Skip to main content.
January 9th, 2016

Терзанията на Л.

Отново бяха празници и противно на общата нагласа, Л. не харесваше тези периоди. За него това означаваше огромно, непосилно напрежение.  От години той бе свързан с П. във всички възможни смисли и всеки път историята се повтаряше. Коледа минаваше, после Нова година, Ивановден идваше неусетно и докато П. се забавляваше, Л. се напрягаше все повече и повече. Единствените мигове на спокойствие, Л. споделяше със съ-обитателите си, но те не можеха да го разберат, защото за тях празниците бяха време за почивка. Чудеха му се на мрънкането и оплакванията. Липсата на разбиране, не правеше живота на Л. по-лек. Той се чувстваше напрегнат, изтерзан и вехт. Мислеше си колко му е писнало всичко и обмисляше да скъса с П. Във всички възможни смисли. Заплаши го, че ако изяде още само един фъстък – къса и си тръгва. П. не чу и изяде не един фъстък, а цяла шепа, парче баклава, 3 ореховки, торта с лешници и 2 парчета баница, в търсене на късмети. Чашата преля… Ластикът на празничния Панталон се скъса, но той не разбра.

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 5:40 PM EET

No Comments »

August 21st, 2012

Майсторът на лули

Толкова отдавна беше започнал да се занимава с това, че вече сам не си спомняше защо и как. Докато усети, нещата се бяха случили – завърши художествената гимназия, после и висшето, попътува по света малко, върна се и накрая една сутрин се събуди с прошарена коса, очила и работилничка 3х3 на кьоше в малък град. Работилничката беше тесничка и закътана и по нищо не личеше, че там работи единственият майстор на лули в България.

Е, из занаята се срещаха още 1-2 двама, които кой от любопитство, кой за запълване на свободното време, се бяха захванали с луларство, но едва ли някой се заблуждаваше, че надпис на стената ги прави майстори. Майсторлъкът не е нещо дето можеш да го прочетеш на стената. Но пък можеш да го прочетеш в очите на майстора – начинът, по който гледа дървото и по който избира от кое дърво каква лула да се роди…

А лулите буквално се раждаха в ръцете му…

Трябваше първо да набави вярното дърво – бриарът трябваше да е правилно изварен и добре изсушен – то от всяко дърво свирка не става, па камо ли лула!

Сетне трябваше да избере в какви посоки да обработва дървото, за да се получат хем исканите шарки, хем да се запази духа и хармонията на дървото…

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки, Реалността at 8:15 PM EET

6 Comments »

March 15th, 2010

Пауновата щерка

Измъкна се Паун тихо от леглото и излезе навън, в двора. Животът наоколо точно се разбуждаше. Слънцето отдавна бе подало главица иззад хълма и просветваше през листата на дърветата, а чардакът оставаше в сянка.

Паун седна на слънчице и извади лулата. Отвори кутийката с тютюна и лек омайващ аромат се разнесе наоколо. Натъпка бавно лулата, запали я, дръпна веднъж и блажено се отпусна в стола. Вдигна очи, сякаш да проследи облачето ароматен дим и се загледа в чардака.

Ах, този чардак. Сякаш беше вчера като дойде да го стегне и освежи, та да го ползва за повод да поиска ръката на Елена – да покаже, че и беден да е, добър е и сръчен и ще съумее да се грижи за нея. Неговата хубава Елена – помисли си за нея и усмивка фино набръчка крайчеца на очите му. Пусна ново облаче ароматен дим и се загледа в него така, сякаш спомените му бяха изрисувани там…

Когато взе Елена за жена, направи скромна сватба – толкова му стигаха възможностите. Но и тя повече не искаше. Пренесоха се в бащината й къща. Брат й вече беше хванал гората и нито се видя повече, нито някой нещо чу за него, само слухове, на които Елена ухо не даваше…

Паун на драго сърце се съгласи да се премести. Хем бащината му къща беше малка и имаше нужда от подробен ремонт – покривът течеше, дворът не беше изравнен – как да тичат децата там, хем да не дели Елена от майка й, че откакто бай Васил почина, кака Станка трудно оставаше сама. Пък и за децата да помага…

Мда… децата. Паун мечтаеше за цял отбор юнаци, с които денем да играе и да ги учи на занаят, а вечер край огъня да им разказва истории за чест и комити…

Димът от лулата продължаваше да се издига на ефирни споменчета нагоре…

Усмихна се.

