Tu sais qu’il y a un bateau qui mène au pays des rêves
Là où il fait chaud, où le ciel n’a pas son pareil
Tu sais qu’au bout d’ cette terre
Oh oui les gens sèment
Des milliers d’graines de joie où pousse ici la haine
On m’avait dit p’tit gars
Là-bas on t’enlève tes chaînes
On te donne une vie
Sans t’jeter dans l’arène
Comme ici tout petit après neuf mois à peine
On te plonge dans une vie où tu perds vite haleine
Alors sans hésiter
J’ai sauté dans la mer
Pour rejoindre ce vaisseau
Et voir enfin cette terre
Là-bas trop de lumière
J’ai dû fermer les yeux
Mais rien que les odeurs
Remplissaient tous mes voeux
{Refrain:}
I just wanna be free in this way
Just wanna be free in my world
Vivere per libertà
Vivere nella libertà
Alors une petite fille aussi belle que nature
Me prit par la main et m’dit : “Suis cette aventure”
On disait même, oh oui que la mer l’enviait
Que la montagne se courbait pour la laisser passer
Elle m’emmena au loin avec une douceur sans fin
Et ses bouclettes dorées dégageaient ce parfum
Qui depuis des années guidait ce chemin
Ton chemin, mon chemin, le chemin
{au Refrain, x2}
Pour arriver enfin à ces rêves d’enfants
Qui n’ont pas de limites comme on a maintenant
J’ai vu des dauphins nager dans un ciel de coton
Où des fleurs volaient caressant l’horizon
J’ai vu des arbres pousser remplaçant les gratte-ciels
J’ai vu au fond de l’eau une nuée d’hirondelles
Добър вечер, драги зрители! За тези, които сега си включват телевизорите, ще кажа: „Прочетете началото и тогава елате тук, за да видите резултата.”
За тези, които са минали през началото, ще кажа: Това няма да са точно резултати, защото и онова не беше точно анкета.
По-скоро имам намерение да споделя с вас наблюденията си и личното си усещане и мнение за нещата във въздуха.
Преди да започна, ще спомена, че както очаквах, хора, които вече са опитвали нещо от изброените преживявания, съвсем естествено ги поставят към края на класацията. Би трябвало да ги изключа, за да не „замърсяват” резултата, но няма, защото именно изключенията потвърждават правилото.
Предложих на вниманието ви само забавления, за които не се иска специална подготовка /освен психическа / и специално лично оборудване и на които можете да се отдадете в мига, в който решите – стига да позволява времето /като метеорология/ и да има свободен инструктор/пилот. Далеч съм от мисълта, че съм изчерпала всички екстремни спортове, познати на човечеството
ВНИМАНИЕ: Следващият текст не е ръководство по екстремни спортове, съдържа ЛИЧНО СУБЕКТИВНО мнение, което не ви ангажира по никакъв начин. Информацията в текста е описателна и насочваща и НЕ ви осигурява безопасност, ако решите да опитате нещо екстремно! Не опитвайте екстремните спортове сам! Екстремните спортове са опасни за живота ви!
Истината е, че отговорите ви изобщо не ме изненадаха и не успяха да променят мнението ми. Въпреки това, обощението няма да е лесно, защото и сравняваните летателни преживявания са различни.
Предложените ви за сравнение екстремни преживявания, могат да се разделят в най-различни групи и подгрупи.
Например според това дали Летиш или само Падаш.
Към Летенето спадат парапланер, мотоделтапланер, ултралек и балон, а към Падането: скок с парашут и бънджи-скок.
Сравнение (бегло) между парапланер и парашут направих още навремето и то си седи тук.
Могат да се разделят на Управляеми и Неуправляеми.
Към Управляемите спадат Летенето с парапланер, мотоделтапланер, ултралек, а към Неуправляемите – скоковете с парашут / бънджи и балона.
Също могат да се разделят на Моторни и Безмоторни.
Моторни са мотоделтапланер и ултралек, а в Безмоторните – парапланер, скоковете и балона.
Подредбата, която предложихте, зависи от темперамента и нагласата ви, но въпреки това доведе до един простичък извод – повечето хора, които не се занимават любителски или професионално с някой от изброените спортове, като най-сигурно летателно средство посочват това, което им предлага нещо, на което да стъпят – т.е. ултралек и балон. Ако се върнете малко нагоре в текста ще видите, че единственото, което обединява тези двете, е факта, че летят… някакси , особено второто
Тук може би е мястото да ви представя моята лична подредба, направена от позицията ми на пасажер, и да ви разкажа защо ги подреждам така. Това вероятно ще отговори на още ваши въпроси:
Моята подредба е:
1. Скокове – с бънджи и/или парашут, без значение дали е тандем или не. Никога не бих скочила, поради факта, че посоката «надолу» не е моята. И докато Майк Рам и Mari-ana се опасяват, че ще получат инфаркт, падайки надолу, аз съм съвсем СИГУРНА, че докато падам ще умра от страх. Толкова ми е трудно да възприема посоката „надолу”, че дори в басейн не мога да скоча. Даже един най-обикновен „тролей” ме докарва до тих ужас!
Изненадах ви, нали! Мислите си, че щом летя с парапланер, значи нямам страх от нищо – е, да, ама НЕ. Разликата между летене и падане е колкото от небето до земята и падането не е моя „спорт”.
2. Второто, на което не бих се качила, ако не е завързано, е балон с топъл въздух. Ако балонът не беше вързан, нямаше да пусна дъщеря си в него. Балонът е най-неуправляемия летателен апарат, който ми е известен. Не случайно го наричат „въздухоплавателно” средство – плува си накъдето го духа вятъра. Има вид военни парашути, тип „крило”, които са в пъти по-управляеми от балона. Балонът се пълни на земята с нормален въздух, след което този въздух се загрява с горелки и когато въздухът вътре стане по-топъл от въздуха наоколо – балонът се издига. За да не се спусне балонът към земята, е необходимо въздухът вътре да се загрява непрекъснато. Ако искаш да кацаш – спираш да топлиш въздуха в балона. Когато температурите се изравнят – балона се спуска към земята. И каца където свари. Трябва да си много добър пилот, за да предвидиш къде ще реши да кацне балона. Балонът е неуправляем и затова му е нужно абсолютно безветрие – и най-малкия вятър променя предвижданията ти за поведение и кацане ;
3. Следващите две неща, които мога спокойно да обединя, това са ултралек и мотоделтапланер. На практика, разликата е само в крилата и покрива. Летях с ултралек и докато чаках да ми дойде реда се поинтересувах за характеристиките на двигателите на самолетчетата и на мотоделтите. Оказаха се не само еднакви като мощност, а дори са еднаква марка и модел. Разликата, разбира се е и в комфорта и усещането за защитеност от това, че в самолета имаш капак, а в мотоделтата имаш само каска. И двата апарата имат парашути, които в случай на нужда се изстрелват от пилота с пиропатрон. Парашутите, естествено, са със съответната товароносимост.
Ако трябва да бъда съвсем точна, има разлика и в коефициента на планиране, но приемаме, че такива подробности не се изискват за целите на нашия разговор.
За мен, предимството на парапланера през мотоделтата и ултралекия е в тишината! Сбруята на парапланера е удобна и можеш да се отпуснеш също като в седалка на самолет, но пък усещането за свобода е много по-голямо. На ултралекия и мотоделтата им трябва скорост, за да излетят. Трябва им скорост и за да летят. Парапланерът лети с много по-ниска скорост и на практика споделяш небето с птиците :) и пилота си, който е на 50 см зад теб и можеш да се облегнеш на него.
Предполагам, че вече се питате „Ами кацането? Как се каца?”
С бънджи не се каца – висиш като прилеп, докато те приберат обратно горе.
Скок с парашут – трябва да са ти силни краката и добра координацията, за да прегрупираш тялото, ако „кацаш” на скорост. Кацането тук е като скачане от високо. Ако ви се тренира – пробвайте на скок от два-три метра. /това описание ви го давам като очевидец и по разкази на парашутисти – по-добре не опитвайте!!!/.
Балон – разбрахме се – чакаш да видиш къде ще те стовари коша. Мисля, че е достатъчно плавно. Проблем може да възникне, ако теренът не е равен или балонът реши да се окичи на дървета, потопи в езеро и т.н
Мотоделта и ултралек – кацат както и излитат – на писта и с двигател. Могат да кацнат и без двигател – ползвайки споменатото планиране, но пак си трябва писта. Това ги прави неудобни, когато става дума за избор на спорт, с който да си екстремваш през почивните дни
Парапланер – каца се с крака – като приближиш земята, просто стъпваш. Прилича малко на слизане от открит лифт, с тази разлика, че крачките, които правиш са напред и дори да не ги направиш както трябва, няма седалка, която да те удари. Когато летиш сам, се иска малко обучение и практика, за да се научиш да кацаш винаги добре. Когато летиш в тандем – винаги кацаш добре, защото каца пилота, а не ти – ти просто стъпваш при команда
Мисля, че хора с умерен /не панически и истеричен/ страх от височина ще харесат летенето с парапланер. Хора, със страх от височина, които са летяли с ултралек, ще харесат повече летенето с парапланер.
