролетната си дрешка. Дърветата се оглеждаха в локвите и се любуваха на красотата си.

Облачето се изкуши и то да надзърне в една локва. И надзърна. А! Облачето се изненада. Стори му се, че от локвата му намига едно пораснало Облаче… Не, това не можеше да е вярно. Вятърът каза, че облачета като него не порасват. Значи?… Значи някой друг се е огледал в локвичката. Да, сигурно така е станало. И Облачето продължи разходката из Царството на Ветровете.

Докато го нямаше слънчицето, цветовете и птиците се бяха изпокрили нейде. Ветровете пък съвсем бяха изчезнали. Сега, заедно с пролетта се бяха върнали и те. Всички!

Облачето се притесняваше, че Ветровете може да го посрещнат с думите: А! Пораснало си! Браво! Най-сетне ни очаква спокойствие и тишина!”

Но нищо такова не се случи! Облачето се разхождаше из Царството, по-щастливо от всякога и срещна един по един всичките си любими ветрове: добрия, търпеливия, нежния, топлия, студения, силния, слабия, лекия… Всички до един бяха там! И всички го посрещаха с думите: “Здравей, Облаче! Царството беше тъжно без теб! Чакахме те!” А Облачето им се усмихваше и тихичко на ум си казваше: “Те не забелязват, че съм пораснало! Значи не съм!”

А на Вятърно-Облачен език това означаваше: Игрите и пакостите са позволени!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 8:15 AM EET

4 Comments »

November 30th, 2006

Облачна тъга

Полекичка лятото отминаваше и идваше есента. А след това си тръгна и тя… Царството на Ветровете променяше одеждите си с всеки изминал ден. Облачето обичаше да гледа Царството отгоре, да се любува и възхищава на цветовете на дрешките му. Царството се променяше и Облачето също се променяше…

Беше минало много време от първата среща на Облачето с Вятъра и вече никой почти не си спомняше дали Облачето беше момиче или момичето – Облаче.

Някои ветрове срещаха Облачето и го питаха: “Хей, момиченце, защо си тъжно?”
Други пък срещаха момичето и му казваха: “Здравей, Облаче, как си днес?”
На всички Облачето отговаряше: “Тъжно съм, защото слънцето си тръгна и взе цветовете със себе си!”

При последната си разходка из Царството на Ветровете, Облачето гледаше от високо и не вярваше на очите си! Царството бе сиво, тъжно и тревожно. Нямаше и следа от сочното зелено лято, нито от веселата пъстроцветна есен. Царството сякаш плачеше.

Това натъжи Облачето. А когато Облачето станеше тъжно, всичко наоколо потъваше в мъгла – сякаш стотици други облаци идваха, за да го утешат и да скрият сълзите му от Царството. /Ветровете не харесват тъжни Облачета, нали знаете/. Това беше много мило от тяхна страна, но от тях Облачето не виждаше малкото останали слънчеви лъчи и ставаше още по-тъжно. И се обвиваше в още по-гъста мъгла. Толкова гъста, че често се губеше в нея…

И наставаше тишина… Най-тъжната тишина, която сте чували някога. Толкова тъжна и тиха, че чак не се чуваше. Обезпокоителна тишина… Толкова тиха и обезпокоителна, че чак на Ветровете им правеше впечатление, че с Облачето нещо не е наред. Тогава те идваха, раздухваха и разпръскваха мъглата, взимаха Облачето със себе си и го водеха някъде високо и далеч, в търсене на слънчевите лъчи.

Не ги намираха… Но Облачето вече не се тревожеше.
То знаеше, че трябва търпеливо да дочака слънчевите лъчи да доведат буйната и дръзка пролет, когато Царството щеше отново да облече своите прелестни одежди, в очакване на Облачето и неговите шумни и неспирни пакости и игри.

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 9:21 PM EET

5 Comments »

November 26th, 2006

Облачето и птиците

Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там. Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго.
В Царството на ветровете, освен облачета и ветрове, имаше и други обитатели, които Облачето не познаваше…То се запозна с тях в един ден, който приличаше на всички дни преди него по това, че също като тях беше необикновен.

В този ден, Облачето отново мечтаеше за разходка извън Царството, но почти не се осмеляваше да си го признае, защото неговият Вятър тогава не беше там. Облачето и преди се бе разхождало само, но Вятърът му го следваше близо, неотлъчно и осезаемо… А сега…
Много е трудно хем да искаш нещо, ама много, хем да те е страх, макар и малко… Особено, ако си Облаче… Затова, когато Ветровете се събраха на съвет, за да решат дали отново да пуснат Облачето да се разхожда само извън Царството, то бе затаило дъх и не смееше дори да диша, да не би Ветровете да чуят учестеното му дишане и да решат, че е прекалено изплашено, за да излиза само… Облачето бе забравило, че ветровете винаги много добре знаеха как точно се чувства то и му разрешиха да отиде на разходка, след като то обеща да слуша непознатия Вятър, който щеше да го следва и пази.

Облачето засия от щастие…
Е, първо малко се изплаши, но сетне му мина…
После се притесни, но му мина…
Накрая се развълнува, но също му мина…
… И съвсем накрая, като се върна в Царството искрено сияеше!

Разходката бе пленителна, вдъхновителна, очарователна и неповторима, както винаги. При тази разходка Облачето се запозна с птиците – едни странни обитатели на Царството, които играеха с ветровете и понякога бяха толкова буйни и неукротими, че чак го плашеха.

