Skip to main content.
February 15th, 2015

Доброто…

Може би си спомняте, че преди две години, моята дъщеря Валя, провокирана от училищен проект, реши да продаде рисунките си и събраните пари да предостави на семейството на пеперудената Яна, с надеждата, че това ще облекчи поне малко живота й.

Инициативата продължи официално малко повече от два месеца, но на практика Валя продължи да рисува доста след това, за да се „издължи” с рисунки на всички желаещи, защото се оказа, че по няколко човека едновременно поръчваха една и съща рисунка. 🙂

Докато Валя рисуваше, аз й помагах с „говоренето” – писах за Яна в блога, отговарях по мейл на въпроси, свързани с проекта/Яна/болестта, Валя даже даде интервю… Целта беше, освен еднократната финансова помощ към семейството на Яна, да помогнем и за общата информираност за болестта, която, по мое мнение, по онова време беше изключително ниска.

Тогава смятах проекта на Валя за успешен, но с течение на времето установих, че е бил повече от успешен…

Малко след края му, през март 2013, тогавашните ми колеги избраха Яна за своята кампания „Мартеница с кауза” и оплетоха и продадоха стотици мартеници, отново в името на по-добър живот за Яна. Инициативата пък вдъхнови хората с дар слово да напишат за Яна и пеперудените деца. Така отново се постигна търсеният двоен ефект.

Безспорно тези две инициативи, проведени буквално една след друга, ми донесоха много емоции и много удовлетворение.

Всъщност, тогава не ви разказах за проекта, защото на фокус беше Яна, но днес, откривайки, че каузата „пеперудени деца” продължава да вълнува децата от СМГ, ще ви кажа и няколко думи за проекта.

Проектът беше по предметът (не помня името, нещо свързано с „общество…”) на г-жа Надежда Германова и има само две много прости правила: Проектът трябва да бъде в полза на обществото и трябва да е осъществен чрез вашите лични умения! Още тогава се възхищавах на г-жа Германова за начинът, по който напътства и насърчава учениците си, така че да ги накара да мислят и да бъдат добри, полезни и смислени хора. Проектът се отнася за ученици в 12 клас и мисля, че е чудесен старт за „цивилния” им живот.

Днес открих, че този проект продължава и тази година деца от 12 клас в СМГ отново са избрали пеперудените деца за своя кауза. Предполагам, че това е станало с подсказване от г-жа Германова, но знам, че децата накрая сами са избрали. Вярвам обаче, че това е отзвук и от добрата работа, свършена от Валя и няма да крия, че тази приемственост ми носи допълнително удовлетворение и ме изпълва с гордост, граничеща с чиста фукня.

И така, доброто продължава!

Проект #1: “Нека бойните изкуства осветят един детски живот”

От днес до 4 май 2015 г., всяка неделя, сте поканени на благотворителна тренировка по кикбокс.

Повече информация – в сайта, създаден специално за каузата.

 

Проект #2: Пеперудена изложба

Радваме се да ви поканим на нашата „Пеперудена Изложба“!

Тя ще се проведе в Софийска Математическа Гимназия (ул. “Искър” № 61) в периода 16-29.03.2015 г.
и на територията на Сердика Център (бул. „Ситняково“ 48, етаж -1) в периода 30.03-12.04.2015 г.

Нашият екип, състоящ се от ученици в 12 клас от СМГ „Паисий Хилендарски“, организира този проект с цел набиране на средства за малкия Теодор на 9 месеца от Благоевград. Той е болен от булозна епидермолиза (болест по-известна като „пеперудената болест“).
Тази болест НЕ е заразна!
Тя НЕ уврежда интелекта!
Но тя Е болезнена и мъчителна!

На тази изложба ще можете да разгледате фотографии на млади български творци. В изложбата участват Ася Попова, Бела Лилова, Елена Филипова, Радина Софронова и Яна Колева. Подготвените снимки символизират тъгата и надеждата в живота на заболелите от тази болест. Средства за Теодор може да дарите в благотворителната ни кутия, която ще съпътства изложбата.

