Skip to main content.
October 31st, 2015

Отново влюбена…

Още преди да започна да летя, когато не се бях отделяла от земята дори за секунда, бях почти убедена, че едва ли има нещо, което би могло да се сравнява с летенето.

Когато започнах да летя, напълно се убедих, че нищо Нищо НИЩО на земята не може да ти достави усещанията, които изпитваш във въздуха – усещането да си нищожен, но значим, свободен, но в безопасност, сам, но част от Вселената – такива усещания може да ти достави само полет с парапланер. Топката в стомаха, която се лута между слабините и гърлото ти, въздухът, който се движи около теб, но повече вътре в теб и следва всяко твое издигане и спускане, страхът, който се материализира под формата на здрав разум и чистата лудост, която оглася простора…

И адреналинът. Адреналинът, който те дрогира до загуба на ориентация и координация…  И отварянето на всички сетива едновременно, за да можеш да обработиш всички измерения, в които съществуват емоциите ти. Това може да ти достави само летенето. Или ако трябва да съм напълно конкретна – SAT-овете и Wingover-ите… 😉

До преди 3 часа бях убедена, че нищо Нищо НИЩО на земята не може да ми достави такива усещания. Но грешах.

Има някой, който може само за един час да те дрогира до загуба на ориентация и координация за дни напред…

Той е изящен! Всяка извивка на тялото му подчертава характера му. Силен, мощен и завладяващ! И най-лекото твое докосване, събужда зверовете в него и го кара да реве с все сила, докато се подчинява на волята ти. Гласът му потича в тялото ти през пръстите ти, през кожата ти, лута се в стомаха ти… А ти се питаш имаш ли воля да спреш…

Той обича пътя! Жив е на пътя! Реагира като ранено животно на всяка драскотина, на всяка неравност… Плашещо жив! Оставя зад себе си есенна вихрушка… А ако му дадеш равен път – той го прегръща, потъва в него и ти вече не можеш да спреш…

Педалът на газта впръсква в мозъка ти толкова адреналин, колкото и бензин в двигателя!

Той обича пътя. Аз съм влюбена в него.

Той е Мустанг.

DSC01027 - Copy - Copy

DSC01036 - Copy

Posted by LeeAnn as Екстремно, Мисли и чувства at 7:35 PM EEST

No Comments »

January 18th, 2014

Покорителят на небесата

Трябва да призная, че бях доста резервирана, когато взех тази книга в ръце, първо, защото падането от 39 км със свръхзвукова скорост е всичко друго, но не и „полет”; второ, защото тогава така и не разбрах какъв е зора да се скача от там; трето, защото нещо ме кара по принцип да не харесвам и да избягвам прекалено нашумелите хора/места/явления/автори и т.н. (дори любопитството ми не помага); четвърто, защото очаквах Феликс Баумгартнер да ни обяснява колко е велик… (не, че не е 😉 )

Реших да й дам шанс, само защото ми е подарък за Коледа…

И все пак, в живота има моменти, в които си доволен, че очакванията ти са останали неоправдани и преживяването с тази книга бе един от тях!

Книгата се оказа изключително смислена и поучителна. Да, в нея на практика се разказва за пътя към върха, но не откъм лъскавата му, видимата на пръв поглед за публиката страна, а от другата – тъмната, трудната и трънливата.

Общо взето за самия полет има написани малко страници и то на финала. В книгата по-скоро се разказва за предисторията на полета и описва събитията от живота на Феликс Баумгартнер, направили възможно това постижение – от първия му скок с парашут до проблемите му със скафандъра. Нещо повече – книгата изключително силно набляга на фактори като подготовка, тренировка, сигурност, сигурност и сигурност – все неща, които изначално куцат на почти всички, които си падат по екстремни спортове.

В книгата се говори за принципи и правила, които съм чувала само от най-добрите пилоти – парапланеристи и в този смисъл вярвам, че това трябва да е първата книга, задължителна за прочитане, преди да посегнете към какъвто и да е екстремен спорт!

Успех, екстремисти! 🙂

Posted by LeeAnn as Екстремно, Култура at 11:56 PM EEST

2 Comments »

November 6th, 2011

Земя над главата


Не, нямам предвид небе, а Земя, и наистина не е грешка. Е, вярно, че в този случай земята е над главата само за няколко секунди, но трудът вложен, за да стане възможно това, не може да се измери с дни… Всъщност, мери се с часове… в полет 😉

Едва ли има нужда да уточнявам, че става дума за летене с парапланер. Може би по-скоро трябва да припомня разлика между обикновеното свободно летене, в което по въздух изминаваш определено разстояние (по отворен или затворен контур – няма значение), като ползваш термиките, за да се издигаш и да продължаваш да летиш и Акрото, което доста излиза от нормалните човешки представи за „обикновено летене”.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Екстремно, Интервю, Парапланери(зъм) at 5:34 PM EEST

4 Comments »

August 13th, 2011

HBD v3.0 …


Happy Birthday, FalconBaby 😉

Posted by NeeAnn as Екстремно, Мисли и чувства, Реалността at 11:00 AM EEST

7 Comments »

October 28th, 2008

Дреме ли във вас екстремист: резултати

Добър вечер, драги зрители! За тези, които сега си включват телевизорите, ще кажа: „Прочетете началото и тогава елате тук, за да видите резултата.”

