Skip to main content.
August 21st, 2013

Ще се видим пак следващото лято… 02

(продължение от част 01)

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена ;)  )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

–          „Трифон Зарезан” добър… ден/нощ… лека нощ… Кого търсите!

–          Г-н С.АУ там ли е?

–          Да, тук е, кой го търси?

–          Дръжте го там, не му давайте да излиза, идваме!

–          ?@!!!@%&@&()! К`во? Кои сте вие, за какво ми говорите?

–          Аз съм (представя се по чин) от полицията в Кърджали и идваме да арестуваме г-н С.АУ.

–          Ама как ще го арестувате? За какво? Той е гост на хотела, има малко дете и в момента СПИ! Не може да идвате сега, елате утре сутрин…

–          Прието, ще дойдем утре сутрин!

–          ?@!!!@%&@&()!

Затворих телефона и си легнах. Точно бях заспал хубаво и някой се разтропа на вратата…

Оказа се 5 часа сутринта! Двамата полицаи от нощес се бяха изтъпанили пред вратата и ме гледаха с налудничав ентусиазъм.

–          В коя стая е г-н С.АУ? Идваме да го арестуваме. (Тия двамата започват да ме нервират. Нали им казах да дойдат на сутринта… Явно трябваше да им кажа да изчакат слънцето да натопи всичките си лъчи в язовира и тогава да идват…) Обявен е за национално издирване и трябва да го закараме в София. По-добре да го изведем сега, за да не виждат после гостите, че го извеждаме с белезници.

Сигурно халюцинирам! Този човек? За национално издирване!? Да бе!

–          Във втора стая е, но не може да го будите! Той е гост на хотела, има малко дете и в момента СПИ!  Не мога да ви позволя да го събудите, ще трябва да почакате да стане поне 7 часа! И ДА ДОЙДЕ ШЕФА!

Двамата ентусиасти седнаха на шезлонгите, разположени от двете страни на вратата на стаята и зачакаха, а аз влезнах да се обадя на шефа…

Шефът дойде към 6 и нещо и след кратка препирня с тях, че познава човека, че всяка година по това време го посреща и изпраща, че гарантира за него, че лично ще го заведе в София, че няма начин да е престъпник, че няма да избяга през прозорчето на тоалетната, че никога не е създавал проблеми и че не, не пие вода от басейна, слава богу успя да ги убеди да звъннат на следователя от София, който го е пуснал за национално издирване и поне да попитат за какво става дума!

И, о, чудо! Човекът не трябва да бъде воден с белезници в София, трябва просто да получи призовка да се яви като свидетел на дело срещу взломаджии, нахлули в собствения му (вече бивш) дом преди 12 години!  (Само дето това се разбра чак когато С.АУ привечер се върна от София, а ние цял ден го бяхме мислихме и се бяхме притеснявахме).

Е, те двете процедури си приличат – „национално издирване” или „установяване на адрес” – то е почти едно и също – все едно да ми кажеш, че дюля и лимон не си приличат! Ама направо са си като две капки вода! Чудя се как ни стигат затворите при тази високоефективна полиция…

С.АУ пи кафе и тръгна с шефа за София…

Компанията се наспа, сервирах кафетата и започнах да разказвам какво се е случило…

Децата се забавляваха, жените ме гледаха зяпнали и не знаеха какво да кажат… Не че имаше какво да се каже… След първото обаждане от С.АУ се поуспокоиха и деня си тръгна както обикновено…

С.АУ и шефа се прибраха от София, седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било…

На следващата сутрин всички станаха традиционно късно, бяха странно тихи и спокойни. Пиеха кафе, поглеждаха първо часовниците си, после нагоре към небето и чакаха… Не се стърпях и попитах „Какво чакате?”. „ГДБОП, ама нещо закъсняват” гласеше палаво-усмихнатия отговор.

Слава богу, ГДБОП така и не дойдоха…

След адреналина, събран само в първите два дни, останалите пет се изнизаха като минути… Компанията се сбогува с нас и обеща да се видим отново следващото лято.

(край)

П.П. Всяка прилика с лица и събития е абсолютно нарочна.

С.АУ. ще помни това лято докато е жив, а документирането му в писмен вид цели и внуците му да не го забравят 😉

Въпреки, че разказът е в категория „Смях до сълзи”, той ще бъде смешен чак другото лято 🙂

 

Posted by LeeAnn as Пътепис, Реалността, Смях до сълзи at 1:30 AM EEST

4 Comments »

August 17th, 2013

Ще се видим пак следващото лято…

Сезонът започна слабо тази година… Като се има предвид, че вече е средата на юли, а времето още е хладно, друго не можеше и да се очаква. Затова и тук още го броим за „начало на сезона” – белким се раздвижи през август. Слабата активност създава усещането, че хората са се посвили, като че ли смятат лятната почивка за лукс, а луксът за излишен разход и гледат да не шават много-много насам-натам – да не харчат на халос пари. То и „слабо” не е точната дума, защото хора идват, ама за по ден-два, най-много за три нощувки остават. Стават сутрин, закусват и тръгват да обикалят забележителностите из района. А в нашия район не е като да няма къде да отидеш – докато видиш Перперикон, Скалните гъби, Татул, Утроба, Дяволският мост, Вишеград и тя седмицата си заминала…

Точно си мислех, че лятото ще е пълна скука и си пожелавах някакво разнообразие, и ето че в странноприемницата пристигна едно семейство с резервация за цяла седмица и весело съобщиха, че чакат още хора. Страхотно, ще има работа и денем, не само сутрин и вечер. Семейството се оказаха миролюбиви, спокойни, усмихнати и яшни хора, приятели на шефа, на жена му, на главната готвачка… Стана ясно, че от повече от пет години насам идват тук всяко лято и винаги отсядат в една и съща стая. (За радост, новата мебелировка на хотела и „тяхната” стая им хареса 🙂 )

Това, което стана ясно едва по-късно беше, че покрай тях винаги е весело и този път нямаше да направи изключение…

Междувременно, съвсем на принципа „внимавай какво си пожелаваш”, от някъде се изсипа една банда баби с деца, която вдигаше толкова шум, че се молех хотела да не падне и гостите да не се разбягат през глава… То, във веселбата и шумния смях няма нищо лошо, но когато децата са около 5-6 годишни, а вече общуват нецензурно помежду си, пищят и крещят, вместо да говорят и блъскат с крака, вместо да ходят, започваш да се питаш колко добре си с нервите и докога ще издържиш да ги обслужваш любезно, въпреки че очевидно пречат на гостите и не могат да познаят доброто възпитание, защото не са го виждали и на картинка. После виждаш таткото – виден (защото се вижда и чува отдалеч) високопланински джентълмен (дивак) и внезапно се сдобиваш с отговорите на куп въпроси от рода на „защо сме на това дередже” и „накъде отива света” 😉 Когато обаче си „обслужващ персонал” си държиш отговорите за себе си, усмихваш се и си вършиш работата самоотвержено!

