Skip to main content.
March 15th, 2013

Човешките ни граници

Всеки от нас знае къде започват човешките му граници – от мен, от Аз, от съм –  и то го знаем още преди да сме можели да си отговорим на въпроса „Кой съм Аз?”.

Очертаването на границите ни започва от момента, в който сме започнали да се заявяваме като човешки същества, още преди да сме се били осъзнали като хора – с бебешкия си плач, с детското дърдорене, с тийнейджърското “блъскане на врати”… и т.н.

Ясно е и какво очертаваме с това заявяване – границите на собствената си личност – мястото, на което се чувстваме „в безопасност” – защитени и обичани.

Къде обаче свършват тези граници? Колко далеч от центъра, в който ние седим, се простират те? Знам, че на тези въпроси повече от нас имат отговор, но замисляли ли сте се как точно сте достигнали до този отговор? Как сте разбрали, че точно до там се простира точно тази граница?

За да научите нещо подобно, е твърде вероятно да са се случили две неща – или някой е нарушил вашите граници или вие сте нарушили неговите, или е било взаимно.

В нарушаването на нечии граници, само по себе си, няма нищо лошо, защото това е единственият начин да разбереш докъде стигат те. Нарушавайки чуждите граници (на търпимост, на толерантност, на обич, на уважение, на изява, на каквото-ви-хрумне), вие научавате докъде се простират те. Научавате също и до къде се простират собствените ви граници…

В нарушаването, както казах, няма нищо лошо – по-важното е как реагираме когато това се случи – как заявяваме „Това е моята граница, не я нарушавай!” и дали се вслушваме в същото послание, идващо от отсрещната страна.

Съвместното съжителство с други човешки същества е едно от най-сложните неща на света. Единственото по-сложно нещо, е това да заявиш и да отстояваш себе си. А единственото по-сложно от това, е да го направиш така, че другия да те разбере 😉

Много станаха сложностите, но ако се огледате, ще видите, че примерите са навсякъде около нас и въпреки, че не обичам да генерализирам, трябва да призная, че на жените им е по-трудно да кажат какво искат, отколкото на мъжете, и от това сем. Пийз вероятно са направили добри пари 😉

Сложно е, при все че става дума за хора на подобна възраст, с подобни интереси, които доброволно са се събрали заедно. Визирам най-вече семейните отношения, макар че същите разсъждения могат да се пренесат и в офиса, в спорта, навсякъде…

И тук идва най-важният въпрос: Питали ли сте се колко е трудно за едно дете на 3-4-5 години да заяви себе си пред вас? Да научи къде се простират вашите граници и докъде стигат неговите собствени? Да се научи как да отстоява своите граници, ненарушавайки вашите? Да се научи как да уважава вашите граници, ненарушавайки своите? И да го направи така, че вие да го разберете?

А сигурни ли сте, че детето ви ви разбира, когато си мислите, че заявявате собствените си граници пред него? А ако се окаже, че не заявявате собствени граници, а само нарушавате чужди?

От това как едно дете опознава човешките граници (свои и чужди), много зависи какъв възрастен ще стане. Ако като дете, границите му са били нарушавани безцеремонно и системно, то той ще стане нещастен младеж с ниско самочувствие, който ще се превърне в нервен, агресивен, вечно недоволен и вечно мрънкащ възрастен, на който все някой друг му е виновен, че нещо не му е наред.

Ако като дете е имал щастието и късметът да расте с родители, които са разбирали неговия език и са го уважавали като личност, то той ще стане точно обратното – усмихнат и лъчезарен младеж с реалистично самочувствие, който ще се превърне в  спокоен и уверен възрастен, който ще оставя у околния свят усещането, че „нещата му се получават от само себе си”.

За жалост, такова нещо като „от само себе си” не съществува – то зависи от нас, родителите.

Ако тази тема ви вълнува, то книгата на Йеспер Юл „Това съм Аз! А ти кой си?” е точно за вас.

Тя е естествено продължение на “Твоето компетентно дете”, но може да се чете и самостоятелно. Полезна е за всички хора, на всякакви възрасти. А за бъдещи родители и за родители с около 2-годишни деца е безценна!  … за децата 🙂

Posted by LeeAnn as Култура, Нашите деца и ние! at 6:40 PM EET

6 Comments »

October 9th, 2012

Твоето компетентно дете

Винаги съм имала и продължавам да имам по-различни възгледи за общуването с децата си. Ако забелязвате дори не използвам думата „възпитание” – това е така, защото тази дума е бедна и не обяснява достатъчно добре моделът на общуване и комуникация.

Вярвам, че децата ни ни превъзхождат във всяко едно отношение и комуникацията ни с тях трябва да се гради на взаимно уважение, доверие и подкрепяно самочувствие.

Ние, като техни родители, трябва да се вслушваме в тях, да ги насърчаваме по положителен начин, да им позволяваме да преценяват и да взимат решения особено когато са малки, за да растат самостоятелни и пълноценни хора, разполагащи със и отговарящи за собствения си живот.

Ние, като техни родители, трябва да ги обичаме безрезервно и да се научим да им го показваме по техния начин – или с други думи – докато ние ги учим да говорят нашия език, не трябва да пропускаме да се научим да разбираме техния.

Вярвам, че децата никога не правят нещо без причина и ако ни се струва, че е така, значи не сме били достатъчно умни, наблюдателни и задълбочени в откриването на причината.

Вярвам, че правилата, поднесени по положителен начин са тези, които допринасят за общуването, а не забраните и наказанията и още по-малко плашенето на децата.