За тези, които са минали през началото, ще кажа: Това няма да са точно резултати, защото и онова не беше точно анкета.

По-скоро имам намерение да споделя с вас наблюденията си и личното си усещане и мнение за нещата във въздуха.

Преди да започна, ще спомена, че както очаквах, хора, които вече са опитвали нещо от изброените преживявания, съвсем естествено ги поставят към края на класацията. Би трябвало да ги изключа, за да не „замърсяват” резултата, но няма, защото именно изключенията потвърждават правилото. 🙂

Предложих на вниманието ви само забавления, за които не се иска специална подготовка /освен психическа 😉 / и специално лично оборудване и на които можете да се отдадете в мига, в който решите – стига да позволява времето /като метеорология/ и да има свободен инструктор/пилот. Далеч съм от мисълта, че съм изчерпала всички екстремни спортове, познати на човечеството 😉

ВНИМАНИЕ: Следващият текст не е ръководство по екстремни спортове, съдържа ЛИЧНО СУБЕКТИВНО мнение, което не ви ангажира по никакъв начин. Информацията в текста е описателна и насочваща и НЕ ви осигурява безопасност, ако решите да опитате нещо екстремно! Не опитвайте екстремните спортове сам! Екстремните спортове са опасни за живота ви! 

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Екстремно, Парапланери(зъм) at 12:44 AM EEST

35 Comments »

October 24th, 2008

Дреме ли във вас екстремист?

Не, нямам предвид „естремист” в смисъла на „терорист”.
Да, имам предвид „екстремист”, в смисъл на човек, който обича екстремни спортове.

И не, нямам предвид, че такъв човек подремва и похърква у вас на диванчето, а търся второто ви „аз”, което се спотайва, завито под юрганче от предразсъдъци и страх 😉

Напоследък, с когото и да си говоря, неминуемо в разговора се прокрадва идея я за летене, я за скачане и разговорът винаги завива към опасно – безопасно, лесно – трудно и т.н..

И тъй като е много трудно да се формулира обощено мнение, аз реших да питам вас.

Ще ви задам няколко въпроса, а вие ще ми отговорите в разказен вид. Нали?
Защо не в анкета ли? Ами защото в последно време всички пускат анкети 😉 за какви ли не дреболии, а ние с вас не сме всички и няма да обсъждаме дреболии, а мно-о-ого важни неща 🙂

И така, ето ги и въпросите:

1. Моля, подредете по екстремност следните преживявания, като започнете от най-екстремното според вас:

– летене с парапланер /тандем/;

– скок с парашут /може и в тандем/;

– летене с мотоделтапланер /двуместен, управляван от друг/;

– летене с ултралек самолет;

– бънджи-скок;

– летене с балон с топъл въздух;

/тук се изкушавах да добавя още преживявания от рода на „возене в маршрутка в пиков час през центъра на София”, „каране на велосипед по Цариградско шосе”, или „пресичане на Цариградско шосе на спирката на хотел Плиска”, но с много насилие над себе си се сдържах и не ги включих 🙂 /

2. Защо сте посочили определено преживяване на първо място няма да питам. По-интересно ми е да ми обясните защо сте поставили точно еди-кое-си на последно място. Кое го прави най-малко екстремно или с други думи – най-сигурно?

3. Правили ли сте нещо от изброените в т. 1 екстремности? А бихте ли опитали?

4. С кое бихте започнали/продължили?

Естествено, имам си нещо наум, за да ви питам и като събера отговори, ще кажа какво е било предишното ми мнение и дали сте успели да ми го промените по някакъв начин и по какъв 🙂

Приятно писане и бъдете словоохотливи 🙂

Posted by LeeAnn as Екстремно, Парапланери(зъм) at 6:06 PM EEST

51 Comments »

October 22nd, 2008

Stand by… Camera… a-a-a-and ACTION!

Stand by… Camera… a-a-a-and ACTION!

Какво си представяте като чуете тези думи? Снимане на филм? Или поне реклама! Нали? Нали! 🙂

Участвах в снимането на реклама! Не, по-точно, участвах в гледането на снимането, или още по-точно гледах как участват в снимането… Оф! Отначало 🙂

Виждали ли сте как се снимат рекламите, които ни досаждат вечер от телевизора? Не? А трябва. Тогава ще гледате на рекламите с други очи. Също като мен.

Винаги съм предполагала, че снимането на реклама е дълъг и изморителен процес, а снимането на филм може да продължи с години… Сега вече знам със сигурност – снимането на реклама е ИЗТОЩИТЕЛНО. Клипче от 30 секунди отнема 14 часа снимки и още незнайно колко време за подготовка. С искрено любопитство очаквам да видя крайния резултат!

