Skip to main content.
December 4th, 2016

„Слънчице” на 20 години!

… или да си поговорим пак за Вдъхновение…

20161126_152343

Има хора, за които да кажеш, че са вдъхновяващи, би било нечестно. Нечестно, защото няма да е цялата истина, особено от гледната точка на Времето. А да бъдеш детско вдъхновение вече 20 години, изисква много постоянство, последователност, търпение, всеотдайност и много много любов, с която да създаваш светове, в които децата да се чувстват добре. Защото, когато децата рисуват, те се пренасят в свой собствен свят и е много важно този шарен свят да е добронамерен, да създава уют и увереност и да ти помага да се развиваш.

Хора, които умеят да правят това, не са просто вдъхновяващи, те са от хората, на които не пропускам да кажа „Радвам се, че децата ми те срещнаха по пътя си!”.

Такъв човек е и Мими Атанасова – основното двигателче на школа „Слънчице”, която тази година навърши 20 години, а през изминалия уикенд отбелязахме празника с изложба.

20161126_150551

dsc_6098-copy

Изложбата събра бивши и настоящи възпитаници на школата и показа художниците „в развитие” – една до друга бяха наредени рисунки от 6 и от 18 годишната им възраст, а основното послание отново беше това, което съпътства децата от самото начало: Прави това, което харесваш и го прави от сърце. За да ставаш все по-добър, в това което ти харесва да правиш, не бива да се отказваш и не бива да спираш – тогава успехът и удовлетворението сами идват при теб 🙂

dsc_6154-copy

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Феноменалните! at 9:20 PM EEST

No Comments »

January 31st, 2016

Ако мечтата ти не те плаши, значи не е достатъчно голяма

Това изречение ми се е забило в главата след последния ми разговор с един от Феноменалните ми приятели и обикаля там вече повече от месец.

Чудя се как да нарека този човек – дали „Човекът с големите мечти” или „Човекът-воля”, или „Човекът, който тича”… Но, както и да го нарека, той всъщност си е просто Краси!

В сравнение с описаните до тук други феноменални, може да се каже, че Краси е известен. Или поне в средите на тичащите хора е известен. Установих го, когато в разговор за маратон, исках и аз да изглеждам веща и небрежно казах: „Имам един приятел, който тича къде ли не… Доста е луд… Краси се казва…” Тук последва такава канонада от суперлативи по негов адрес, че се почувствах така, сякаш съм извършила грях, споменавайки името му така небрежно и на глас!

Да, за Краси Георгиев става дума! И започвам отначало!

Заглавието на статията е нещо, което Краси чува редовно от треньорката си – общо взето преди всяко следващо предизвикателство. А, уверявам ви, в света на Краси, предизвикателствата хич не са обикновени!

Трябва да си призная, че когато слушам Краси да разказва за преживяванията си по време на ултрамаратоните, не запомням нито една подробност от рода на „колко километра за колко часа”. Много повече запомням емоциите, които Краси излъчва, както и собствените си чувства. А след последният ни разговор, разбрах и защо човек, дори със способностите на Краси, не може да избяга от себе си – защото „себе си” не бяга след теб, а винаги идва насреща ти и колкото и дълго да си тичал, колкото и бързо да си тичал, колкото и далеч да си стигнал, в края на деня винаги срещаш себе си и оставате насаме. И тогава, най-важното нещо е, да харесаш това, което срещаш.

А отговорът на въпроса „колко километра за колко часа”, винаги е: „много километри за малко часове”. И ако добавите една от следните подправки: арктически студ, сахарска жега, назъбен терен, джунглата на Камбоджа, племето Масаи, можете сами да си „сглобите” списък с ултрамаратоните, в които Краси участва. Е, разбира се, има неща, които ме впечатляват повече от други, като например разказът на Краси за песента на монасите в камбоджанската джунгла, но тази статия няма да е преразказ на това, което така или иначе можете да намерите из Интернет.

Иска ми се тази статия да е разказ за търсенето…

Краси не е бил бегач цял живот. Първо е бил психолог, като съвсем закономерно си е мечтаел да бъде следващият Фройд. Онова дразнещо усещане за липса, обаче, му е показало, че това не е неговото Нещо. А човек може да бъде щастлив, само ако намери своето „нещо” – каквото и да е то.