Спомни си деня, в който Елена му каза, че ще става баща. Цялата гореше от вълнение и притеснение. Той се развълнува, както в деня, в който кака Станка му каза, че му дава Елена за жена. Не стъпваше по земята тогава, не стъпваше и сега. Представи си как прегръща сина си… Искаше да има много синове… Четирима… Поне.

Странно нещо е животът, помисли си Паун и дръпна блажено от лулата. Елена беше толкова фина и изящна, че едва понесе бременността. Раждането се оказа още по-трудно и беше цяло чудо, че тя и момиченцето оцеляха. Докато Елена лежеше с треска след раждането и нямаше сили да отвори очи, Паун седеше да нея, бършеше челото й, държеше ръката й и й говореше. Чакаше Елена да го погледне, за да й каже как иска да нарекат дъщеря си.

Нарекоха я Богдана – дадена от Бога.

То така си и беше, помисли си Паун и отново се усмихна.

В този момент от къщата излезе Елена, с джезве кафе в ръце. Пристъпи бавно и приседна тихичко до Паун, сякаш да не прекъсва блаженството му. Загледа се в кълбетата дим и спомените дойдоха и при нея.

Вчера беше като дойде Паун да я иска за жена – нямаше нищо тогава, освен добрината си, а сега е най-уважаваният занаятчия в село. Оправи чардаците на бащината й къща, премести се да живее при нея и майка й (бог да я прости кака Станка), а когато се роди Богдана, седеше до леглото й и благодареше на Бог, че не е прибрал жена му. Повече деца не поиска. Казваше „Две съкровища ми стигат, аз съм скромен човек” и я прегръщаше силно. А на Богдана все припяваше „Богдано, Богдано, момиче засмяно”.

Занаятът му идваше отръки, потръгна му, стегна и баш бащината си къща и сега зестра за Богдана я даваше…

Ехх, помисли си Елена, с любов и усмивка, живота леко минава…

Вчера беше като дойде да я иска за жена, а сега на вратата сватове тропат…

Усмихна се Елена, стана и отиде да събуди Богдана да се приготвя.

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 6:00 AM EET

9 Comments »

October 27th, 2007

Паунова невеста

–  Адаш, хайде, ставай адаш…

Паун се събуди сащисан от виковете, които изпълваха стаята. Изсули се от кревата яваш-яваш, омота се в чаршафа, та чак дюшека повлече, та да стигне бързо до прозореца и да надигне кепенците, за да види кой зорлем вдига джангър по това време.

Тупурдията идеше от джамбазите, при които чиракуваше. Те бяха тръгнали към пазара да продават добитъка, та барем келепир някакъв да видят и го викаха с тях. Ама той не искаше да отиде – аджамия още беше и не искаше в целия калабалък кеф да прави на цяло село, сеира да му гледат и за будала да го вземат, че то човек за резил лесно става.

Туй им рече на тях, но истината беше друга.  

Паун зевзек малко си падаше, та с всеки приказка си имаше, и тъй от дума на дума, без изобщо да се назландисва беше обещал на Елена чардаците да оправи, че чалъма им знаеше. Отиде на чешмата, изми си суратя, избръсна се и бавно се изтри в пешкира. Премени се в новото манте, напълни в една бохча такъмите и тръгна окомуш из чаршията, като баш майстор пристъпяше.  