 

Аз нямам какво повече да добавя, освен че:

Вярвам в доброто, което хората носят в себе си.
Вярвам, че ако правиш нещата от сърце, няма как да се провалиш.
Вярвам, че макар началото да е трудно, веднъж тръгне ли,
доброто се предава от сърце на сърце и повече не спира!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нова надежда at 2:46 AM EEST

No Comments »

December 5th, 2012

Валя рисува за Яна

Да си призная, не знам откъде да започна…

Досега ми беше лесно да качвам рисунки на Валя, ей така за удоволствие, без да има нужда да им слагам дори заглавие, защото те сами говорят за себе си, пък и вие винаги намирате какво да кажете и моите думи бяха излишни. Сега, обаче, трябва да започна аз.

Валя реши да продава рисунките си.

Решението й не е спонтанно. Отне й известно време, за да намери смисъл в това да се раздели с нещо толкова ценно за нея самата. Няма нужда да казвам, че в тези рисунки е вложено много повече от просто „талант и свободно време”.

Винаги, когато е ставало дума за продаване на рисунки, тя ми е казвала, че рисунките имат стойност, но тя не се мери с пари. Трябва да има смисъл! Винаги съм се удивявала и възхищавала на мъдростта, с която децата са способни да гледат на нещата от живота!

Преди известно време, Валя намери Смисълът, заради който да си продаде рисунките.

„Смисълът” се казва Яна и за нея ви разказах преди няколко дни. Бях обещала да ви кажа какво още имам наум и дойде време да спазя обещанието си.

Истината е, че това желание е на Валя! Нашето участие, като нейни родители, е само логистично. Тя запретна ръкави и с малко помощ от приятели и татко си, направи скромен сайт и електронен магазин, от който да е възможно да се продават рисунките. Ели от ДЕБРА пък й помогна да се свърже с майката на Яна.

И така, ето ни тук – не на финала, а в началото на нещо трудно, но много хубаво и смислено.

Всички парички, платени за рисунки, отиват при семейството на Яна, така че да направим живота на детенцето малко по-поносим.

Инициативата няма срок. Валя ще спре, когато се изчерпят рисунките и ако не успява да наваксва със заявките за нови. Но дори и тогава, ние (големите и уж отговорни възрастни) можем да продължим да се грижим за Яна – поне докато държавата осъзнае, че това задължение е нейно и поеме поне част от финансовата грижа за Яна.

Няма да крия, че положението с болестта на Яна е „стандартното” за нашата действителност. За болестта не се говори, или ако нещо се спомене в някой едноминутен репортаж, то е от чиста куртоазия. Но резултати няма. Можете ли да си представите, че в България има лекари, които никога не са чували за тази болест? Това, с повече спор със себе си, мога и да го приема някак. Но това, точната диагноза на болестта на детето ти, поставена от българска болница, да стане готова два месеца след погребението на бебето, родено с ЕБ – това не мога да го приема!

Извинявам се, ако съм разстроила някого, но фактите са си грозни.

Това трябваше да бъде положителна статия, в която да ви разкажа как моето изключително дете е решило да помогне на друго не по-малко изключително дете да живее по-добре.

Затова се връщам обратно на Валя и Яна.

Моля, вижте сайта на Валя и разгледайте магазина.

Ако нещо не е ясно – питайте мен (на мейла на приказката) или Валя – в сайта й има мейл.
Ако си харесате рисунка, можете да пишете на мен или Валя, в случай, че искате да я поръчате директно, а не през магазина.

Ако искате да питате още за болестта и за някакви по-сложни и принципни неща – имам уверението на Ели от ДЕБРА, че ще отговаря на вашите въпроси.

Успех, Яна!

Posted by LeeAnn as Bаля рисува, Мисли и чувства, Нова надежда at 2:33 PM EEST

2 Comments »

September 14th, 2011

Кумбо

Страстта ми към цирка не е тайна, но в последните години досегът ми до цирковото изкуство е будел в мен по-скоро тъга, примесена с възхищение за ентусиазма и усилията, отколкото възхищение към таланта и уменията, примесено с нещо друго, като по детски чиста радост, например. Не, че хората не са били талантливи, в никакъв случай не казвам това. Но излъчването им, че циркът за тях е по-скоро последен избор и надежда за оцеляване, отколкото съзнателен избор от душа на начин на живот е било по-силно от ентусиазма и таланта. За жалост…

Въпреки това, ходех на почти всеки цирк, който се появеше наоколо и търсех моя цирк – този, който ще ме впечатли до сълзи и онемяване. Така и не го намирах – все нещо липсваше…

До преди десетина дни…

Преди десетина дни в Сопот открих моя цирк! Как изглежда ли?