Вярвам, че децата ни са умни, интуитивни, креативни, емпатични и любвеобвилни и от нас зависи дали ще съумеем да съхраним тези им вродени способности или ще ги „възпитаме” по някакъв приемлив за нас начин…

Ние, като техни родители, трябва да бъдем за тях не възпитатели, а пример за подражание!

Няма да изброявам всички теми, по които съм споделяла с вас, защото не са малко, но пък мога да ги обобщя в едно изречение:

Единственото, което децата ни искат, е да бъдат забелязани и разбрани, но не по нашия начин, а по техния.

Темата за децата е безкрайна. Някога исках да напиша книга за горните и още много много неща, но така и не ми стигна времето.

Наскоро обаче установих, че няма да ми се наложи да пиша книга, защото открих Книгата, която бих написала и която описва всички мои възгледи и нагласи. Нещо повече – описва ги по начин, по който аз не бих могла – от гледната точка на педагог, семеен терапевт и родител.

За мен това е Книгата, която всеки трябва да прочете – дори не е нужно да сте родител. Вярвам, че тази книга ще даде отговори на въпроси, които таите в себе си и вече отдавна сте се отказали да задавате.

Успех!

Posted by LeeAnn as Култура, Нашите деца и ние! at 6:06 PM EET

14 Comments »

January 11th, 2011

Новото възпитание

Няма да преувелича с много, ако кажа, че в последните година-две минимум веднъж на ден имам повод да седна и да напиша тази статия. Нямам уважителна причина за отлагането, но имам причина за започването й. Днес научих нещо потресаващо и не издържах!*

 Нашите деца (родените от 85-90 година насам) не са като нас. Това отдавна не е тайна за никого. Има доста читави книги по въпроса „Що е то индигови и кристални деца и как се отглеждат те?”. Дори и да ги прочете обаче, информацията там е обширна, примерите са взети от една друга, чужда нам действителност и всъщност систематизирани примери и подход трудно се намират.

Далеч съм от мисълта, че откривам топлата вода, но вярвам, че прочитът на следващите редове няма да ви навреди.

Успех!


Уважението!
Днешните деца извънредно много ценят отношения, основани на взаимно уважение. При тях с пълна сила важи поговорката „Каквото повикало – такова се обадило” с тънкия нюанс, че те са откъм отговарящата страна. Не може да очаквате от детето си да ви уважава и да се съобразява с вас, ако вие не го уважавате и не се съобразявате с него. Не може да очаквате от детето си да цени и уважава личното ви пространство и личните ви качества, ако вие не уважавате неговите.

Уважението не е нещо, което се появява от само себе си. То е процес, двупосочен и безкраен. Не можеш да уважаваш (демонстрираш уважение) към детето днес, а утре да ти е криво и да не го уважаваш. После, ако ти скимне да си уважителен – пак да подхванеш песента с уважението. Ако го разбирате така – няма да се получи, не мъчете детето.

Моля, не бъркайте уважението със страхопочитанието, страха и безразличието на децата си. Ако не ви отговарят, не спорят с вас, не ви опонират и винаги се съгласяват с вас, това е всичко друго, но не и уважение. Това е стария модел на възпитание – този, по който сме възпитавани ние: „Не отговаряй на възрастни хора – те винаги са прави”, „Не гледай в очите по-възрастните (ходи винаги с наведена глава)”, „Не им говори на име”, „Наказан си, защото аз така съм решил”,” Ще ядеш това, защото аз така съм казал”, и т.н. – примерите са цял камион.

Е, новината е, че този модел при нашите деца просто не работи!

Новият модел на възпитание изисква нов модел на поведение с нови послания, като например:

За да научите децата си да се държат така с околния свят (за да може след това околният свят да се държи така с тях), се иска едно съвсем просто нещо: Вие да се държите така с децата и да се отнасяте с тях като с равни!

Истината е, че децата ни не са ни равни – те ни превъзхождат! От това усещане идват повечето беди във възпитанието. Възрастните не успяват да преодолеят чувството си за малоценност, което и без това им е набивано от детството и понеже то им е по-познато от Новия тип поведение се обръщат към него като към „сигурна зона”. Фатална грешка.

Доверието!
Доверието е по-важно от уважението, но без уважение не може да се постигне. Ако детето ви не цени мнението ви (не уважава мнението ви), то няма да го изслуша и няма да може да вземе от вашия опит. Ако не може да вземе нищо от вас, то със сигурност няма да ви даде нито вниманието си, нито доверието си.

Доверието не е свързано с поучаване от родителя, с разговори от типа „знаеш ли аз когато бях на твоята възраст” и т.н. Не, детето не знае и не иска и да знае.  То има свой собствен живот, тук и сега, и иска да го живее пълноценно (по собствения си критерий за пълноценност). Ако можете да помогнете – чудесно, ако не – по-добре не пречете.

Ако искате децата ви да ви имат доверие, то трябва да си го заслужите.

От съществено значение е детето да ви има доверие, защото в периода 10 – 17 годишната му възраст, това ще е единственото ви помощно средство в общуването с детето. Дотогава то трябва да е свикнало, че може да ви каже ВСИЧКО, че го подкрепяте винаги, независимо от това колко зле му изглежда (или наистина е) ситуацията, че го обичате, дори когато не слуша и т.н., и т.н.

Това се постига с постоянство и търпение и в никакъв случай – с поучаване. За доверие се работи непрекъснато и постоянно, но се губи за 3 секунди, при това – завинаги!  

Детето трябва да знае, че когато има нужда, ще получи от вас мнение (не съвет!) и ще може самичко да избере как да постъпи и при това ще има вашата пълна подкрепа, каквото и да реши.