От гледна точка на пасивната сигурност:
Бънджистите твърдят, че скоковете са „супер безопасни”, защото нищо не зависи от скачащия – т.е. той няма начин да „прецака” нещо.
С парашутните скокове вероятно е подобно – изметкваш се, а парашутът се отваря с излизането ти от самолета. Никой не разчита, че ще съумееш да го отвориш в полет От теб зависи само как ще се приземиш /думата май не е точно кацане, предвид скоростта, с която срещаш земята /
Балон: не знам някой да е паднал от коша, но не съм се и интересувала. Не знам дали връзват пасажерите за коша – съмнявам се. Когато дъщеря ми се издигна с балона, имаше лек ветрец и се вдигнаха трудно – т.е. коша се влачеше по земята и се клатеше доста. Некомфортно е, а опасността идва от това, че може да те затисне някоя от газовите бутилки, ако не е добре обезопасена.
Мотоделта, ултралек и парапланер – сигурни и комфортни, особено, ако управлява някой друг. Имат резервен парашут, предвиден да поеме пълното полетно тегло.
Недостатък на мотоделта и ултралек в сравнение с парапланер е, че искат писта, многократно по-скъпи са за поддръжка и т.н.
Какво да правят хора, които се страхуват да излезнат на терасата на 12я етаж? Нищо специално – просто да простират в банята !
Летенето с парапланер и седенето на терасата нямат нищо общо като усещания. Мен също ме е страх на тераса на етаж по-висок от 8ми. И то не защото се страхувам от височини – напротив – на 1500 м над земята с парапланер се чувствам прекрасно!
Проблемът с терасите е друг. Когато си в сграда и излезеш навън, наоколо има ориентири, благодарение на които окото ти преценява, че е на “много високо”, високите съседни блокове изглеждат близо до небето и виждаш как се движат облаците зад тях. След това започва да ти се струва, че блокът се люлее, на което мозъкът реагира със световъртеж. Това е нормално. И аз се чувствам така, въпреки, че летя с парапланер. Това усещане се дължи по-скоро на заблуда на мозъка, благодарение на зрителна измама, отколкото на истинско люлеене на блока ви. Ако тераската е къса и висока и е между две високи кули – този ефект се губи – писах за това, като коментирахме Саграда фамилия.
Във въздуха (летейки) съм виждала и други зрителни измами, които ако не разпознаеш логически като такива, могат да доведат до паника и грешно решение. /Разбира се, пилотът, с който ще летите в тандем е опитен, виждал е много такива ефекти и няма да се подлъже /
Та, казвах ви, всичко е в ориентирите! Когато се издигнете с парапланер, ориентирите изчезват. Това не важи за ултралек и мотоделта, защото те се движат с доста по-голяма скорост и тя се усеща дори когато гледате към хоризонта. С парапланер скоростта не се усеща. Има моменти, в които имаш чувството, че си спрял на място. Невероятно е!
Накрая, като опит за обощение на обобщението ще кажа:
Всичко зависи от вашия темперамент и нагласа. Има хора, които харесват в еднаква степен всичко изброено. Ние не сме длъжни да го правим. Най-важно за спорта, и не само за т.нар. екстремен, ако го практикувате за удоволствие, е той да ви носи удоволствие.
Скачането с парашут/бънджи, полет с каквото-и-да-е, само и само да се докажеш пред някой друг, може да навреди на вас лично и косвено на хората около вас. Позволено е летенето с нещо-си, придружен от опитен пилот, с цел доказване на себе си пред себе си.
Никой от нас не е по-лош заради страховете, които храни.
Някой от нас, обаче, стават по-добри, когато ги преодолеят.
Не, нямам предвид „естремист” в смисъла на „терорист”.
Да, имам предвид „екстремист”, в смисъл на човек, който обича екстремни спортове.
И не, нямам предвид, че такъв човек подремва и похърква у вас на диванчето, а търся второто ви „аз”, което се спотайва, завито под юрганче от предразсъдъци и страх
Напоследък, с когото и да си говоря, неминуемо в разговора се прокрадва идея я за летене, я за скачане и разговорът винаги завива към опасно – безопасно, лесно – трудно и т.н..
И тъй като е много трудно да се формулира обощено мнение, аз реших да питам вас.
Ще ви задам няколко въпроса, а вие ще ми отговорите в разказен вид. Нали?
Защо не в анкета ли? Ами защото в последно време всички пускат анкети за какви ли не дреболии, а ние с вас не сме всички и няма да обсъждаме дреболии, а мно-о-ого важни неща
И така, ето ги и въпросите:
1. Моля, подредете по екстремност следните преживявания, като започнете от най-екстремното според вас:
/тук се изкушавах да добавя още преживявания от рода на „возене в маршрутка в пиков час през центъра на София”, „каране на велосипед по Цариградско шосе”, или „пресичане на Цариградско шосе на спирката на хотел Плиска”, но с много насилие над себе си се сдържах и не ги включих :) /
2. Защо сте посочили определено преживяване на първо място няма да питам. По-интересно ми е да ми обясните защо сте поставили точно еди-кое-си на последно място. Кое го прави най-малко екстремно или с други думи – най-сигурно?
3. Правили ли сте нещо от изброените в т. 1 екстремности? А бихте ли опитали?
4. С кое бихте започнали/продължили?
Естествено, имам си нещо наум, за да ви питам и като събера отговори, ще кажа какво е било предишното ми мнение и дали сте успели да ми го промените по някакъв начин и по какъв
Въпреки, че парапланеризмът е сравнително млад спорт, света вече си има и музей на парапланеризма. Той носи името на човекът (французин), внесъл първото крило в Румъния – Ги Кинт (Guy Kints).
Това, разбира се, не е музей в традиционния смисъл на думата – в стара сграда с високи тавани, с експонати зад стъклени прегради. Този музей е „отворен”, намира се в Румъния и е дело на Йоана, която от 2-3 години честичко виждаме в Сопот. В този музей крилата си седят в торбите и чакат да стане време за летене
Йоана се е заела с нелеката задача да събере от всички възможни модели крила и вече има около 20-25. Сред тях е първото крило, влезнало в Румъния – онова на французина, както и първото руско крило, направено от брезент за военни палатки.
Интересното на този музей е, че четири пъти в годината крилата от него летят – или поне се опитват. Йоана организира своебразни фестивали на летенето, където всеки ентусиаст може да пробва да полети с някой от експонатите.
Имах късмета да видя експонатите на снимки – някои от тях са същински динозаври! Даже и приличат на такива! А голяма част от тях дори не приличат на крила. И на парашути даже не приличат Направо на нищо не приличат и именно затова е интересно да се видят, защото те показват, че парапланерът само преди 15-17 години далеч не е бил това, което е сега.
Руският парапланер (само крилото) тежи 12 кг и сниман към слънцето изглежда черен, защото не пропуска грам светлина. Той също все още лети, стига да се намери човешка сила, която да го вдигне
Филмчето от последния фестивал от началото на март 2008 изглежда като „усмивки от старите ленти”. Имаше пилоти, които излетяха, закачени за коланите на панталоните си, а не със сбруи. Който лети знае какво значи това Руското крило изобщо не можа да излети .
Ето го старта:
Всички крила ги има на снимка. Йоана ги е снимала лично едно по едно. Освен това е описала и историята им, но на румънски. Имам обещанието й, че в най-скоро време ще преведе описанието на английски, за да мога след това да го преведа и да бъде достъпно и на български език. За съжаление все още нямам снимките в мен, но ще ги имам заедно с описанието.
С парапланер-тандем се излита, както се излита и с единично крило, с дребната разлика, че сте двама. Разликата работи в полза на пасажера, естествено, защото същинското излитане се управлява от пилота с тези „въженца” дето са му в ръцете. Ако си сам трябва да си го управляваш сам. В тандем пасажерът просто се засилва и тръгва напред, за да даде възможност на крилото да поеме въздух. След това продължава да тича напред, без да намалява усилието.
Ако разгледате клипчето кадър по кадър ще забележите, че на 10-тата секунда вече сме излетели, а на 30-тата вече сме далеч от старта/хълма.
Ще ви направи впечатление изключително лесното излитане. То не се дължи на моя опит. Дължи се на добрия вятър и на изключително опитния пилот зад гърба ми. По същия начин и със същата лекота излитат и тандеми, в които пасажерът лети за първи път. Иска се само малко усилие – нищо повече.
Също ще забележите, стига да искате, че от никъде не се скача, не се пада, и ако крилото не е изпънато над теб не можеш да излетиш – т.е. няма свободно падане.