В Царството имаше всякакви птици – Ястреб, Орел, Сокол и … един Пуяк. Да, истински Пуяк! На тази разходка Облачето си спомни, че е виждало Сокола и преди. Нещо повече, Соколът се бе грижил за него при предишната му разходка, като и този път, Соколът обръщаше на Облачето повече внимание, отколкото обратното, но това си беше съвсем в реда на небесните неща…

В този ден Облачето видя и Орела, който летеше далеч и високо над Царството. Завиждаше му малко, но съвсем добросърдечно и му се възхищаваше.

След него видя и Ястреба. Облачето бе слушало за Ястреба и преди. То знаеше, че Ястребът е скорострелен и пронизващ и не беше съвсем сигурно дали иска да има нещо общо с него… То се страхуваше, че ноктите на Ястреба могат да разкъсат пухкавите му крайчета и затова много се изплаши, когато чу името си, изречено от Ястреба. Ястребът се оказа буйна и дръзка птица, но не и лоша…

Най-впечатляваща за Облачето бе срещата му с Пуяка. Облачето не обичаше да се среща с глупави птици… А Пуякът се оказа доста глупава птица. Той си мислеше, че когато лети и подражава на орлите, соколите и ястребите, се превръща в орел, сокол или ястреб. Дори се беше постарал да се сдобие със същото оперение и окраска като тях, но глупостта му правеше така, че той да си остане пуяк завинаги. Първоначално Облачето се изплаши от пуяка, който крякаше и вдигаше нечуван шум и невиждана пушилка, но после, като разбра колко е глупав всъщност, на Облачето даже малко му дожаля за него…

В този ден Облачето научи още един много важен урок.

Разбра, че всеки /вятър, облак или птица/ е красив, такъв какъвто е и никой не е смешен с качествата, които има, а с тези, които се опитва да копира…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 7:58 PM EET

8 Comments »

October 23rd, 2006

Кой направи облаците

Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там.
Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго.
Имаше, разбира се, дъждоносни облаци наоколо, но те не се брояха, защото с тях не можеше да се играе. Те правеха дъгата. И ако не беше така, ветровете нямаше да ги пускат да припарят до Царството, ама хич.
Имаше и големи, пораснали облаци, но от тях, освен гръмотевици, друго не можеше да се очаква.

Облачето не беше излизало от Царството. Никога преди. Но в този ден го направи!
То реши, че вече е достатъчно пораснало, за да може да се разхожда из другите Царства и да търси други облачета, с които да си играе…
Пораснало, всъщност не значи точно пораснало… Облачето вече знаеше, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен! А това, понякога значеше, че си пораснал. Ама само понякога. Само, когато на Облачето му харесваше да значи това.

Облачето беше любопитно да научи има ли и други облачета и дали всички са като него. И тръгна на разходка да ги търси. И ги намери…

Намери красиви и пухкави облачета, намери и не чак толкова красиви и пухкави…
Намери добри облачета, намери и не чак толкова добри…
Намери смели и безстрашни облачета, намери и не чак толкова смели и безстрашни…
Намери търпеливи и уверени облачета, намери и не чак толкова търпеливи и уверени…
Намери обикновени облачета, намери и не чак толкова обикновени…

И докато ги откриваше, се чудеше от къде идват те всъщност! Кой прави облаците? Кой?

В този ден, любопитството на Облачето го отведе до едно специално място, където… се правеха облаците…

И Облачето разбра как се правят облаците! Разбра как е направено и то!

Разбра, че облаците са направени от хиляди хиляди въздишки…

Обикновените облаци бяха направени от обикновени въздишки, а необикновените облачета – от необикновени въздишки.

Пухкавите нетърпеливковци бяха направени от въздишки от нетърпение, а сивите облаци – от въздишки от умора.

Палавите любопитковци бяха направени от мечтателни въздишки, а красивите розови облачета – от влюбени въздишки.

Ефирните тънки облачета бяха направени от въздишки на надежда, а дъждоносните – от въздишки на облекчение.


След разходката, Облачето се прибра в Царството на Ветровете, по-щастливо и доволно от всякога, защото разбра, че облаците се раждат такива, каквито се раждат – малки, големи, бели, розови, сиви или дъждоносни, и не порасват. Никога!

Разбра също, че един пухкав всезнайко не може да се превърне в сив скучен дъждоноско.
А това значеше само едно: че Облачето винаги ще си остане такова, каквото си е: красиво, щастливо, розово, любопитно, пухкаво, нетърпеливо и влюбено!

Е, това, разбира се, значеше и още нещо: че в Царството на Ветровете никога повече нямаше да бъде както е било преди Облачето да се роди!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 9:39 PM EET

21 Comments »

October 11th, 2006

Небесна разходка

Облачето, всъщност беше момиче, ама не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така, че по-скоро беше момиче.
Облачето си имаше мечта – то искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети далеч, далеч и високо, извън Царството на Ветровете. То казваше, че иска да пипне другите облачета, но тайничко пред себе си си признаваше, че най-много от всичко иска да лети и няма значение кога, как, накъде и докъде. Само да лети с Вятъра…

Вятърът, който живееше в Царството на Ветровете и беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче, обаче знаеше това. Знаеше и много други неща, за които Облачето дори не подозираше. Даже се опитваше да научи Облачето на тях. Но, както може да се очаква от пухкавците дето кръстосват небето, то искаше просто да си лети с Вятъра и да не мисли за нищо друго, освен за игри и разходки.