Вчера Елена му беше пратила по брат си хабер, че днес трябва да свърши работата. Брат й беше баш келеша на махалата дето все в тайфа с пишлемета като него се носеше и нищо у дома не попипваше. Паун не го харесваше, ама отиваше заради Елена – хатъра й да не троши – че тя като кадем му беше – зърнеше ли усмивката й сутрин, през целия ден му вървеше.

Вървеше Паун, не бързаше, време много имаше, с комшиите лаф правеше и после на ум им се чудеше що за чешити бяха всички до един и как все намираха за нещо да се кахърят – на един жена му манджата бастисала, друг от борчове още не можел да даврандиса, на трети жена му шекер в кафето не слагала…

Пеньо пък на магарето си люта чорба дал, па то като пощръкляло, да го озапти не могъл – прескочило дувара и хукнало из село, шашардисало навалицата, на един дюкан джамците строшило, на други двама алъш-вериша съсипало, та чак пред конака едно заптие го запряло и за малко и Пеньо в зандана да натири, барабар с магарето, ама размислил – файда да го затваря няма и го изпроводил да си ходи.

Кака Пенка пък с нейния калпазанин Деньо дерт още по-голям имаше – 30-та година вече ерген ходел, мома от село не поглеждал, все им се назландисвал: табиетите му не знаели, авджия щял да става, с авери по сокаци и по баири искал да ходи, та като си надвиел над масрафа, тогава щял да кандиса и мома да си търси, да има кой тулумби да му върти.

Паун беше добър човек, не много богат, но добър. Майка му, лека й пръст, все това му повтаряше: „Няма да прокопсаш с тая добрина, сине!”, но той пари не искаше – все обясняваше, че добрина и за сто крини злато не можеш да купиш. Баща му така го беше научил – добрината е най-безценното съкровище на света.

Вървеше по калдаръма и си мислеше за Елена. Сепваше се на моменти и се усмихваше… Улавяше се, че мечтае… И пак се усмихваше. Всеки път, като се сетеше за нея се усмихваше. Беше влюбен в Елена още от дете, когато тичаха по поляните и си правеха колибки в купите сено…

Все не се осмеляваше да й го каже. Първо искаше да изучи занаят. После втори… После пък баща й почина и тя от мъка не се показваше от къщи. После пък майка й се разболя… Все имаше по нещо. Но днес. Днес! Днес беше развълнуван, но твърдо решен, като оправи чардаците да поиска ръката й. Знаеше, че Елена няма да му откаже – беше виждал искрицата в очите й. Пък и защо иначе ще го моли за разни неща, ако не, за да е покрай нея?!

Спомни си как преди време калайдиса едни тави, ама толкова нескопосано, че майка й после три дни опява и нарежда. Ама нейсе. За Елена и повече щеше да изтърпи.
Вървеше по калдъръмените улици и се чудеше как точно да го рече това най-силно желание, че да хване декиш пред майка й. Много време се чуди дали хабер да изпроводи, но се отказа – всички така правеха. Ама им даваха обикновени булки, а неговата Елена не беше обикновена… еееххх, пак се размечта.  

Така, с усмивка на уста, неусетно прекоси цялото село. Стигна до дома на Елена и надникна зад дуварите. Елена го чакаше. Точно слагаше джезвето с кафето на печката, беше премела двора, орязала чемшира, а навсякъде ухаеше на индрише… И пенджерите бяха широко отворени – за пръв път след смъртта на баща й. Сякаш празник имаше у дома.

Ех, че шетърна булка, помисли си Паун, ама аз ще си я гледам като писано яйце, няма да й давам да се уморява, да има сили с челядта да тича и да се смее…

Паун не беше мързелив и не чакаше да го подканят. Поздрави учтиво Елена и майка й и се захвана за работа. Баща му беше най-добрият майстор на чардаци в село – правеше ги по свой тертип, така че който ги видеше, веднага ги познаваше.