В същото време е забавно, особено ако рекламата е раздвижена като сюжет, снима се извън студио и изисква участието на специални и особени предмети, като балон, летящ с топъл въздух, например.

Тук няма как да не отворя една скоба и да не кажа, че надуването на балон и пускането му в полет, само по себе си е предизвикателство, изисква разнородни познания, сръчност, бързина, съобразителност и най-вече – екип от 4-5 човека, които знаят какво правят. Ако разбирате поне малко от облаци и метеорология, няма как при вида на снимката да не възкликнете „Тия хора луди ли са да пускат балон в такова време!”. Мда, времето съвсем не беше за балони, но по някакво чудно благоволение, реши и отпусна общо 20 мин – за разпъване на балона, за надуването му и за издигането му над земята, и разбира се за … Stand by… Camera… a-a-a-and ACTION!

Чух тази команда около сто пъти за един снимачен ден! Ден, който ми остави изключително силни впечатления.

За един ден видях почти всичко, което може да предложи една снимачна площадка (да не кажа „поле”): оператор в комплект с фокусничка (така наричам дамата, която настройва фокуса на камерата), кран за камера – с релсички и рамо, така че да може да се движи хем нагоре-надолу, хем наляво-надясно, видях бял ден на зелен екран посред черна нощ, организиран за нула време с прожектори, зелен екран, бели екрани, филтри… и не знам още какви чудни неща, на които не знам името, видях човек, който имаше на колана си повече джаджи от инспектор Гаджет – то не бяха клещи, ножчета, тиксо, изолиращи ленти, някакви бели шайбички, още сто джунджурии, на които не знам нито името, нито предназначението и разбира се: КЛАПА! Истинска филмова клапа!

Изобщо няма да споменавам, че за нула време едно празно поле се превърна в почти истинско студио („почти”, защото нямаше покрив 😉 ): имаше кранове, джипове, шатри, всякакви на цвят екрани, маси с кафе и сандвичи, столове, камера, компютър и монитор, кабелаци, агрегатче, сянка за монитора, пожарогасител, каравана-гримьорна, каравана-кафененце с лакомства и напитки, топъл обяд, тоалетни, балон с кош, кош без балон и какво ли още не.

Това, което обаче непременно ще спомена са хората – екип от около 40 човека, всеки на мястото си, взеки зает със собствените си задачки, които обграждаха с внимание и професионална подкрепа актьорите през всичките 14 часа от този дълъг ден. 40 човека, които веднъж не изпъшкаха, веднъж не се намръщиха, веднъж не измрънкаха…

Екипът ме впечатли най-много! Сред актьорите имаше две деца – основната актриса (на цели 6 годинки) и моята малка дъщеря (на 8 годинки) като неин дубльор (в случай, че мъничкото се изплаши от балона). Тези две момичета бяха истински принцеси в този ден. „Искам сандвич” – член от екипа тича за сандвич! „Искам вода” – тичат за вода! ACTION! – събличат им якетата. CUT – обличат им якетата! Носенето на конче и возенето в ръчна количка дори няма да го споменавам 😉 Такова нещо съм виждала само във филмите за снимане на филми! 🙂

Трябва да призная, че бях повече от приятно изненадана от организираността и точността на тези хора и тази статия е и начин да им благодаря!

За любопитните сред вас ще добавя:

Попаднахме на тези снимки случайно. Филмовото студио, чрез общи познати, покани дъщеря ми за дубльор – да се вози на балон, ако другото детенце се изплаши. То се изплаши и моята дъщеря си спечели прозвището „храброто момиче”, на галено наричана „каскадьорчето”. Спечели и своите 2 мин. слава, когато накрая на деня 40 възрастни мъже и жени й ръкопляскаха под светлината на прожекторите.

Вълнуващо, нали!

Още избрани снимки от събитието има тук.

Posted by LeeAnn as Екстремно, Реалността at 8:22 AM EEST

9 Comments »

July 23rd, 2007

Парапланеришутизъм

Няма такава дума, нали се сетихте, че аз си я измислих. Но мисля да се боря за утвърждаването й. Тя е за нещо средно между “парапланеризъм” и “парашутизъм” и означава “скок с парашут от летящ парапланер”. Мисля, че това е нещо по-екстремно от парашутизма и доста по-екстремно от парапланеризма.

Парапланеришутизмът е нов спорт. Съвсем наскоро някаква мания обзе парашутистите и те решиха, че е “много яко” да се скочи с парашут от летящ парапланер. Тази гледка започва да се превръща в ежедневие за Сопот. Почти всеки уикенд има ентусиасти-парапланеришутисти.