Вятърът винаги беше безкрайно търпелив с Облачето. Толкова безкрайно и неуморимо  търпелив, че на Облачето понякога му се приискваше да види колко търпелив всъщност може да се окаже един Вятър. Добре, че беше страхливо и не смееше много-много да го дразни, че-е-е не се знае каква Буря можеше да докара на Царството, ако не бъде послушно. Макар и да знаеше, че Бурята е игра и Вятърът няма да нарани Облачето, то все пак внимаваше и слушаше…
Слушаше ли казах? Ама вие сега да не си помислите, че Облачето е пораснало, станало е послушно и вече няма да прави пакости?! О, не, не, не, в никакъв случай не си мислете такива неща… Облачето слушаше само този Вятър и само когато бяха заедно на разходка, а в Царството си беше същият приказлив неуморим дърдорко…

Вятърът водеше Облачето на разходка винаги когато не беше зает с важни небесни дела. Понякога се случваше Облачето да чака много много дни за една мъничка разходка и тогава се натъжаваше ужасно. Толкова ужасно, че чак се скриваше в някой ъгъл на Царството и мълчаливо плачеше. Вероятно по тази непривична за Царството тишина Вятърът разбираше, че има нещо, което не е наред, защото няма начин Облачето да мълчи току-тъй. Тогава и Вятърът се натъжаваше, ама съвсем малко и не го показваше, ама съвсем никак, за да не му се качват облачните мечтатели на главата.

Всеки път, когато Вятърът водеше Облачето на разходка извън Царството на Ветровете, той го учеше на разни важни небесни неща. Караше го да намира обратния път към Царството, да наблюдава от високо обитателите му… Всякакви такива скучни неща. В началото Облачето се радваше на обясненията и ги слушаше с интерес, после му ставаше скучно и предпочиташе да си говори с небето и да мечтае…
За какво мечтаеше ли? И то не знаеше точно… Представяше си как лети самичко и се разхожда сам-само извън Царството… Но всеки път, когато дръзнеше дори за миг да си помисли, че лети самичко, го побиваха тръпки от страх, толкова силни и ужасни, че чак крайчетата му се превръщаха в ледени висулки.

Вятърът не казваше нищо…

Един ден обаче, Вятърът бе по-настоятелен и обяснителен от друг път и Облачето разбра, че той знае за неговите тайни облачни мечти… Някак ги бе усетил…
Вятърът бе решил да пусне Облачето само на разходка извън Царството на Ветровете. Е, не съвсем само, естествено, за да не вземе да се загуби… Но все пак, почти само. Вятърът щеше да лети около него, да го пази и напътства, води и направлява, да му помогне да си намери обратния път към Царството и най-вече … да му говори, за да не се чувства Облачето изоставено и нещастно.

Изведнъж Облачето осъзна, че това е истинската му мечта – да бъде само с Небето, а Ветровете да му служат за опора и подкрепа. Облачето не можеше да си намери място от вълнение и притеснение. То, хем се радваше на решението на Вятъра, хем се страхуваше да го послуша и да тръгне без него. Но пък, за щастие беше свикнало всъщност вече да го слуша, а и знаеше, че Вятърът ще бъде там и няма да го изпусне от очи за нито един-единствен миг. И се съгласи. Съгласи се да се осмели да полети само извън Царството на Ветровете!
„Че кой не би се съгласил, ще кажете вие, когато му предлагат да му подарят сбъдната мечта?”. Е, да, ама вие не знаете колко е страшно да си сам!!! Или поне Облачето си мислеше, че е много страшно да си сам.
А и всички тези специални Вятърни приготовления и обяснения, търпението и всички други важни небесни неща… Облачето знаеше ли ги? Помнеше ли ги? Кой щеше да му помогне да бъде спокойно и търпеливо, за да покори простора? Вятърът, разбира се. Неговият си Вятър! Той му помогна с всички важни неща, които го притесняваха, така че да може да излети самичко и да лети високо и надалеч, да се любува на тишината, светлината, свободата и простора и дори да … забрави за Вятъра.

Представяте ли си? Докато летеше, Облачето забрави за Вятъра! Кой би си помислил, че на този малък палав пухкав страхливко толкова много ще му хареса да е сам, че чак ще забрави за Вятъра?!? Всъщност, Вятърът си го бе помислил и когато разбра, че това наистина се е случило, беше по-доволен и усмихнат от всякога.

Но, по-важното обаче беше, че Вятърът не беше забравил за Облачето и го наблюдаваше внимателно къде ходи, какво прави и с кого си говори. И го оставяше да се забавлява. Намесваше се единствено, когато усещаше, че Облачето се е замечтало пак нанякъде и се е отнесло толкова, че нито знае накъде лети, нито поглежда назад към Царството. Това значеше, че е време Облачето да се прибира у дома и тогава Вятърът започваше да му говори и го връщаше обратно на сигурно място в Царството на Ветровете…
 

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 2:58 PM EET

2 Comments »

August 8th, 2006

Урок по търпение

Мечтата на Облачето да полети се сбъдна!
Всички разбраха това, защото то бе съпроводено с много вълнение, емоции, разкази и обяснения, които заляха Царството като вълна от горещ въздух.
Облачето се прибра в Царството на Ветровете сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти…
Наистина, при този първи полет, Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта, нито пък Облачето по-спокойно, по-търпеливо и по-малко любопитно…
“Но, нищо – казваха си всички – Облачето все някога ще се умори или пък ще порасне и тук отново ще настъпи тишина и спокойствие!” Казваха си го, но май много-много сами не го вярваха. Защото, даже и най-порасналите и скучни обитатели на Царството знаеха, че непорасналите мечтатели са неуморими, а бърборковците мълчат само, когато ги е страх, и даже се радваха на Облачето за енергията и ентусиазма му. Радваха му се, но тайничко, за да не го насърчават и да не му вливат още сили, защото то и без друго си имаше предостатъчно!
Докато си седеше в Царството, на сигурно място, те го оставяха да прави каквото си поиска. Ама наистина каквото си поиска! Вече бяха свикнали, че тича, скача, пада, става, вика, приказва, пита и разпитва, обяснява и философства, иска всичко да види и пипне, ама … веднага!
Оставяха го и да мечтае. Даже бяха доволни като се размечтаеше, защото тогава наоколо утихваше … за малко. Облачето вперваше очички в небето, далеч отвъд Царството, разперваше ръчички встрани и сякаш чакаше Вятърът да го понесе със себе си…
Но това не ставаше точно така и не беше толкова лесно и просто…
За да полетиш на воля извън Царството, бяха нужни специални приготовления, които само Вятърът можеше да направи и освен това беше нужно и … търпение…