Кака Станка, Еленината майка, го поздрави и го покани да остане за обяд, па влезе в къщата да довърши гювеча с бамя. Защо ли готвеше любимата му гозба? Кой знае…
Елена остана по двора, чистеше сливи за рачел, и го поглеждаше тайничко, докато работи. Усмихваше се като си мислеше, че Паун не я гледа.

Ах, тази усмивка, тази усмивка. За нея Паун мило и драго даваше – като се усмихнеше Елена, сякаш елите песен запяваха. Работеше, а акъла му беше все в гювеча. Не беше гладен, но се чудеше. За да го гощават с вкусни манджи, трябваше да има някаква причина.

Като свърши с чардака, тъкмо беше дошло време за обяд. Седнаха под новия чардак, похапнаха. И с баклавички за десерт го нагостиха. И чак тогава кака Станка приказката подхвана. И добре че я подхвана, че на Паун сърцето вече в петите му беше слезнало и се чудеше от къде да го извърти и за Елена дума да отвори. 

–  Пауне, да те помоля да погледнеш Елениния чекрък, че нещо чарковете му потропват, рече кака Станка, че Елена да може чеиза да си довърши…

–  Како Станке, аз твойта Елена и без чеиз я взимам – рече Паун и сам се учуди на смелостта си. Знаеш, отдавна съм я харесал за жена, ама исках първо занаят да взема, да мога дом да спретна за нея – голям и просторен, какъвто баш й прилича.

–  Знам, знам, Пауне, за невеста Елена ще ти дам, щото си добър човек и знам като писано яйце ще я гледаш, ама нека преди това чеиза довърши. Че така, без чеиз не бива…

Кака Станка продължаваше да говори, Елена се усмихваше по нейния си неповторим лъчезарен начин, а Паун не знаеше къде е земята… Нито виждаше, нито чуваше от вълнение…

Успя някакси да запази самообладание, да оправи чекръка и да си вземе довиждане. И тръгна към дома си, ама по земята не стъпваше… Комшиите го поздравяваха, но той не ги виждаше. Разминаваше се с хората по тесните улички, а те се споглеждаха и си шушукаха – най-сетне Паун се е престрашил. Най-сетне софра за сватбата ще стяга!

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 8:49 PM EET

13 Comments »

June 1st, 2007

Жожо и дъжда

Няма да повярвате какво ми се случи! Или по-точно кого срещнах!
Срещнах онзи странник, който ми разказваше за Жожо веднъж, нали си спомняте?
Ходеше си по улицата като най-обикновен човек. Познах го и се усмихнах. Лекичко. По-скоро на себе си. Боях се да го поздравя, да не би отново да ме обърка с Жожо. Той ме зърна, на часа дойде при мен и продължи разказа си там, където го беше спрял, сякаш никога не ни бяха прекъсвали.

– Знаеш ли, Жожо – рече ми – ти, освен че си истинска виелица, по характер много ми приличаш на облаче. И си също толкова предвидима като тях… Искам да кажа, почти никак.

И се усмихна доволно, сякаш това потвърждаваше, че съм Жожо и че съм облаче, виелица и каквото там си беше наумил.

– Ама аз не съм Жожо… опитах се да възразя, но без особен успех…

– Да, да, разбира се – рече и продължи без изобщо да ме чува – ти наистина много ми приличаш на облаче. Зимата, когато няма слънчице навън и теб никаква те няма. Сякаш, ако не грее слънце да те топли и гали и ти не съществуваш. Ставаш почти прозрачна, знаеш ли. Много тъжно изглеждаш и всяка зима се тревожа за теб, мдааа…

Направи замислена пауза. Не посмях да го прекъсна повече. Като си е наумил, че съм Жожо и това си е. Защо да му троша хатъра? Сигурно има нужда да поговори с някого, какво пречи да съм аз? Замълчах си. Той ме погледна многозначително, все едно ми каза с поглед “Ти си Жожо, знаех си” и продължи:

– Да ти разкажа за облачетата, искаш ли?

Кимнах.