Е, ако искате, сте свободни да си паднете, но никой не го практикува вече – казват, че оставали синки :)
Разгледайте добре филмчето. От 30 секунда до края излитат още 2-ма пилоти, или с други думи – три крила за една минута.
Това е! Пет крачки!
Казвала съм го десетки пъти: Преди пет крачки си бил човек, след пет крачки вече си птица!
Ето още едно образцово излитане:
Считайте клипчетата за покана за тандемни полети за новия сезон. На който му се лети – да намери начин да ми съобщи.
Има дни, в които се събуждаш различно добре и решаваш, че ти се лети.
На 01-ви март скокнахме до Сопот – напук на прогнозите за усилване на вятъра от запад/северозапад (което значи, че няма да става за летене) и напук на прогнозите за дъжд (което също значи, че няма да става за летене). Качихме се в колата, твърдо решени, че поне за бира ще става и единственото, от което имахме нужда в момента беше скорост, за да стигнем по-бързо.
Крайно време е някой да седне и сериозно да помисли над начините за телепортация или за сгъване и разгъване на пространството, или за каквито там чалъми за преодоляване на разстоянията за отрицателно време се сети. Да, важно е да е за отрицателно време, че иначе се пропуска много летателно такова! Мда… много се разприказвах…
Пристигнахме! Повечето от обичайните заподозрени бяха вече там. Напук на прогнозите.
Някои от тях даже бяха направили по един полет, докато ние пристигнем и се готвеха за втори.
Лифтът си въртеше, хората си летяха, други се насладиха за първи път в живота си на полет в тандем, а трети като мен просто си почиваха и се радваха на зелената тревичка. Не очаквах да видя зелена трева и поляната ме изненада приятно. Попекохме се на слънце. Напук на прогнозите.
Порадвах се и на облаците – имаше от почти всички видове средни и високи облаци, които обаче като че ли знаеха, че на хората им се лети и си кротуваха.
Има хора, които обичат да казват „Е, тоя ден беше уникален” и дори не съзнават колко са прави. Всеки ден сам по себе си е уникален, защото никога не може да се повтори, особено пък когато говорим за Летене! С две думи: майсторите, откриха сезона! (е, има такива, които не са го и закривали, де ).
Защо точно сега, и защо напук на прогнозите, и защо не-знам-какво-си-още, те биха отговорили: It’s My Life и биха били съвсем прави
В края на деня, всички които бяха там напук на прогнозите, единодушно заявиха: Е, тоя ден беше уникален!”.
Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж – ето ги, литват над балкона с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси, и жени ни ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо, стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят.
Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,
но защо ли тогава нещо тук ни боли
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
текст: Валери Петров
П.П. Кома, ти си истинско съкровище! Благодаря ти за тези стихове
Моля те, предай на Зайчето с карираните уши, че е винаги добре дошло сред летящите малки, големи и още по-големи момичета и момчета
Летенето с парапланер за мен е нещо, което едва ли може да се вмести като многоцветност в простата дума „специално”. Но пък по-точна дума не можах да открия. За всеки, полетял веднъж, летенето се превръща в нещо специално – е, за някои е по-специално специално, за други е обикновено специално, но въпреки това емоцията, колкото и да си пестелив при показването й, си е в теб и за теб, завинаги.
Вълнувам се винаги – когато летя аз, когато лети друг за първи път, или не за първи път, когато гледам крилата в небето, когато чувам мелодията им, когато кацат, когато ги докосвам, когато ги скатавам и прибирам в торбата, когато ги разкачам от сбруите им… Винаги.
Тази година имах още повече поводи за вълнение, защото вече сме едно истинско летящо семейство. Това лято децата ни също вкусиха от дрогата, наречена летене , като подарък за рождения си ден, който вероятно ще помнят винаги.
Хареса им – излишно е дори да го споменавам.
Интересното е друго: Реакцията на хората. Хората не умеят да изслушват и не умеят да изразяват емоциите си правилно. Въпреки любопитството си и въпреки това, че те са попитали, бързат да ти кажат: „Вие сте луди, на такова не се качвам” ОК. Никой не отрича, че сме луди, макар че аз лично предпочитам думата „откачени” – по-красиво звучи: „Оня откачения се закачи и `фръкна”. А за „качването на такова нещо” – някой да ви кара насила да се „качвате на такова нещо”?!
Това е някаква болест, която не разбирам! Вместо да кажеш: „Браво, вие сте смели хора, ама мен ме е страх. То страшно ли е, всъщност?” и да чуеш отговора, да бързаш с квалификациите.
Другата неадекватна реакция, която ме смути повече, дойде от приятелките на голямата ни дъщеря. Тя се обади, за да сподели емоцията си, а отсреща се чу: „Ти луда ли си? Нормална ли си? Сега като се пребиеш ще видиш!” Дъщеря ми се натъжи до сълзи. Как да й обясня, че това по-скоро би трябвало да изразява загриженост и тревога, а не е обида! И най-вече – защо хората реагират неадекватно. Какъв родител ще стане от такова дете? Мога само да се опитвам да си представя как реагират родителите на такова дете на неговите постъпки и в каква среда расте, за да реагира по този абсурден начин.
Аз съм голяма, на мен не ми пука, че ме мислят за луда :) Моята лудост е споделена с любимите хора, те са заразени безвъзвратно, а когато всички на едно място са луди, значи никой не е, нали?
Въпросът остава открит: Какво са виновни лудите, че на нормалните им е скучно?
П.П. Поздрав за всички мъгъли, на които им се лети:
I believe I can fly
I believe I can touch the sky
I think about it every night and day
Spread my wings and fly away
I believe I can soar
I see me running through that open door
I believe I can fly
Обичам да колекционирам в съзнанието си звуци – уникални, такива, които няма как да чуеш в ежедневието и също такива, които са специфични и неповторими, но характерни. Нищо не разбрахте, нали?
Преди близо година открих как звучи летящо крило (парапланер), колапсиращо крило, открих звука, който издават вървите на парапланера при изпълняване на фигури. Това са звуци, които не можеш да чуеш всеки ден, а чуеш ли веднъж – не можеш да сбъркаш или забравиш.
Скоро добавих към колекцията си още два звука:
· Свистене на “прашен дявол”.
· Свистене на бясно пикираща лястовица.
“Прашен дявол”е природно явление, при което топъл въздух от прегрятата земя тръгва да се отделя от нея (да не се бърка с “термика”). Ако мястото е равно и прашно, “прашният дявол” се онагледява като издигащо се от земята, твърде мощно за размерите си, мини-торнадце – това става рязко и от много малка площ. Виждали сте летящи и танцуващи празни найлонови торбички и боклуци, подхванати изневиделица сякаш от нищото и запратени пак в него, нали? Е, ето това е бил “прашен дявол”.
Когато обаче теренът е стръмен, “прашният дявол” може да тръгне от най-ниската му част и да пълзи към по-високата му, докато стигне върха и се отдели от него. Появата му може да се предвиди по едва забележимото предварително потрепване на върховете на тревичките. Повечето парапланеристи са се научили (или поне се стараят да се научат) да разпознават симптомите за появата на “прашен дявол”, защото той може да бъде изключително опасен за разпънатите и приготвени за излитане крила.
Звукът, който издава “прашният дявол” може да бъде смразяващ. Скоро на старта над Сопот чух наблизо да минава изключително силен и зловещ “прашен дявол” – препускаше от ниското към високо и пропълзя покрай мен като гигантска змия с ширина около 20 см. Тревата под него полегна до земята и въздухът съскаше и свистеше, а в същото време на мен дори косата ми не потрепна от ветрец – до такава степен явлението е концентрирано в малка площ. Бър. Беше си страшничко и това определено е един от звуците, който ако веднъж си чул - помниш винаги.
Звук “пикираща лястовица”
Лежа си отпуснато на тревата, гледам облаците, от време на време притварям блажено очи и слушам уроците по метеорология, наливани ни в главите от приятния глас на Ники Скайномад Йотов, когато само за секунда нещо над главата ми извистя – звукът приличаше на свистене на рязко опънато и силно въртящо се стоманено въже. Сепнах се. Отворих очи и на 5-6 см от лицето си видях лястовица, прелитаща с несъобразена скорост и извистяването се повтори. Нямах представа, че тези мили животинки могат да се движат с такава бясна скорост и да издават такъв неповторим звук. … А, и да ви кажа – лястовичките НЕ са малки, особено ако ти пикират над главата.
__________________
П.П. Колко е опасен “прашният дявол” и какви поразии може да направи – вижте тук. И тук. И тук.
Продължение (юли 2010): Може и да ми се смеете, но едва сега, три години по-късно чух как шуми … Житото под полъха на вятъра. Звукът е толкова специфичен и неповторим, че едва ли може да се забрави или сбърка с друг. А и е някак странно успокояващ и отпускащ. Набрах си една китка жито и го занесох у дома за красота, с надеждата да отнеса частица от този звук. Красиво е, но безшумно. Опитах се да се направя на Вятър – не успях.