Търпение…
Облачето хич, ама изобщо, не обичаше тази дума, а тя сякаш властваше над Царството. Ако на входа му стояха зли и грозни същества и пускаха вътре само срещу тайна дума, то със сигурност тази дума щеше да е “търпение”.
Търпение…
Това е нещо, което Облачето си нямаше или поне не знаеше да си има. Всички, и особено Вятърът, непрекъснато му повтаряха “Търпение!” Точно Облачето си намисли нещо и аха да го направи и все се намира някой вятър да го спре и да каже “Търпение”…
А още по-ужасно беше когато никой не казваше нищо и Облачето трябваше само да се сети за тази дума…
Така беше и в онзи ден, когато Облачето получи истински урок по търпение.

Това беше съвсем не отдавна…
Денят беше красив, свеж, прекрасен и уханен и по нищо, ама съвсем по нищо, не изглеждаше, че ще е нужно търпение за каквото и да било друго, освен за обичайните специални Вятърни приготовления за разходка извън Царството. И Облачето беше спокойно, доколкото това изобщо бе възможно, разбира се. Чакаше с цялото търпение, което можеше да побере в пълната си с мечти и трепети душа! Лошото на търпението, обаче е, че колкото и да си взел, то все не достига и свършва по-бързо от облачен сладолед на клечка!
Така стана и в онзи ден! Уж търпението беше достатъчно, а свърши бързо, свърши мигновено!
А Вятърът седеше и не трепваше. Облачето подскачаше наоколо, питаше и любопитстваше, а Вятърът само го поглеждаше с онзи особен поглед, с който сякаш питаше “Дали някога ще пораснеш”, и не казваше нищо. Съвсем нищо. Само се усмихваше на Облачето, сякаш казваше “Знам, че няма да пораснеш”, мълчеше и наблюдаваше…

Наблюдаваше…
На Облачето му се струваше, че вече отдавна няма какво да се види там, където гледа Вятърът и му се искаше да го прекъсне. Но не смееше, за да не го ядоса. Така мина доста време. Облачето, което отдавна бе изчерпало запасите от търпението си, вече едва се удържаше на едно място!!!
Наистина мина много време и точно когато Облачето си мислеше, че е било достатъчно послушно и Вятърът ще го понесе със себе си на високо и далеч, той каза “НЕ! Днес НЕ, прибираме се”.
НЕ?! Не? не… Облачето се натъжи, ама ужасно много се натъжи, така както могат да се натъжат само розовите дърдорковци. В следващия миг, то вече не беше розово, пухкаво и щастливо, а стана сиво, тъжно и малко, пухкавите му краища се наклониха  надолу и от тях покапаха чисти ситни капчици облачни сълзи…

Вятърът, обаче беше там и говореше на Облачето, защото колкото и да беше голям, пораснал, търпелив и спокоен, той не искаше да вижда Облачето тъжно.
И му говореше…

Обясни му, че сбъднатите мечти са светли и стремителни, когато се сбъднат по най-красивия и очарователен начин. И за да не изгубят очарованието си когато се сбъднат и за да ни донесат още мечти и вълнения след себе си, е необходимо да ги подхранваме с търпение и да чакаме да дойде точното време за сбъдване на всяка от тях…

Облачето слушаше и разбираше…
Лека полека се успокои и започна отново да добива онзи щастлив розов пухкав вид, който подсказваше на обитателите от Царството, че въпросите не са свършили…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 8:06 AM EET

10 Comments »

August 4th, 2006

Сбъднати облачни мечти

Облачето продължаваше да си мечтае да лети извън Царството на Ветровете, на високо, нагоре и надалеч, нагоре, нагоре, чак при другите облаци. При истинските, пораснали, сериозни облаци..
Разходката в Царството на Ветровете беше прекрасна, трогателна и вдъхновителна, но не беше сбъднатата мечта на Облачето.
То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!!
И колкото повече време минаваше от първата му среща с Вятъра, толкова по-нетърпеливо ставаше то. Първо си мислеше, че точно този Вятър ще сбъдне мечтата му да лети отвъд Царството, но после се оказа, че пак не е разбрало. Е, това, разбира се, не беше нещо ново за Облачето. Обикновено, имаше нещо, което то не е разбрало, не е познало, не е предвидило, не е научило навреме… Но, с нетърпеливковците е така… Докато хвъркат и подскачат, пропускат по някоя думичка, която после се оказва важна. И не, защото не искат да чуят всичко, а защото докато задаваш въпроси, не можеш и да слушаш! А, и защото Вятърът е пестелив на думи, никога не казва нищо случайно и изобщо, ама изобщо, не обича да повтаря. Облачето, пък, не смееше да го помоли да повтаря, за да не го ядосва, защото да ядосваш Ветровете е опасно. Облачето знаеше това и изобщо не се учуди когато Вятърът го запозна с един друг Вятър – този, който щеше да го издигне заедно със себе си далеч над Царството на Ветровете и щеше да го заведе при другите облаци. И щеше да сбъдне мечтата му…

