Skip to main content.
April 1st, 2008

Колата на Бай Ганьо

Как изглежда ли? Изглежда ей така:

Лъскава втора употреба от миналия век, но нов внос;

На огледалото висят: 5-6 ароматизатора “борче” + кръстче и малка иконка + задължително мартеница от миналата година;

Поставка за чаша на вратата, червена, ле-е-еко избеляла, от McDonalds;

Поставка за телевизорче отгоре на жабката – телевизорче няма, че е много скъпо – поставката е от старо такова на приятел;

Радио, което хваща само „Сигнал+” и още една-две радиостанции, на които не знам дори имената;

Лепенка на задния капак, малко над номера с конфигурация от пет пръста, в която преобладава средния;

Лепенка „ГАЗ” в горен ляв ъгъл на задното стъкло;

Кофичка от сладолед върху топката на теглича, за да не ръждясва;

Картон – специален, зимен, лесно подвижен – хванат с тънка тел върху предната решетка, та радиаторът да не гълта много студ, от което колата да харчи много газ през зимата;

Мигащи сини и/или зелени диодчета при чистачките, номера и където там още…

Дървени топчета на шофьорската седалка;

Розова булана на останалите седалки;

Кученце, дето си клати главата на задното стъкло;

Паркира винаги на място за две коли.

Ако нещо съм изпуснала – простете ми  🙂

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 11:31 AM EET

14 Comments »

Бай Ганьо и колтурата*

Отдавна за бай ви Ганя не съм ви разправяла, та рекох си – залипсвал трябва да ви е. И за да не решите, че се е загубил нейде, ще ви успокоя – не се е още и скоро няма да се!

Бай ви Ганя европеец пръв винаги е бил. И по Европата е походил, и по държавните дела безразличен не е седял, а където се появи – все колорит е допринасял. Откак и за Интернета научи – и от там сивото изчезна.

Но доскуча му на бай Ганьо – че то по семинари и конференции все едно и също приказват и все с едно и също гощават.

Реши наш Ганьо на колтурата* си малко внимание да обърне, на театърче нещо, на концертче да иде. Ама то тятъра* сложна работа му се стори – много приказват тия люде, много да внимаваш трябва, та от аплодисментите да не изоставаш, да не рекат за тебе после – „Бай ти Ганя проз* се указа*, думите на афтора* не разбра и в идеята не вникна”.

Затуй Ганьо реши на концерт да иде. И там скука – няма живот по сцената, брееейй! Музикантите едни официални, сериозни, от шега не разбират. Не мож` мръдна, не мож` шавна – все ще се намери някой „Шт” да ти каже и в антракта охраната да повика. Пък охранителите, и те прости момчета – не можа бай Ганьо да им обясни, че културата е за всички и не може така да го гонят на средата… Е, сега, шум вдигал, айде холан – зер само той емоцийте* си гласно изказва, ама, нейсе.

Силно жаден за култура се оказа бай Ганьо и не се предава лесно. На концерт и театър като не става – реши на нещо по-така да иде – дето хем да свирят, хем да мърдат, хем и да не приказват. Ако може и нещо по-европейско и лъскавко да е – още по-добре – та да има какво да разправя.

Хареса си бай Ганьо едно спектакълче с музика и танци. Билет си купи даже (много пари му взеха, маскарùте с маскарù…)! Ама пък мястото му хубаво се оказа – хем да вижда, хем да чува, хем да не е сам – а всичките Ганьовци и Ганки покрай него да са, та да може Ганьо на Ганьовците да се покаже.

Залата притихна в очакване на обещания разкош и само звучното мляскане на чипс и солети откъм мястото на бай Ганя припомняше, че живи хора в тъмното седят и чакат. 

Почна се! Брей, ами сега! Бай Ганьо се посмути малко – ами всички като ръкопляскат и музиката като гърми, как да разберат танцувачите, че и той е там, че и той мнение има? Казах ви преди – бай Ганьо лесно не се предава – бързо измисли – всички като позамълчат, тогава мнението свое ще изказва – че той ако на танцьорите по име не подвиква, те може и стъпките да си забравят!