Ако ще давате съвет, той трябва да звучи приблизително така: „Ако на мен ми се беше случило такова нещо, аз бих направил най-доброто за себе си, а то е …” И оставете детето да прецени. Дори да греши (според кого?) – подкрепете го, за да има желание следващият път пак да се допита до вас.

Можете да помогнете на детето си (това е изконно желание на всеки родител), само ако знаете какво го вълнува и какво му се случва. Ще знаете, ако детето ви каже. То ще ви каже, ако ви има доверие.

За да ви има доверие, трябва да усеща, че вие му имате доверие: разрешавате му да преценява, да действа по собствено убеждение, да прави собствените си малки грешки и да се учи от тях!

На новия език „Доверие” означава: „Подкрепям те, насърчавам те, вярвам ти, гордея се с теб, не те поучавам!”

Самочувствието!
Това е основно изискване на новото възпитание. Ние сме расли мачкани и тъпкани, без никой да вярва в способностите ни. По наше време беше „Скромността краси човека”, а сега е „Скромността е за тези, които си нямат никакви други качества”. Дори клишетата са се променили, та какво остава за децата ни 😉

За да оцелеят, децата ни трябва да имат самочувствие. Не можете да изградите това самочувствие с думи. Можете да го изградите единствено с действия. Това е едно от най-постижимите неща: Насърчавайте децата си. Оставяйте ги да приемат предизвикателства и вярвайте заедно с тях в крайния успех. Никога не ги подценявайте и не казвайте „Няма да се справиш”. Ако се съмнявате или страхувате, по-добре кажете „Ще разберем дали ще се справиш, само ако опиташ. Ако не опиташ – няма как да знаеш!” Сега се върнете горе и прочетете онова за доверието и подкрепата!

Научете децата си да приемат загубите като урок и повод за ново начало!

На новия език „Самочувствие” значи: „Мога да опитвам, мога да го направя, мога да се справя, ако не – не е страшно да започна отначало”.

Интересно качество на новите ни деца е, че те се страхуват от съвсем различни неща.

Ако аз навремето получех 3-ка или 4-ка, първата ми мисъл беше „Леле, баща ми…”. Когато дъщеря ми (малката) вчера получи 4-ка, тя бе възмутена от реакцията на съучениците си, които си бяха позволили без нейно одобрение да формират очакване (към нея!), че тя ще има само 6-ци, защото по принцип е отличничка! За нея е нормално човек да има и силни и слаби моменти и слабите моменти не трябва да са повод за различно отношение.

Сложно, а 😉

Е, такива са новите ни деца – сложни! И силни! И много по-умни от нас, много по-целеустремени, много по- … (всичко, което ви хрумне) от нас. Затова и лошият ни пример им влияе много по-зле, отколкото лошия пример на родителите ни влияеше на нас.

Можете да направите всичко това за децата си. Лесно е! Единственото, което трябва да направите е да си спомните как сте възпитавани вие, кое ви е дразнело и притеснявало, кое сте мразили като дете и никога, ама НИКОГА да не прилагате същите „възпитателни” методи върху собственото си дете.

Децата са най-ценното ни, нали? Тогава  внимавайте какво възпитание им причинявате!

Темата е безкрайна и в никакъв случай не е изолирана от останалите теми за възпитанието.

Допълнително по темата:

Нормалната семейна среда

Възпитаване на децата с мисъл в главата

Плашенето на децата като “метод” за възпитание

Забраните и наказанията

И всичко, което си намерите в категорията „Нашите деца и ние”.

 


* Детски съд?! Wtf?! Не подхващайте темата за съда, няма да я коментирам!

Ще кажа само няколко неща: децата не се раждат лоши. Ако са престъпници, значи такъв е бил примерът, от който са се учили, докато са растяли. Това е престъпление.

Ако не са имали пример, от който да се учат – Това е престъпление.

Децата правят нещо, каквото и да е, единствено, за да привлекат нечие внимание. Родителите на децата-престъпници трябва да живеят в затвора, а децата – в най-уравновесената и любяща възможна среда!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 6:17 PM EET

21 Comments »

September 23rd, 2009

Урок за мъже

Ако си ерген някъде между двайс’пет и трийс’пет, ловец, мачаджия, борец, баровец, юпи с пооплешивяло „ю” или свободен интелектуалец, то тогава е много вероятно да те блъска скуката. Кинтите не помагат (започват да изискват), жените за секс не помагат (започват да досаждат), торентите не помагат (дори и да гледаш всички премиери още на другия ден, след като пуснат промото в Китай), алкохолът не помага (започва да води до все по-чест махмурлук и, по дяволите, отразява се на „оная работа”, а преди не беше така). (Сега да не изглежда, че дискриминирам – може и да си пе’десегодишен учител, който си пада по риболов и има наследствено жилище.)Е, аз имам решение за теб. Децата. Знам, ти вече понякога, съвсем самостоятелно и без подсказване се чудиш за к’во служат децата. Това е добре, значи си податлив материал за този урок.

Така че – направо на въпроса. Или по-точно – на отговора. Сипи едно ирландско и да взема да те светна.

И така, децата са, за да ти дадат отговор (тука да не се объркаш, че станаха много въпроси, два, а и още идат). Повтарям за яснота – отговорът на въпроса за какво служат децата е – за да ти дадат отговор на най-важния въпрос. Сипи, сипи, не се стискай. Не, въпросът не е дали Светът ще свърши в две и дванайста, нито дали ще ти пусне колежката, дето се омъжи миналия месец за един глупав автотенекеджия. Точно така, ти не само не знаеш отговора, ти не знаеш и въпроса, защото никога до сега не беше минавал отвъд първия отговор, след който идва вторият въпрос.