Но да се върнем на любимата ми компания… Семейство К.С. се оказа доста поспаливо – всеки ден ставаха към 11 и до 12.30 още пиеха сутрешното кафе.

Така направиха и в понеделник. Измъкнаха се от леглата, поръчаха си закуската и подхванаха сладка приказка на кафе. Очевидно чакаха приятелите си, защото извръщаха глави към всяка кола, която влизаше на паркинга на хотела. Поне едно време нечий телефон извъння и оглеждането спря. Стана ясно, че компанията ще се забави поради … какво? Запалване ли? Пожар? ПОЖАР? На бензиностанция? На коя бензиностанция… къде… как… и сега? Ааа, ще дойдат, ама ще закъснеят…

Да ти се запали колата, двигателят да лумне в пламъци като вдигнеш капака, насред паркинга на натоварена бензиностанция в Бургас, посред летния сезон – е, това е нещо средно между късмет и карък. Карък, защото очевидно колата (която госпожа К.С. галено наричаше „кочина”, иначе Рено Еспас) е за ремонт, късмет – защото не се е запалила в движение с трите деца вътре…

Сега вече всички зачакахме с трепет развоя на събитията…

Семейство С.АУ. дойдоха превъзбудени и изморени – колата без климатик, все още покрита с белия прах от пожарогасителите, децата жегясали и изнервени…

Седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Колата взела да прекъсва в движение и се запъхтяла в задръстването. Добре, че г-н С.АУ. разбира по малко от двигатели, та усетил, че нещо не е наред и спрял. Ама спрял къде – на бензиностанцията. Добре, че се е съобразил да спре встрани – на паркинга, далеч от колонките, че иначе сега по новините щяха да го дават и накрая пак някоя чуждестранна революционна организация виновна щяха да изкарат…

За техен късмет, шефът на бензиностанцията бил там, та настанил жената и децата на сянка, донесъл им студени напитки и се опитал да ги успокои от преживения ужас. После изтеглил колата до сервиз, където свързали климатика накъсо, колкото колата да се движи и семейство С.АУ. се задвижило насам. Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било.

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена 😉 )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Пътепис, Реалността, Смях до сълзи at 12:25 PM EEST

2 Comments »

April 9th, 2010

Хрониките на Етикпуд

Имало едно време една страна на име Етикпуд, а коренните й жители сами себе си наричали Икпуд-и. Това е същата страна, за чиято столица и нейните проблеми с дупки и трафик съм ви разказвала и преди.

Сигурно си мислите, че мълчах толкова време, поради липса на развитие? Грешите. Мълчах, защото съм поразена и обезсловена от развитието и напредъка.

Предложението ми за преместване на трафика по тротоарите и градинките беше прието радушно и подкрепено от гражданите Икпуд-и, които оградиха дупките и ги превърнаха в източник на забавление и финансови облаги.

Някои по-напредничави бизнесмени превърнаха част от дупките в рибарници и сега пускат нетърпеливите Икпуд-и  да ловят там риба – срещу заплащане на килограм, разбира се. Не, не на килограм риба, а на килограм Икпуд 😉

Особено високо се цени от гражданите т.нар. зимен риболов. Най-предприемчивите пробиваха дупки в леда и ловяха жива риба. Други, пак предприемчиви, но мързеливи, палеха огън върху леда и тъй като все пак това е дупка, а не язовир, подгряваха водата вътре, докато от нея изплува варена риба и носеха у дома полуготова храна. За радост на съпругите си.

В Етикпуд се живее лесно, защото Икпуд-ите си имат Акпуд за всяко нещо – култура, образование, здравеопазване, транспорт…

Не, не се заблуждавайте – това не са някакъв вид министерства, а по-скоро са някакъв вид божества, на които хората принасят в дар най-ценното си: на Акпуд-а по здравеопазване, хората принасят в дар здравето си, на Акпуд-а по културата и образование – културата и образованието си и т.н. До скоро Акпуд-и имаше само в столицата и в големите градове, но вече не е така – във всеки град, село, махала има поне по една Акпуд на здравеопазването и една на културата и образованието, така че на хората-Икпуд-и вече не им липсват божества.

Божествата научиха хората-Икпуд-и да си помагат. Когато някой влезеше, особено случайно, в  някоя Акпуд, другите започваха да му помагат – разширяваха му мястото, така че да му е по-удобно и да може да вземе и семейството си със себе си. Защото каквото влезе в Акпуд, остава там завинаги.

Божествата научиха хората-Икпуд-и да им се кланят. И колкото повече хората-Икпуд-и им се кланяха и им принасяха жертви, толкова повече божествата растяха и се разпространяваха. И хората-Икпуд-и  бяха щастливи, защото някой им беше казал, че когато  Акпуд –ите завладеят цялата страна, тогава ще настъпи вечното щастие, защото всички ще са стигнали до по-долната земя.

Интересно как ли ще си кръстят страната тогава…

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 5:00 PM EEST

3 Comments »

February 18th, 2010

Любими детски бисери

Една сладуранка на 3-4 години прави пакости. Майка й започва да й се кара. Обяснява й нещо, детето мълчи и майката започва да го повтаря отново. Казва го втори път, но детето пак мълчи. Жената неволно повишава тон и го казва за трети път! Детето я поглежда и казва:

–   Ти нали си сигурна, че не съм глуха?

~~~

Разхождаме се из една градина. Вървим в посока плажа, от там ще се разходим в някоя друга посока. С нас е детето на едни приятели, тогава беше на 3-4 годинки. Хванало ме е за ръчичка, ходи без да мрънка, говорим си. Вървим бавно, за да успее майка му да ни настигне, пък и това е разходка – не отиваме никъде. Тя ни настигна и детето поиска майка му да го носи. Тя го пита:

–   Защо да те нося? Измори ли се?

–   Не. Омръзна ми на краката.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 7:50 PM EEST

7 Comments »

March 5th, 2009

Още по-изгубени в превода

Имаше навремето един виц за милиционери:

Разхожда се чужденец из София, вижда двама милиционери и спира да ги пита нещо.

Не знае на какъв език да ги подхване и почва да подпитва:
– Parlez-vous français? – пита човекът. Нашите мигат на парцали.
– Do You speak English? – пита човекът. Нашите пак мигат на парцали.
– Sprechen Sie Deutsch? – пита човекът, а нашите го гледат с отчаяние.

Човекът се отказал и си продължил. Единият милиционер, впечатлен и цъкайки с език, казал на другия:
– Трябва да учим чужди езици, да можем да се оправяме по света…
– А! Е тоя като знаеше чужди езици, та какво, оправи ли се?! – отвърнал другия.

Този виц беше в челната десятка на смешните неща, които спят някъде из паметта ми. До преди няколко дни.

Тогава разбрах за съществуването на нов език, който е комбинация от други два и се учи много лесно – с онлайн транслатор. Езикът е комбинация от китайски и английски, практикува се главно в Китай и носи звучното име „chinglish”.

За нас, китайските йероглифи са просто заврънтулчени картинки. Подозирам, че обратното също е вярно.

Затова писането на Chinglish е съвсем лесно за китайците – все пак те са измислили този екзотичен език: пишете в някой онлайн транслатор йероглифите и преписвате грозните чертички на табелата. И сте готови!

Ето и малко надписи за ваше забавление:

Докато се смеех на надписите, си мислех, че по-загубени в превода от китайците едва ли ще се намери, но като стигнах до последния надпис установих, че ако не знаеш китайски в Китай – спукана ти е работата 😉

 

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 5:05 AM EEST

10 Comments »

January 16th, 2009

Изгубени в превода

Барселона. Посещение трето, ден втори.

По цял ден на крак, разходки по улуците с фотоапарат и зяпнали усти, въздишки и възклицания и никакво, ама никакво време за губене! Ако можех да издържа без храна и сън, с удоволствие щях да го направя, за да не губя време.

Поглъщам всичко, което виждам, попивам всичко, което чувам.

Не съм учила испански, но покрай френския разбирам какво ми говорят. Е, не всичко, но в общи линии се справям. Повечето неща не успявам да повторя правилно и си ги чувам и произнасям, както аз си знам, ама какво пък, те и толкова български не знаят… Само пустите им цифри не свикнах да разпознавам, но има време. Другия път.

Разхождаме се по улицата с папагалите и аз имам нужда от кафе. А кафененца колкото си искаш – от кокетни по-кокетни. Е, да, ама аз искам кафе в … пластмасова чашка. Не вярвам, че го казвам. Кафето в пластмасова чашка е отвратително, но се жертвам в името на повечето разгледани улици, фасади…

Харесвам си едно кафененце, влизам вътре и някакси обяснявам, че искам кафе, но в пластмасова чашка. Оказа се, че „пластмасов” е нещо от рода на „пластико”, та бързо се разбрахме.

Не знам как се иска сметката и как се пита за цена и затова чакам да ми я кажат. Ако не мога да позная числото давам едри пари, те ми връщат и аз научавам още едно число…

Усмихнатият единствено_испано_говорящ мъж ми подава кафето и ми казва нещо, което прилича на:

– Уно кинта, пор фавор.

Аз му подавам едно евро и си мисля „бре, тия испанци и те ли казват на парите „кинти”?” Поглеждам дъщеря ми. И тя се забавлява на тази дума.

– Е кинта! – настоява усмихнатият единствено_испано_говорящ мъж.

– Е един кинт, де, нали дадох едно евро – отговарям аз повече на себе си, отколкото на него, изпадайки в начална лека фаза на силно недоумение. Усмихвам се и аз.

Той се сеща и пише на един лист: € 1.15.

Ааа, Омбре, лев и петнайсе`, казваш, ясно… давам още петнайсе` цента и тъкмо се чудя как да се извиня, алените отенъци по бузите ми издават притеснението ми и омбрето ни пожелава приятен ден с усмивка. 

Ееех, омбре, омбре, да вземеш да научиш английски/френски, пък аз да взема да ви науча цифрите…

🙂

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 1:16 AM EEST

2 Comments »

February 13th, 2008

Циганчетата ядат … котки (?!)

Разговорът започна от едно ново пончо и от дума на дума зави в друга посока, която доведе до тук:

– Искаш ли да си осиновим едно циганче? – питам аз малката си дъщеря.

– НЕ! – отсича с абсолютен категоризъм тя.

На мен ми стана любопитно и питам:

– Защо?

– Защото ще изяде котката!

Не очаквах такъв отговор и измънках: „Ама нали ще го храним….”, а тя, сякаш за да ме успокои продължи:

– Можеш да си осиновиш нещо, но да е бяло! …зайче… или най-много индианче 🙂    

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 4:50 PM EEST

13 Comments »

October 18th, 2007

Как да решим проблемите на столицата? (2): Облекчаване на трафика.

След като принципно вече знаем как да се справим с дупките по улиците, кьопавите пешеходци и досадните детски площадки, е време да помислим и за облекчаване на трафика в столицата.

Предлагам следния график за придвижване:

Понеделник: Движат се само големи автомобили (джипове, лимузини, бусове, ванове…).

Вторник: движат се само малки автомобили – такива, които не са големи.

Сряда: движат се само нови автомобили (произведени след 2004 г.)

Четвъртък: движат се само стари автомобили (произведени преди 2004 г.)

Петък: движат се само автомобили, управлявани от шофьори. (Тук особеността е, че „шофьор” не значи „мъж”, а значи „адекватен участник в движението, без талант да свирка, рипа, рита, плюе и псува наред и навред, който знае правилото на десния, различава червен от зелен цвят и „ляво” от „дясно”, … поне!”)

Събота: движат се само автомобили, управлявани от шофьорки. (Тук особеността е, че „шофьорка” не значи „жена”, а значи „НЕадекватен участник в движението, с талант да свирка, рипа, рита, плюе и псува наред и навред, който е пълен левак и затова не знае правилото на десния, не различава червен от зелен цвят и „ляво” от „дясно”, и освен това успява по време на движение да зяпа встрани след мадамите, да си бърка в … носа, да се реше, чеше, да се гримира и червосва”, … примерно!)