Другото, което ме изненада беше, че житните класове се оказаха много тежки.
Знам, че знаете, че бях на курс. И знам, че като ме усетите, че съм се прибрала ще почнете да питате „как беше?”. Затова започвам да възстановявам (със съкращения) впечатленията си за вас от записките, които водих под въздействието на умора, бира и адреналин.
Ден първи.
Предвиждаше се теория – малко елелементарна аеродинамика, история на летенето, създаване на парапланера, устройство на крилото и т.н. Всъщност почти всеки ден имаше по малко суха теория. Тя е интересна, при това доста, но не и когато вълнението те изгаря отвътре. Аз знам как протича един „ученически” ден в Сопот, но другите не знаеха и виждах, че едвам ги свърта.
Към 15.00 часа започна вълнуващата част – разпределение на оборудването, прогонване на сбруите и тръгване към най-ниския хълм. Там се предвиждаха наземни тренировки за управление на крилото. Не е лесно, повярвайте ми.
Към края на вечерта ни преместиха в по-стръмната част от баира и след малко обяснения повечето ученици успяха да направят първото си отлепяне от земята. Дори и на 50 см височина да си и дори това да трае само 10-15 метра, имаш чувството, че целуваш небето.
Аз не излетях. Все още твърде добре си спомнях миналогодишното падане и оставих тази емоция за следващия ден.
Това му е хубаво на летенето – всичко зависи само от теб – ако искаш летиш, ако не искаш – седиш.
Денят завърши стандартно – с много приказки и бира в „Родео”-то. Гледах мъжете, слушах ги и им се радвах – приличаха на малки деца с нови камиончета.
Гледката е вдъхновяваща. Честно!
Ден втори.
На този баир паднах миналата година. То е ясно, че ще падам и сега. Поне обувките ми са с ABS и като им кажа „спри” – спират. Това предполага по-малко травми. Въпреки жегата, хубавите обувки, дългите панталони и ръкави са абсолютно задължителни. То е ясно, че ще се пада, ама поне да не боли много
За да се научиш да летиш, първо трябва да се научиш да излиташ и кацаш.
За да се научиш да излиташ и кацаш, трябва да се научиш да се доверяваш на оборудването си.
За да се научиш да се доверяваш на оборудването си, трябва да се опознаете взаимно.
Това беше най-важният ден за мен, защото успях да свикна с крилото, то с мен също и направихме 6-7 чудесни полета заедно. Аз го следвам докато лети, то ме следва като реша да кацам.
Адреналинът неутрализира бирата. Честно!
Ден трети.
Времето беше полезно, но болезнено:силни условия, добра жега, променлив вятър, което значи – тичане след крилото, падане, влачене по баира и т.н. екстри.
Паднах лошо още с първото кацане. Травмата бе достатъчно сериозна, за да ме извади от строя за 5-6, абе направо си станаха вече 7 дни, но същевременно не достатъчно сериозна, за да ме откаже.
На следващия ден времето се развали и не само аз, ами и другите не летяха. Не, не го развалих аз, то така си беше. Може би просто времето ме обича…
Последният полет от високо предстои. За учениците от групата той ще бъде първият истински полет. Представям си как се вълнуват.
Лошото време се запълва с теория, спане, ядене и пиене – с други думи – с „маняна”.
През изминалите няколко дни направих първото голямо дрогиране за тази година. Пълно дрогиране – със загуба на ориентация и освобождаване на всички сетива. До краен предел. Когато ходиш ползваш едни сетива, когато гледаш – други, когато слушаш – трети… Когато отвориш всичките си сетива наведнъж, възприятията за мозъка са толкова разнообразни, че той започва да работи по нов, различен начин, по свой си начин и отваря всички канали, и входящите и изходящите.
Качественото дрогиране преминава през няколко етапа, първият от които винаги е приблизително еднакво дълъг, вторият е когато колкото дойде, но никога не е достатъчно дълъг и третият е докато задържаш опиянението колкото се може по-дълго. Първият етап е най-къс, но въпреки това носи толкова силно усещане за освобождаване, че определено дозата, която се приема с него е най-голяма. Обожавам тези няколко секунди, в които напрягаш силите си до краен предел, за да осъзнаеш миг по-късно, че си се преродил… в птица… в облак… в нещо друго. И после, докато си горе, нито едно от съзнателните ти човешки умения няма значение.
Горе си извън измеренията и времето изчезва – дали ще си там 10 минути или 10 часа – няма разлика – организмът се натъпква с дрога още в първите 1-2 минути.
А като кацнеш долу и погледнеш нагоре – все едно не си бил там, все едно всичко е било сън с неясна продължителност и винаги недостатъчен. Никой никога не казва: „Налетях се, стига толкова, не искам повече!”. С две думи: Летателният сезон е открит, да не кажете, че не съм ви казала! Ако ви се лети, чакам мейлче на пощата ми в gmail– falconbaby.
Да летя с парапланер беше детската ми мечта. Едни от първите ми спомени на съзнателен човек са свързани с гледката на крила в небето над Троянския Балкан. Любувах им се с тъга и възхищение. Възхищението е ясно… Тъгата идваше от чувството, че това е за мъже и не бих се справила сама. Тогава едва ли е било възможно летенето по двойки – с двуместен парапланер – тандем, но сега вече е! Така че, ако летенето е несбъднатата ти мечта – готви се! Идва времето за сбъдване на мечтите!
Предполагам, че много хора на някакъв етап от живота си откриват у себе си желанието да летят. За едни то е мечта, за други е забавление да опитат нещо “екстремно”, за трети е просто желание да опитат от всичко, което животът предлага. Каквато и да е дефиницията на желанието ти да летиш, тандемният полет е най-правилното, да не кажа единственото решение. Има разбира се, изключения. Има хора, които са съвсем наясно със себе си и направо се записват на курс по парапланеризъм. Но дори и на тях бих препоръчала тандемен полет преди това.
Когато разбрах, че е възможно да летя в тандем, в главата ми нахлуха купища въпроси, общо около 150 . Но дори и техните отговори не бяха достатъчни, за да си съставя истинско усещане за летенето. Защото летенето е нещо, което се чувства, а не нещо, което се описва /нищо, че аз не спирам да се опитвам /. И въпреки това, има въпроси, чиито отговори са нужни, преди да се решиш окончателно да се отдадеш на небето.
КОЙ? – ВСЕКИ!
На практика за летенето в тандем няма възрастови ограничения, а “полови” още по-малко. /През август 2006 г. в Сопот, с парапланер летя 82 год. баба!!!/. И все пак е добре да си в добро физическо състояние и да е във възможностите ти да се затичаш силно. Аз по-скоро бих определила “долна” възрастова граница. Има родители, които, обхванати от полетната еуфория, искат да качат децата си на парапланер. Не карайте децата си на сила. Решението трябва да е тяхно. Съмнявам се, обаче, че дете под 10 годишна възраст може да вземе това решение. Затова аз лично не бих качила по-малко от 10 год. дете на тандем. Ако го качите против желанието му, с убеждаване или “молба”, може да му вмените фобия за цял живот. Има изключения, разбира се, и те обикновено са деца на пилоти, които вероятно са летяли още преди да се родят .
Общо взето няма ограничение и в килограмите. Една от характеристиките на крилото е неговата товароносимост. Има крила за всякакви килограми. Тандемните крила са за повече килограми. Според своята товароносимост те са различни размери. Пилотът ще прецени с какво крило ще летите. Е, все пак, ако си повече от 130 кг и не ти личат е добре да предупредиш пилота.
КОГА? – ВИНАГИ!
Или почти винаги. В България най-доброто време за летене е от март до ноември. Зимата също може да се лети, но е студеничко. Март – Април също е хладничко. От Юни до Септември, та дори и до средата на Ноември, е съвсем подходящо за тандемен полет.
Парапланеризмът е занимание, изключително силно зависимо от метеорологичните условия. Не е достатъчно времето да е хубаво и да не вали дъжд. Изискват се условия, подходящи за летене – сила и посока на вятъра, значение има облачността, слънцето и още купища неща, за които пилотът ще има грижа да се информира. Ти трябва да знаеш, че може да се окаже, че денят, който си избрал за полет, не е подходящ и ще трябва да го направиш в друг ден. Но това няма особено значение за теб, нали? Толкова си чакал, че ден-два или седмица-две, не подлежат на коментар изобщо!
КАКВО? – НИЩО ОСОБЕНО!
Какво трябва да си носиш? Добре е да си с обувки, които обхващат и държат стабилно глезените. Туристическите обувки са подходящи. Маратонките – стават. Крайно неподходящи са джапанки, сандали, официални обувки с или без токчета. Ако не си поне с маратонки – полетът се отлага .