Този, новият Вятър, всъщност живееше в Царството на Ветровете. Той беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче.
Когато Облачето се запозна със своя Вятър, то беше много притеснено, беше станало почти прозрачно и се опитваше да се скрие от погледа му…
Но все не успяваше…
Както и да застанеше, колкото и да си мислеше, че не се вижда, Вятърът го намираше и го взимаше при себе си… И му говореше… И добре, че правеше така, за да го успокоява, защото непорасналите мечтатели са много смели, но само когато са на сигурно място в Царството…
Облачето не беше предвидило, че ще се изплаши толкова много, когато настъпи моментът…
И моментът на сбъдването на мечтата му наистина настъпи…
Облачето бе омагьосано от вълнение и почти не говореше…
Нито пък вдигаше шум…
Дори не помръдваше…
Да, това наистина би трябвало да е някаква специална вятърна магия, щом някой изобщо успя да накара Облачето да бъде тихо и мирно… макар и не за дълго…

Вятърът обхвана Облачето, като внимаваше да не го изпусне или изплаши, и го понесе със себе си извън Царството на Ветровете!
Облачето и Вятърът се издигаха нагоре, все по-нагоре, и летяха!

Облачето летеше! Наистина летеше!!!

Дори когато беше сънувало, че лети, не се беше чувствало толкова леко, ефирно и прозрачно, както се чувстваше с Вятъра във въздуха…
Въздухът ги обгръщаше и те се превръщаха в едно хармонично цяло…
Разговаряха с обграждащата ги тишина, следваха реещите се птици, пречупваха слънчевите лъчи и търсеха топлите ветрове, които да ги заведат при другите облаци, които живеят високо високо отвъд Царството и които така силно мамеха Облачето със своята белота…

Това бе сбъдната облачна мечта!
Облачето летеше!
Летеше високо над Царството!

Сега Царството изглеждаше различно, някак непривично тихо и спокойно… И нищо чудно. Нали розовия любопитен дърдорко не беше там да вдига шум, да подскача, пита, разпитва, да ядосва ветровете, да разсмива дъждоносните облаци и гъделичка дъгата…

Не след дълго, обаче, Вятърът прецени, че е време да прибере Облачето в Царството и го поведе обратно надолу. Облачето се противеше и не искаше… Но Вятърът не го слушаше. В Царството на Ветровете се слуша думата на Ветровете, защото царството си е тяхно…
Вятърът каза “трябва” и това означаваше… “трябва”.
Ветровете казват точно това, което мислят и правят точно това, което казват …
Облачето знаеше това, но пак не искаше да се прибира. Това, че трябва, не значи че е приятно и иска, а че няма как и просто… така трябва…
Облачето се прибра в Царството сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти…
Наистина, този път Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта….
Следващия път щеше да успее…
Вятърът му беше обещал! А когато Вятърът обещае, той обикновено го мисли, а щом го мисли, това значи, че точно това ще направи!
Но, Облачето не беше предвидило, или по-скоро беше забравило, или по-точно не искаше да си спомни, че за сбъдването на мечтите е нужно търпение, много търпение, на което Вятърът бе решил да го научи…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 10:52 PM EET

1 Comment »

June 6th, 2006

Кой прави гръмотевиците?

Да си голям е скучно! Това вече го знаят всички, даже и големите! Дори на тях, когато пораснат, им се иска да не бяха… Големите винаги са заети с разни много важни неща, които са абсолютно непонятни и неразбираеми за малките облачета. Големите правят странни неща, мръщят се постоянно, карат се на малките без причина и си имат тайни…

В един най-обикновен ден Облачето, съвсем случайно, научи една много тайна тайна на големите…
Денят си беше наистина най-най-обикновен – няколко пакости, малко падания, не много въпроси… Нищо необичайно… Затова Облачето много се изненада, когато големите ветрове и дъждоносни облаци започнаха да правят „Буря”. Обикновено, те правеха така, за да издухат непослушковците в далечните кътчета на Царството, на „сигурно” място, от където нямаше да чуват оглушително шумните им игри. Облачето си мислеше, че ветровете правят така, за да си почиват на спокойствие и да съберат сили за утрешните му въпроси.

Така си мислеше… Но в този ден научи тайната…

Ветровете издухваха малките розови въпросковци надалеч, за да не им се пречкат като … си играят! Гонеха ги, за да си играят те! Представяте ли си!?!? Големите си играят и не  винаги им е скучно и тъжно!!! Ухаа! Това си беше истинско откритие!

Облачето, обаче, не харесваше играта на големите, защото, докато се забавляваха, ветровете духаха толкова силно и така се увличаха в този вихрен танц, че забравяха колко страшен може да е той. Не за тях. За малките беше страшен, и сигурно затова беше таен, защото от него се правеха … гръмотевиците.
Когато ветровете духаха неудържимо, те увличаха със себе си дъждоносните облаци. Да, това беше част от вихрения танц, но се случваше някой вятър по невнимание да изпусне облака си и той да се сблъска с друг. И тогава…

О-о-о, тогава…. Тогава беше най-страшно за Облачето, защото този сблъсък предизвикваше много силен звук, предизвикваше истински гръм! И то не само един, а поредица от гърмежи, чиито тътен достигаше и до най-далечните и тихи кътчета на Царството. Тогава Облачето се сгушваше изплашено в скривалището си и чакаше Бурята да свърши.