Парапланеришутизмът е сложен спорт. Първо трябва да имаш парашут, естествено. Второ – трябва да си намериш достатъчно добър тандемен пилот, който освен всичко друго да се съгласи да се прибира сам, след като ти слезнеш в движение, а това е една от най-сложните задачи. При добри условия набирането на височината, необходима за изпълнението на скока не е проблем за добрите пилоти. По-притеснителното е летенето и кацането с тандемното крило, защото то е пригодено да носи двама души, а когато останеш сам си твърде лек и спокойно можеш да си отлетиш в неизвестна посока, без дори да разбереш. Затова си мисля, че парапланеришутизмът носи едни доста силни емоции на участниците. В противен случай как да си обясни човек защо тези иначе толкова мъжки мъже се прегръщат така искрено и лично 😉 ?

________
За повече снимки – цъкайте из галерията.
Снимки и права върху тях – Асен Баръмов.

Posted by LeeAnn as Екстремно at 7:37 PM EEST

7 Comments »

February 10th, 2007

Стрелба с малокалибрен пистолет

До преди 3-4 дни нямах никаква представа от пистолети, пушки и оръжия въобще. Сега вече имам бегла представа, но съм си все така миролюбива 🙂 Даже повече от преди!

Как стигнах до идеята да стрелям? Спонтанно! Казах “Искам” на подходящия човек, а той пък взе, че каза “Добре, четвъртък в 19.00 часа”. Речено – сторено.
Отидох заредена с ентусиазъм, притеснение и любопитство, а той – с търпение, за което му благодаря. И тъй като инструкторът си по парапланеризъм наричам “пилотът ми”, за миг ми хрумна да нарека този човек “стрелецът ми”, но ми се стори доста зловещо. Затова ще го наричам Марлекс.

Представях си стрелбата с пистолет в стрелбище по следния начин: отиваш, дават ти оръжие, стреляш и си тръгваш. Никога не съм предполагала с колко много подробности е свързано това и колко много неща имат значение. Дори не съм се замисляла за това, че ще стрелям с бойни патрони. Нито пък, че не знам как се зарежда оръжието.

И стрелбата, като всяко друго нещо, се оказа интересно и пълно с детайли занимание. Не бих могла да степенувам по важност информацията, която Марлекс наля в главата ми за един час. Дори не съм сигурна, че съм разбрала и запомнила всичко. Но може би точно тънкостите са тези, които ме заинтригуваха и биха ме провокирали да поискам да стрелям отново!

Едно от нещата, които имат значение за стрелбата е правилната стойка, която за прецизна стрелба е следната: краката на ширината на раменете и с полукрачка напред. Тази стойка се оказа малко непривична за мен и се налагаше Марлекс да ме коригира преди всяка серия изстрели.

Друго важно нещо е правилния захват на оръжието. Всеки пръст от всяка ръка си има негово си място. Важен е и пръста за спусъка, естествено. Нещо повече – има значение с коя част на възглавничката на пръста ще натиснеш спусъка, така че да не наклониш пистолета си встрани – по хоризонтала или вертикала. Има значение и къде точно ще натиснеш спусъка.

Указанията за безопасност включват инструкции като “Пистолетът винаги трябва да сочи напред”, “Не се върти с оръжие в ръце” и “Пръстът няма работа на спусъка, когато не стреляш” и т.н.

Заставаш правилно, вдигаш пистолета без да изпъваш ръцете докрай, прицелваш се, така че мушката и мерника да са в една линия и стреляш. Бавно и плавно. Без да променяш усилието върху спусъка, без да се разсейваш, без да се стягаш и напрягаш.

“Отпусни се!” и “Дишай!” – това чувах преди всяка серия изстрели. Лесно е да се каже, трудно е да се изпълни. Особено като се има предвид, че не бяхме сами в залата за стрелба. При всеки изстрел в съседна клетка подскачах все едно съм от хартия и ме духа вятъра /въпреки че бях с антифони/. Не предполагах колко стряскащо силен е звукът от изстрел в затворено пространство.

Човек не може да се научи да стреля от първия урок. Това, че не си убил никого, все още не значи, че можеш да стреляш. Колкото и да се стараех, неизбежно правех грешки. Те се дължаха на изцяло новото усещане и непривичната поза на тялото ми и не винаги усещах къде греша. Но тялото само прави анализ на неправилното натоварване. Ако на следващия ден някой мускул те боли – значи си го претоварил без причина. На следващия ден ме боляха и двете ръце, раменете и ключицата.

Докато бяхме в стрелбището бях толкова погълната от това да слушам какво ми говори и показва Марлекс, че чак на следващия ден се сетих да питам с какво оръжие съм стреляла! Стрелях с руски Марголин, 22-ри калибър, който странно добре прилегна на ръката ми.