Ама умори се по едно време бай ти Ганя, щото труд и сили много хвърли да надвика уредбите и микрофона. Пък и огладня. Внезапно. И хукна на някъде. Рекох си: „Разгеле, тръгна си тоя клоун”, ама не би. Бързо-бързо се върна, зареден с нови сили – разбирай кока-кола, чипс… – все хрускащи и шушкащи неща… И със завиден ентусиазъм, бликащ от празната му глава, продължи да коментира и подкрепя участниците и да помага на водещата да не си забрави думите – и така – до самия край!

Всяка прилика с лица и събития е НЕ случайна!!!

Не се заблуждавайте по датата, на която излиза фейлетончето – няма и грам шега в написаното!

Омръзна ми от простаци в публиката!

Все още не мога да си отговоря на купища въпроси, от рода на:

Защо хората ходят на места, на които не им е интересно? Някой на сила ли ги влачи там? И ако им е интересно, защо не пазят тишина? Защо смятат, че знаят за пиесата повече от актьорите или за спектакъла повече от танцьорите? Или от водещите? Какво толкова престижно има в това да ръсиш глупости без спир?

Кога хората ще се научат да уважават чуждия труд? Кога ще им стане ясно, че докато не си организирал събитие или водил спектакъл, или организирал конкурс, или поставил пиеса, или поне участвал в такава и т.н., и т.н., никой няма нужда от умнотиите ти и то точно по време на събитието! Добре е да имаш мнение, но е и добре да знеш кога му е времето и мястото то да бъде споделено.

Откъде хората черпят това безкрайно самочувствие? – от празните си глави ли?

Да, наистина, културата е за всички и всеки, който си е купил билет, има право да бъде там – това е факт. Но все пак, мисля си, трябва да има някакви граници и че тези граници се наричат „елементарно възпитание”. В противен случай все по-рядко ще виждаме у дома звезди от световна величина, освен ако не са пред пенсия и не са дошли тук с благотворителна мисия да изкупуват грехове като внесат малко блясък в мизерията!

Думите, обозначени със *, са със запазен оригиналния бай ти Ганьов правопис 🙂

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 4:00 AM EET

3 Comments »

September 7th, 2006

Бай Ганьо и Интернет

И почва се писането… “Научаваме се, че…” – пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е “научавал” някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.
… из “Бай Ганьо журналист”

***

Да ви разкажа пак малко за бай ви Ганя, а? Искате ли?! Искате, я! А тъй! Че то такова забавление изпуска ли се!
Беше Бай Ганьо по Европата малко, разказах ви, походи и по семинари малко, видя туй-онуй, та му порасна работата. Порасна му, ви казвам, та страшно взе да става! Взе да се интересува бай ви Ганя, учен да става, та и за Интернета от нейде научи. То лесно било, викат… цъкнеш тук, щракнеш там и си вътре… В нета, де… Не в таз кутийката с копчетата, а в пространството, в ефира, дето никой ни те види, ни те знае к`ъв си, що си…
Интересно му се стори на бай Ганьо, и безопасно най-вече… Ходиш, гледаш, четеш, колкото си можеш и пишеш…
Коментари всякакви приемат. И колкото по-сложни и лишени от сякой смисъл ги напишеш, толкоз по-учен ще изглеждаш. Пък и да сбъркаш нейде, кой те знае, то името си нийде не си сложил… Тъй си мисли бай ви Ганя и си вре гагата по страници и форуми…
Не щеш ли, обаче, попаднал на Пепеляшка. То се било разшетало момичето, искало от форума местенце за умни приказки да направи… Опитало за Достоевски да им говори, на бай ти Ганя и събратята му Ганьовчета… Не успяла много да ги разпали, та решила с нещо по-простичко да опита… Разходила се из Интернет и намерила статийка, малко философска, малко житейска, просто нечие мнение. Написала им Пепеляшка 5 реда от началото на статийката, а другото като връзка дала. Връзка е туй дето линк му викат разбирачите. Дала линк и зачакала да види – ще прочете ли Ганьо написаното, ще помисли ли, та да напише нещо умно, та белким разговор се получи…
Видял Ганя 5-те реда, ма линка не проследил, че сложничко му се сторило, па като разбрал, че неговата дума като коментар се чака, па като се юрнал да пише… Писал, брисал, ама гледал да не забрави онез всичките думи дето е чул нейде и дето на важен и учен го правят да прилича. Добре се справил… Всички думи, дето знае напъхал вътре…
Писал Ганьо, писали и другите след него… Писали, та се забравили… Та сега седи Ганя и се чуди, как от мисли за Вселената, пак до бира, кебапчета и секс го докараха…