– За да има облачета, от онези хубавите и пухкавите, трябва да има слънчице. Когато усмихнатото слънце нагрее земята и тя изпусне топъл въздух, сякаш за да си отдъхне от жегата, там горе в синьото небе, на самия ръб с хладния въздух се образува малко бяло пухкаво облаче. От онези, дето в тях са влюбени всички мечтатели на земята. След това, слънчицето продължава да грее и да праща топъл въздух на облачето и то става все по-пухкаво и все по-голямо, все по-бяло и все по-рошаво. Но си събира топлината, която му праща земята и там, горе в студеното, тя се превръща във водни капчици. Нещо като голям резервоар, пълен с чисти бистри момински сълзи. … Да де, Жожо е момиче… Не, вече не е малко дете, вече е момиче…

Така ме погледна, че не посмях да се обадя повече… Странникът продължи:

– Да, ама колкото по-силно грее слънчицето, толкова повече топлина изпраща земята нагоре към облачето. Е, това е чудесно, разбира се. Ама какво става, ако нещо разтревожи, смути или разсърди облачето? Да не си наблизо. То става едно такова сиво и тежко и така се наежва, че сякаш започва да расте, да се надига и издига, расте все повече и повече, докато накрая се превръща в дъждоносен облак. Също като теб, Жожо, също като теб, когато решиш да се цупиш. Нали усещаш как въздухът се надига в гърдите ти, избутва ядосаното и тъгата навън, но заедно с тях и няколко сълзи. Е, понякога не само няколко…
И тогава идва най-страшното: дъждът. Облачето залива земята с дъжд – внезапен и силен. Пороен, но кратък. Разбира се, че кратък. О, на Жожо бързо й минава…

– Ама нали за облачета ми разказвахте…

– Е, за облаче, за Жожо, каква е разликата. Нали ти казвам, съвсем еднакви са по характер. И Жожо така прави – както се усмихва, както всичко си й е наред, само някакъв лек ветрец да духне или нещо да я разсърди и като се намуси, като се нацупи и докато се усетиш и е заплакала. Но бързо й минава. Както виждаш сълзички в очичките й, така започва да се усмихва и за нула време пак се е засмяла и няма и следа от дъждоносните облаци и дъжда. Нали ти казвам – Жожо си е истинско облаче… Е, свиква се, разбира се, че се свиква. Та има ли някой дето да не е свикнал с летния дъжд?… Няма, разбира се…

– Не разбирам…

– Някой път ще ти обясня, но сега трябва да вървя…

Преди да изрека и дума, странният ми събеседник изчезна там, откъдето се бе появил – от никъде – сякаш вятърът го грабна и го отнесе… Останах замислена и дълго гледах след него. Търсех следа по небето, в облаците, сянка по земята… не… нямаше…

Останах да се питам възможно ли е да сбъркаш някого два пъти по един и същи начин?

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 12:13 AM EET

8 Comments »

February 3rd, 2007

Жожо-виелицата

Стоях си кротко един ден и си чаках нещо. Ден като ден, чакането и то най-обикновено, поне в началото, докато към чакащите не се присъедини една странна личност, която каза, че й напомням някого…
– Кого? – попитах, хем учудена, хем леко притеснена…
– Жожо-виелицата! – отговори странната личност – Познаваш ли Жожо-виелицата?
– Ммне, разкажи ми за него, моля.
– За него ли? Жожо е МОМИЧЕ! Нали ти казах, напомняш ми на нея…
– Разкажи! – помолих аз, дваж по-заинтригувана, и странната личност започна да разказва…