Сега, когато знаеше, че това е игра, то пак беше изплашено, но му се искаше да е голямо, за да може да отиде и да им се скара… Но после си спомняше, че да си голям не винаги е весело и интересно и си мислеше, че всички големи облаци са били малки и страхливи, също като него и когато най-много ги е било страх, са поискали да пораснат… И са пораснали… Станали са големи, сиви и скучни, и вместо да помнят кога са били малки и страхливи, те бързо го забравят и започват да играят на гръмотевици – играта, която толкова много ги плашеше преди. Облачето не искаше да порасва, но си обеща, ако порасне, да не прави гръмотевици, за да не плаши малките облачета. Обеща си също да не забравя кога е било малко и колко много го е било страх…

И така, докато си мислеше и обещаваше на себе си разни важни неща, то усети, че вече не се страхува! Чуваше гръмотевиците, но те звучаха някак по-различно и не толкова страшно. По силата на звука и треперенето на въздуха, Облачето се опитваше да отгатне кой вятър точно кой облак е изпуснал и той с кого се е сблъскал! Това беше доста забавно…

В този ден Облачето научи и още една тайна – то разбра, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 6:42 PM EET

6 Comments »

June 1st, 2006

Облачният рожден ден

В този ден Облачето имаше рожден ден.
То ставаше на 3 … или на 5…, а може би на 35 годинки… Никой не знаеше.
При облачетата това нямаше значение. И не защото облачетата не празнуваха рождените си дни или нямаха торта. Неее! Напротив! Имаха си рождени дни, имаха си и торти, но тортата беше облачна, а свещичките… Хм, ами свещичките всъщност всяка година бяха различен брой. Е, понякога се случваше да бъдат същия брой като миналата година. Как така ли? Случваше се, защото Вятърът определяше броя на свещичките за тортата.

Вятърът слагаше толкова свещички върху тортата, колкото бяха на брой пакостите на Облачето през годината. Колкото повече пакости беше направило то през годината, толкова повече свещички го очакваха на тортата му. Колкото повече бяха свещичките, толкова по-голяма беше тортата! А това беше прекрасно!
Колкото по-малко и непослушно беше едно облаче, толкова по-голяма торта с много свещички получаваше то за рождения си ден!

Всяка година, когато наближеше рождения му ден, Облачето ставаше някак по-кротичко и добричко и даже малко по-послушно… Защо ли? Защото потъваше в мисли за изминалата година и се чудеше колко ли свещички е приготвил Вятъра за облачната му торта. Опитваше се да си спомни всички бели и пакости, които беше направило – и малките, и големите. Но все не успяваше. Струваше му се, че е било най-послушното Облаче на небето…А това означаваше, че е пораснало…Когато получиш торта без свещички това означава само едно нещо – че вече си голям! А Облачето не искаше да порасва, защото да си голям е скучно!
Затова, като не можеше да се сети за нито една минала беля, то си намисляше някоя пакост, не много голяма, за самия рожден ден. Така нямаше опасност да остане без свещичка и да му кажат: “Вече си голяма, стига с тези облачни игри!”
За тази година Облачето си беше намислило една съвсем съвсем малка пакост и не можеше да разбере защо всички му се караха толкова много, и то точно на рождения му ден!
Облачето се успокои чак когато Вятърът му каза строго, но много сърдечно: “Кога най-сетне ще разбереш, че няма нужда да правиш пакости точно на рождения си ден?!”, и после с усмивка добави: “Облачета като теб не порасват…”

И тази година Облачето получи огромна торта със стотици свещички…
Духна ги много внимателно, като си пожела никога да не порасва и те се превърнаха в хиляди малки звездички, които и сега блещукат на нощното небе…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 7:32 AM EET

2 Comments »

May 30th, 2006

Облачни тревоги

Облачето знаеше, че за да полети с Вятъра извън Царството на ветровете, първо трябваше да порасне. И то хем искаше да порасне, хем не му се искаше много-много…

За да пораснеш трябва да папкаш, да спинкаш и да си много, ама наистина много послушен. Да папкаш и да спинкаш не е трудна задачка. Даже е съвсем лесна за розовите непослушковщи, защото като се изморят цял ден да хвъркат от вятърче на вятърче и да играят с дъждоносните облаци, слънцето и дъгата, те така се изморяват, че едва успяват да си намерят креватчетата и да се сгушат в тях на мекичко и топличко. Ама това с послушанието беше мно-о-о-го трудна задача. И Облачето се чудеше как може един розов непораснал непослушко да бъде послушен!?! То никъде досега не беше виждало послушни непослушковци! То знаеше, че големите облаци и силните ветрове, които все стоят отстрани и никога не се усмихват и не си играят, тези дето все намират за какво да мъмрят розовите дърдорковци и да се възмущават от игрите им, са пораснали и са послушни. Но те бяха толко-о-ова скучни. Като се ядосаха, ставаха още по-сериозни, сиви и студени и мърмореха непрестанно на Облачето: “Ах, Облаче, какво си непослушно!”, или “Ама как може да не се спираш нито за секунда?!”, а най-често казваха: “Стига си хвъркало, че ни се завива свят да те следим да не паднеш!”. Оф, да! Те бяха наистина много скучни. Облачето разбра, че не е много весело и интересно да си послушен и да пораснеш. И не искаше да порасва!