Posted by LeeAnn as Екстремно at 11:54 PM EEST

19 Comments »

November 7th, 2006

Максимална скорост с парамотор по затворен контур

Снощи Световната федерация по аеронавтика /FAI/ най-сетне публикува рекорда на Венелин.

http://records.fai.org/microlight/current.asp?id=RPF1

WORLD RECORDS RATIFIED IN THE PAST THREE MONTHS
Sub-class RPF1 (Microlights : Paraglider Control / Foot-launched / Flown with one person)
Speed over a closed circuit of 50 km without landing : 51.67 km/h
Date of flight: 10/06/2006
Pilot: Venelin S. STAIKOV (Bulgaria)
Course/place: Kazanlak (Bulgaria)
Microlight:
Apco Thrust
ratified on 25/10/2006 | Database ID 13943
 
Аз прегърнах рекордьора още през юни, но сега му честитя пак.

Posted by LeeAnn as Екстремно at 3:30 PM EEST

1 Comment »

September 11th, 2006

Най-страшен е самият страх!

Много хора си мислят, че всичко екстремно е пристрастяващо! /Виж коментар № 3: “LeeAnn, всичко екстремно е пристрастяващо:) Опитай нещо друго и ще установиш ефекта.”/

Само, че няма нищо подобно! Екстремното само по себе си не е нищо друго, освен чувство. Но при всеки човек това чувство е различно. Ако всичко екстремно беше пристрастяващо, то всички софиянци щяха да са пристрастени към возене в маршрутки в пиков час… Май не забелязвам такива нагласи 😉 …

Проверката в речника за “extreme” показва като значение “необикновен, извънреден, прекален”.
Това означава, че думата екстремен може с еднакъв успех да се приложи като прилагателно едновременно към думи като “страх” и “удоволствие”. И точно от тук идва разликата във възприятието и грешната нагласа на хората. За повечето хора всичко екстремно е … просто екстремно и толкова. За мен летенето е екстремно удоволствие, а скачането от ръба на скала в нищото е екстремен страх.
Съвсем наскоро, в рамките на два дни, имах възможността да “опитам” и други екстремни “неща”, освен летенето.

От сега бързам да кажа, че си прекарахме страхотно, организаторите от X-club се бяха погрижили всичко да е наред и нищо да не ни липсва, както и никой да не пострада, естествено. И въпреки, че тепърва ще говоря главно за страх, искрено препоръчвам X-club на всички, които искат да избягат от действителността, макар и само за малко.

За два дни опитахме наистина от почти всичко, по малко, като за начинаещи: рафтинг, пейнтбол, скално катерене, спускане тип “тролей”, спускане на рапел.

Рафтинг – разходка с лодка. Рафтингът беше за начинаещи и мина повече като разходка с лодка, отколкото като екстремно преживяване. Но би могло да бъде, ако имаше повече вода в реката. Целта беше да видим какво е и да се запалим. Някои наистина се запалиха, но аз не бих заменила летенето за рафтинг.

Пейнтбол: забавно, ама и боли. Маскировъчни гащеризони, пушки с желатинови топчета боя и маски, разбира се – това са средствата. Целта е … да вземеш знамето, примерно… Тактиката – всеки отбор си я определя сам… Убиха ме позорно, веднага щом си подадох носа от храстите… В тази игра ставам само за снайперист.

Скално катерене: Както споменах – за начинаещи. Бяха ни избрали една приятно отвесна скала, изкачването по която е по-лесно от слизането. Отново си завързан и те осигурява човек. Слизането обратно ми хареса – отпускаш се в седалката и само с приплъзване докосваш скалата с върха на пръстите на краката си, колкото да не се люлееш настрани, а човекът долу с рапел отпуска въжето по малко. Така се спускат командосите по филмите… Ние едва ли изглеждахме точно така, макар че някои от нас дадоха най-доброто от себе си 😉 …

Спускане на рапел: въжето се спуска отвесно надолу, като след първия метър и половина няма и скала до теб даже, а висиш в пропастта и се спускаш надолу като по филмите. Рапелът е машинката, с която регулираш скоростта на спускане. Не се спуснах. Беше ме страх, а толкова много страх /след спускането тип “тролей”/ за един ден щеше да ми дойде в повечко.

Спускане тип “тролей” – между две скали е опънато въже, закачат те за кръста и бедрата в седалка и с макара за въжето. Осигуряват те с друго въже, но на практика няма къде да се държиш и не знаеш какво да правиш с ръцете си. Заставаш на ръба, на не повече от 15 м висока скала и трябва да скочиш. Финалът е на около 2 метра над земята и на не повече от 40-50 м след старта. Ужасно страшно! Доста време седях и гледах отгоре и се опитвах да преценя какво ще е чувството. И не можех да се отърва от чувството, че чувството ще е “падане”.

И тъй като аз съм запалена по летенето, всички се опитваха да сравняват това, което ни се случва там с летенето. Даже и тези, които никога не са летяли ме убеждаваха как не ме е страх с думите “Ти нали летиш!?” Ми да! Летя! ЛЕТЯ!!! А не скачам в пропасти!