***
Жожо, както вече ти казах, е момиче. На пръв поглед най-обикновено, но погледнеш ли я втори път, започваш да се питаш какво се върти в главата й… Хм, главата й… Май от там тръгва този прякор “виелицата”… Да видиш косата й само! Никакъв порядък. Сякаш всеки косъм е решил да изтъкне себе си и да се покаже най-отгоре и най-отпред. Рошко безподобен! А сутрин…, о-о-о сутрин, когато Жожо стане от сън, можеш да разбереш всичко, което е сънувала през нощта – само с един поглед в косата й… Можеш да разбереш дали е било вълнуващо или страшно, или е било най-обикновено пътешествие със Сънчо за ръка.
Само … не бива да се доближаваш до Жожо сутрин. Трябва някак, преструвайки се на невидим, да прибереш всички опасни предмети /не, не говоря за ножове – кутията с маргарин и бурканът с мед също са опасни, защото с тях се правят идеалните бели!/ и да й дадеш да си изпие млякото. … Е, разбира се, че с какао, питат ли се такива неща?! Даваш й мляко с КАКАО и чакаш… ДА, и да не е горещо! … Лека-полека, очичките й започват да се събуждат и игривото пламъче прогонва съня… и ти продължаваш да разбираш защо я наричат Жожо-виелицата…

В очите й пише всичко… По всяко време можеш да прочетеш дали е доволна, радостна, щастлива, или точно обратното… Да ти кажа честно, не харесвам Жожо, когато е тъжна. Прилича на увяхнало цвете… Но пък и също толкова малко й е нужно, за да се съживи отново. … Вода ли? Каква вода?! Жожо е момиче, не растение. …. Да, на растенията им трябва вода, но на хората е достатъчна една приятелска прегръдка, добра дума в подходящия момент или просто едно дружелюбно намигване с напомнянето “хееййй, усмихни се!”

А бузите… Сигурно заради бузите й са я нарекли Жожо-виелицата… С тях всичко е наред, докато не се ядоса или притесни. Тогава стават червени като божури и като че ли огън пламти в тях, а косата й щръква още по-непокорно на всички страни. Трудно се разбира дали е ядосана или само притеснена, но пък бързо й минава, някак от само себе си.


През по-голямата част от времето Жожо-виелицата е в прекрасно настроение… Хм, сигурно затова я наричат така… Не се спира изобщо… Сякаш има пожар в главата й. Непрекъснато е заета с нещо, все пита, все обяснява, жестикулира, ходи нагоре-надолу и напред-назад, бърза, не спира, не сяда, не млъква… И все нещо не е разбрала и пак пита. … А, не, не, не е досадна, чаровна е всъщност, защото искрено сияе когато научи, види или пипне нещо ново.

Много обича новите преживявания. Спомням си, когато й разрешиха да кара мотор… За миг се превърна в истинско момче. Искаше всичко да разбере и навсякъде да пипне. Качи се и потегли, като същинска виелица, с широка усмивка и много газ. … Какво стана ли? Е, как какво? Не се ли досещаш… Моторът отказа да се подчини и да поеме всичкия този бензин, който Жожо се опитваше да му даде да изпие наведнъж и угасна. Гледах Жожо отдалеч как си седи на него и нещо му говори и се чудех дали да се приближа, защото ако е сърдита, по-добре да не си наблизо… Ама се приближих, какво да я правя… А тя беше усмихната до уши и въпреки, че моторът беше спрял цялата сияеше… Виелица… знаеш ли я какво й е в главата…


– Хайде, кой е наред?
– Аз? … Аз! Ама ние тук си говорим…
– Хайде, минавай, друг път ще ти разкажа пак за Жожо-виелицата…

Не срещнах повече странната личност, но не спрях да се питам по какво ли приличам точно пък аз на Жожо-виелицата?!

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 9:13 PM EET

8 Comments »

September 15th, 2006

Огненият залез

В този ден Слънцето не искаше да залезе…
Заинати се и отказа! И друг път съм ви разказвала колко своенравен е баща ми, но този път, по едно време, съвсем вече не вярвах, че ще успеем да излезем на глава с него и да го накараме да се оттегли…

Освен, че е своенравен, той е и доста кокетен! Слънцето много добре знае, че дори и най-лошите и безчувствени хора се радват на цветовете, които разлива по небето, когато се приготвя за сън /… макар и това да не е точно сън…/
И той, също като всички природни творения, всяка земна вечер, преди да се оттегли от небосклона и да даде на част от мен и обитателите ми заслужена почивка, си прави вечерен тоалет!