Неделя:
Всяка първа неделя от месеца се движат само бели, зелени и червени автомобили (и съответните им нюанси).
Всяка втора неделя се движат само жълти автомобили (и съответните им нюанси).
Всяка трета неделя се движат само сини и черни автомобили (и съответните им нюанси).
Всяка четвърта неделя се движат само автомобили в цвят металик (в съответните му разновидности).

Внимание: Оранжевото, бежово, охра, кафяво, лилаво … са нюанси и разновидности на изброените цветове.

Всеки ден се движат, както следва:
От 18.00 ч. вечер до 8.00 ч. на следващата сутрин – ППС, които зареждат магазини.
От 8.00 ч. до 12.00 ч. се движат само брандирани служебни автомобили.
От 12.00 ч. до 14.00 ч. – Обедна почивка: НИКОЙ НЕ СЕ ДВИЖИ!
От 14.00 ч. до 18.00 ч. се движат небрандираните служебни автомобили.

Въпроси? Въпроси се приемат само когато се движат нови големи син металик автомобили!

Други въпроси?

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 4:17 PM EEST

34 Comments »

September 14th, 2007

Шоколадови драми

Аз като бях малка, не бях голяма. Като бях малка, бях послушна, но много обичах шоколад. И сега обичам шоколад. И после ще обичам шоколад. Но сега и после мога да отида да си купя, а преди, като бях малка, не можех. В моето детство всъщност почти не си спомням да се е продавал свободно шоколад или пък родителите ми не са можели да си го позволят. Не знам. Нямам ясни спомени, но малкото, които имам, са по-скоро весели. 

Живеехме в голям апартамент, с две входни врати, много дълъг коридор, който отделяше кухнята от жилищните помещения и врата по средата на коридора. Идеята е била слугинята да има ключ от входната врата, която води към кухнята, а стопаните да заключат средната и тя да няма достъп до апартамента. 

В края на кухнята имахме голям килер, който много ми липсва сега. В него винаги намирах интересни неща. Килерът беше на две нива. Първото ниво свършваше докъдето стига човек. Там стояха обикновените неща – олио, продукти… Второто ниво, сега си давам сметка, започваше от височина 2,60 м и стигаше до тавана, който беше на 3.30 м. Там майка ми винаги криеше поне по една кутия със шоколадови бонбони, с които черпеше някой, който ни е дошъл на гости. Много ме беше яд, че не ги даваше на нас с брат ми, а ги пазеше за чуждите хора. Затова, когато останехме сами, моментално с дружни усилия щурмувахме втория етаж на килера. 

Катеренето обаче беше сложно. Първо поставяхме една табуретка от дърво с правоъгълна форма. Върху нея – кухненски стол, върху него – детско дървено столче. Чак като стъпех на малкото столче можех да се набера на мускули и да влезна до кръста в килера. Закрепвах се „на кантар” и намирах кутията с бонбоните. Бях се специализирала и можех да си провра ръчичката в кутията без да я разпечатвам и без да си личи, че е отваряна. Обикновено измъквахме половината бонбони, за да има и за гостите, все пак – да не се излага много майка ни като отвори кутията пред гостите. Един ден обаче точно се бях наместила „на кантар” и чухме, че се отваря другата входна врата – тази към апартамента и че майка се прибира и ни вика. Ужас! Ами сега! Брат ми моментално ми взе столовете, скри табуретката под масата в кухнята и хукна да търси майка ми, така че да й отвлече вниманието и тя да не види, че вися почти от тавана. Висях си там и си обещах, че ако ме хванат и ям бой, после ще измъкна всички бонбони, поне да знам защо е бил боя. И друго си обещах – ако не ме хванат – пак да измъкна всички бонбони, за да си е струвал страха. Вече не си спомням дали брат ми е баламосал нещо майка, та тя не ме видя или тя е бързала много и не ме е потърсила, но точно в този ден отървах боя. Аз съм по-голяма и се катерех аз, а брат ми ми помагаше.

Естествено, като по-голяма, при гаф аз изяждах боя, а бонбоните деляхме по равно, но какво да се прави – такъв е живота. 

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 2:08 PM EEST

9 Comments »

September 13th, 2007

Глупавите въпроси

Има хора и изрази, които ме разсмиват в каквото и разположение на духа да съм. Те толкова невинно изтърсват нещо глупаво, че чак си просят да се помайтапиш с тях. Е, понякога сърце не ми дава да го направя, но поне мога да споделя с вас няколко глупости от последните дни: 

*** 

Лелка маха на маршрутка и преди да се качи пита шофьора: „Направо на централна гара ли отивате?” Той кимва условно-утвърдително, защото май не е на „ти” с членоразделната реч и тя се качва. След третото спиране да качи или свали пътник тя надигна вой – защо бил спирал… Предполагам, че просто се е объркала и/или е била нервна, но съм доволна, че слезнах доста преди централна гара. 

*** 

Тия дни вися в Алианса на една опашка (опашката там е една за всичко – такси, въпроси, записване), потропвам си мислено с крак и почти съм започнала открито да нервнича, като се появява майка с две деца, с намерението да запише едното (поне), приближава се до мен и пита това ли е опашката за записване. Отговарям „Да”, а тя ме разбива с въпроса: „А подред ли се влиза?”. Май се сдържах да не избухна в смях. Не, госпожо, вие сте с предимство, цялата опашка само вас чака. 

*** 

И любимото ми: 

Качвам се на автобус и току преди да затвори вратите една лелка ми крещи и само дето не ме дърпа назад за дрехите: „Тоя рейс спира ли на следващата спирка?”. Аз казвам „Да” (рейса вече почти беше потеглил, нямах време да й се обяснявам) и тя се качва. Е, да, ама следващата спирка не е тая, която си мисли тя и се опита да ми направи скандал, че съм я излъгала. Питам я: „Вие какво ме попитахте?” и тя повтаря въпроса, а рейса избухна в смях. 

Та, на вниманието на всички бързащи: Всички рейсове, трамваи и тролеи спират на следващата спирка. 

П.П. Защо хората мразят да мислят?  

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 3:13 AM EEST

10 Comments »

August 8th, 2007

Калпазанско царство

А, не! Това вече преля чашата!

Днес се обърнаха към мен със “Здравей, Калпазанке, как си?” без да съм направила нищо конкретно, ама съвсем нищо и то пък точно днес! На протестите ми, отговорът гласеше: “Защо не? Виж колко ти отива!”

Това наистина беше последната капчица, която чашата чакаше, за да прелее и да се превърне в една нова подкатегория, в която ще ви разказвам за детските си пакости, но разчитам и на вашата помощ, защото аз всъщност бях (и още съм си) едно много добро и кротко дете…