Добре е да имаш яке, което да не пропуска вятър, не непременно зимно, но не и обикновена жилетка. Ватиран суитчър върши работа за периода юни-септември.
Дългите панталони са за предпочитане. Дънките са подходящи.
Дамите с дълги коси е добре да имат ластик за коса, а не шноли или други джъвчки, защото няма как да ги съберат под каската.
Пилотът ще ти даде каска. Задължителна е!
КЪДЕ? – СОПОТ!
Това е въпрос на лична преценка. Из Интернет са обявени местата за летене, както и тарифите за тандемни полети. Аз избрах Сопот първо по снимки, второ заради височината /денивелация около 900 м/. С помощта на простата формула S=v.t изчислих, че полетът там ще трае около 15 мин. Това ми допадаше като идея. На баири с денивелация 80-100 м, полетът е 3-5 мин., което за мен е крайно недостатъчно. Впоследствие, стъпвайки за първи път в Сопот, установих наличието на някакво ирационално притегляне към това място, което може да се дължи само на две причини : или съм зачената на този баир /съмнително е, все пак е било зима/, или пъпът ми е хвърлен там – ирационално, нали ти казах
Извън шегата – аз избрах голям баир за първия си тандемен полет, за да летя повече. Според мен 3-5 мин. не са достатъчни, за да те обгърне изцяло магията! Естествено, толкова дълъг полет крие и своите рискове. За 3 мин. може и да не разбереш какво точно става и като кацнеш ще можеш спокойно да казваш, че си “пробвал и това”. Докато при 15 мин. полет има опасност така да ти хареса, че никога повече да не искаш и да чуеш за ходене по земята .
Съвсем естествено, стигаме до чувствата
СТРАХ
Има хора, които са убедени, че няма да ги е страх. Има такива, които се колебаят. Бих искала да съм полезна на колебаещите се. Повечето от тях се питат дали няма да се изплашат от височината.
Ако не те е страх да се возиш на лифт, няма да те е страх и в тандема. Ако те е страх на лифт, ама толкова, че чак не смееш да се качиш – не си за летене, сбъдването на мечтата се отлага Позата в тандема е много близка до позата в хамак, когато седиш в него. Тялото ти се отпуска назад, където се намира пилотът, коленете ти са свити и са по-високо от линията, на която е застанало дупето ти. По-скоро си сгушен назад. Няма усещане за висене. Седнал си стабилно, дори е по-приятно отколкото в лифта, защото все пак си вързан и има за какво да се държиш.
ДОВЕРИЕ
Смелост е да довериш живота си в ръцете на непознат. Но още по-голяма смелост е да качиш непознат в тандема си и той да се окаже неадекватен паникьор, който да застраши живота и на двама ви. Доверието е взаимно. Пилотът не би изложил животът ти на риск. Най-малкото, защото сте вързани здраво един за друг и този факт не се променя до кацането.
Ако във въздуха се окаже, че те е страх – кажи на пилота си веднага, той ще ти помогне да преодолееш страха и няма да усетиш кога си кацнал. Е, после има вероятност да те е яд, че си се изплашил, но нали затова са тандемите. Ще се возиш пак!
Ако ти прилошее във въздуха и дори ти се повръща – кажи веднага на пилота си – той знае какво да прави и ще ти помогне. Много хора повръщат във въздуха, особено при първи полет. Гадничко е, но не е срамно, пилотите са свикнали .
Ако си знаеш, че ти прилошава в автомобил, предупреди пилота си предварително и той ще избягва движения, от които би ти прилошало. Той знае как!
ЧЕРНИ МИСЛИ
Ако дори един-единствен път докато си си мислил за летене в тандем си си задал въпроса “Ами ако паднем?” или “Ами ако “въжетата” се скъсат?” и други от този род – недей да летиш. Небето не е за теб! То е за свободни отворени умове и души. Намери си работа в криминалната хроника на “Жълт труд” и води статистика за труповете от катастрофите по улиците. /изобщо НЕ се шегувам!/
ЕМОЦИИТЕ и тяхното проявление
ПИЩЕНЕТО е позволено. Ако си знаеш, че си писклив(а), носи за пилота си тапи за уши /майтапче, почти… – някои пилоти вече си имат тапи /
ГУШКАНЕТО
При кацането на мен винаги ми треперят краката. И не само те. И имам желание да прегръщам всички наред. А най-вече някой да гушка мен. Може би защото съм жена, не знам. Ако се чувстваш така е добре да оставиш някой любим човек да те чака на поляната за кацане, за да има кой да те гушка /не, че няма да се намери кой да те гушка, особено, ако си жена, де /
Не мога да сдържа написването на тази статия. Винаги съм искала да я напиша, но водена от положителни емоции, завладяна от впечатленията си от пилотите и инструкторите на Скайномад, както и, а може би главно, от отношението им към мен и другите ученици.
Въздържах се досега, за да не звуча като PR на Скайномад /не че има нещо лошо в това /, но главно, за да не обидя друг клуб и неговите пилоти и инструктори.
Сега пиша водена от отрицателни емоции и желание грешките да не се повтарят. Парапланеристите се шегуват така: “Учете се от грешките на другите! Няма да живеете достатъчно дълго, за да направите всички грешки сами”. Зловещо!!!
Скоро пострада човек – ученик-парапланерист. НЕ е ученик на Скайномад, ученик е на “инструктор” без клуб. /Ученикът пострада … и ако не броим патериците за следващите 6 месеца, той е добре. Жив е!/
В статията няма да споменавам повече имена, нито ще разказвам за трагедии. Целта ми не е да се порицае или освирка някой, защото на този някой и бой му е малко. Целта ми е грешките да не се повтарят!!!
Какво трябва да направите, ако решите да се занимавате с парапланеризъм?
Откъде да започнете? Къде да отидете?… Въпросите са стотици. Ще се постарая да бъда максимално изчерпателна. Ако някъде не съм – разчитам на вас да попитате.
Най-важната стъпка е изборът на верния клуб и верния инструктор. Като се понаучите да летите, въпросите ще са милиони, и то все такива, за които сега не предполагате
Поинтересувайте се и разберете кои клубове по парапланеризъм се намират във вашия район. Най-лесно е да питате Google какво знае по въпроса. Открийте клуба и отидете на място. Намерете председателя на клуба и поговорете с него. По време на разговора, за вас е важно да добиете емоционална представа за инструкторите като хора.
Пилотът-инструктор, в чиито ръце ще оставите живота си, трябва да бъде спокоен, уравновесен, да не е нервняк, да не вика и т.н., чувството му за хумор е бонус
Прекарайте известно време с този човек и с хората от клуба, преди да се запишете на курс. Наблюдавайте. Наблюдавайте го как работи, как води учениците си, как ги обучава, с търпение ли им говори или е нервен… и т.н. Вижте как се държи инструкторът ви с хората около себе си по принцип. Ако не се държи с хората наоколо според вашите представи за поведение, какво ви кара да мислите, че с вас ще се държи различно? Създайте си мнение за него като човек. Впоследствие ще имате възможност да си създадете мнение за него и като пилот-инструктор. Помолете го да се помотаете един ден покрай него, преди да решите искате ли да се учите да летите или не. Няма да ви откаже. Ако ви откаже – още по-добре за вас – няма да си загубите времето!
ИНСТРУКТОР! Това е ключовата дума, на която наблягам изключително силно. “От всяко дърво свирка не става”. И с парапланеристите е така – не от всеки пилот става инструктор, но обикновено инструкторите са най-добрите пилоти.
Попитайте го колко хора е обучил досега. С какво се занимава по принцип? Добре е, ако това е единственото му занимание. Колко часа теория предвижда курса? Ще гледате ли учебни филми? Колко често лети за собствено удоволствие? Инструкторите, които обучават интензивно ученици, летят малко за собствено удоволствие. Подложете инструктора си на кръстосан разпит. По-добре досаден, но жив и здрав. Никой не е пострадал, докато е питал и аз съм живото доказателство за това.
Поискайте тандемен полет. Първо, за да се уверите, че да летите ви харесва и второ, и по-важно, за да опознаете пилота си. Поискайте полет-тандем с бъдещия си инструктор.
Ако полетът ви хареса и не ви носи никакви, АМА СЪВСЕМ НИКАКВИ отрицателни емоции, мисли, усещания, съмнения и т.н., и хората ви допадат и печелят поне на първо време вашето доверие, запишете се на курс. По възможност се запишете на курс, който е непрекъснат, а не само събото-неделен. Събото-неделният курс не е удобен, защото не изгражда връзка с инструктора ви, а е важно вие да свикнете с него, както и той да ви опознае. Опознавайки ви, той знае вашите възможности и нагласа и може да предвиди в достатъчна степен вашите реакции. Това може да предпази от грешки и двама ви. Инструкторът ви носи отговорност за вас, докато трае курса. Дори след завършване на курса, вие няма да сте достатъчно опитен, за да летите без надзор от инструктор!!! Известно време след това, вашият инструктор ще продължава да се грижи за вас, да ви помага и да има по-правилна преценка за вас от вас самия.