Е, накрая скочих! Или по-точно седнах на ръба и си изтътрих дупето напред, докато увисна и се спусна. Със затворени очи и ужасена физиономия, разбира се, като през цялото време виках “Искам си парапланерите!”. Проблемът не е в сигурността /нито за миг не съм се съмнявала в сигурността!/ или в самото возене. Проблемът е в глава ти – да решиш да скочиш. За мен поне няма значение дали пропастта отдолу е 5, 50 или 500 м. Когато летя съм на поне 1000 м над терена! Не е проблемът във височината, а в чувството, че ще падам. На мен ми харесва да летя, не да падам. Когато излиташ, отделянето от земята е в посока нагоре и веднага усещаш сигурността на сбруята и силата, с която те поема крилото, а когато скачаш, отделянето от земята е в посока надолу и трябва да съзнаеш, че си вързан, далеч преди да го усетиш. С други думи, падаш, но не знаеш до кога. А тук определено първо падаш и после се возиш. И на 3 метра от земята да беше ръба на скалата, пак така щях да се чувствам. От една височина натам губиш реалната представа за нея. Тръгвайки, осъзнаваш, че най-страшен е самият страх и веднъж тръгнеш ли, вече не е страшно, защото неизвестността е свършила. Да, определено мен ме плаши неизвестността – това, че не мога да преценя какво ще е чувството и това, че не мога да спра предчувствието, че ще падам.

Не бих казала, че точно този вид екстремни преживявания ми действат пристрастяващо. Адреналинът, сам по себе си, не е достатъчно условие за приятно преживяване, иначе щяха да го продават бутилиран.
Не ми действат и отпускащо, защото страхуването ме натоварва повече, отколкото ме отпуска… Ако страхуването ми доставяше удоволствие, щях да бродя сама в тъмното, да се закачам с всички улични псета, да пипам плъхове и мишки, а защо не и змии… бърррр…

Разнообразяващо – да, защото беше нещо ново, но както вече споменах… ИСКАМ СИ ПАРАПЛАНЕРИТЕ…..

Posted by LeeAnn as Екстремно at 4:15 PM EEST

4 Comments »

June 11th, 2006

Пролетно авиорали Казанлък 2006

След отлагане поради лоши метеоролични условия, на 10-11 юни се състоя дългоочакваното пролетно авиорали на летището край гр. Казанлък. Летището представлява една голяма и равна поляна, със сграда за ГСМ в единия край, която не се вижда. Така, че ако поляната не е обозначена за шоу или състезание, аз не бих я разпознала като летище, но тя беше обозначена, така че я намерихме лесно.
Организатори на събитието бяха Българската асоциация на леката авиация с домакинството на Клуб по въздушни спортове – Казанлък и под егидата на българското списание за лека авиация Today’s Pilot.
Организаторите се бяха постарали да … се организират. Така де. Това, че си организатор, не значи че си се организирал както трябва. Важното е, че плюсовете бяха повече от минусите. Всъщност минусът беше само един, но съществен и за съжаление – показателен. Вярвам, че на следващото рали, този минус, ако не е плюс, поне ще е нула ;-). Имаше си естрада, музика, балони, хвърчила и макетчета на самолетчета за децата… Имаше мобилни тоалетни и кофи за боклук, което е похвално! Нямаше бира и кебапчета, което също е похвално.
За минуса ще спомена по-късно…

На специално обозначено място на летището бяха “паркирани” мотоделтапланерите, които летящите накратко наричат “мотоделта” или “мотоделти”.
Повечето мотоделти бяха двуместни, т.е. с възможност да возят пътник, и само някои от тях бяха едноместни. Двигателите им са открити и можеш да ги разглеждаш на воля, да питаш също. Не е препоръчително да се пипа, за да не направиш някоя беля. Мотоделтите бяха с двутактови двуцилиндрови двигатели, въпреки че се виждаха четири свещи. Това е така, защото свещите са направени на два кръга от съобръжения за сигурност. Двигателите са Rotax и познавачите твърдят, че това е добре 😉 и бяха с мощност между 40 и 70 конски сили. Екипировката на пилота и пасажера на мотоделтите включва каска и предпазен колан. Смути ме това, че не видях да слагат на гърбовете си запасни парашути, но впоследствие разбрах, че самата мотоделта е снабдена със специален парашут, който да я издържи цялата, заедно с пилота и туриста. Парашутът се намира в задната част на мотоделтата, под двигателя, в специален метален контейнер, херметически затворен. След използването на парашута, контейнерът изцяло се заменя с нов. Парашутът не се нуждае от обслужване и прескатаване, както е с парашутите, които използват парапланеристите. Контейнерът е снабден с пиропатрон, който се задейства ръчно от пилота. При издърпване на ръчката /която е червена, разбира се!/ пиропатрон изстрелва като ракета парашута встрани на около 20 м, така че да има достатъчно място над крилото на мотоделтата за неговото отваряне. Този парашут служи само за спасяване на човешки животи, с него не може да се лети.
Имаше обявено състезание за мотоделтите, но то се провали поради влошаващите се метеорологични условия – а именно един огромен черен облак, който се чудеше дали да ни заобиколи или да ни удави.