Затова аз направо ще ти дам решението. Сега, забеляза ли как, докато ми наливаше, ти вдигна поглед от хуя си и погледна в друга посока? Почувства се особено, нали? Знам, знам, аз съм дипломиран психолог, а и да не съм, със сигурност изкарвам повече пари от теб, а на такива, които изкарват повече пари от нас, ние трябва да вярваме, нали така? Не, няма да ти покажа фиша си, за да те държа в напрежение – така през цялото време няма да знаеш дали не съм те излъгал за това, че взимам повече пари от теб, а напрежението допринася за доверието между учител и ученик, според Макаренко. Та за вдигането на погледа – значи, правиш го това същото, ама по-за дълго. Докато не гледаш хуя си, се оглеждаш наоколо за някой, когото да обикнеш. Просто е, не мисли за нищо, можеш го, знам те аз.

По възможност това трябва да е жена, но… е, нека сме либерални, не е задължително. Та намираш и обикваш една жена, и тя те обиква. Повечето уроци незнайно защо наблягат на това. При мен то е само в две изречения. С това първата част е приключила. После си имате едно детенце. Да кажем – момченце. Не, няма да ти кажа за к’во служат децата, преди да си имал дете, поне хипотетично. Следват дни, седмици, може би месеци наред през които не спиш нормално, трепериш нощем дали диша и пробваш дали цялото му краче се събира в устата ти. След това той прохожда, вкопчен в ръката ти, а понякога и се насира в нея, точно преди да излезеш за работа. Ти фучиш, че закъсняваш, или го целуваш по лайняното дупе? Да, това е въпрос… Кое от двете? Така, виждам, че започваш да схващаш. И да не забравиш да си изтриеш аканата уста, преди да излезеш.

Той расте, бърбори постоянно, надува ти главата със „защота”, пада три пъти за една година от височина три пъти ръста му и съответно толкова пъти тества шофьорските ти умения по маршрута ж.к. Х. – Пирогов, разбива едно стенно огледало с чук (да, намерил е чук), излива кило ракия (от фризера) в аквариума на рибките и рисува копие на късен Пикасо върху стената в дневната, точно срещу бар-плота. Понякога, когато се наслаждаваш на затишието, отивайки да пикаеш го намираш в коридора да яде от чинийката на кучето.

Във всички тези случаи има един общ момент – за теб и твоето духовно израстване. Във всички тези случаи най-напред ти затихваш за миг като заклана кокошка, точно преди постморталните конвулсии – онези, дето пръскат кръв по целия двор, сещаш се – но вместо да конвулсираш… ти го погалваш по главицата и казваш, не плачи сине, случват се такива работи… Или в случая с яденето от кучешката чинийка ти го хвалиш и се радваш, че не е злояд и че е взел собствената си пластмасова лъжичка от комплекта за хранене. Така де – не яде с ръце. После? Ми не забравяй накъде беше тръгнал. После, разбира се, пикаеш.

Долей, не ми дреми.

И така той е почти на три. Два дни преди рождения му ден ти се прибираш в къщи и още от долния етаж чуваш “Тати, Тати, Тати!” все едно се прибира Котоошу, а не ти, спахнатият от живота бюрократ, застаряващо юпи или продавач на ксерокси. Влизаш и той увисва на крака ти. Тука внимавай! „Какво ми носиш, тати?” – пита той. А ти не си имал време дори да пръднеш от офиса до колата, нито от колата до в къщи и само вадиш от джоба си смачкано пакетче дъвки. „Дъвки”, казваш, „ама са за големи”. „Нищо, дай!” вика той. Покрусен от вина ти отваряш смачканото пакетче и то се оказва само хартийка, отдавна празна. „Пък и те вече свършили…”, промърморваш. „Айде утре ша взема…”

Той замълчава за миг, после кресва „Дъвки, дъвки! Утре ще има, нали тати!”… и той скача, скача, скача, скача с ръчички във въздуха, със свлечени чорапки и разгащена блузка над голото коремче.

Добро е това. Ирланското.

И така, вече мога да ти кажа въпроса. Той е: „Какво си забравил?” Отговорът е: „Ти отдавна не помнеше от къде по дяволите идва изразът “скачам от радост”.

Ето за това са децата. За да ти припомнят какво значат думите.

 

Текстът е любезно предоставен от Марк.

Предлагам ви го, защото ми въздейства. Благодаря, Марк.

Posted by LeeAnn as Гости, Нашите деца и ние! at 8:21 AM EET

15 Comments »

September 17th, 2009

15 септември и значението му за възпитанието на децата

Всяка година, като наближи 15 септември, ме обзема вълнение. Не защото аз тръгвам на училище, а защото децата ми тръгват на училище.

Всяка година като наближи 15 септември се чудя защо никога досега не съм писала за този ден и всяка година като отмине 15 септември си отговарям.

Всяка година, на 15 септември, всички пишат за 15 септември – образованието такова, образованието онакова, „деца, денят е скапан и обикновен”, училището такова, училището онакова, даскалите и те….

Всяка година, на 15 септември, телевизиите се надпреварват да бъдат оригинални – едни се опитват да ни обяснят, че всеки министър е бил в първи клас, други пък ни показват „пошли младежи” с бира в парка…

С темата „Училище” винаги се е спекулирало, в последните 20 години – особено безотговорно. Родители, които се впуснаха да „оцеляват” в условията на демокрация и зарязаха децата си да се гледат на улицата и с телевизията, сега очакват училището да направи чудо с хулиганчетата им и да ги превъзпита като с магическа пръчка.

Други пък, които не сколасаха да създадат и отгледат деца докато оцеляваха, се впуснаха да обясняват колко е безсмислено образованието, ходенето на училище, 15 септември сам по себе си, новите наредби за прилично облекло и здравословно хранене…

И всички пишат и говорят за себе си и колко лошо е следващото поколение. А за децата някой сети ли се?