Записали сте се на курс, но установявате, че нещо в инструктора ви ви притеснява – глас, нервност, усмивка, смях, поведение, …., каквото и да е – откажете се веднага и просто го сменете. Не сте длъжен да изкарате който и да е курс докрай.
В тази връзка – не си купувайте собствено оборудване, преди да сте завършили курс. Истинските клубове ще ви осигурят оборудване, с което да се учите, както и такова, което да наемате, за да можете да летите след това, докато купите свое. След курса, вие заедно с вашия инструктор ще прецените кое оборудване е подходящо за вашите умения и стил на летене.
Грешка, която допускат хората е да си купят оборудване, обвързано с “инструктор” и да не могат или да “нямат право” да сменят обучаващия ги. Не правете това! Който ви предлага да купите оборудване срещу обучение, преди да ви е видял що за човек сте, трябва да ви усъмни. Моля ви, съмнявайте се. Животът и здравето ви зависят от това!!!
Друга полезна стъпка е да отидете на някоя поляна с парапланеристи и да гледате. Местата за летене са обявени в интернет и са общодостъпни. Попитайте – ще ви дам линк. Не е нужно да познавате някой, за да отидете да ГЛЕДАТЕ. Но само, за да гледате. Не се съгласявайте инцидентно на полет с някого, когото не сте проверили по описания по-горе начин или не ви е бил препоръчан от човек, на когото бихте поверили живота си. Тандемен полет в неподходящо време или с неподходящ пилот, може да ви съсипе мечтата!!!
Мисля, че е излишно да казвам, че и дума не може да става да ходите на баир с летящ приятел, за да “пробвате” как става. С инструктор не сте застраховани от грешки, фалстартове и близки срещи с майката земя, та какво остава без него?!!?!?! Страхът е основен компонент на здравия разум. Ако не можете да откажете на подканянията на приятели “айде, пробвай” с друго, откажете с претекста “страх”.
Четенето на форуми не е излишно, но е нож с две остриета, защото нямате критерии за отсяване на мненията, а за съжаление, форумите са пълни с всякакви глупости и полезната информация се размива. Чела съм форуми, но имах късмета да имам кого да питам, докато чета. Ако нямате кого да питате, четете, но не взимайте всичко за чиста монета.
Хубавите неща стават бавно. Ако да летите е детската ви мечта, изпълнете я така, че да бъде истинска и вечна! Не бързайте! Чакали сте цял живот. В сравнение с това, месец, два или година са нищо време, в сравнение с оставащото ви за летене!
От дете мечтаех да летя. Преди повече от година и половина разбрах, че мога да летя в тандем. Една година чаках тандемния си полет. Четох, питах, досаждах на хората с безрой въпроси, ходих по баири и поляни. И след 11 месеца полетях в тандем. Не мечтаех дори да летя сама. След още 3 месеца и още 7 тандемни полета разбрах, че бих се справила и сама. ИНСТРУКТОРЪТ ми го направи възможно! След още 7-8 месеца ще се запиша на курс!!!
Дайте си време. Не бързайте. Хубавите неща стават бавно!
Летенето е удоволствие! Летенето е страст, мания и …. каквото се сетите, но все в положителния смисъл! Ако някой или нещо нарушава това идилично усещане – разкарайте го от живота си. Ако не можете да махнете него – махнете себе си, но усещането ви за летенето трябва да е чисто, красиво и неподправено. Никакъв компромис, дори и най-малкият, не е приемлив!
Пътят до старта: коктейл от емоции.
При всеки човек – различни, но всеки път – едни и същи.
Торбата със свободата тежи към 20 кг. Ако вътре нямаше крило и сбруя, а камъни и тухли – нямаше да мога да помръдна с нея по баира. Но щом е за летене…
На самия старт: както обикновено – всичко си имам, знам къде е, какво се прави с него, но ръцете ми окъсяват и не стигат до коланите, главата ми пораства и не влиза в каската, ушите - и те… Съпругът ми и инструктор /Румен/ ме приготвиха за излитане. Румен имаше грижата да ми приготви крилото, да ме провери, огледа и да ме излети. Благодаря ти, Румене, за напътствията и воденето!!!
Излитането: на усет и интуиция. Това си има и добри, и лоши страни. Румен каза: “Тръгни сега… РЯЗКО” и това е последното, което помня. Преди това ми каза като тръгна да го гледам, но аз забравих. Сетих се чак във въздуха. Грешката: Бързо седнах в сбруята. Това не доведе до проблеми, поради добрата поддръжка и навреме приложеното управление /на усет/. Ако нямаше поддръжка, щях да си падна на бекпротектора и да направя фалстарт. Знаех го. Бях готова.
Въпреки, че не помня инструкциите при самото излитане, без инструктор не искам да излитам. Чух го, че каза “Не сядай”, но аз вече прилагах управления и виждах, че излитам и няма да падна. Късметът компенсира грешката, но не я оправдава.
Полетът: Времето беше прекрасно за по-опитните пилоти – термично, и то стабилно термично. Набирах височина без усилия и въпреки съпротивата си. Аз завивам, за да снишавам, а то ме вдига. По едно време си летях само направо и с мно-о-ого плавни завои, за да не ме вдига и изобщо не губех височина. Бър. Готино, ама страшничко за втори полет. Аз исках да снишавам, а не ми стигаше силата. Крилото ми тежеше повече от миналия път /а беше точно същото/, но това вероятно е субективно усещане или се дължи на по-силния вятър. Още не мога да преценя. Над склона беше друсливо, над поляната беше супер. Снишавах много бавно и даже мога да кажа: трудно.
Разговорът на Разума със Страха се състоя, неизбежен е, но Разумът отново надделя.
Кацането: мотах се из въздуха достатъчно дълго и хич не ми сe кацаше, ама Ники ме привика Долу взе да става духливо. Като заходих за кацане /Ники Йотов ме водеше, естествено – без водене не кацам! /, усетих, че ме духа и люлее на където си иска. Докато се опитвах да стабилизирам крилото, загубих време. Отстрани е изглеждало като че ли дърпам управленията рязко и неуправляемо, на където ми скимне, а не беше така! Грешката: Късно тръгнах да излизам от сбруята и то точно когато най-много друсаше. Не успях да излезна навреме, нито пък да излезна достатъчно и кацнах твърдо.
Изводи:
1. Твърдото кацане е гадно!
2. Ако ще летите с чужда сбруя, прогонете я предварително. Тази беше прекалено легнала. Разбрах го при излитането. Това ми попречи да излезна лесно при кацането. Само късметът ме спаси от счупена ръка или крак.
… “Летенето е танц!” Това обича да казва пилотът-философ Ники-Скайномад-Йотов.
Да, Ники, и двата ми самостоятелни полета бяха танц, но ако първият беше валс, вторият си беше ЧаЧаЧа!!!
„Височината е твой приятел!” „Височината ти дава сигурност!” Това са фрази, които съм чувала в Сопот, по един или друг повод, все свързан с летенето.
Разбирам, че това е така. Знам, че е така. Усещам, че е така.
Но, че това наистина е така, ОСЪЗНАХ чак, когато се изплаших от ниското!
Да! Колкото и странно и невероятно да звучи – изплаших се от ниското и направих нещо, което не съм очаквала от себе си – отказах се от полет!
Първият ми полет беше от високо. Високо е 900 м денивелация, а ниско е около 100-150 м. При прав спокоен полет от 900 м. денивелация, без въртене в термики и без снишаване със спирали /не, че го мога, де / , летиш около 17 мин.
17 мин. са ужасно много време!
17 мин. стигат да дариш живот и да отнемеш живот…
17 мин. стигат да обявиш война и да спечелиш битката на живота си…
17 мин. стигат да прекосиш половин България със самолет на гражданската авиация…
17 мин. стигат за още много неща.
Когато летях за пръв път, 17 мин. ми бяха достатъчни, да излетя, да се наместя в сбруята, да се изплаша, да се пострахувам, да си задам въпроси от рода на „Какво, по дяволите, правя тук?”, да си отговоря, да поразсъждавам почти на глас, че всъщност не ме е страх, а само силно се вълнувам, да се окопитя и да осъзная, че дори не съм съзнавала, че през целия си живот съм искала точно това…
И, всъщност, в този ред на мисли минават само 2-3 минути. През останалите 14-15 мин. се наслаждавах на полета и се приготвях да снишавам плавно, да захождам и да кацна… В нищо и никакви си 17 мин. има време за всичко.
И най-вече, има време да се справя със себе си…
Тези 17 мин, свързани с онези 900 м. пък дават възможност, ако нещо се обърка да успееш да реагираш – да изчакаш крилото ти да се оправи само или да извадиш запасен парашут.