Суетата и кокетството му са стигнали до там, че за да впечатлява неизменно хората и те все да повтарят “Залезът е неповторим! Ах! Залезът е неповторим!”, всяка вечер използва различен шампоан, нов сапун и паста за зъби… И всяка вечер, уж неволно, разлива по капчица от тях, и после с нескрито кокетство леко ги забърсва, но не толкова за да ги махне, колкото за да ги смеси в нова, невиждана до сега картина… И хората наистина се наслаждават на причудливите форми и топли цветове, които обгръщат хоризонта. Обикновено, по залез, те грабват фотоапаратите си, яхват коли, мотори и велосипеди и хукват на открито, за да го снимат как залязва, а той се оттегля с престорен свян!

Но в този ден не беше така…

Слънцето, както никога до сега, бе решило да стои на хоризонта и да се наслаждава на обожанието, с което го даряваха хората. Обожание и тъга… Всяка земна вечер хората изпращат Слънцето с възхищение, надежда и мъничко тревога и всяка сутрин го посрещат с радост и благодарност. Хората харесват изгрева на Слънцето, но не винаги успяват да се събудят навреме, за да го посрещнат /… и как иначе – та нали всеки чака светъл топъл слънчев лъч да го погъделичка по нослето, за да му напомни, че е време да отвори очички…/
Но Слънцето обича посрещанията при изгрев точно колкото изпращанията при залез, … и затова реши тази вечер да не залязва. Слънцето вярваше, че всички тези тъжни хора, вперили очи в него, ще останат там и дори няма да примигнат в съзерцанието си, докато не дойде време за изгрев…
Да, можеше да стане така, но не биваше. Слънцето /най-малко пък то!/, може да си позволява своеволия! Защото, докато тук го изпращат със съзерцателна тъга, от другата ми страна с надежда го чакат, за да го посрещнат…

Обясних му това…

Обясних му също, че дори и най-омагьосано влюбените, възхитено вперени в него очи имат нужда да си починат от светлината му, за да могат през всеки нов ден, в който я видят отново, да оценят красотата й отново и тя да им се струва неповторима и невиждана до сега…
Обясних му това…

Дори извиках майка си, Луната, на помощ. Но не! Слънцето ни се ядоса, като че ли е малко дете, а ние се опитваме да му вземем играчката… и чак почервеня от яд! Даже отказа да направи вечерния си тоалет, който облива Земята с кехлибар и рози, а вместо това извика Огъня… /… хем знае, че се страхувам от него, защото самата аз съм направена от Огън…/

За щастие, обаче, Огънят се оказа уморен и сякаш по-разумен от Слънцето. Той бе служил на хората от тази ми половина и се надяваше да намери малко почивка, преди да стане време да служи на хората от другата половина на Земята. Затова малко се учуди на желанието на Слънцето, но нали са отдавнашни приятели, се съгласи да се включи за кратко в неговата игра…

В тази земна вечер те дариха хората с невиждан залез, в който сякаш огнени езици се гонеха по небето и се опитваха безвъзвратно да погълнат умореното Слънце, а то все успяваше някак да им се изплъзне и да изпрати последен топъл поглед към Земята…

В тази земна вечер хиляди, хиляди тъжни очи изпратиха Слънцето…

На следващата земна утрин, тези, и още много по толкова, щастливи очи посрещнаха Слънцето с радост, благодарност и надежда…

… вижте и вие…

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 9:52 AM EET

No Comments »

March 29th, 2006

Кой затъмни Слънцето?