Затова не пишех…

Затова пиша сега.

15 септември е специален ден за нашите ДЕЦА. Без значение на колко години са, в кой клас ще бъдат и в кое училище учат, децата ни се вълнуват на/за/от този ден. Разбира се, вълненията им са различни, също като самите тях. Вълненията на нашите деца, обаче, не са за пренебрегване. Те ни показват какви хора възпитаваме от децата си. И ако ние отсъстваме от живота на децата си, училището не може да им даде нищо повече от суха информация.    

15 септември е специален ден.

Това е денят, в който детето получава нашата подкрепа да продължи напред в живота си. Колкото и да не ви се вярва, животът на децата ни е с различно летоброене от нашия. Там сезоните са само два – „учебно време” и „ваканция”. И докато със сезона „ваканция” всеки знае как да се справи, то със сезона „учебно време” много от децата имат затруднения.

В живота на детето, всеки 15 септември е начало на нова година – година на нови предизвикателства, на нови приятелства, на нови тревоги, на нови изненади, на нови разочарования… Децата очакват от всяка следваща нова (учебна) година нови неща. („нова година, нов късмет”). Някои очакват хубави неща, други – не чак толкова, някои деца обичат изненадите и предизвикателствата, други – не чак толкова… Някои деца отричат 15 септември като по-специален ден и смятат, че като го игнорират, той няма да настъпи и няма да довлече след себе си новостите си… (по същия начин някои възрастни отричат съществуването на Коледа, нова година, рождения си ден, които пък за децата са просто повод да получат подаръци…).

Но 15 септември, щем-не-щем, идва и отминава и, осъзнаваме или не, животът на децата ни се променя. Омаловажавайки 15 септември пред детето си, вие омаловажавате емоциите му, а това значи – и него като човек, защото човек е това, което чувства. Без да осъзнавате, вие му казвате, че това, което му предстои и това, с което се захваща е пълна глупост и е лишено от смисъл. Какво да очаква детето от новата учебна година? Дали тя ще е по-успешна и смислена от предишната? Не вярвам! Детето ви никога не е показвало специално отношение към 15 септември и вие не сте се сетили, че то има такова? И защо това ви изненадва? Мен не.

Децата ни винаги се опитват да ни угодят, да бъдат като нас, да реагират като нас, да се държат като нас, да привлекат вниманието ни. Ако ние не харесваме училището им, защо те да го харесват?! И как да тълкуват посланието ни – записахме ги някъде, където не харесваме да бъдат?!

Спокойно мога да нарека 15 септември „ден на подкрепата”. Така, както ние искаме да посрещнем нова година / коледа / рождения си ден с близките си хора, така и децата ни имат нужда да посрещнат новата си (учебна) година с нас.

Не, не е нужно да обличате фрак или рокля с гол гръб, достатъчно е да сте там (облечени една идея по-обикновено от децата си).

Не, няма нужда да присъствате физически, достатъчно е да сте там психически – в главата на детето си, достатъчно е да сте участвали в подготовката за първия учебен ден, във вълнението по избора на облекло, цветя за госпожата, изборът на ученически пособия (дори 12класниците си падат по готини раници и тетрадки). Достатъчно е да знаете какво харесва детето ви и какво очаква то от тази година.

Това, което се случва с децата ни в училище, е отражение на това, което сме ги научили у дома, проявление е на примера, който им даваме. И нито наредби, нито нови учебни планове, няма да променят децата ни, ако ние не го направим.

За да се обличат децата прилично, трябва родителите им да се облекат прилично.

За да се хранят децата здравословно, трябва родителите да се научат да се (ги) хранят здравословно.

За да не пушат децата (поне) в двора на училището, трябва да първо родителите на спрат да пушат (поне) в двора на училището (двора на нашето училище остана покрит с фасовете на родителите след първия учебен ден). 

15 септември е важен ден от живота на децата ни, важен ден за възпитанието им и за развитието им, важен за бъдещите им отношения със заобикалящата ги действителност. Всеки следващ 15 септември – също, по различен нов начин спрямо предишния.

Възпитанието на децата ни е дълъг процес, който се базира на личния ни пример.

Затова, мили родители, преди да започнете да отричате новите наредби и правила, да оплювате несбъднатия си 15 септември и да омаловажите за пореден път децата си, погледнете се в огледалото и се запитайте харесва ли детето ви това, което вижда като застане срещу вас.

Отговорът запазете за себе си.


Статии, допълващи темата:

Нормалната семейна среда

Между два свята

Възпитаване на децата с мисъл в главата


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 10:30 AM EET

46 Comments »

July 15th, 2009

За уважението, децата и една инициатива

Преди няколко дни получих покана да подкрепя една инициатива. Личното ми убеждение е, че  включването в инициативи самоцелно, ей-така колкото да не е без мен, е по-скоро вредно, отколкото полезно. Липсата на лична ангажираност към подкрепяната кауза, прави участието в нея безсмислено. Аз реших да се включа и да подкрепя инициативата. Но тъй като не обичам да отстъпвам от убежденията си, преди да разберете повече за каузата, ще се наложи да изтърпите посланието ми 😉

В него се говори за уважението. И за децата ни!

За уважението, с което удостояваме света. За това, което получаваме. И най-вече за това да научим децата си да проявяват уважение към останалия свят при общуването си с него.

И както обикновено, въпросът е: Откъде да започнем? Кой трябва да започне пръв?