За пръв път влошаването на времето донесе добра новина – организаторите обявиха начало на записванията за панорамни полети с мотоделти, свръхлеки самолети /Savage Classic и Ikarus С42/ и един осемместен двуплощник, когото мъжете наричаха “Антонов 2”, какво и да значи това. Аз си харесах свръхлеките и затова се интересувах само от тях. И двата бяха двуместни – пилот + пътник. Savage Classic беше с четиритактов двигател Rotax, 80 к.с., пасажерът седи зад пилота, боядисан беше в жълто. Честно казано, типично по женски, първо си го харесах него за летене, точно защото е жълт, но после летях с белия – т.е. с Ikarus С42, който беше с четиритактов Rotax, 100 к.с. и пасажерът стои до пилота. И двата самолета бяха снабдени с червени ръчки и запасни парашути, като при мотоделтите, но по-големи, естествено. “Свръхлеки” означава, че самолетът, горивото и двамата човека в него тежат до 500 кг.

Харесах си свръхлеките, купих си билетче с номер и се позиционирах да си чакам реда за полет. И тук не мога да не спомена за разочароващия минус на организаторите. Обявиха началото на панорамните полети, поканиха ни да чакаме на опашка, но пропуснаха да кажат, че първо ще возят протежетата, а после тези, които са си платили. По едно време вече си мислех, че никога няма да ми дойде реда. Непрекъснато имаше някакви хора, които идваха от някъде и успяваха да се качат преди нас, въпреки че при нас имаше човек от организаторите. Явно отново организаторите не се бяха разбрали помежду си кой ще командва и чии протежета ще са по-важни. А тия дето са си платили – да са живи и здрави, за да могат да си чакат.
Но, за щастие, и протежетата си имат край и дойде и моят ред.

Дойде моят ред.
Самолетчето, гледано отвън е малко, но гледано отвътре е още по-малко. Седалката е комфортна и е направена така, че ако килограмите ти застрашават да претоварят машината, просто няма да се събереш в нея 😉 Има място да си опънеш краката, но тъй като педалите са дублирани, не го направих, за да не преча по някакъв начин на пилота. В пилотската кабина си е доста тесничко, но въпреки това от теб до таблото има пространство и няма къде да се държиш, ако си пътник. Предполагам, че е така, защото уредите и управлението са позиционирани така, че от която и страна да седнеш можеш да управляваш самолета. Сложиха ми предпазен колан, двоен, през раменете. Не ми сложиха каска /и без това мразя каски/.

Пилотът запали двигателя. Звукът е леко стряскащ. Започнахме рулиране към отсечката за излитане. Излетяхме без да изпитвам страх. Чувството не е по-различно от излитането с пътнически самолет. Разликата е в шума и в завоите. В свръхлеките шума от двигателя е ненадвикваем. Ако нямаш слушалки и интерком е почти невъзможно да си говориш с пилота. /Не че на него му е притрябвало да си говори с друг, освен с кулата 😉 /.
Но, както казват хората “Всяко зло – за добро” и тук се оказа, че не е лошо да е толкова шумно… Защо ли! Защото и да пищиш, не се чува! Не че съм пищяла, май писнах само веднъж и за кратко,… или поне така ми се строи. На един завой. По-точно на единствения рязък завой. Завиването си беше екстремно преживяване за мен. Пилотът умишлено прави завоя рязко и без предупреждение, за да ти качи адреналина и да ти достави удоволствие. Все пак си си платил за силни усещания… Хубавото беше, че разбра кога да спре. Усети, че се изплаших и един екстремен завой ми стига. Не знам по какво разбра. Или по това, че размахах неволно ръце и потърсих къде да се хвана, или … или шума не е достатъчно силен… Хубавото е, че той разбра и следващите завои бяха плавни и елегантни. Лошото е, че аз напълно загубих ориентация и за няколко секунди не можех да преценя къде се намирам. Тотална дезориентация! И надолу с главата да бях, нямаше и да разбера. Това от една страна е лошо, защото означава, че не мога да летя сама, т.е. да управлявам сама каквото и да било летателно средство /не че съм се засилила да го правя 😉 /, но от друга е добре, защото вече знам как се чувствам и как реагирам в такава ситуация.
Летяхме на 800 до 1000 метра над земята и със скорост на летене около 130 км/ч. Целият полет траеше около 10 мин., което е крайно недостатъчно, за да изпиташ докрай удоволствието от летенето. Предполагам, че ако бяхме полетяли 50-60 мин., към края щях да съм готова за още екстремни завойчета. Но пък 10 мин. са напълно достатъчни, за да усетиш магията и да разбереш, че искаш пак и още.