Изглежда вдъхновяващо, възхитително и ентусиазиращо. Съдържа онова, което липсва на останалите – той носи в себе си онази моя частица радост, която ме връща незабавно в детството ми, кара ме да подскачам от радост, да се смея на клоуна и да се ръкопляскам на олюляващия се пират.

Това е моя цирк, а хората в него дори не говорят моя език! А може би най-ценното е, че повечето от тях не говорят български. За истинското общуване, езикът на който говориш, не е от значение. Значение имат излъчването, съзнаването, че си част от цялото и че твоят успех е част от общия. Особено когато репетираш акробатични и жонгльорски номера, нали 😉

Смесицата между актьорите в моя цирк е толкова уникална и неподправена, колкото уникален и различен е всеки един от тях! Като прибавите и прилично количество разнообразни таланти, които притежава всеки от тях, се получава… Кумбоооо!

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура, Нова надежда at 7:57 PM EEST

1 Comment »

May 3rd, 2011

Random Station

Въпреки, че словосъчетанието Random Station навява случайност и разбърканост, в действията на членовете на групата има повече последователност, упоритост и подреденост отколкото сте готови да очаквате от тийнейджъри.

Да, тийнейджъри. Random Station е името на група приятели, които свирят рок.

Лично им се възхищавам за таланта, който притежават и начина, по който го управляват, за усърдието да се събират и репетират, да се развиват и усъвършенстват, въпреки натоварената програма в СМГ. Изумителното в тези деца (дано ми простят, че ги наричам така, но те са съученици на дъщеря ми) е, че за разлика от масата тийнейджъри знаят какво искат и се борят, за да го постигнат.

А това, което най-много искат сега, е да се класират за финала на „Голямото междучасие 3”.

„Голямото междучасие 3” е музикален конкурс за най-добра училищна песен, в който се състезават училищни групи с авторските си песни. Победителите на първия кръг от състезанието се определят от публиката (т.е. от нас 😉 ), а на финала отиват петте групи с най-много слушателски гласове.

На финала ще има концерт, на който D2 и Gravity Co ще изберат най-добрата песен. Голямата награда е „Продуциране  и запис на авторска песен”, което би бил един добър старт за нашите деца.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Интервю, Нова надежда at 10:48 AM EEST

4 Comments »

April 6th, 2011

Дени победи!

С облекчение мога да заявя: Дени победи!

И съвсем съзнателно, ще повторя нещо, което вече съм казвала:

Дени е боец! Дени победи левкемията, като през това време успя да даде няколко ценни урока на дебелите ни глави.

Дени ни научи, че състраданието и съпричастността помагат на лекарствата да лекуват.

Дени ни научи, че малката помощ е голяма, когато е от сърце!

Дени ни научи, че ИМА СМИСЪЛ!

Дени ни даде Нова надежда. Показа ни, че за да бъдем наистина хора, ни трябва съъъввсеееммм мъничко!

Възхищавам се на самообладанието и смелостта на Люба (мама на Дени)!

Възхищавам се на енергията на Дени!

Сега, когато вече официално е обявено: „Край на лекарствата”! всякакви думи са излишни. Това, което трябваше да бъде казано – беше.

По-важното е обаче, че това, което трябваше да бъде направено – БЕШЕ!

От хората, не от държавата.

От непознати, които повярваха, че има смисъл и помогнаха навреме.

Дени, расти все такава – силна, непокорна, непоколебима и неотразима!

Благодарим ти за житейските уроци, но пожелавам ти – никога повече не го прави!

В следващите редове следва историята, споделена от Люба!

Четете и помнете: Важно е да бъдем хора! И е лесно!


Деница vs ALL

20.03.2009 Дени – ALL   0:1 Ами, сега?