При старт от 100-150 м. няма време за нищо. Прав, спокоен полет трае 2-3 минути – точно времето за разговор със себе си. И има вероятност да кацнеш по средата на разговора…
Гледайки баир 100-150 м. /първо от кацалото, после и от старта / осъзнах, че не съм готова за полет от ниско… … особено без Емо и то на непознато място …
Фалстарт означава неуспешно излитане, но по-често се свързва с падане при това неуспешно излитане. Иначе си остава просто „замятане” по баира.
Причините могат да бъдат много и най-различни: крив вятър, липса на вятър, не добра преценка на условията и момента за излитане, не достатъчно силно стартиране, неуверено стартиране, не достатъчно ускоряване, ранно сядане в сбруята, пасивност на пасажера /когато излита тандем/, грешка в управлението и т.н.
А най-често е комбинация от две или повече от изброените обстоятелства.
Истината е, че фалстартът не е никак забавно преживяване, защото в общия случай носи болка. Но пък е изключително полезен, дори и само заради факта, че припомня, че „гравитацията е закон, а не просто добра идея”
За осем полета в тандем, с Емо нямаме нито един фалстарт /което пак идва да напомни, че Емо е върха , в случай, че сте забравили /. Затова пък, моите опити за излитане започнаха с фалстартове.
Първият път нямаше грам насрещен вятър и не ми стигна земна скорост, за да излетя. Като станах и се върнах обратно на старта бях доволна, защото бях осъзнала, че срещата със земята не е чак толкова страшна.
Доволна бях и при втория си фалстарт – вече на големия баир на Сопот. Даже още по-доволна! Никога до тогава не бях излитала сама и се опасявах, че може да се наложи да тичам много /както първия път/ и да не ми стигне поляната. Като паднах и крилото ме повлече, се оказа, че поляната е достатъчно голяма и има място и за провали. Аз и преди си знаех, че поляната е голяма, ама като се юрнеш с главата надолу, тя много бързо свършва и някак… не винаги зависи от теб докъде да се пързаляш… Падането подлага на изпитание рефлексите и реакциите ти. Чак когато се изправиш, можеш да направиш равносметка какво се е случило. Докато те влачи крилото, просто реагираш. Време за мислене и преценка много-много няма.
При първото падане не можех да реагирам, защото ръцете ми бяха опънати до тялото и зад гърба, стискайки управленията. После, като се опитах да обясня на децата си как точно съм се пързаляла по поляната, просто им показах рекламата на шоколад „Милка” – онази баба Меца, дето лети шус по поляната с бобър на гърба си. Само дето тя маха с лапи, а моите бяха „вързани”
При втория фалстарт паднах, защото не тръгнах достатъчно уверено и силно, разколебах се и загубих секундите, в които трябваше да дръпна крилото, а аз за миг спрях /1-2 секунди/ и естествено, крилото не се напълни добре още от самото начало, а корекцията в движение се оказа трудна. Понесе ме на дясно, събори ме и ме повлече. Паднах на дясното си рамо, но ръцете ми бяха сравнително свободни. Набрах се на лявото управление, като че искам да се кача по него и сринах бързо крилото. Това беше реакция, от която съм доволна.
И двата фалстарта ми дойдоха като „гръм от ясно небе”. Не, защото не съм допускала, че мога да падна. Ясно ми е, че тепърва има да се опознаваме със земята. Имам предвид, че не съм тръгвала с нагласата за падане, не съм се страхувала от падането и не съм се сещала за него като възможен резултат от опита за излитане. Важно е да се стартира с идеята за излитане, пък ако паднеш – здраве да е – ставаш и продължаваш. Ако стартираш с мисълта „Може и да падна” – вече си предопределил падането на 50%.
Само две падания ми помогнаха да помъдрея /ако продължа да падам може и бяла брада да пусна / и да стигна до извод, който е приложим във всички сфери на живота и може да се тълкува като „житейска философия” , а именно:
Като решиш да правиш нещо – направи го смело и с хъс! Неувереността и колебливостта водят до фалстарт. А от фалстарт боли!
В Сопот, на 01 октомври 2006 г. останах за около 17 минути насаме с небето.
Как стана това ли? С магия, разбира се.
Рецептата й е простичка. Взимаш в почти равни количества /от всичко по много/:
- Любознателност, граничеща с досада;
- Желание и ентусиазъм, граничещи с лудост;
- Търпение и разбиране /по възможност чужди/, най-добре от някой, който вече е бил там;
- Доверие, подкрепа и любов от най-скъпия на сърцето ти човек, в огромни количества;
- Подкрепа от други сродни души, в умерени количества;
- Сълзи от радост и нетърпение, в неконтролируеми количества;
- Страх до нивото на здравия разум, с леко треперене на брадичката;
Смесването и хомогенизирането на съставките трае около 12 месеца. Когато всичко е готово, го натъпкваш в едни дънки, яке и маратонки, слагаш му каска и радиостанция, обличаш му сбруя, закачаш го за крило и го даваш на небето. Това е! Нищо особено, както виждате. Просто става бавно…
В този момент се оказва, че разстоянието от земята до небето е … пет крачки. Пет крачки са нужни, за да се превърнеш в птица. От тях трудна е само първата. И тези сложни съставки, и това дълго време, са необходими само и единствено за тази първа крачка.
Първата крачка, която правиш при команда “Хайде” и която е истински първа само веднъж в живота ти.
*****
01 октомври 2006 г., големия баир на Сопот
Близо 900 м денивелация делят старта /мястото за излитане/ от поляната за кацане. На български това означава, че при прав полет, чиято единствена цел е да кацнеш, полетът трае около 17 минути.
Моята първа цел беше да излетя, втората да се махна от склона, поддържайки курс към поляната за кацане и третата да кацна, естествено. Времето беше подходящо за първи полет. Емо избра мястото на старта, от което да тръгна. Както можеше да се очаква, бях доста развълнувана и притеснена от предстоящия полет и затова основно Емо и съпругът ми се погрижиха за моята подготовка на старта. И аз уж правех нещо, ама май повече пречех на тях и себе си, отколкото да бях полезна. Може би съм им изглеждала отвяна и разсеяна, но всъщност бях мобилизирана и концентрирана в предстоящото излитане и полет. Съзнанието ми беше изключило дребните неща като например това, че катарамата се стиска, за да щракне, или пък че каската не трябва да те удуши докато летиш… За тези “дреболии” се погрижиха те двамата, което едва ли ще се повтори при следващ полет. Просто сега бях специална…
*****
- Тези хора /крилата във въздуха/ знаят ли, че аз ще летя?
- Знаят, не се тревожи, нали им казах.
Да, вярно, забравих. Емо обясни на всички, че при този старт ще има ангажимент основно с мен и ще излети веднага след мен, така че, ако някой има нужда от помощ за излитане, трябва да бъде готов преди мен.
*****
- Готова ли си?
- … мълчание, посрещащо очаквателно многозначителния поглед на Емо…
- Готова ли си?
- … потвърдително кимане с глава…
- Когато си готова, тръгвай.
Тръгвам сега… сега… ей, сега … първата крачка е ужасно ужасно ужасно трудна…
Разколебах се, не напълних добре крилото и то ме завлече надясно и надолу. Фалстарт! Сринах бързо крилото, станах и се върнах на мястото си по-спокойна от преди.
*****
- Готова ли си?
- … потвърдително кимане с глава…
- ХАЙДЕ!!!
Първата крачка! Истинската! Тази, дето е първа само веднъж в живота! Потеглих силно и смело, както тръгвам при старт с тандема, без нито дори за миг да мисля Емо там ли е или не. Толкова съм свикнала да е там, че го чувствах зад гърба си. Чувах командите му в ушите си и след пет крачки бях във въздуха. Излитането беше успешно!
Излетях сама!!!
Емо ми даде указания за курса и посоката, и млъкна.
Много добре знаех какво трябва да правя, откъде трябва да прелетя и в каква посока трябва да се движа – предната вечер с тандема бяхме тренирали точно това и аз си повторих всичко наум още веднъж. Установих, че моето крило е доста по-лекичко за управление от тандема, но пък и като че ли се люшкаше повече…
*****
Диалог на разума (Р) със страха (С) в първите две минути от полета ми:
С: Крилото много ме люшка, дали няма да ме отвее нанякъде?
Р: Емо нямаше да те пусне да летиш сама, ако имаше опасност да те отвее. Обери малко управленията и стабилизирай крилото, знаеш как се прави!
С: Имам запасен парашут…
Р: Няма да ти се наложи да го ползваш, забрави за него!
С: Чувам, че радиото пращи… дали не се е развалило? Преди малко защо не пращеше?
Р: Не може да се развали току тъй, чисто ново е, все пак. По-скоро някой се опитва да ти каже нещо. Не някой, а Емо!!!