Така търсенето завежда Краси в кухнята 🙂 И Краси започва да готви… Особеното за Краси е, че при него нищо не е просто и обикновено – каквото и да прави, го прави по най-добрия възможен начин и задължително го превръща в наука! Същото се случва и с готвенето – от простото „миризмите, вкусовете и цветовете в кухнята ме завладяха, давайки ми възможността да сътворявам нещо с двете си ръце”, до „диетолог на Английските национални отбори по хандбал, синхронно плуване, американски футбол, футбол, тенис и други”, което е доста встрани от „обичам да готвя” 🙂

Едно от нещата, които най-много харесвам в Краси е, че той е безобразно скромен! Дори разказът му за маратона 800 км (за 18 дни) в Северния полярен кръг, със ски и снегоходки при температури до -40 градуса, от неговата уста звучи… просто и изпълнимо. (Да не забравя да спомена, че ако искаш храна, вода или нещо друго – си го теглиш сам в шейната, в която е и палатката, в която спиш на въпросните -40…). Трябва ти малко време, за да го смелиш, да осъзнаеш, че на -5 ти вече мрънкаш заради студа, а на първите 10 см сняг – и заради снега 🙂

При Краси няма междинни състояния – всичко е или-или! – с каквото и да се захване, не спира, докато не го докара до граничните му стойности и състояния 🙂

В животът, който живеем ние, това би му пречело и би го правило нещастен. Но за животът на търсач, такъв, какъвто го живее Краси, това вероятно е най-полезното му качество – иначе не мога да си представя какво би те накарало да разпъваш границите на човешкото си съществуване. Отговорът, който Краси дава, идва от животът му на психолог и гласи: „да изуча границите на човешките възможности”. Скромен и неудовлетворителен отговор, Краси 😉

Няма нужда да ви казвам, че Краси е изключително земен човек! Тук е мястото да спомена, че всъщност летенето ни събра 🙂 И не, не е конфликт на измерения, защото само от земните хора стават добри пилоти. (вятърничавите като мен, предпочитат да се возят 😉 ) Тогава Краси планираше участие в някакъв вид биатлон или триатлон, който предвиждаше летене, тичане и още нещо. Мисля, че това предизвикателство все още предстои 🙂

Друго предизвикателство, което вярвам предстои, е „обиколката на София”, която Краси от доста време мечтае да направи. Преди 5 години това се оказа невъзможно за организиране. Сега, обаче, предвид факта, че бягането набира все по-голяма популярност в България, си мисля, че времето за сбъдване на тази мечта наближава 🙂

Четейки за Краси, сигурно си мислите, че няма нищо на света, което да може да го изплаши, но грешите. Има нещо, което го плаши и то е една от следващите му големи мечти 🙂

Търсенето го завежда в едно училище и го среща с деца от 2ри клас. Трябвало е за 1 час да им разкаже за пътешествията си, за спорта, за невероятните страни, които е посетил, за трудностите, които е преодолял. Малчуганите, обаче, са били толкова впечатлени и са имали толкова много въпроси, че срещата е продължила 3 часа и половина. Който е говорил пред деца знае, че това е една от най-емоционалните и най-отблагодаряващи се аудитории, пред които можеш да имаш щастието да говориш. Такова преживяване се помни цял живот – то не само те зарежда с енергия и идеи, но придава смисъл на всичко, с което си се захванал. И ти помага да намериш отговори на въпроси, които дори не си се осмелил да си зададеш!

Сигурна съм, че точно така се е почувствал и Краси и така се е родила следващата му „плашеща” мечта: да напише книга за приключенията си на бегач, която хем да разказва за различни държави на достъпен за децата език, хем да ги запали да спортуват, хем да ги научи да търсят и изследват, хем да им покаже колко силен може да бъде човек, стига само да поиска!

Сега, когато тази мечта е изречена на глас, вярвам, че вече е направила първата крачка към сбъдването си!

Успех, Краси!