Но тогава си спомняше за Вятъра… Вятърът чакаше Облачето да стане малко по-голямо и поне малко по-послушно, за да го понесе със себе си далеч извън Царството, да му покаже истинската магия на Небето и да го запознае с други силни ветрове, без да се страхува, че то може да пострада. Облачето малко се натъжаваше, защото хем искаше да играе облачните си игри, хем искаше да порасне и да лети далеч и на високо с Вятъра…

Тогава Облачето отиваше при Дъгата и си правеше люлка през нейната арка. То помолваше паячетата да му изплетат фина, почти невидима мрежичка и две въженца, които прехвърляше през Дъгата. И започваше да се люлее…

Колкото повече се засилваше, толкова повече му се струваше, че лети. От разказите на Вятъра, Облачето беше запомнило, че това люлеене най-много от всички други игри прилича на истинското летене, за което Облачето така силно мечтаеше.

Облачето се люлееше така бързо и толкова силно, че понякога чак връхчетата му се разрошваха и изтъняваха. Но му харесваше…

Харесваше му, че когато минаваше под Дъгата, цветовете й се отразяваха в него и то ставаше ту жълто, ту синьо, ту розово…

И Облачето продължаваше да се люлее с всички сили, да си представя, че лети и да се чуди дали да бъде послушно и да порасне или да си остане малка непораснала пакостничка…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 11:17 PM EET

No Comments »

May 8th, 2006

Игра с Дъгата

Ветровете не искаха да пускат черните дъждоносни облаци близо да Царството си, защото те, колкото и да обещаваха, че няма да пуснат и капчица от дъжда, който носят, никога не удържаха на думите си. И не защото бяха лоши или несериозни. Не-е-е! Напротив, дори бяха много сериозни и съвсем не на шега даваха това обещание. Но, често пъти, колкото и да си сериозен, се намира някой непослушко, който да те разсмее. Какво става като се разсмеят дъждоносните облаци? Много просто – вали дъжд.

А в Царството на Ветровете беше весело винаги, затова и дъждоносните облаци обичаха да се навъртат наоколо. И нямаше как да е тъжно, с тези пухкавци, дето скачаха от вятър на вятър и по цял ден се забавляваха да летят насам-натам, да се въртят и търкалят, като пухкави бели топчици. И Облачето правеше така – само чакаше някое вятърче да се появи, за да го качи и повози, после да го даде на друго, после на друго…

Е, случваше се, от време на време, Облачето да падне от много игра, но знаеше, че тези неща се случват, и че те помагат да пораснеш, дори и да не искаш, така че не се оплакваше. Облачето не се оплакваше, защото знаеше, че който не внимава – пада, а който после се оплаква – не го пускат да лети с ветровете.
Облачето обичаше да скача от вятърче на вятърче, защото така успяваше да се засили повече и да лети по-високо и по-далеч, та да стигне чак до границите на Царството. Отвъд границите на Царството на Ветровете, но съвсем наблизо около тях седяха…. Да, дъждоносните облаци. Но не просто седяха, ами гледаха гонитбата на пухкавите топки, преобръщанията, сливането и разделянето им, се и смееха. Те не се смееха, а ми се кискаха в захлас и забравяха за даденото обещание – да не пускат дъжда. Облачето обичаше да разсмива, тези иначе сериозни и грандиозни облаци, защото всяка смешна капчица дъжд, която изпуснеха се превръщаше в красива Дъга.

Облачето много харесваше Дъгата. Тя беше толкова светла и дружелюбна! Дъгата разрешаваше на Облачето да си играе върху нея, да се спуска ту наляво, ту надясно и после пак да се изкачва. Даже му позволяваше да се спуска поотделно по всеки един неин цвят. Дори си измислиха една игра на цветове. Облачето затваряше очи и се спускаше, а след това се опитваше да познае по кой цвят се е спуснало. Облачето харесваше тази игра, защото всеки цвят на Дъгата беше различен и му носеше различно усещане. Нещо повече – Облачето вече си имаше любим цвят за всяко настроение!

Когато беше ядосано, или по-точно виновно за нещо, /според Вятъра, разбира се/, Облачето се спускаше по червения цвят, защото само така не си личаха порозовелите му краища.

Когато беше щастливо, Облачето се спускаше по оранжевия цвят, защото той беше най-тънък и гладък, и само по него можеше да се пързаля толкова бързо.

Когато беше весело и палаво, обичаше да се спуска по жълтия цвят, защото му се струваше, че в него е уловено слънцето.

Когато беше спокойно, Облачето се отпускаше в дебелия зелен килим и се спускаше плавно, с часове.
Когато се умореше да лудува, то се отпускаше в сините завивки и си подремваше сладко, докато не минеше някое вятърче да го подсети, че е време да се прибира в Царството, иначе Вятърът ще му се кара.

А най-много, Облачето обичаше да потъва в мечти във виолетовия цвят. Той бе така нежен и прелестен, че чак ухаеше на красота и свобода.

Дъгата също обичаше да си играе с Облачето. Тя наблюдаваше лудориите му и според това кой цвят е избрало Облачето днес, отгатваше настроението му.

Облачето и Дъгата се забавляваха истински, когато бяха заедно и затова Облачето се натъжаваше малко, когато слънцето поемеше към хоризонта и вземеше Дъгата със себе си.

Облачето знаеше от Вятъра, че Дъгата ще се върне отново при него и затова не тъгуваше за нея. Напротив! Оттегляше се тихо, на любимото си местенце, и започваше да крои планове за утрешните пакости, които да разсмеят дъждоносните облаци толкова, че да пуснат кристални капчици дъжд, които под искрящите слънчеви лъчи отново да се превърнат в Дъга…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 7:47 PM EET

3 Comments »

May 2nd, 2006

Дъждът и Бурята

Облачето не е виждало Дъжда, а Бурята е измислица на Ветровете….