Как да научим детето да уважава непознатият, който го изблъсква, за да се качи в автобуса пръв? Или непознатият, който свири с клаксон до детската му количка? Или непознатият, който се държи неуважително към майка му, само защото многото торби, с които се е нагърбила, му пречат? Или псуващият шофьор на автобус?

Когато бях бременна, не можех да си позволя личен автомобил и се придвижвах с градския транспорт. В същия този градски транспорт, никой (с много малко изключения) не ми правеше или отстъпваше място. Имало е даже скърцане със зъби и злобни погледи, че коремът ми им пречи. Стисках зъби и си приемах унижението мълчаливо. Мислех си, че който не проявява уважение, няма и да го получи и че когато моите деца пораснат, тези „дами” и „господа” ще са наистина възрастни, но никой няма да им отстъпи място, защото няма да са го заслужили… уважението.

Когато бебето се роди, нещата не се промениха. Предпочитах да се изолирам в покрайнините на града и да не ходя никъде, докъдето не мога да стигна пеш, бутайки количка, вместо да се боря с градския транспорт, да треперя количката да не хукне из возилото или пък, че някой може да падне върху бебето.

По това време, в общи линии, в съзнанието ми се сгромоляса тезата, с която бях възпитавана: „Уважавай възрастните!”. И как да стане това, след като те не уважават нито мен, нито детето ми?! Тогава осъзнах, че уважението не е нещо, което се дава или получава. То е едно от нещата, които трябва да си отвоюваш и заслужиш.

Когато децата ми поотраснаха си отмъстих като не ги научих да отстъпват място на „възрастни” хора. Научих ги да отстъпват на родители (в т.ч. баби/дядовци) с деца (със или без количка), на бременни жени и на жени с торби.

Не изпитвам угризения. Нито вина за това, че ги уча да проявят уважение избирателно. Уча ги и на други „ужасни” неща: да обичат избирателно, да харесват избирателно, да следват чужди мнения и каузи избирателно…

Но да се върнем на уважението и децата.

Една френска поговорка гласи: „Децата нямат нужда от герои. Имат нужда от примери!”

За да научим децата от новото поколение да проявяват уважение към нас УТРЕ, когато ще сме вече достатъчно възрастни и (не)реализирани и ще живеем за „едното уважение”, трябва да им дадем личен пример и да им покажем как се прави това ДНЕС!

Лесно е! А Либеро са се постарали да го направят и шарено и забавно! Та… ето я и инициативата с веселото име: Бебето с предимство!  

BEBETO_S_PREDIMSTVO_manifest

 


П.П. Цитирам за вас едно от изреченията в покана, която получих: „Търсим подкрепа за каузата, а не за корпоративни интереси и ще се радваме на допълнителна помощ при популяризирането й”. Защо ви го казвам ли? Защото приемам инициативата като обществено значима такава, а не като реклама на бебешки пелени.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние!, Реалността at 10:00 AM EET

11 Comments »

June 6th, 2009

Творческо слабоумие (2)

Много рядко ми се случва искрено да се ядосам заради чужда глупост. Случва ми се само, когато тази чужда глупост пряко или косвено застрашава децата ми. Моите в частност и всички деца по принцип.

Снимката е на заглавната страница на поредния търговски каталог на „Мосю Бриколаж”. Каталог, който любезно стига до домовете ни съвсем безплатно. Досега не ми е смущавал спокойствието. Вероятно с повечето хора е така – саксиийки, столове, бормашини… На никого не пречат. Последният каталог обаче е пример за това, че глупостта е безкрайна и никога не спи. А също и за това, че е опасна.

Подобен род каталози и брошурки неусетно стават част от живота ни и видяното в тях остава като снимка в главите на децата ни. Едно дете на 3-5 години, което тепърва открива света, като нищо ще си занесе вентилатора в банята или кофа с вода в хола, само за да е като детето на картинката. Самите ние (родителите) използваме картинките, за да ги учим и да им показваме. Откъде иначе детето да научи как изглеждат предметите, които не държим у дома, или да разгледа птица отблизо, как изглеждат акулите, водните костенурки и сурикатите… Децата са изобретателни и силно подражателни, няма да намерят нищо нередно в тази картинка и тези действия и ще го направят толкова бързо и ловко, че докато ги усетим, ще е твърде късно.  

Естествено, за децата си сме отговорни единствено и само ние, затова като пристигне бошурата, ако имате малки деца, просто я изхвърлете, а на големите обяснете защо това е грешно.

Мосю Бриколаж горещо ни препоръчва прохлада. Аз пък горещо му препоръчвам да уволни малоумника, който е сложил вентилатора във вода и показва на децата как да си играят с вода до електроуреди.

А аз ще продължавам да се чудя докога „масова реклама” ще е символ на „творческо слабоумие”?

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние!, Реалността at 3:41 PM EET

8 Comments »

June 1st, 2009

За деня на детето…

Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че не считам първи юни за празник, също както не считам и 8ми март за такъв. По-скоро, бих го възприела като ден за размисъл и равносметка.

Причините са приблизително същите: ако липсваме на децата си цяла година, не се съобразяваме с тях, не разбираме истинските им нужди и скрити желания, не разбираме погледите и посланията им, не забелязваме талантите им, не им даваме възможност за творчество и изява, не внимаваме какво възпитание им причиняваме, дали първи юни ще е достатъчен, за да им се реваншираме?

Не ми се вярва.

Децата ни не заслужават втори шанс за внимание.

Заслужават първия!


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нашите деца и ние! at 11:39 AM EET

No Comments »

May 7th, 2009

Децата и парите

Къде е мястото на парите при възпитанието на децата ни? Каква е ролята им?