Photo Jan 19, 15 38 27

Photo Jan 19, 10 56 22 PM

Photo Jan 21, 1 17 00 PM

Photo Jan 23, 7 11 32 PM

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 12:36 AM EEST

5 Comments »

December 2nd, 2015

Човекът, който подарява криле

Ако бях написала тази статия преди 9 години, тя щеше да се казва „Човекът, който  подарява свобода”. Тогава си мислех, че Емо ми е подарил свобода… И, да, има статия с такова име, писана тогава…

С годините обаче, с десетките часове, в които съм разказвала за летене на десетките си любопитни и любознателни приятели, със стотиците часове, прекарани с глава в облаците, осъзнах, че никой не може да ти подари свобода. Свободата е нещо, което носиш в себе си, но си затрупал с предразсъдъци и ограничения и си забравил как да използваш.

Емо ми подари крила и ме научи как да ги използвам, за да си доставям свобода. А това е много по-ценно дори от самата свобода…

Емо ме научи да летя. Как ли? Както се учат да летят птиците – с нежно избутване от гнездото и тичане напред, за да ме хване да не се ударя като падна.

За този Емо съм ви разказвала много. Има цяла категория в блога, посветена на летенето с парапланер – във всички истории там, Емо е главния герой, дори когато не го споменавам 😉

Сега обаче, искам да ви разкажа за едно начинание на Емо, което, убедена съм, ще спре и вашия дъх, както всеки път спира моя!

Начинанието, в официалната си част, се нарича Проектът „Лети повече” и се „проведе” в изминалите две години. Неговата цел бе да вози хора, които иначе не биха могли да си позволят да летят. Истината е, че то започна много по-рано, когато Емо, подкрепен от други летящи, се осмели да вози в тандема една много възрастна дама, в замяна на шепата дренки, която си бе набрал от двора й предната вечер 🙂 Тя бе казала „Винаги съм мечтала да летя”, а той бе отговорил „Утре, 8:30 ч. да си в клуба, в панталон и маратонки”. Речено-сторено.

Това е начинание изключително смело, поне по четири различни начина:

Първо: Човекът не може да ти помогне да излетиш! Знаете как се излита – пасажерът трябва да се затича.

Второ: Човекът, много е вероятно, да не може да изпълни командите ти за кацане, които са два вида: „стъпваш на скорост и притичваш” или „вдигаш краката, за да те положа да седнеш.” Колкото и бавно да приближаваш земята, стъпването е предизвикателство за възрастните хора.

Трето: Не знаеш как ще му понесат силните емоции! Няма да се повтарям – малко неща са сравними с летенето, по отношение на емоциите, които то доставя.

Четвърто: Никога не си го правил и нямаш представа дали ще се справиш! Колкото по-добър пилот си, толкова повече ти е ясно това.

Всичко мина перфектно и в този ден баба Тотка беше най-щастливия човек на земята.

DSC03558

След това Емо се осмели да направи нещо още по-смело – качи да вози човек с парализирани крака.

{голяма скоба: цялото ми същество се бунтува срещу определения като „хора в неравностойно положение”, „инвалиди” и т.н. Човекът си беше напълно равностоен, просто не можеше да си ползва краката, както ги ползваме ние с вас. За хората, които не си ползват сърцата няма определение… Както и да е. Извинете за отклонението.}

Та, Емо и летящите му (ни) приятели изобретиха начин за излитане и кацане, така че хора със слаби крака или друга слабост, също да могат да летят – просто взимат крака назаем – вместо да тичат сами, те сядат в сбруята, двама мъже я хващат от двете й страни и тичат вместо тях, докато крилото излети. По същия начин се каца – с перфектна точност „сервираш” пасажера в ръцете на помощниците, които хващат сбруята във въздуха, притичват с нея, докато пилотът стъпи на земята и угаси крилото.

Звучи много простичко, но изобщо не е. Изисква се перфектна концентрация и прецизен синхрон! Прави се трудно, но когато се получи, няма нищо по-зареждащо като усещане и като гледка. От вълнение аз обикновено пищя и подскачам. Този човек  едва изчака да го сложат в количката му и започна да крещи и да обикаля с нея в кръг по поляната, да я вдига назад и на една гума – невероятен! Такова избликващо щастие не бях виждала до тогава.

Не съм питала изрично, но съм сигурна, че за Емо тези емоции значат също толкова много, колкото и за хората, които вози. Защото пасажерът ти и неговите емоции остават част от теб завинаги!

Затова и дойде идеята за кампанията „Лети повече”, затова и тя беше толкова успешна и зарадва толкова много хора.

А момчетата, които я сбъднаха – Емо и летящите ни приятели – са Феноменални!