С: Щом се опитва да ми каже нещо, значи ТРЯБВА да направя нещо, но аз не го чувам. Е, това е! Супер, няма що!!! Сама съм, съвсем сама…
Р: И какво от това, нали знаеш какво трябва да правиш. Все някъде ще кацнеш. Я-я-я виж, колко поляни има напред, ехеее, все ще те намерят, няма страшно. Стабилизирай крилото и си лети спокойно! Ако те е толкова страх до долу, просто друг път няма да летиш сама, какво пък толкова…
*****
/след най-много 2 минути след излитането/:
- Дачи, дръж си курс към поляната и не говори по радиото, защото не се чуваш от вятъра!
Знам, че не се чувам! Ти, ако си мислиш, че се чуваш… Само ме шашкаш… Да си беше мълчал… Странно само, защо това радио пращи…
Стабилизирах крилото и си летях над ръба, право към поляната. Като излезнах над поляната крилото спря да ме друса и люшка и отпуснах максимално управленията. Крилото летеше фантастично бавно и спокойно.
… Чувам смях… Кой се смее? Тук съм сама. Аз се смея. Смея се с глас и от все сърце! Не ме е страх, спокойна съм. Погледнах си крилото – то сякаш грееше на фона на небето с ярко жълтия си цвят…
Зяпам, оглеждам се, държа кацалото под око. Я, там някой прави САТ-ове… Красота!
Р: Емо май го няма зад мен, но не ми липсва… Аз летя! ЛЕТЯ! Чувствам се лека и отпусната, без кокали, без тегло. Около мен има само въздух и небе!!!
*****
- Дачи, искам да направиш десен завой… и т.н.
Вече чувах Емо съвсем ясно и чак в този момент се сетих, че той обеща да излети веднага след мен и да кацне преди мен, за да ме води за кацане. Уф, вярно, ле-ле, как можах да го забравя. Той е бил онзи със САТ-овете – въртял ги е, за да сниши бързо и да ме чака долу.
…
Изпълнявах командите на Емо без страх и колебание и дори се улавях, че на моменти предусещах каква ще е следващата. Това е добре, защото значи, че имам усет и разсъдъка ми работи, а не изпълнявам командите механично.
Кацнах по най-добрия възможен начин, стъпвайки леко като балерина. И веднага седнах, естествено! Трудно е да останеш прав, когато колената ти са от кашкавал. Седнах на сбруята, а тя ме люшна и катурна настрани. Побързах да откопчая коланите, за да стана и да се махна от поляната, за да не преча на другите да кацат. Таман успях да се освободя от сбруята и да се надигна и видях, че приятелите ми идват да ме посрещнат и поздравят. И да ме ритнат, естествено.
Ритането е особен ритуал за кръщаване на новобранците и се прави с пожеланието този ритник да бъде най-силният ти удар в земята! Получих си ритниците с огромно удоволствие! Последваха прегръдки и целувки, много ясно. Всеки взе по нещо от оборудването ми и аз се почувствах специална, като истинска принцеса… И после пак последваха прегръдки и целувки! И после пак…
*****
Харесва ми да летя сама! Още дълго време ще ми трябва помощ за излитане и кацане, както и за преценка на условията за летене, но с течение на времето ще се науча да го правя и сама. Високото не е страшно. Страшно е неизвестното. Страшен е само страхът. Той е полезен в умерени дози, но не бива да взима връх над разума. Паниката е смъртен враг, който не трябва да се допуска да припари до съзнанието.
Харесва ми да летя сама, но и от тандемите с Емо не се отказвам! /това го казвам само за инфо на заинтересованите лица /
*****
В Сопот, на 01 октомври 2006 г. останах за около 17 минути насаме с небето.
Как стана това ли? С магия, разбира се.
Рецептата й е простичка. Взимаш в почти равни количества от всичко и по много, и … правиш първата крачка…
Тази, трудната, дето е истински първа само веднъж в живота!
За първия ни тандемен полет съм ви разказвала, за следващите пет – също. На седмия ни полет, който ме държа в емоционална вихрушка повече от десет дни, отделих цяла публикация веднага щом способността ми да се изразявам членоразделно се възвърна…
Всички тези седем полета са неповторими и специални, с висока емоционална стойност за мен. Но въпреки това, осмият е различен и още по-особен, и още по-специален! Описването му, пък, е нещо като проверка дали описателните и говорните ми способности са се възстановили…
Това не беше точно полет, а по-скоро изпит, генерална репетиция, това беше край и в същото време – начало… Дълго чакано начало… неосъзнато очаквано начало…
Дата на изпита: събота, 30-септември-2006 г.
Място: Баира с лифта в Сопот. Прекрасно място с денивелация близо 900 м, невероятна гледка и прилично голяма поляна за кацане.
Действащи лица: Обичайните заподозрени: Емо, аз и крило (Pasha II) в неповторима и неделима комбинация, в последователност Pasha II+Емо+моя милост, но този път с леко разменени роли, с цел тренировка на прав полет и заход за кацане на поляната. Този път тандема управлявах аз. Получи се. На следващият ден предстоеше нещо наистина ново и различно…
Как се получи? Опитвах се да се абстрахирам от присъствието на Емо, въпреки, че го усещах и че ми помагаше с управленията от време на време. Опитвах се да си представям, че ми говори в радиото и просто трябва да следвам инструкциите му. В общи линии успявах, защото на моменти наистина ме хващаше страх от чувството, че съм сама…
Тогава осъзнах, че страхът не е чак толкова страшен, а паниката е смъртен враг, който не бива да се допуска да припари до съзнанието…
Емо приземи тандема. Когато стъпих на земята, вече бях почти сигурна, че ще се справя с утрешното предизвикателство, за разлика от Емо и съпругът ми, които бяха абсолютно сигурни във възможностите ми! При полета пробвах нещата, които ще трябва да направя утре, при това ги пробвах на по-голямо и тежко крило. Утре би трябвало да е далеч по-лесно, с тази разлика, че се очертава Емо наистина да го няма зад мен. Малко си е плашещо… Все пак, колкото и да си представям, че го няма, като си завъртя главата си удряхме каските, а това напълваше сърцето ми със спокойствие и увереност…
Тръгнахме си от поляната – пилотите уморени от полетите през деня, а аз превъзбудена от полета, изпълнена с ентусиазъм в очакването на следващия ден и обзета от предчувствие за дълга и безсънна нощ, в която мислено ще тренирам излитане и заход за кацане докато съмне…
Така и стана…
/Да напомням ли, че „летене” значи „летене с парапланер”? /
Кога: неделя, 24-септември-2006 г.
Къде: съвсем близо до центъра на Вселената – разбирай: съвсем близо до Сопот Къде по-точно: учебния баир на Скайномад Колко: Зависи, запознати твърдят, че е 40 Какво колко: метра денивелация. Но зависи… Променливо е…
Като го гледаш отдолу нагоре изглежда не повече от 15-20 м.
Като тръгнеш нагоре с оборудването на гръб /около 18-19 кг/ баира става поне 50 м.
Като се приготвяш за първи полет – става поне 100 м. Какво: тръни, храсти, камъни /не големи, само колкото да се удариш/ и малко остра трева… Вятър: нито грам! Облаци: само един, голям от София до Пловдив Кой: Аз и инструктор /Ники/, както и малко зяпачи, маскирани като фотографи, начинаещи пилоти и т.н. Цел: Опит за осъществяване на първи самостоятелен полет Как: Старателна подготовка – главно психическа. Проверките: Сбруя: всички колани са закопчани Каска: имам /стяга ми, ама не може без нея/ Атакуващ ръб: отворен А-колани: свободни и чисти Управления: свободни и чисти Радио: чувам го Въздушно пространство: чисто Аз: … и аз съм там… В средата на крилото… Готова ли съм за полет? Дали пък да не се откажа? „Късно е вече” – отговор от Ники, явно съм попитала на глас. На къде тичам: Право към Ники…
Затичвам се, крилото се издига над главата ми, напълва се и всички с трепет очакват да излетя. Аз го очаквам с още по-голям трепет, но… Подробностите по управлението хем не са важни, хем не мога да ги опиша с думи, все още…
Важен е резултатът. А той е, че успях да се „разпиша” на учебния баир, като след като го изтичах половината надолу, му оставих една широка и идеално гладка ивица след себе си, „летейки” шус по корем, с главата напред и молейки се крилото да се смили и все пак да ме вдигне.
Е, и баира се „разписа” върху мен: скъсани дънки, синки, драскотини, ожулвания, охлузвания и други, на всички вероятни и на няколко невероятни места по тялото ми, като до вечерта вадех пясък и трева главно от невероятни и още по-невероятни места…
(та, стига набляга на него 
И пак да си жива и здрава, Дааа-чи-Чи (много ти отива, ама много...
Не, нямам предвид „естремист” в смисъла на „терорист”.