27.04.2009 Дени – ALL   1:0 Галактическата победа

09. 2009  Дени – ALL   1:0   “Превъзходен костен мозък!” – каза др. Спасова

12.2009 Дени – ALL    1:0   странна работа, ‘ма хубава

2010 Дени – ALL    1:0   просто усмивкаи кошмари

20.03.2011  Дени – ALL   1:0

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нова надежда at 6:49 PM EEST

6 Comments »

March 25th, 2011

Камен в прегръдката на Хималаите

Започвах предисловието към тази история повече от пет пъти и все го изтривах. Историята е толкова силна, толкова впечатляваща, толкова човешка, че каквото и да напиша, ще е слабо и безизразно. Затова – няма да пиша. След миг ще ви оставя насаме с историята на Камен.

Защо тази история получава място в „Нова надежда”?

Защото това е история за силата на духа, за безкрайните възможности на човешките същества в борбата им за живот.

Това е история за силата на съпричастността и приятелството. За силата на енергията, която мислите ни изпращат в такива моменти.

Това е история, която показва, че когато всеки помогне, макар и със съвсем малко, то нещата завършват благополучно.

Възхищавам се на самообладанието на Камен, на трезвата му преценка, на стабилната му психика и на … още сто неща…

Приятно четене!  

Всички права върху снимките и текста са запазени за автора.
Никаква част от текста и/или снимките не може да бъде копирана,
размножавана, публикувана и/или разпространявана без неговото писмено съгласие!

Ако не знаете как да се свържете с автора,
пишете ми на мейла на приказката, аз ще ви съдействам.


 В прегръдката на Хималаите

 27.02.2011

Прекрасен ден. Базата на облаците от сутринта обещава да бъде висока. Стоя пред склада на „Паранова параглайдинг“, чакайки джипа с пасажерите. Натоварваме крилата и потегляме към Сарангот. На старта не се налагаше да изчакваме да „тръгнат“ условията, а веднага излитаме. Прекрасни условия във въздуха. Пасажерите са доволни от полета. На някои естествено им е прилошало, но това си е нещо нормално за нашата работа.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Нова надежда at 10:10 AM EEST

1 Comment »

March 23rd, 2011

Нова надежда

Кое ни прави по-добри хора? Нашето собствено нещастие? Или чуждото?
Може би чуждото, но само това, към което сме съпричастни по лични причини… Лошо ли е?

Станахме ли по-суеверни? Или по-праведни? По-вярващи? Разбрахме ли, че с помощ към нуждаещите се можем да откупим собственото си крехко щастие и спокойствие?

Защо започнахме да си помагаме? За да спим спокойно? Или за да можем да кажем „аз съм добър човек и на мен това няма да ми се случи”?

Или защото разбрахме, че ако ние не си помогнем, няма кой друг да ни помогне…

Станахме ли по-благородни и състрадателни? Или правим всичко заради „общественото мнение”?

… имам още десетки въпроси като тези в главата си…

Имам и отговори. Разбира се.

Ако поискам вашите отговори на горните въпроси на прима-виста, какви ще бъдат те? Искам ги. Моля.

Знам, че ви звуча абстрактно. Нарочно е.

Сигурна съм, че четейки въпросите, част от вас не остават равнодушни. Вероятно този трепет е проявление на новото, по-доброто, което носим в себе си напоследък.

Да, носим. Напоследък сме станали много по-добри хора. Не всички. Част от нас. Малка част. Но достатъчна, за да спасява човешки животи и да държи надеждата наблизо.

Знам, че ви звуча крайно. Нарочно е.

Въпреки, че помощта обикновено е облечена в пари и „винаги става дума за пари”, тук не става дума просто за пари. Става дума за пари, дадени от сърце и душа. Малко пари. Твърде малко. Споделени с много искреност, отзивчивост и състрадание.

Като стигнем до парите и магията изчезва, нали?

Не. Парите са добър измерител.

И да. Не става дума за пари.

Знам, че ви звуча объркващо. Нарочно е.

Всяко начало е абстрактно, крайно, понякога объркващо…

Това е началото на една нова рубрика в блога, която съм кръстила „Нова надежда”. Вътре ще събирам разкази за добрината на хората. И силата. И смелостта. И упоритостта. И усърдието… Разкази, в които ще откривате отговорите на горните въпроси.