***
Прощавай, снизходителний читателю! Ти ще срещнеш в тази книжка някои цинични думи и сцени, аз не можах да ги избягна; ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми – заповядай!
Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:
Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.
София, 17 март 1895 г.
Алеко Константинов
***
Поклон, Алеко!!!
***
Бележки от автора
Някои необходими уточнения: Всяка прилика с лица и събития е НЕслучайна!!!
Пепеляшка е реален псевдоним на участник в реален форум. Разгледах мненията й. Опитва се жената за Достоевски да им говори и като не срещнала разбиране, пуснала няколко изречения и линк към статия от блога LeeNeeAnn.
Между другото, имам си нова статистика – Referral domains. И се забавлявам да я изучавам като дете новата си играчка. Там забелязах две посещения от един и същ адрес. И отидох да видя на кого сме интересни… И, о чудо 😉 ! Двама души са прочели, но 35 са коментирали статията!!! Първите 15 коментара общо взето гравитират около темата, но след това се обръща на разговор за бира, секс и кебапчета. Това нямаше как да не ме развесели и да не роди в главата ми горния разказ.

Изводите:
Интернет е опасно място, защото дори и там не можеш да избегнеш човешката глупост.
Името е последното нещо, което характеризира човека. Първо го характеризират думите му /особено като става дума за думи ;-)/. Какъвто и псевдоним да си лепнеш, по-умен не ставаш.

Айнщайн е казал: “Има две безкрайни неща: Вселената и човешката глупост, като за първото не съм съвсем сигурен…”
Коментарите, сами по себе си, добри или лоши, са неадекватни, поради факта, че никой не е прочел статията.
Това до известна степен ме натъжава, защото потвърждава теорията на Айнщайн за безкрайността на човешката глупост.
Натъжава ме и факта, че няма сила, която да накара хората да мислят, нито пък като пишат, било то и глупости, да ги пишат граматически правилно.
Натъжава ме и демонстрирания стаден принцип – един казва “бе” и всички след него се юрват да блеят…

Кой е форумът ли? По-интересният въпрос би бил “Кой не е?” …
…………………………….

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 11:51 AM EET

11 Comments »

June 25th, 2006

Бай Ганьо на семинар

“Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм.

Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че първият българин, когото вий хванете и попитате: “Желаеш ли да станеш български княз?” – без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не от платата му, а от хазната…
За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български…”

Та, да ви разправям за бай ви Ганя, този модерният, от 21 век.

Попътува човекът насам натам по Европата, па се върна у дома. Най-сладката работа, рече си, само тука ще се намери, и прави к`вото направи, та държавен служител да стане. Я в някое министерство експертче, я в някоя агенцийка или инспекцийка – не е важно къде. Важното е държавно да е! И стана, бай ви Ганя, държавен служител, и то какъв! Стана, че и по семинари тръгна. Държавата да представя и мнението на народа. На народа, че и на бизнеса. И нали беше ходил тук-там, та и малко езици поназнайваше, та чудно се получи – където к`ъвто семинар има – все Ганя канят. Щото той е походил, знае ги той тез работи.

Пък и Ганьо се приготвил – подаръци на чужденците донесъл, само салтанатите им не разбрал, та да ги отварят пред `сички им се наложи, ама нейсе – ще търпят – тук е тъй – к`вото каже Ганьо – туй то!