Облачето беше малка принцеса в Царството на Ветровете и затова не беше виждало Дъжда. Ветровете не пускаха големите черни дъждоносни облаци дори да припарят до царството им. Облачето не ги беше зървало дори отдалеч. Само беше слушало за тях. Ветровете не обичаха да говорят за дъжда и когато Облачето настояваше да разбере повече, те винаги си намираха някаква изключително важна небесна работа и го оставяха да си се чуди самичко.

Понякога, когато Облачето ставаше наистина, ама наистина много настоятелно, толкова настоятелно, та чак им досаждаше, Ветровете започваха да играят на една игра, която наричаха със странното име “Буря”. Те започваха така силно да фучат и обикалят наоколо, че често пъти, Облачето се плашеше и дори започваше да си мисли, че това не е само игра. Скриваше се на някое тайно местенце и дори не дишаше…. После се сещаше, че то всъщност е Принцеса! Ами да! То беше принцеса и всички бяха свикнали да изпълняват неговите желания, достатъчно беше само да ги помоли и те спираха с тази страховита игра.

Затова Облачето говореше с по-непорасналите ветрове, които летяха волно насам-натам и бяха по-толерантни към въпросковците, защото още не им беше омръзнало да отговарят на въпросите им. А, и май още не знаеха всъщност как се играе на Буря, и Облачето се чувстваше свободно с тях…. Свободно да пита и любопитства, разбира се….

Ветровете се страхуваха, че дъждоносните облаци могат да примамят Облачето да тръгне с тях, а то не беше достатъчно пораснало.. И определено не беше готово! Затова, за да са спокойни, че този непораснал и неуморим мечтател, няма да хвъркне нанякъде без да го видят, не пускаха никого наблизо. Те искаха Облачето да расте свободно, необезпокоявано и щастливо и да пази детските си мечти. Колкото по-пухкаво, розово, любопитно и мечтателно растеше Облачето, толкова по-бавно щеше да порасне! То беше принцеса!!! А принцесите порасват последни и то мно-о-о-го бавно.
Ветровете му разказваха, че големите дъждоносни облаци пътуват, с тяхна помощ, разбира се, към високите планини с остри върхове, които едва се виждаха на хоризонта. Чак сега Облачето разбра защо му се струваше, че планините нямат върхове!!! Защото ги криеха в облаците! Планините нямаха нищо против, даже им беше приятно, да научават последните вести от Царството на Ветровете и приютяваха дъждоносните облаци с нескрито удоволствие. Там, тайнствено притаени в планинските върхове, свършваше пътя на дъждоносните облаци. Там те изсипваха Дъжда, до последната капка, и … изчезваха… за да се появяват след това нови облачета…

Облачето знаеше, че ще порасне и също ще поеме в това последно пътешествие, заедно с Ветровете и другите дъждоносни облаци, но това не го притесняваше. До тогава имаше много мно-о-о-го време.
То знаеше, че от такива, влюбени във Ветровете, неудържимо-непоправимо-мечтателни дърдорко-въпросковци, се изсипваше най-топлият, лазурен, цветен и романтичен дъжд, който Земята можеше да си пожелае.

От такива розови непослушковци се изсипва дъжда, който кара тревата да расте, цветята да вдигат главички към слънцето, а влюбените да тичат боси по мократа трева, да оглеждат грейналите си лица в кристалните локви и да се обичат!!!

 

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 11:03 PM EET

2 Comments »

April 27th, 2006

Разходка в Царството на Ветровете

… Вятърът пазеше мечтите, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!

Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка – разходка в Царството на Ветровете…

Облачето само беше слушало за това тайнствено пространство, в което се събират всички ветрове. Представяше си го като загадъчно закътано местенце, отвъд планините, чиито очертания бледнееха на хоризонта… И се оказа право, … почти. Облачетата, особено непорасналите, обожават да са прави, макар и само почти, и това ги прави още по-големи и неудържими всезнайковци.

Но този път не стана така. Облачето беше омагьосано от вълшебството, което витаеше във въздуха. Там се бяха събрали всички ветрове… Имаше малки ветрове, и големи ветрове, топли и студени, спокойни и поривисти, постоянни и променливи…. Всякакви…

Всеки вятър си беше взел по едно облаче, което да разхожда и люлее, да издига и спуска… После взимаше друго, и друго…

Облачето се изплаши. Почувства неясна тревога и недоверие към тези непознати ветрове. Плашеше се още повече, когато някои от тях започваха да спорят ожесточено, на някакъв непознат за Облачето език. Тогава те, само за няколко секунди, преобръщаха всичко в Царството с главата надолу.

Облачето губеше представа за време и място…

Губеше от плътността и очертанията си…

Превръщаше се в едва различим на ярките слънчеви лъчи дим…

Ветровете, светлината и звуците преминаваха през него, като през прозрачна кристална завеса…

Облачето имаше чувството, че се е загубило сред ветровете…

Тогава Вятърът, който всъщност не изпускаше Облачето от очи, се приближаваше до него и го успокояваше. Обясняваше му за причините ветровете да се държат така или иначе, казваше му от какво трябва да се плаши и от какво – не, къде може да ходи и къде – не, с кой вятър може да си играе и с кой – не, какво може да пипа и какво – не, къде може да си навира любопитното носле и къде – не! …

Докато слушаше думите на Вятъра, Облачето възвръщаше силите и част от смелостта си и отново добиваше плътност. Звуците пак се спираха в него и слънцето пак очертаваше сянката му.

Тогава Облачето се чувстваше наистина специално в Царството на ветровете! Много специално! Като истинска малка Принцеса …      

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 11:24 PM EET

5 Comments »

« Previous Entries  Next Page »