DSC01875

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 11:38 PM EEST

4 Comments »

November 5th, 2015

The man who dresses up walls …

(версия на български език: ЦЪК!

I can safely say that there are things in this life that I know for sure.

For example, I surely know that the sun always rises, no matter how dark the night has been.

I do know that inspiration comes from small things and that stagnation leads to death.

I do know that the simplest thing is made up of thousands of details that one needs to truly know in order to be brilliant at doing that same simple thing (because being just “good” is usually not enough).

Also, I surely know that creativity and madness are sisters and can not exist without each other 🙂 – one can not be creative, conceptual and resourceful without being at least a little crazy, colorful, tireless and irrepressible 😉

Today I will tell you about (or rather will show you) the creations of a phenomenal, multitalanted (or rather, strangely talanated 😉), gifted person.

A musician by education, phenomenally craftful, bold and quick in both thinking and action. I have never met a more intuitive and resourceful person – Stoyan is able to generate an idea by second, without any effort of will, spirit or body. After two hours spent with him, you’ll be ready to rearrange even the walls of your home and you will be happy with this decision.

At the same time, while working he becomes frighteningly accurate. I am meticulous, capricious, and demanding, yet I’m just at the bottom of the scale of his expectations and far, far below the demands of some of his customers.

Yes, customers. Stoyan is the man I mentioned a few days ago – the one who sews clothes for your walls. Yes, it sounds strange and different, but “dressing up the walls at home,” is the most accurate description of this craft.

Stoyan showed me that leather is suitable for floors, that fabrics are capricious in terms of humidity and heat (!) (during processing, sewing, installing,…), that the closets also love to dress up, that square edges are dull …

Private Residence Greenwich CT (38)

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 2:55 PM EEST

1 Comment »

November 4th, 2015

Човекът, който облича стени…

(for English click here)

Спокойно мога да кажа, че има неща в този живот, които знам със сигурност.

Например, със сигурност знам, че Слънцето винаги изгрява, колкото и тъмна да е била нощта.

Със сигурност знам, че вдъхновението идва от малките неща и че застоят води до гибел.

Със сигурност знам, че и най-простото нещо е съставено от хиляди детайли, които трябва да познаваш, ако искаш да си блестящ в правенето на въпросното просто нещо (защото „добър” обикновено е твърде недостатъчно).

Също така, със сигурност знам, че креативността и лудостта са сестри и една без друга не могат да съществуват 🙂 – не може да бъдеш съзидателен, идеен и изобретателен, без да си поне малко шантав, шарен, неуморим и неудържим 😉

Днес ще ви разкажа (или по-точно ще ви покажа) какво прави един феноменален многостранно (или по-скоро: много странно 😉 ) надарен човек.

По образование е обоист, абсолютист (като слух), който е феноменално сръчен в ръцете, много смел в решенията и бърз в действията. Не съм срещала по-интуитивен и изобретателен  човек – Стоян е в състояние да генерира по идея в секунда, при това без грам усилие на воля, дух или тяло. След два часа, прекарани с него, ще сте готови да пренаредите дори стените на дома си и ще сте щастлив от това си решение.

В същото време, когато започне да работи, е плашещо прецизен. Аз съм педантична, капризна и взискателна, но съм едва в долната част на скалата на неговите възможности и далеееч под нивото на някои от неговите клиенти.

Penthouse Boston (4)

Да, клиенти. Стоян е човекът, когото споменах преди няколко дни – този, който шие дрехи за стените ви. Да, звучи странно и различно, но „обличане на стените вкъщи”, е възможно най-точното описание на този занаят. Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 10:49 PM EEST

4 Comments »

November 1st, 2015

Вдъхновителите

Аз съм щастлив човек и имам късмета да познавам феноменални хора!

Днес, Денят на народните будители, е подходящ ден, да ви разкажа за тези от тях, които ме вдъхновяват!

Те са най-обикновени хора, но крият в себе си НЕОБИКНОВЕНА сила!

Имам приятел, който е незрящ, и който свети като малка звездичка на нощното небе и то толкова силно, че огрява целия свят. Той е едновременно зрял и мъдър за възрастта си и по детски наивен и чист. Той е силно позитивен човек, въпреки, че животът всеки ден го изправя пред препятствия, непознати за нас, зрящите. Но, със сигурност знам, че той вижда неща, които на нас, уж зрящите, ни убягват. Аз взимам от неговите чистота, позитивност и светлина, за да продължавам да се усмихвам всеки ден!