Тази тема е много „хлъзгава” и много трудна за описване с малко думи, защото е част от цялостния процес на възпитанието и е чисто концептуална. „Парите” не са тема, по която можем да си променяме мнението според-както-дойде. Това е тема, подобно на всички други, отнасящи се до възпитанието на децата ни, по която трябва да имаме ясно изградено виждане и мнение и да следваме принципите си с възможно най-малко отклонения. Темата „децата и парите” е изключително съществена и всеобхватна и доказателството за това е просто: Ако от следващия текст, премахнете думата „пари” и я замените, с която и да е друга от контекста на възпитанието, текстът ще продължи да бъде смислен.

За тези, които вече са готови да ме апострофират, че „финансовото възпитание” на децата ни зависи от конкретните ни финансови възможности, бързам да кажа: НЕ, не зависи, но ако не ви се чете, не сте длъжни.  

Независимо от възрастта на детето, моделите условно се разделят на три:

Модел 1: Задоволяване и презадоволяване на всяка цена, за да расте детето със самочувствие и превъзходство.

Модел 2: Умереност и баланс.

Модел 3: Лишения и ограничения, съзнателно наложени от нас, за да се приучава детето към скромност и икономичност.

Тези модели са свързани и с два от параметрите на „нормалната семейна среда“:

Няма да коментирам вредата от излишъците – тя е очевадна. Мнението ми за вредата от умишлените лишения ще откриете по-нататък в статията. Вероятно вече се досещате, че съм привърженик на модела «Умереност и баланс».

Когато говоря за «липси» и «излишъци», включвам и парите, които са на разположение на едно дете. Под «пари на разположение» разбирам джобните на детето + парите, които ние харчим за него, а под «дете» разбирам човек на възраст до 18 години.

Именно във възрастта от 0 до 18 години се формира отношение на децата към парите (респ. тяхното спечелване и изразходване), затова и казах, че трябва да имате готов модел на поведение, който да следвате.

Децата трябва да имат ясна и реалистична представа за стойността и произхода на парите: от къде идват парите, какво коства на родителите да носят определено количество пари у дома, за какво е разумно да се харчат парите и кое колко струва.

Децата започват да проявяват интерес към парите още на 3-4 годинки, когато влизат заедно с вас в магазин. Това е удобен момент да ги научите кое си струва да се купи и кое – не. Много родители отказват някакво лакомство на децата си, защото им се струва (неоправдано) скъпо или нямат пари в момента, с мотива: «Това е вредно». Тази тактика не е правилна, защото детето вижда, че другите деца ядат подобни неща и им е ясно, че от тях не се умира.

На тази възраст трябва да започнете да формирате в детето реалистичната представа за парите, за която говорех и да го научите на някои особено важни неща:

Децата разбират подобни обяснения, ако са поднесени спокойно, с подходящ тон и подходящи за възрастта им примери. Примерите зависят от вашите принципни разбирания за нуждите и тяхното задоволяване. Възпитанието (та било то и по отношение на парите) е индивидуално.

Важно е да не пропускате «финансовото» възпитание на детето на възраст до 7 години, защото на 7 децата тръгват на училище и светът им се променя коренно. Започват да прекарват много повече време без вас и започват да имат нужда от джобни. Изведнъж се оказва, че е важно за какво ги харчат.

Много родители имат проблеми с децата си когато те тръгнат на училище. Много деца, които не са имали (макар и само) теоретичен опит с парите, като получат джобни не знаят какво да правят с тях (дават ги, губят ги, купуват си от онези «вредните» лакомства, вместо водата, за която са отишли в лавката).

За да свикне едно дете да борави с пари, то трябва да разполага с пари. Възрастта, в която детето трябва да започне да борави със собствени пари, е от 7 до 10 години. В този период децата се променят много – стават по-самостоятелни, започват да завързват познанства с нови хора и по нов начин, появява се госпожата, която децата са склонни да боготворят и комуникацията със семейството остава леко на по-заден план. (проверката на домашните, купуването на анцунг за физическо и даването на джобни, не е комуникация!)

По колко стотинки (левчета) на ден ще давате на детето зависи от вашите разбирания. Сумата не е от значение, важно е приложението й: ако му давате твърде малко, има опасност детето да се чувства неудобно сред другарчетата си; ако му давате много – да ги пилее за ненужни/некачествени неща. Трябва да постигнете баланса. В тази възраст той се постига най-лесно, но е нужно всеки ден да коментирате с детето всеки от разходите му и да му обяснявате защо одобрявате (или не) някои от тях. Това е необходимо, не толкова за да сте сигурни, че парите ви се харчат правилно, а за да свиква детето да говори с вас на едно различно ниво.

Целта на всички тези многогодишни усилия е една единствена: да възпитаме един адекватен тинейджър.

Когато детето стане на 12-14 години, нуждите му от джобни пари рязко се увеличават. То прекарва все повече време навън с приятелите си, обядва навън и вие трябва да сте сигурни, че ползва парите за това, за което сте му ги дали.

Детето трябва да разполага с достатъчно пари за средата, в която се движи. Целта е да му осигурим спокойствието да не се чувства лишено в сравнение с  другите деца, но не бива да му създаваме и криворазбрано изкуствено превъзходство.

Ако детето разполага с драстично по-малко пари от децата, с които общува, това е предпоставка за развиването на комплекси, а също и предпоставка за проблеми в бъдеще. (едно отклонение: родителите са отговорни за избор на здравословна среда за детето си и често неправилният избор на училище и среда е следствие от някакъв родителски комплекс. Децата ни не са виновни за комплексите ни и няма начин да ги компенсират.)

Проблемите могат да се изразяват във взимането на пари от родителите тайно, без позволение (за да не кажа «крадене»), взимането на вещи от къщи, с цел залагане или продажба и т.н. Хрумват ми и по-страшни неща, но ще си ги премълча.