За начало съм ви приготвила две впечатляващи истории за силата на човешкия дух, за магията на любовта и състраданието. Две истории за оцеляването. Две истории, които са показателни с това, че когато хората искат – могат! Ама трябва да искат! От душа!

Posted by LeeAnn as Нова надежда at 4:54 PM EEST

3 Comments »

January 26th, 2011

Нова звезда

Колко е нужно на човек, за да е щастлив? Малко? Много? Зависи от човека…

Какво е нужно, за да се промени коренно един човешки живот? Малко? Много? Зависи от живота…

При всички линии на разсъждение обаче, за да промениш ТИ нечий живот към добро са нужни усилия. Много усилия. И постоянство, и желание. И подкрепа от приятели…

Днес изгря една нова звезда, един живот започна отново! И аз като известна фея-орисница, няма как да задържа пожеланията в себе си:

Мила моя малка звездичке, нека животът ти бъде песен – птиците да те следват, гласчето ти да люлее клонките,  а те да отварят пътища пред теб – прави или криви, но верни и истински!

Мила моя малка звездичке, нека животът ти бъде приказка – достатъчно вълшебен и достатъчно истински! Очите ти да топлят, а усмивката ти да прогонва тъгата от любимите хора!

Мила моя малка звездичке, нека животът ти бъде като река – пълен и чист! Дълбок, спокоен и силен!

Мила моя малка звездичке, нека животът ти бъде като огъня – топлещ и завладяващ! Достатъчно буен и достатъчно горещ!  

Мила моя малка звездичке, бъди добре дошла!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нова надежда at 2:51 PM EEST

2 Comments »

December 19th, 2010

Защо съм SOS семеен спонсор?

Преди две години, след покана (която считам за почитна) да участвам в „Приказка без край”  за децата от SOS Детски селища България, взех решение да стана SOS семеен спонсор за неопределено време напред.

През тези две години редовно получавам новини от SOS Детски селища България, за това как растат децата, как се развива средата, къде отиват парите ми…

През тези две години разни хора редовно ми задават въпроси: „Защо продължаваш да го правиш?”, „Защо си мислиш, че твоите 10 лв./месец са от значение?”, „Пак ли ще висиш на опашка в банката – ти за електронно банкиране не си ли чувала?” и т.н. въпроси, част от които директно ми застават на гърлото и ми правят топка в стомаха.

В началото се впусках да обяснявам, че за тези деца наистина има смисъл, че те не са безразлични към моите 10 лв., че го правя, защото се възхищавам на хората, които отглеждат тези деца и искам да ги подкрепя, че за 10 мин. всеки е способен да похарчи безсмислено много повече от 10 лв. …

Почти никой от задалите подобни въпроси не може да разбере такъв отговор. Затова започнах да давам друг отговор, който привлича повече вниманието и предизвиква поне кратко замисляне. И който също е много верен.

Правя го за себе си! При това по най-примитивния възможен начин – внасям парите „на каса”. Всеки месец около 10то число отивам в банката, педантично попълвам платежно за 10 лв. и се нареждам на опашка, която обикновено трае около 10 мин. Чувала съм за електронно банкиране и понякога го ползвам и за тази цел, но все пак предпочитам да стоя 10 мин. на опашката!

10 мин./месец за размисъл, насаме със себе си и проблемите си, 10 мин. за прочистване, 10 мин., в които да погледнеш света от друга страна…

10 мин./месец, в които имаш възможност да се огледаш и да видиш, че повечето от проблемите ти са незначителни и че каузите, които заслужават енергията ти днес, се броят на пръстите на едната ти ръка.

10 мин./месец е цена, която продължавам да плащам, за да мога да кажа на мен си „аз съм запазила шепа човещинка в душата си и има едни деца, които го оценяват, без дори да знаят името ми!” Не е ли фантастично!!!

Затова съм семеен спонсор! Емоционално и лично!

Да, правя го за себе си!

И, да, егоист съм (като всички останали) и усещането за полезност и значимост ме изпълва с топлина и ме въодушевява!

Струва си да направиш нещо за себе си!

Нали уж, за да променим света, трябвало да започнем от себе си…

Ти решаваш!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нова надежда at 6:00 AM EEST

6 Comments »

December 9th, 2008

Какво е да си родител?

Да си родител е отговорност и предизвикателство и едва ли има много хора, които да оспорят този факт.