Имам приятелка, болна от рак. Тя говори за рака си така, както вие говорите за косата и маникюра си. Тя ме вдъхновява да гледам на живота откъм простичката му истинска страна и да вярвам, че времето за добро е днес и тук!

Познавам жени, избрани за майки на Ангели, за които всеки ден е дар и които гледат света през очите на борбените си деца. От тях знам, че майчината любов е безкрайна и прави чудеса!

Имам приятел, който е истинско ходещо чудо, защото помага финансово на деца, болни от рак. За тях и семействата им, той е символ на самият Живот. Докато той е наоколо, светът ще бъде с малко по-добър, всеки ден!

Аз съм щастлив човек! Благодаря ви, феноменални хора!

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 12:00 PM EEST

2 Comments »

October 25th, 2015

Пътят към края на света минава през Ада

По пътя към Ада, on the Highway to Hell, можеш да срещнеш истински мъже – силни, устойчиви, упорити, железни!

Мъже, които не знаят точно къде отиват, но знаят накъде и защо са тръгнали.
Мъже, за които не е важно пристигането, а е важно пътуването.
Мъже – железни Железни – със сертификат 😉

Тази публикация първоначално беше замислена като най-обикновен преразказ на разказа за едно обикновено пътуване до края на света и обратно на един обикновен човек с обикновен мотор.
Слушайки разказа му обаче, се оказа, че в тази история няма нито едно обикновено нещо и няма как да остане „просто пътепис”.

Едва ли ще мога да ви преразкажа всичко, защото за голяма част от пътя, снимките говорят повече от думите. Ще се опитам да ви преразкажа основното и най-вече това, което впечатли мен 😉   

Трябваше ми време да осъзная чутото и видяното и да се опитам да разбера кое ме впечатлява повече: дали това, че човекът каза „ще го направя” и го направи (голяма рядкост напоследък, повечето само говорят), или това, че постигнатото от него за мен е дааалееч отвъд физическите ми възможности, или това, че е бил на мястото, на което слиза богът на гръмотевиците, когато иска да посети смъртната си земна любима, или това, че успя да стигне до там с мотор, или може би най-вече това, че привидно е най-обикновен човек, ама толкова обикновен, че чак се казва Петър!

Отдавна ми се въртеше в главата идеята за това пътуване до Nordkapp, но нямах кой знае каква подготовка – четох пътеписи из интернет – къде се спи, къде се кара – та, имах само що-годе някакъв план. Планът, естествено се размести, защото закъснях с тръгването с два дни, а крайният срок си остана същия. Но пък имах малко запас от време, защото веднага след това предстоеше семинара на Чанове, закъдето можех да закъснея малко.

На отиване се очертаваше да карам главно по магистрали. Магистралите принципно са скучни за шофиране, не само за моторджийте, защото са монотонни и притъпяват вниманието. Затова реших да използвам тази монотонност като предизвикам границите си и се опитам да направя един моторджийски сертификат. Сертификатът се издава от Асоциация Iron butt, носи нейното име и има различни категории за постигане – например най-малкият сертификат се дава, ако изминеш 1600 км за 24 часа, а аз реших да направя следващия: 2500 км за 36 часа. Това означава – паля машината в София и гася в Халмщад, Швеция. Така и направих: София – Сърбия – Унгария – Словакия – Чехия – Германия – Дания – Швеция).

the road

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 2:49 AM EEST

4 Comments »

October 22nd, 2015

Феноменалните!

Аз съм щастлив човек и имам късмета да познавам феноменални хора! Някои от тях ме вдъхновяват, други ме изумяват, трети ме впечатляват, на четвърти дълбоко се възхищавам, а пети просто ме радват.

И всички те са обикновени хора и на пръв поглед човек дори не подозира за феноменалната им природа.

Имам за приятел човек, който шие дрехи за стените у дома…

Също човек, който стигна с мотор до края на света…

И друг, който…

Мисля, че е време да започна да ви разказвам за тях и мисля, че те определено заслужават нова категория с името „Феноменалните!“

Очаквайте с нетърпение 🙂

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 11:46 AM EEST

6 Comments »