Е, ако не се брои това, че играех само с момчета и първия път, когато баба ми облече рокля, отидох с тях да крадем джанки от съседите… Ама съседката-бабка ни видя и ни погна. Е, да, ама за да побегнеш, първо трябва да скочиш от оградата на земята. А ако оградата е от заострени нагоре дъски си трябва лъвски скок, ама отде толкова съобразителност в детската ми глава. В паниката си скочих съвсем по момичешки, а роклята се разпери съвсем по принцесешки и аз увиснах на оградата. Момчетата побегнаха. Бабата иде разпенена и разтреперена с една тояга и вика. Аз се дера два пъти по-силно, защото пипне ли ме… Момчетата ме чуха и се върнаха и без много-много да му мислят ме дръпнаха силно за ръцете и дрехите, щото и те дребосъци – не стигат до горе – и ме свалиха от оградата по най-бързия начин. И точно навреме. Така се сдобих с първата си рокля на реснички, ама това не се брои… 😉 нали?

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 8:46 PM EEST

6 Comments »

July 28th, 2007

Крилати фрази, готови да отлетят

Да, и крилати фрази обичам да си събирам в главата – ей така, за себе си. Някои от тях пасват на най-разнообразни битово-екзистенциални ситуации ;), други стават за мото, трети могат да послужат дори за формиране на житейски принцип. В същото време клишетата ме дразнят, особено някои, които не се вписват във времето и действителностто ни, но се повтарят без (у)мисъл. Някои пък ме разсмиват. Други открито си плачат за опровергаване.

Известна фраза на Остап Бендер, която научих скоро, но ме развесели бе “Ледът се пропуква, уважаеми господа съдебни заседатели, ледът се пропуква!” Само от уважение към събеседника си тогава се стърпях да не добавя: “Спокойно, полека, уважаеми господа съдебни заседатели, вода има за всички!”.

Другото е класика: нещо, изречено от Цезар: “Нещата винаги изглеждат по-страшни отдалеч”.

А, не! Тук вече не съм съгласна. Явно този младеж Цезар скоро не си е имал работа във фронт офиса на Столична община и не е виждал отблизо онази леля, дето ме посрещна мен там. С всяка крачка напред ми се искаше да направя две назад и колкото повече се приближавах, толкова по-страшно ставаше. Пристъпвах, останала без дъх и се питах какво ли би казал Цезар при вида на ангорската униформа на дамата – вероятно щеше да се засрами, да се почувства женствен и да помисли дълко и дълбоко над половата си ориентация. Всеки би го направил. Вече съм сигурна – такива жени са изобретили хомосексуализма.

Второ опровержение на същото Цезарово прозрение е летенето: Земята изглежда прекрасно от далеч – колкото по-далеч, толкова по-добре. Земята е страшна само от близо – колкото по-бързо – толкова по-близо, колкото по-близо – толкова по-страшно. Това може да го потвърди всеки летящ.

Ако и вие се сещате за опровергаващ пример – ще се радвам да го чуя.

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 1:23 AM EEST

5 Comments »

April 18th, 2007

Посоките на света

„Който не знае къде е север – ходи пеш!”

Така може накратко да се разкаже историята за създаването на света и определянето на посоките му. Историята за това, че мъжете винаги са успявали /някак!/ да се ориентират по слънцето, звездите, луната. Та дори и по картата, ако щете.

Това е бърз преразказ на историята за това, че жените се оправят /що-годе/ с ляво и дясно, горе и долу, защото от край-време са си седели в пещерите /къщите/ да си гледат децата и изобщо не ги е вълнувало къде е север и къде е юг.

В съвременността, историята не се е променила много. Мъжете се ориентират пак по звезди, слънце, луна и карта. Жените… пак не се ориентират. Или поне повечето. Аз се справям прекрасно с ляво, дясно, горе и долу. С карта също – ако е хартиена и мога да я завъртя. Тази на PDA обаче ме шашка, защото аз вървя напред, а стрелката върви надолу…Пък да въртиш PDA-я докато шофираш… не върви много-много.

До тук всичко си е наред. Нищо ново под слънцето.

Интересно става, когато мъж, който не може да обяснява с „ляво” и „дясно” се опитва да обясни нещо на жена /мен!/, която не знае къде е „север”. Какво става тогава? Нищо особено – ходиш пеш.

Днес ходих на среща в едно предприятие. Охраната на портала се опита да ме упъти съвсем любезно как да стигна с колата, там за където съм тръгнала:

– Минавате през портала..

Дааа … – кимам, защото това ми е ясно.

Завивате по първата в дясно…

Даа…

– Виждате сградата отляво…

– Да…

– Трябва да паркирате от северната й страна.

– А! Не! Без „север” и „юг”. Отляво или отдясно да заобиколя сградата? Отляво или отдясно на сградата да паркирам? Има ли табела „Паркинг за посетители”?

– …. /мнооого дълбок размисъл/ ами, то не е далеч… Ако искате паркирайте тук и отидете пеша, ще Ви покажа входа за посетители….

Смях!

Паркирах и отидох пеша!

Ей, хора, ако не искате да ходите пеш, учете посоките на света! 😉

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 4:20 PM EEST

13 Comments »

April 1st, 2007

Промени в блога

От известно време с Ники обмисляме промени в блога. Драстични при това. Те ще засегнат не само външният му вид, но и публикациите в него. Само името ще остане непроменено, засега. Промените ще влизат в сила лека-полека, поради голямото количество записи, които са се насъбрали.

Статията, която четете в момента има само информативен характер за вас и каквито и коментари да направите по замислените промени, те няма да се отразят по никакъв начин на самите промени. Така че, ако искате – коментирайте – времето си е ваше, промените са си наши.

Промени по външния вид
Ники не го харесва още от самото начало. Казва, че това червеното отгоре му “бърка в здравето” и скоро ще бъде заменено с нещо сиво или черно.

Промени в концепцията
Никакви облаци, никакви принцеси и лиготии повече. Блогът ще съдържа само истински полезна информация и новинарска част. Ще публикуваме информация за промоции и намалени цени на стоки, както и факти от живота, като ще се дискутират единствено и само злободневни теми – цените на електричеството, парното и водата, кой кого как е прецакал и т.н. Тук предложенията ви ще бъдат взети под внимание, само ако се вписват в новата концепция, разбира се!

Промени в категориите
Категориите с преводи от френски на стихове на Превер, песни на Дасен и басни на Лафонтен – отпадат. Причина има, но засега няма да я споменавам.
… Всъщност ще я кажа – единствената причина е очевидната некадърност на преводача.