Някои хора стават родители внезапно, преди да са се осъзнали, че го искат и се учат на това ново поведение „в движение”.

Други пък искат да станат родители, но се оказва, че не са си представяли родителството точно така, а именно – едно парченце месенце да те командва денонощно.

Трети са доволни от това, което се случва, защото е близо до очакванията им.

Четвърти не искат да стават родители, но като станат, толкова им харесва, че чак се пристрастяват и искат още.

Пети пък категорично отказват да създадат семейство. Живеят си на „семейни начала”, заблуждавайки себе си, че относително постоянния партньор и приблизително сериозната връзка значи „семейство”. (разбира се, има изключения).

Шести пък, освен че стават родители внезапно, не го и искат и се чудят „какво да правят”. Резултатите обикновено са близки до фаталните за детето.

За мен, към тази група спадат хората, които захвърлят децата си на грижите на някой друг. Този „някой друг” пък обикновено се оказва държавата, която е безпомощна да се справи с каквато и да е отговорност, особено в частта с децата. Държавата създава „домове” (разбирай изоставени, безинтересни за реститутите и инвеститорите, сгради), пълни ги с деца, на които веднага лепва етикета „в неравностойно положение” и чака да дойде Коледа, за да ни напомни през всички възможни медийни канали какви зверове сме ние, тия, дето имаме собствен дом, деца, работа и топла супа…

Винаги когато наближи Коледа и започнат „рекламите”, подивявам от безпомощност, защото не вярвам, че това, което отделям от семейството си, за да изпратя на посочените сметки, отива там, където аз смятам, че го изпращам.

Всеки човек, не само когато е дете, има нужда от целогодишна грижа и внимание. Все едно да ми предложите съпруг и приятели само по Коледа, като награда за това, че още съм жива и дишам! Обичам Коледа, но не обичам коледното спекулиране с човешките емоции.

Ако ще се грижиш за дете – прави го целогодишно. Не, няма нужда да осиновяваш дете. Дори да е по силите ти да отгледаш (още едно) дете, държавата е създала необходимите спънки, това да не може да се случи.

За щастие, има и още един вид родители. За тях научих подробности скоро, благодарение на една покана от Калина.

Тези родители са от един много много особен вид: Те са SOS майки!

Това са жени, които „работят” като майки в SOS детски селища и отглеждат семейство от 10-13 деца на възраст до около 14 години! Това са жени, преминали през специално обучение, издържали съответните изпити и отказали се от собствен съпруг и деца, за да „работят” като SOS майки.

Аз съм майка. Знам какво означава да отглеждаш собствените си деца, тези, които носят твоите гени и в тях са кодирани част от твоите недостатъци и добродетели. Знам какво означава във всяка секунда да си на разположение, да си „в час” с всички тревоги, вълнения и мечти на децата си, знам каква е отговорността при възпитанието им, ако искаш от тях да пораснат Хора. Знам. И това ме изпълва с още по-голямо възхищение и уважение към тези SOS майки! Поклон!

След като Калина ме удостои с честта и ме покани да участвам в написването на „Приказка без край” за децата от SOS Детски селища България, се поинтересувах какви са другите възможности да се помогне на тези деца.

Приказката си е приказка, но сиренето е с пари (ако си позволя да перефразирам). И тогава открих нещо, което наистина ми допадна: възможността да се помага целогодишно и увереността, че парите отиват точно там, където си ги изпратил, бликаща от щастливите детски очи.

Ако искате да разберете как да сте полезни целогодишно, заповядайте тук: http://www.sosbg.org/

Много от хората, с които говорих, ме апострофираха по следния начин: „тези деца изглеждат добре и нямат нужда от нашата помощ. По-добре да ги дадем на някое помощно училище…”. Вероятно и вие си мислите така. Да, но тези деца изглеждат добре, именно благодарение на нашата помощ и отчасти на това, че SOS селищата в България не са държавни. Защото всички знаем как изглеждат държавните „домове” – по-зле от мечешки резерват!

Разбира се, аз оставям преценката на всеки един от вас.

Аз избрах: Ще бъда SOS семеен спонсор, за неограничено време напред.

Весели празници!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нова надежда at 10:15 AM EEST

11 Comments »