След мен на самолетчето се качи съпругът ми и явно не е пищял на завоите, защото на видеозаписа, земята се пада ту отляво, ту отдясно и рядко право напред и той не намира нищо екстремно в това. Дори напротив! Готов е да посегне към бънджито…

Posted by LeeAnn as Екстремно at 4:36 PM EEST

3 Comments »

Да прегърнеш… световен рекордьор

Ден: събота, 10 юни 2006 г.
Място: някъде около гр. Казанлък
Време: точното
Оборудване: най-правилно подбраното
Пилот: най-добрия!
Рекорд: световен…

Кратка предистория:
За да регистрираш световен рекорд и той да бъде признат от съответните компетентни институции и/или федерации, трябва да обявиш пред тях, че ще правиш опит за рекорд, да обявиш резервни дата и час за друг опит, ако при този не успееш, да намериш лицензирани наблюдатели и т.н. бюрократични подробности. Предполагам, че подобна подготовка е много по-дълга и досадна от подготовката за самия опит.

Часът е около 6.30 и световният рекордьор се подготвя да стане такъв. Метеорологичните условия на летището край гр. Казанлък са подходящи и той не очаква изненади. Проверява за последно оборудването, екипировката, уредите… Премисля и преценява за последен път подробностите… Никой не би могъл да знае за какво мисли в момента…
Затичва се, набира достатъчна скорост и излита…

Когато след полета го открих, той вече беше световен рекордьор! Журналисти от всякакви медии го бяха обградили и той отговаряше на въпросите им, дори и на зададените за трети път – спокоен, уверен, търпелив…
Някои журналисти знаеха кой е той, други чак сега научаваха за него, и питаха ли, питаха…
Той отговаряше на въпросите им, отговаряше, отговаряше…
Нямах търпение да го поздравя лично, но стоях отстрани и се наслаждавах на гледката – журналистите го бяха наобиколили както малки деца чичко, който им раздава бонбони…
Защото това е той, Венелин Стайков – усмихнат и сдържан, умерено ентусиазиран, премерено хладнокръвен, най-земният летящ, когото познавам…, световен рекордьор! Само пламъчето в очите му издаваше задоволството от постигнатото. А то наистина е много!
След като регистрира най-дългия полет без кацане в България – от Банкя до Черно море (св. Влас) с мотопарапланер и направи рекорд за полет на височина, като достигна 5514 м, сега успя да подобри стария световен рекорд за най-висока средна скорост с мотопарапланер!
Средната скорост, която Венелин успя да постигне още при първия си опит и която го превърна в световен рекордьор е 50.7 км/ч! Старият рекорд беше 43.8 км/ч и принадлежи на човек, чието име не помня, защото името за запомняне в момента е само едно: Венелин Стайков!
Журналистите си тръгнаха … (най-сетне!) и имах възможността да го поздравя лично!
Направих го с нескрита радост и искрен ентусиазъм и го оставих да си почива и да се готви за преодоляване на следващото предизвикателство.
Какво ще е то? Не знам.
Може би тандемен полет … с мен… 😉

Posted by LeeAnn as Екстремно at 10:08 AM EEST

1 Comment »

April 29th, 2006

Наръчник на пилота

1. Всяко излитане е по желание. Кацането е задължително.

2. Ако бутнеш щурвала напред, къщите стават по-големи. Ако го дръпнеш назад – смаляват се. Това правило важи докато не дръпнеш щурвала съвсем назад и не го оставиш там – тогава къщите стават мноого големи.

3. Летенето не е опасно! Катастрофите са опасни.

4. Винаги е за предпочитане да си долу и да съжаляваш, че не си горе, вместо да си горе и да съжаляваш, че не си долу.

5. Единственият път, когато имаш прекалено много гориво, е когато самолетът ти се запали.

6. Витлото е един голям вентилатор в предната част на самолета, който служи да разхлажда пилота. Когато той спре, пилотът започва да се изпотява.

7. Когато изпитваш съмнения за височината, дай нагоре. Никой досега не се е сблъскал с небето.

8. “Добро” приземяване е това, след което можеш да вървиш без лекарска помощ. “Страхотно” приземяване е това, след което самолетът може да бъде използван повторно.

9. Учи се от грешките на другите. Няма да живееш толко дълго, че да ги направиш сам всичките.

10. Вероятността да оцелееш е обратнопропорцинална на ъгъла на приземяване. Колкото е по-голям ъгълът, толкова по-малка е вероятността и обратно.

11. Стой настрана от облаците. Добре осведомени източници твърдят, че някои планински върхове имат навика да се крият в тях.

12. Винаги се опитвай да изравниш броя на излитанията с броя на кацанията.

13. Има три малки правила, които гарантират гладко кацане. За съжаление никой досега не е успял да ги открие.

14. Запoчваш с пълна торба късмет и празна торба опит. Номерът е да напълниш торбата с опита, преди да си изпразнил тази с късмета.

15. Хеликоптерите не могат да летят – те са толкова грозни, че земята ги отблъсква.

16. Запомни, че гравитацията не е просто идея. Тя е закон. И не подлежи на обжалване.

Posted by LeeAnn as Екстремно at 1:35 AM EEST

3 Comments »