Създали хората организация, ангажирали конферентни зали, симултантни преводачи, персонал, кетеринг… чудо, казвам ви. Довели и чужденци речи да държат, на акъл да ни научат, че натам дет сме тръгнали, хората оттам се връщат. Утъпкан път ни предлагат, че и асфалтиран даже – само да го следваме. Поканили и Ганя, презентации да слуша, въпроси да задава, чуждо ноу-хау да прилага и българите към Европата да води, пример да им дава.
Слуша бай Ганьо, седи мирно, мига с разбиране, драска въпроси по листчето и чака… Чака времето за въпроси да дойде, да дойде и да мине, че след него кафе-паузата да ползва. Не е прост бай ви Ганя, знае той що е туй “кафе-пауза”, само не знае що тъй викат на безплатния обяд, ама нейсе, хич не го е и еня – ядене има ли, да му викат както искат.

Та, казвах ви, говори си чужденеца, показва на екрана картинки, сочи разпалено с лазерната показалка, преводачите превеждат, та ушите им пукат. Сложил Ганьо слушалките и слуша, дращи нещо по листа – записки води – въпроси ще задава. Дойде време за въпроси, изправи се тоя ми ти Ганьо, в цял ръст и достолепие, и въпроси ще задава. Името си не казва, ама то и нужда няма, че кой не го е чувал и кой за него не знае?! Сложиха чужденците слушалките, приготвиха се преводачите на английски Ганьовите въпроси да превеждат, щот туй им е работата, за туй са ги цанили джанам – комуникацията да върви. И като почна Ганьо въпроси на английски да задава… Гледат ония ми ти чужденци, мигат на парцали и по слушалките дискретно почукват, зер искат да кажат, че не работят тия пущини… Работят си слушалките, ама преводачите мълчат, че те точно тоз диалект на английския не са го учили… Спряха го някак Ганьо, помолиха го въпроси на български да задава, хем уж и другите да го разбират, хем и преводачите нещо да схванат от туй дет пита, та белким и отговор получат…
Оживяха чужденците от въпросите, та и на акъл ги понаучихме, щото те балами излезнаха и мурафети не знаеха…

То, основната цел на семинарите е кафе-паузата. Хич семинара да си пропуснал, кльопачката не бива да пропущаш. От далеч ако ще пътуваш – за обяда тук да си.
Активност Ганьо реши да покаже, пример да даде и пръв до бюфета стигна. А там, организаторите се постарали, та чак се престарали – наредили едни ми ти вкусотии, от интересни по-интересни – гледаш ги и името им не знаеш. Ама кой ти пита кое как се казва – щом в частта с манджите е сложено – за ядене ще да е. Няма гадост някоя да сложат, я! Застана наш Ганьо пръв на опашката, път на никого не стори – ни на свои, ни на чужди. Ама пък и тез хора, чинии малки сложили, храната вътре не се побира. Да се чудиш кое по-напред да си сложиш. Ама тъпчеш чинията, и в джоба на ризата туряш, че то за втори път не ще остане Ганьо кат` мине… Само хлебец може после да си `земеш – той не свършва, пък и у дома хлебец има – не е страшно, вкуса му знаем… Сипва Ганьо по чините, чуди се кое какво е, мае се и се почесва – е, ръси косми в платата, ама нали оттам е взел вече, на който му е гнусно – да не взима! …

Сигурно ще ми речете “Много черен тоз Ганьо го описа, нещо хубаво няма ли да кажеш?” Ще кажа, душата няма да си кривя. Помогна ми много тоз човечец и на мен – на външния ми вид и фигурата, най-вече…
Пухкавка съм аз и глезла малко, та вкусотийки, вредни за фигурата, обичам да опитвам, ама диета чудодейна, с помощта на Ганя открих и на него я кръстих! Дояде ли ми се нещо вкусно, очите си затварям и Ганя как се тъпче и плюска си представям! За два дни напред глада ми минава. Само на сигурно място гледам да съм и сама да съм като правя тез упражнения сложни, че и ланската храна пътя навън намира… Много помага! Който иска да пробва – к`вото после му се прииска да хапне в близките 2-3 дни, само нишан да ми прати – аз ще го почерпя!