“Вечният Бай Ганьо” – остава, за да не забравяме откъде сме тръгнали и че до никъде не сме стигнали.

“Вселената” и “Въпроси” – не съм забелязала някой да се вълнува от глобални философски теми, което ги прави изпразнени от дискусии, респ. от съдържание – следователно отпадат.

“Задачки-закачки” отпада. Всички отговори ги има някъде из нета, което прави категорията безсмислена.

“Истинските новини” са замразени отдавна, защото истински новини и без това няма. Може би ще бъде заменена от “Криминална хроника”, но това – малко по-късно!

“Любими стихове” се замразява. И без това все някой роптае, че са нарушени авторските му права. Така поне ще ми е мирна главата и всички ще са доволни.

“Мисли и чувства” и “Мисли в рими” – категорично отпадат. Не се вписват в новата концепция.

“Нашите деца и ние” е все още с нерешена съдба. Като реша – ще ви кажа. Вариантите, естествено, са само два. Или отпада, или остава. Вероятно ще бъде заменена от “Нашите домашни любимци и ние”.

“Екстремно” и “Прапланеризъм” – засега остават, но ще се промени коренно съдържанието им. Тук вече ще намирате информация за трагичните и смъртни случаи по видовете спортове. Без снимков материал, засега, защото се набавя трудно. Ако намерим снимки, ще ги слагаме във “Фотодневник” – т.е. “Фотодневник” остава и освен снимките, за които споменах, ще съдържаи и снимки на сметища /регламентирани и не дотам/, снимки на пияници и клошари, както и на бездомни псета. Забравете за розовите къщички и пушещи коминчета. И на мен ще ми е трудно – ама няма как!

Из блогосферата от известно време битува мнението, че “женските” блогове са глупави и безполезни, защото авторките им се мислят за принцеси, живеят в свой измислен свят, в който розови слонове прехвърчат от цвят на цвят и носят бебетата. Затова и решението дойде като от само себе си: “Приказка за Облаче”, “Принцесешки историйки” и “Разкази” са твърде лигави и розови и не се вписват в новата концепция на блога, следователно – отпадат! “Смях до сълзи” – отпада, поради изчерпване на веселите случки, които да се опишат вътре.

Ако сте чели внимателно, трябва вече да сте разбрали, че остават само “Мърфизми”, “Абсурдизми” и “Реалността”, като “Реалността” постепенно ще бъде прехвърлена в “Абсурдизми” по очевадни причини. Най-новата категория “За свободата” засега остава, но вероятно вече сте забелязали, че в нея се говори за “свободата” като чисто хипотетично понятие, а това отговаря на новия ни облик. Затова – остава!

А ако сте чели НАИСТИНА внимателно, значи трябва вече да сте разбрали, че се опитвам да ви кажа едно единствено нещо и то е:

ЧЕСТИТ ПЪРВИ АПРИЛ!

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 7:13 AM EEST

6 Comments »

December 11th, 2006

Мистериозният преследвач

Някъде из съвсем близкото минало, в началото на този век…

Повечето жилищни квартали, освен че са осеяни с множество дупки и открай време приличат на лунен пейзаж, са структурирани така, че от тях се излиза само от едно или най-много две места, ако си с кола. И, ако си бил на гости в някоя отдалечена от главния път част, има да си въртиш поне 2 км из уличките, докато намериш „царския път”.

Та, за едни мнооого дълги два км искам да ви разкажа сега.

Действието се развива в една прекрасна съботна августовска ранна утрин, някъде към 2.30 ч., когато по улиците на София се срещат предимно таксита, возещи закъснели попийнали клиенти. Не обичам да шофирам на тъмно, но пред алтернативата да се возя на такси, предпочитам да шофирам. А не обичам да се возя на такси, защото мразя да им слушам глупостите.
У дома си имаме правило, даже две: „който пие – не кара” и „който кара – не пие” или с други думи – който и да пие, колата карам аз, защото по принцип не пия.

Някъде към 2.30 ч. си тръгнахме от гости. Настаних се в колата, наместих си седалка, огледала, колан /защото това не е моята кола/ – всичко, съвсем стриктно и внимателно. Навън бе валял дъжд и асфалтът блестеше като мокър абанос, но пък тази красота поемаше светлината от фаровете, а водата бе запълнила дупките по шосето…
Потеглих бавно и спокойно, съсредоточена в пътя пред мен и не изминала и 30 м отзад застана кола… Плътно зад мен!

В главата ми моментално нахлу възмущение и започнах монолог – къде на ум, къде на глас, и съпроводена от отпуснатата снизходителна усмивка на съпруга ми, продължих да си карам и да си мърморкам, да си мърморкам и да си гледам пътя…

… този сега защо ми се залепи отзад… не му ли стига пътя, ами трябва да ме притеснява… свети ми в очите… а-а-а, прибирам си огледалото…

… А! Мизерник такъв, сега пък застана от ляво да ми светиш… гадняр, аз пък ще си прибера и това огледало, ти какво си мислиш…

… аз пък си карам напред и си гледам дупките по пътя, огледала не ми трябват посред нощ…

… ама този защо стои плътно залепен за бронята ми… да минава, бакшиш с бакшиш такъв… все някой ви пречи на вас…

…ако нямаше дупки, щях да дам газ и щеше да ме настигнеш друг път… ама с тия дупки и в тая тъмница…

… ще си карам както си искам, пък!… като не искаш да минеш, стой си отзад, само не ми давай зор…

… А! Виж го ти нахалника, ще ми свирка… ама каква е тая издухана свирка, бе… ти и клаксон нямаш даже…

… е-е-е, това вече минава всякаква граница на нахалството! Добре-е-е, де! ДОБРЕ! Ще взема да спра, пък дано да минеш и да ми се махнеш от главата…

Дадох мигач (!) и спрях. Погледнах да видя кой ще ме задмине, … но не би. Колата спря до мен и докато се усетя вече бях натиснала копчето на стъклото и то се спускаше плавно и мазно, разкривайки пред очите ми мистериозния преследвач много бавно – сантиметър по сантиметър…

С всеки сантиметър, с ужас откривах по нещо ново…

Първо видях включения син буркан на покрива на колата, който се отразяваше в прозорците на околните блокове…

После видях лицата на трима мъже, които приличаха на разярени бикове, разпенени от гняв… /готова съм да се закълна, че от ушите им излизаше пара/.

Накрая видях надписа „Жандармерия” на вратите на колата и инстинктът ми за самосъхранение разпореди „спри стъклото до 1/3, че тези тримата, ако слезнат, ще те извадят от колата през прозореца…

… не знам как съм изглеждала, но мога да си представя…  спомням си, че поглеждах ту тях, ту съпруга ми и повтарях „ама тези са полицаи” … със зяпнала уста и облещени очи…

През съзнанието ми минаваха сцени от най-бесните екшъни, които съм гледала някога и вече се виждах с главата на капака, разкрачена и с белезници на ръцете зад гърба… Вцепених се от ужас… И колкото повече ми се парализираше тялото, толкова по-силно ми вибрираше брадичката…