Аз съм Земята, Луната е моята майка, а Слънцето ми е баща.
И обичам повече майка си! Не ви разбирам вас, хората, защо толкова много обичате баща ми, Слънцето?
Не ви разбирам…
Майка ми винаги е до мен – тиха, почти незабележима, спокойна, ненатраплива… Тя винаги е точно там, където трябва и прави точно това, което ми е нужно. Само не знам защо я наричате „спътник”, ама това не е важно за мен. Ако „спътник” значи, че осъзнавате, че тя ме следва неотлъчно, за да ме предпазва и напътства, тогава съм съгласна. Иначе – не!
Ама, за Слънцето, не ви разбирам…
Само чакате баща ми, Слънцето, да се върне от почивка, която не знам защо наричате с това глупаво име „зима” и веднага изскачате навън и започвате да пъплите нагоре, надолу, наляво и надясно, да цапате, да ровите по мен, да се катерите, да ме човъркате, да … Бррр!…. И изобщо, за нищо не ме питате, а като искам да се оттърся от вас – ми се сърдите!
А на баща ми никога не се сърдите! Е, натъжавате се малко като си мислите, че отива да спи. Даже и дума за съня му, си имате! „Нощ”! Ле-ле, как звучи само! „Нощ”! Ха-ха-ха…. 🙂 🙂 🙂 Ако, пък, искате да знаете, той никога не спи! Само му харесва така да си мислите.
Аз май се сещам защо обичате повече баща ми. Сигурно защото ви дава топлина и светлина? Или, може би, просто защото не знаете какво става като се ядоса! Започва да ври и кипи, да сипе огън навсякъде, без изобщо да гледа…
Добре, че е Луната, майка ми, да го успокоява и да ме пази, чеее, … не знам какво може да ми се случи … Пък и на вас…
Ето – и днес!
Какво стана днес ли? Ами,…, то … , всъщност, аз направих беля, …. ама беше малка. Малка беше, честна дума! /и пак вие бяхте виновни, ама кой ме пита?…/ Но Слънцето, баща ми, се ядоса! Той си е такъв – малко му трябва. Добре, че не правя често бели.
Ама то и вие, хората, сте едниии … Като гракнахте „слънчево затъмнение”, та „слънчево затъмнение”… Хм, само глупак може да си помисли, че съществува сила, която да затъмни Слънцето! … ама айде, от мен да мине…
Мислете каквото си искате!
Само си знайте – това беше Лунно спасение, а не Слънчево затъмнение…
Добре, че Луната беше тук…
Аз ще слушам повече…
Ама, моля ви се, хора, бъдете и вие по-добри, за да не ядосваме баща ми!

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 8:18 PM EET

14 Comments »

March 5th, 2006

Огън и Лед

Какво се случва при съприкосновението на Огън с Лед?
Огънят стопява и изпарява Леда до последната молекула Н2О? Не!!!
Ледът поглъща и потушава Огъня до последната искрица? Не!!!
Има място в пространството, което не се подчинява на природните закони, където Огън и Лед съжителстват в равновесие!
Огънят е горещ, спонтанен, буен, темпераментен, емоционален, пламтящ, питащ, търсещ…
Ледът е студен, уравновесен, спокоен, здравомислещ, практичен, логичен, тактичен, знаещ…
Когато Огънят запламти със застрашителни за равновесието размери и има опасност да изпепели пространството, Ледът идва, уверен и непоколебим. Той обгръща Огъня, охлажда най-горещите му пламъци, и жертвайки част от собствената си студенина, го облича с прозрачна мъгла, до завръщане на равновесието, като нежно запазва искрицата, която го поддържа жив и го прави Огън!
Когато Ледът се отдаде на тъгата и студенина скове пространството, идва Огънят. Той едва забележимо се промъква и с топлината си пробива път в Леда, като оставя следи с причудливи форми. Но буйствата на Огъня никога не стигат, за да се стопи Леда докрай…
И добре, че е така!
Ледът е нужен за равновесието, толкова, колкото и Огънят, защото това не е обикновено кинетично равновесие.
Това е равновесие на стихии, съществуващо в името на Съзиданието!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Разни други Приказки at 5:23 PM EET

4 Comments »