П.П. Приликата с действителни лица и събития е НЕслучайна, та, който себе си познае, туй за бележка да му послужи и повече в таквиз разкази герой да не става!

****
“Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм.

Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че първият българин, когото вий хванете и попитате: “Желаеш ли да станеш български княз?” – без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не от платата му, а от хазната…
За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български…”

Поклон, Алеко!

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 5:21 PM EET

4 Comments »

Бай Ганьо още броди из Европата

“Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”…

Щастливецът го срещнал из Европата в далечния 19 век и въпреки твърденията му, че се върнал вече оттам, аз също го срещнах. Пак там! Само дето вече не гони тренове, а самолети. И дето не къта в пояса си гюлово масло, а алкохол от безмитна зона. И само дето не си носи хляб и лучец от къщи, ами плюска на аванта в самолета, “щот нали му влиза в билета”. И само дето… вече сме 21 век.

Та, да ви разправям за бай ви Ганя, този модерният, от 21 век.

Качихме се, значи, в бусчето на аерогара София все пътници за Рим – българи, италианци – всякакви. Кой по работа, кой към дома… Качи се и бай ви Ганя, той и още двама – все кат` него – хубавци, с костюми като от разпродажба, малко омачканки, ама нали е костюм, к`во пък толкоз. И с вратовръзки! Е, то цвета баш не подхожда, ама то пък и италианците от мода много не отбират. Но пък GSM-а, ей го на, той е по най-последна мода /то зат`ва и пари за костюмче толкоз останаха/! На обучение отива човекът, на обучение чак в Милано. Ама тъпата банка, за която работи, билет с прекачване му взела. То да беше с прекачване на самолет, ми то – на автобусче. Ма, то, Рим – Милано колко ли път е с автобус? И дали беше Милано? Е, все ще се разбере, ма `секи случай нещо с “М” беше… Пък оная фльорца, консултантката де, италианката, дето ще го обучава, взима два-три пъти повече пари от него, пък нищо не знае. И пак ще трябва да й слуша глупостите… А па тия жабари к`ви са…
Добре, че от терминала до самолета пътят е 10 мин. с чакането, защото вече мислех да питам бай Ганьо защо, като не му харесва, не вземе да си се върне у дома и да не харчи на италианците парите!?
За мое щастие, мястото ми в самолета беше далеч от тази групичка, и покрай моите си притеснения, забравих за тях.

Кацнахме на летището в Рим. Запътих се към зоната за трансфер на пътници и не щеш ли, на пътя ми пак той – бай ви Ганя, и пак не е сам – ами са двама! На пътя ли казах? Простете неволната грешка на изказа. Не точно на пътя, а някъде там, ту отля-я-яво, ту отдя-я-ясно… Подпийнали юнашката, стискат пликчетата с безмитен алкохол… Търсят си паспортите и самолетните билети, а те, да им е*****…. все падат и се разпиляват, ама важното е, че шишета са тука, че тая пиячка чак от Дубай я кътат, да им е*****…. на мръсните араби…
Седях си последна на опашката и се молех Феята на светлината да ме направи невидима…
Невидима не станах, но и те не успяха да уцелят опашката, докато бях на нея.