… това е краят…. тази нощ ще спим в районното…

… това е…

… продължавах да ги гледам и да не мога да осъзная какво точно става… откъде се взеха… какво искат от мен… питат ли ме нещо…

… ама защо мълчите, бре хора…

… минаха 10-15 секунди, в които се чувствах като койота Уили от „Пилето-беглец” – заляха ме с вряла вода, после с ледена, паднах от скала, прегази ме влак, затисна ме метеор, потънах в океана с камък на шията… когато чух единият от тях да процежда през зъби, сякаш досега е събирал сили да изкара от тясното си гърло думи, а не крясъци… „карай!” и ми прави знак с два пръста, все едно ми козирува за поздрав… „КАРАЙ!” …

Да, бе! Ела да караш ти… На мен ми треперят краката и нито чувствам педалите, нито знам къде е лоста… колата угасна…

Вдигнах прозореца и продължих да гледам втрещено и изумено ту след тях, ту съпруга ми, който вече се смееше с глас!

Като се свестих го питам:
– Ти видя ли, че са полицаи?!?!
– Видях, разбира се – целия квартал мигаше в синьо!
– И защо не ми каза?!?!?!
– Исках да видя верно ли не виждаш в тъмното или много успешно се правиш на утрепана…
– ?!?!?!

… смях… ама сега… тогава хич не ми беше смешно…

Оттогава си имаме още едно правило у дома: „Ще карам аз, само ако обещаеш да ми кажеш, ако има полицаи зад мен!”

Година-две след това започна операция „Респект”.
Много е полезна тази операция, да знаете, защото спестява мнооого неудобни моменти и вероятно и доста излишен бой. 

В онази нощ, ако не бях жена, със сигурност щях да ям бой. Вероятно заслужен…

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 5:36 PM EEST

8 Comments »

November 28th, 2006

Секретарски неволи

Някъде през миналия век, в далечната 1998 год., започнах работа като секретарка в прилично голяма фирма /явно, щом вече им трябваше секретарка 😉 /
Работата си беше екстра за плямпало като мен – в топъл офис, с осигурени контакти с разнообразни социални прослойки 😉 – супер! Успявах да си изговоря дневния дебит от думи и вечер у дома бях тиха като пеперуда… Е, вдигах домашния телефон със служебното съобщение, но… казвах, че е нарочно и ставаше весело 😉

Освен да превеждам, уреждам срещи, следя Някой да не си затрие някъде документите и/или главата, задълженията ми обхващаха и работа с телефон. Офисите на фирмата бяха на два различни етажа и колегите от долния етаж /низшите, демек ;)/ нямаха достъп до външна линия, вкл. градска. Затова, всеки, който искаше да говори с някого, трябваше да ми позвъни на вътрешната и да ми каже с кой номер да го свържа.

Естествено, като перфектната секретарка, бях научила повечето често използвани телефони наизуст, както и гласовете на редовните ни клиенти, контрагенти, деца, съпруги/зи, гаджета, приятели и т.н.
Бях запомнила и гласа на Киро Иванов, естествено – подизпълнител от графа „симпатяги”. Той се обаждаше често-често, говореше си главно с колегата Гого от долния етаж и все забравяха нещо да се до-уговорят, та се налагаше аз му звъня после обратно и да го свързвам с Гого.

И в този ден не мина без позвъняване от Киро.
– ….., добър ден!
– Здрасти, дай ми Гого, моля.
– Здрасти, Киро, секундичка …. Гого, Киро на 1-ва.

Говорят си юнаците, диодчето на първа линия си свети и всичко си е съвсем най-обикновено. Май…
А! Диодчето угасна… Звъни ми вътрешната…

–  Дачи, свържи ме, моля, с Киро в Бош на тел. 1234567890
–  Добре, Гого, веднага…

И започвам да набирам веднага, мислейки си, че тези двамата са уникални заплеси и пак нещо са пропуснали. Дано не е нещо важно. Добре, че Гого се е сетил навреме… В тоя ред на мисли гласът отсреща ме стряска:

– Бош, добър ден.
– Добър ден, търся Киро 🙂
– Нямаме Киро.
– А! Ама как нямате, той току-що звъня оттам, ама явно прекъсна и ние ви звъним обратно.
– Така ли? Секунда…. – отдалечава слушалката и се провиква в явно огромна зала, пълна с хора: Момчета-а, имаме ли Киро?… – не чувам отговора…
– Нямаме Киро… Киро чий търсите?
– Ами-и-и, Иванов.
Пак отдалечава слушалката и вика: А имаме ли някой Иванов и аз пак не чувам отговора, защото многото човешки гласове жужат като кошер…

Тук има нещо гнило… Не може да е така. Киро звъни, пък после го няма. Е, чак такива заплеси не са… И що за фирма е това – сто маймуни в една стая… Ле-ле… майко…

И питам наивно и спонтанно:
– Извинете, а как е цялото име на Вашата фирма?
– Киров-Бош – отговаря гласът отсреща и кошерът зад гърба му като по команда избухва в неистов смях. Той също се смее.

Ле-ле-е-е, срам! Срам и половина!! Срам на степен безкрайност!!! Руса съм! Секретарка съм! Ето така тръгват вицовете за секретарки, по дяволите!!!

Но, в момента съм повече червена, отколкото руса! Толкова съм червена, че можеш яйца да си опържиш на бузите ми, ама нейсе, нали не ме вижда… и тоя Гого, само да го пипна… ма, той не е виновен човека де, всъщност… добре, че всички се смеят, за да се съвзема и аз…

–  Ами-и-и, аз май точно Вас търся. Момент моля, свързвам Ви…
–  Гого, Киров-Бош на първа!

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 6:38 PM EEST

4 Comments »

November 10th, 2006

Шкодата на Пламен

Имаме си близък приятел, Пламен се казва /Здрасти, Пламене 😉 /, който по времето, по което се развива случката, някъде съвсем в края на миналия век, караше шкода. И то не каква да е, а Skoda 120L. И то не каква да е, а зелена. Не, че зеленото му помагаше особено … 😉 Караше си шкодата, нямаше си джи-ес-ем… Тогава никой от нас си нямаше…
Пътувахме си доста насам-натам в онези години. И беше прекрасно. Един от любимите ни маршрути беше София – Козлодуй – София. И в този ден се прибирахме приблизително от тази посока… По-точно: от Белоградчик.

Та, шкодата, както вече казах, беше зелена. И това беше единственото предвидимо и постоянно нещо в нейното поведение – каквото и да ставаше, тя си оставаше зелена! За разлика от собственика й, който менеше всички цветове на дъгата, когато нещо станеше с колата. А то ставаше честичко. Обикновено загряваше, но това не беше проблем – просто цялото пространство зад двете предни седалки беше пълно с шишета с вода и това количество, обикновено беше достатъчно, за да се измине разстоянието София – Козлодуй…, примерно. В Козлодуй също живеят хора, имат и чешми, така че – наливаш няколко кубика вода и потегляш обратно. От време на време, нещо се случваше с ремъка. С кой ремък, ей богу, не помня, но важното е, че собственикът разполагаше с такъв и си го носеше със себе си. Но, това не е всичко. Като резервна част в колата имаше чукче и наковалня, накладки, както и всякакви други “екстри”, гарантиращи пристигане там, за където си тръгнал. При това – днес!