Продължих си по пътя с облекчение. Мотах се из летището, зяпах шарени магазинчета, снимах си копие на 12-цилиндров двигател за болид Ферари, пих италианско кафе, четох купено от София списание /ле-ле какви глупости имаше вътре, пълен ужас/ и си чаках кротко полета Рим – Барселона.
Настаних се в самолета, мястото до мен остана празно, което до някъде ме радваше, но самолета не потегляше. Някакво гадно чувство взе да се промъква под лъжичката и незнайно защо се сетих за онези две същества, които целеха опашката в зона “трансфер на пътници” и заради които си пожелавах да съм невидима.
Обикновено обичам да съм права, но не и този път. Познайте кой седна до мен! Точно той – бай Ганьо, онзи дето е тръгнал от Дубай преди 14 часа, ама нямало директен полет за София, да им е*****…., и зат`ва ще мине през Барселона за по-кратко, да им е*****…. на тъпите испанци…
Честно казано, разказът натам мисля да го спестя на вас, за да го спестя и на себе си.
Някак оцелях до Барселона, с помощта на една симпатична стюардеса, която като го усетеше, че започва пак да говори, веднага му носеше следващата доза “полагаем” алкохол, та или да заспи, или поне докато пие да мълчи…
Кацнахме в Барселона. Слезнах последна от самолета и поседях още 5 минути в гейта, за да съм сигурна, че няма да ги срещна при багажа пак.

Останалото за Барселона го знаете… Преживях няколко прекрасни дни там, колкото да се влюбя в него и да му дам името “Цветният град”.

Но, и най-хубавото свършва. Това също. Тръгнах си към къщи – отново с прекачване в Италия. На летището се оказа, че поради “ремонти” /тогава бяха френските стачки, официално обявени като “ремонти” ;-)/ на френските летища, полетите търпят голе-е-еми размествания. След два часа на опашка ме изпратиха при превозвача Ал Италия, за да ме качат на друг самолет. И на тази опашка си повисях около 45 минути. След обстойно разглеждане на паспорта и билета ми, служителят на гишето, със заинтригуван поглед и неуверен глас произнесе “София” и ме попита говоря ли английски. Не мога да обясня защо, вероятно съм била изнервена вече, но този въпрос ме подразни, и то необяснимо много. Отговорих му, вероятно малко злобничко, че говоря английски, френски и руски, но ако иска да ми обясни какво точно става, може да ползва испански или италиански – няма проблем – ще го разбера! Горкият човек се почувства неловко, защото взе да ми се извинява за неудобството и да ми изрежда възможностите за придвижването ми до София и да ме пита за предпочитанията ми. Казах му, че единственото, което искам е да се прибера в София, по възможност днес!
“Претовариха” ме на Луфтханза. Докато търсех гишетата на Луфтханза и висях на опашка и там, се чудех как е възможно да ми задават такива малоумни въпроси… После си представих гледката с “дубайския” бай Ганьо на гишето и простих на служителя на Ал Италия. Дано и той да ми е простил…

Полетът Барселона – Франкфурт мина спокойно и отпускащо. Стюардесите бяха приятни, красиви до колкото е възможно /все пак са германки ;-), а нашите са си най-красиви/, усмихваха се, свършиха си работата, посрещнаха ни, изпратиха ни…

Бях на финала на това безкрайно дълго пътуване към дома – оставаха ми два часа до полета и два часа в самолета, и имаше реален шанс след още най-много пет часа да съм си у дома при семейството /бях прекарала в чакане и летене вече около 11 часа!/ Предстоеше ми последния полет Франкфурт – София.

Честно казано, не очаквах самолетът да е пълен с българи. Почти нямаше чужденци. Качихме се в самолета. На входа ни посрещнаха двама стюарди с впечатлителна външност – високи, мускулести… Брей, рекох си, интересно… В предишните полети имаше тук-таме някакви мъже в екипа, ама не заслужаваха внимание. А дали имаше въобще, хич и не помня… Пък тези, като ги гледаш, чак ти иде да се поглезиш… И то двама, при това и двамата доста добре изглеждащи. Чудна работа. Няма стюардеси в този полет. Странно. Защо ли?
За съжаление, много бързо си отговорих на този въпрос – веднага щом се отделихме от Земята – заради бай Ганьо, разбира се. До този момент, не бях обърнала внимание, че и той се е качил на този самолет и че отново не е сам. Дори нещо повече – бай Ганьовците имаха числено превъзходство!
В момента, в който самолетът се отдели от Земята, още преди да загаснат предупредителните светлини за предпазните колани, бай Ганьовците откопчаха коланите и станаха. Започнаха да ровят из багажа си и стюардите се втурнаха да затварят багажните отделения, защото самолетът не беше набрал височина, правеше завой в момента и от багажните клетки започнаха да падат чанти. Мда-а-а, добре, че бяха яки момчетата, че тези куфари нямат удържане… Явно не им беше за пръв път. С невероятна сръчност затваряха по три багажни едновременно и сложиха бай Ганьо да си седне. Сложиха го да си седне, но не успяха да го накарат да млъкне, докато текат инструкциите за безопасност, нито пък да си изключи мобилния телефон. “Ти ли, бе, шваба такъв, ще ми кажеш дали да си изключа телефона”, рече бай ти Ганя, и колкото повече го молеха да си изключи телефона, толкова повече той парадираше с него. Не го изключи дори, когато стюардът го заплаши да му го вземе със сила. Накрая псуваше, че му е паднала батерията и не може да се обади да го посрещнат, но това е бай Ганьо все пак, какво да го правиш…

А най-много от всичко, Бай Ганьо обича да си похапва. Нищо, че след няма и един час си каца в родната страна – той за тая клопачка си е платил, включва му се в билета, значи – докато не сме кацнали, ще ядем и пием. То пък една храна! Тия кого си мислят, че ще нахранят с тия сандвичета!? Ей, момче, я дай още един сандвич насам. Може и още два. Ама от тоя вид ядох вече, няма ли друг модел, бе? Само два вида ли имате? Срамота! Знаете ли другите авиолинии к`ви неща дават за ядене? Ехе-е-е… Ми, няк`во винце имате ли? … Бяло става. Ма, само такова бяло ли имате? Ма, аз баш това не го обичам. Ми, няк`во червенко нямате ли? Ааа, имате… А! Ма, то е немско! Няма ли френско? Няма!? Ми хуб`оо, айде ще пия кола тогава. Ама, и вода, и кафе, де. Че, то, само с кола по-жаден ставаш… А, бирата свърши, значи? Че, защо толкова малко бира сте заредили…

Така протече същинският полет – от стабилизирането на самолета, та чак до началото на снишаването. Как издържаха тези две момчета на тези Ганьовски напъни – не знам. Дожаля ми за тях по едно време и си мислех, че е добре, че не са жени… Прибраха количката с храната и напитките и лично помолиха Ганьо да си сложи колана. Минаха и провериха коланите на всички Ганьовци и Ганки. Е, рекох си, кацаме, сега и те ще си отдъхнат… Ами! Забрави! Както допря колесника в Земята и пилотът съобщи, че ще рулираме около 5-6 минути и помоли никой да не става, Ганьо хукна да сваля чантите от багажните клетки и да пита “К`во рече пилота, че не чух?”.
Ами да бяхте млъкнали поне за една минута щяхте да чуете, ама нейсе…

С облекчение престъпих прага на аерогара София. Беше 23.30 ч. софийско време. Повечето пътници бяха пътували като мен по 14-16 часа, за да се приберат. Бяха висяли по опашки, гишета и гейтове… На нашата аерогара работеха всички гишета! Пред мен имаше петима души, но реда ми дойде за по-малко от 10 мин. Последното изречение на бай Ганьо, което чух този ден беше част от разговор по телефона “… кацнах, да… еми как е …. като изключим обичайните опашки, е добре….”

Нямах сила да си кажа името, но ми идеше да изкрещя: “Къде видя опашка, бе, Ганьо Балкански! Чаках на опашка 10 часа, за да се прибера у дома! И ти беше там, ама там мълча, щото нямаше да те качат! И както стъпи в България взе да се оплакваш. Връщай се обратно в Германия да им миеш чиниите…”

Дойде си Ганьо от Европата, за малко само… Да разкаже колко са зле тия там, колко са глупави и колко по-второ качество от нас са, да си опере дрехите, да си оправи зъбите евтино и да напазарува парцалки от Илиянци….

Пък, после пак ще хване на път – пак по Европата, та може и до Чикаго чак…

****
“Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”…

Поклон, Алеко!

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 12:12 AM EET

39 Comments »