По онова време – без мобилни телефони, без достатъчно пари, без свестна пътна помощ, обикновено пътувахме по две коли в комплект, за да си помагаме…

И в този ден беше така. Карахме след шкодата през целия път от Белоградчик, почти до София. Спирахме редовно, за да сипват вода на Шкодата, като се движехме далеч под възможностите на колата, с която разполагахме в момента, за да сме на помощ на приятел, ако се наложи.
Така, криво-ляво, стигнахме до магистралата. Спряхме след последния тунел в посока София за последно уточнение и уговорка. Разбрахме се, че вече сме близо, шкодата се държи добре и няма какво толкова да й се случи, освен това изброихме отново на глас вероятните повреди и наличните резервни части и си казахме “чао, засега”, като ние потеглихме първи, да се порадваме на магистралата, като поглеждахме огледалата от време на време.

По едно време, обаче, не щеш ли … шкодата изчезна… Няма я! Ами сега? Явно са спрели, но защо? И как да разберем какво става? Това е магистрала, не можеш да обърнеш и да се върнеш. Единственото възможно нещо е да спреш в аварийното платно и да чакаш… А, ако евентуално имаш бинокъл, може и да видиш къде са…
Спряхме в аварийното и извадихме бинокъла. Както извадихме бинокъла, така от прелитащите коли, хората започнаха да се смеят, да надуват клаксони и да ни правят одобрителни жестове “TRUMBS UP”. Защо ли? Изведнъж и съпругът ми започна да се смее с глас…

И сега си представете, че си карате по магистралата и виждате спряла в аварийното платно една шкода. Един мъж човърка нещо в нея, а една жена държи лист хартия в ръце, високо вдигнати над главата си – нещо като табела, със зов за помощ, може би, на него. Но, не точно зов за помощ, защото жената стои с гръб към движението и приближаващите ги коли не могат да прочетат надписа…

Вероятно всички са решили, че горката женица се е ошашавила от стреса и не знае на къде да гледа и сигурно са я оплаквали около километър-два, докато не са видели друга спряла кола в аварийното… И мъж… С бинокъл в ръце, който се опитва да прочете надписа на табелата! А надписът гласеше “Ремък”!
Или с други думи: “Всичко е под контрол, не се връщайте, идваме!”


Ех, че весели времена бяха…

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 12:11 PM EEST

23 Comments »

Смях до сълзи

Има истории, които са се случили, когато са се случили, но никой не ги е забравил и се предават като легенди от уста на уста. Това са истории, които обикновено ни просълзяват от смях и присъстват на всяко събиране на повече от 5 човека на едно място…
Новата категория “Смях до сълзи” ще съдържа точно такива истории – истории, които са хем истински, хем различни при всяко следващо разказване…

А днес е прекрасен ден, свързан с една много специална годишнина. Днес е ден, в който точно преди 17 години, се опитах да направя на бъдещия си съпруг кафе в кафемелачка, вместо в кафеварка, защото като го видях и онемях, и оглупях, и се влюбих умопогубващо 😉 …

Тази история ще си остане толкова кратичка и недоразказана, но ви обещавам много и дълги, и смешни истории…

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 9:49 AM EEST

6 Comments »

July 11th, 2006

Как да решим проблемите на столицата?

Всеки ден съм по улиците на София, движа се главно с автомобил, по-рядко пеш. Наблюдавам и си вадя изводи и заключения! И така, лека-полека, съставих списък с дребни предложенийца, които много биха улеснили оцеляването на столичани и гостите на столицата в неравната битка с „пътните” превозни средства.

Като за начало, предлагам пътните превозни средства да спрат да се наричат така. Това е инсинуация, защото те изобщо не са пътни. Първо, защото път няма и второ, защото, те се движат много повече по тротоари, алеи, паркове и градинки и много по-малко по т.нар. „път”. Съгласна съм това название да продължи да се прилага само за трамваите, защото някой хитрец се е сетил да им свали гумите и ги е обрекъл да се движат по релси…

Мисля също така, че би било удачно, колчетата против паркиране, които са нахвърляни безразборно по тротоарите, да се сложат около дупките по «пътя». Това е възможно най-евтиното решение за справяне с проблема «дупки» – колчетата ги имаме и няма да се дават пари за нови. Тази промяна ще доведе до поне още три положителни промени!

Първо: колите най-сетне ще могат да се движат свободно по тротоари, алеи, паркове и градинки.

Второ: пешеходците ще виждат дупките отдалеч, дори и в тъмното, и ще успяват да ги заобиколят навреме. Това от своя страна води до

Трето: облекчаване на трафика в София откъм летенето на линейки, возещи хора с изпотрошени крайници към травматологията в „Пирогов”, което пък съвсем логично води до

Четвърто: облекчаване работата на травматолозите в „Пирогов” 🙂

Съзнавам, разбира се, че това няма да реши напълно проблемите на столицата. Затова предлагам „паяците” да стоят на „трудните” места и да съдействат за преминаването на луксозните автомобили през високи бордюри, реки и др., защото те са фабрично по-ниски от нелуксозните си събратя.

Проблемът „паркиране”. За да се освободи място за паркиране, предлагам да се демонтират всички съоръжения от „детските” площадки. Дупките по улиците са достатъчно големи и атрактивни, както и добре маркирани с колчета и жълти ленти тип „NO TRESPASSING!”, за да вършат същата работа, та дори и по-добра. Защото, докато от „детската” площадка, детето ви може да изтича при автомобилите и да пострада, то, веднъж пуснато в дупка-игрушка – излизане от там НЯМА. А и колите избягват да се навъртат наоколо.

Относно „Закон за движение по пътищата”. Предлагам думата „пътища” да изчезне по изтъкнатите по-горе съображения и да се казва само „Закон за движение”.

Предлагам също така да се махнат табелите с ограничение на скоростта – кръгче с цифрата 50 вътре – защото от тях тръгна проблема с дупките! Водачите дават газ, за да спазват указаната скорост и нямат време да видят дупките. Така че, проблемът не е в дупките, а в скоростта, с която ги приближаваме!

Накрая, но не последно по важност място, предлагам да се отмени „правилото на десния”, защото и без това главно леваци се движат по улиците…  

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 6:40 PM EEST

10 Comments »