Не съм привърженик и на идеята детето да разполага с много пари. Някои родители си мислят, че това възпитава в детето чувство на превъзходство и му създава самочувствие. Може и така да е, но разполагането с видимо повече пари превръща детето в мишена.

В тази възраст е добре да намерите начин да създадете навик на детето да управлява парите, с които разполага. Добър начин е да му давате дневните пари един път в седмицата или пък да му давате някаква сума и да проследявате за колко време му стига. Трябва да му създадете и някакъв коректив. Например: вече всички деца разполагат с мобилни телефони – за да не ограничавате минутите в картата (и да се окаже, че няма как да ви се обади, когато му трябвате), може да се договорите каква част от сметката ще плащате вие и над каква сума ще си я плаща то (от спестени парички). Ако няма спестени, ще се наложи да си ги «изработи» (с къщна работа, примерно).

Ако през всички тези години сте водили достатъчно спокойни разговори за пари с детето си, то няма да се притеснява да ви казва за какво си е похарчило парите, за какво му трябват още и ще може да си прави сметка на парите.

Колкото и смешно да звучи, много деца са травмирани и стресирани на тема «пари». Това обикновено е следствие на присъствието на децата на семейни разправии по темата. Тук е важно да се направи една разлика: Децата трябва да участват в разговорите за семейния бюджет – когато обсъждате покупка, когато пазарувате за ежедневни нужди, когато коментирате битовите разходи. Децата обаче не трябва да присъстват на разправии (ако има такива), а още по-малко да са причина за такива. Ако детето ви е похарчило неразумно парите, които сте му дали, виновен е родителят, а не детето.

Ако не сте формирали в детето правилно отношение към парите до 14 годишната му възраст, вероятността тепърва да имате проблеми с детето си, е голяма.

Когато децата станат на +15 години, животът им отново претърпява промяна. За вас тази промяна е незначителна, но за тях, тя е огромна. Децата ни отново се променят психически и физически, идва времето на новите срещи, новите мечти, новите желания и новите нужди. Колкото и да не ни харесва, голяма част от децата на тази възраст дори пушат, гримират се, висят по кафета, ходят по заведения и какво ли още не. За това им трябват пари. По-добре е ние да им ги дадем и да знаем, че ги ползват за това, отколкото те сами да намерят начин да си ги набавят.

Проблеми с парите на тази възраст обикновено са знак за наличието и на други проблеми, които може би детето прикрива добре от вас, както и знак за някакъв пропуск във възпитанието до тук. Това значи, че трябва да обърнете повече внимание на детето, но трябва да погледнете на него по нов начин и от друг ъгъл.

Проблеми, засягащи темата «пари» на тази възраст, са своебразен зов за помощ и обикновено последното, за което се отнасят, са парите.

Тази тема, както и всички, отнасящи се до възпитанието на децата ни, е безкрайна. Така поднесена, вероятно звучи абстрактно, но вярвам, че всеки читател може да я пречупи през собствения си мироглед, да открие съответните примери и да направи своите изводи.

Целта на статията е да подсети родителите, че децата ни са равни на нас човеци и дали ще ги харесваме когато станат на 16+, зависи само от нас.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 7:07 AM EET

2 Comments »

March 26th, 2009

Децата и телевизията


Написването на тази статия започна като невинен коментар към поредната статия на тема „деца” на Пиеро. Възхищавам се на родители, които мислят, защото техните деца порасват свободомислещи и свободолюбиви хора!


Не един родител е забелязал, че «Голямата свирещо-говореща-шарениеща се кутия е перфектното занимание за едно бебе, защото то си стои там някъде и си гледа, и въобще не те занимава.»

Някои родители използват телевизора, за да натъпчат в устата на детето храната, която те са преценили, за времето, което са си наумили.

Други използват телевизора за отвличане на вниманието на детето, докато седи на гърнето, когато детето настоява за нещо или просто се тръшка.

За мен това са все примери за лошо «използване» на телевизора (при възпитанието на децата).

Възпитанието на децата започва няколко месеца преди да се родят. Сложното във възпитанието е, че ефектът от него става видим едва след 10-15 години, когато вече е късно за корекции.

Та, за телевизията…

Общо взето, моментът да наложите здравословен режим на гледане на телевизия е моментът, в който детето ви забележи «Голямата свирещо-говореща-шарениеща се кутия».

Много родители допускат една основна грешка: Смятат, че децата им са още малки, за да разберат какво им говориш, да разберат какво виждат и т.н. Децата са малки, за да отвърнат, но не и да възприемат. Напротив – колкото по-малки са децата, толкова по-лесно се запечатва информацията в чистите им мозъци.

Споменавам това, защото много родители използват момента, в който детето се зомбира от ТВ, за да му набутат храната в устата. Други пък НАРОЧНО пускат телевизора, за да яде детето. Това е грешно, защото създава на детето грешно отношение към храненето и храната по принцип. Детето свиква да се тъпче, докато зяпа в телевизора и като стане тийн го прави несъзнателно – оттам и проблеми с тегло и т.н.

Връщам се на «здравословния режим» на гледане на телевизия. Той включва и вашето частично лишаване от телевизия, та дори и само музикални канали да се въртят – или може би – особено, ако само музикални канали се въртят 😉

Идеята «никаква ТВ след 18.00» е чудесна и не трябва да се нарушава. У дома от години сме на здравословен режим 😉 и честно казано рекламите и глупостите, които излизат от телевизора не ми липсват. (това не означава, че не гледаме нещо, подбрано предварително).

Децата обичат мърдащите картинки от тази странна кутия. Това е факт. Не бива да ги лишавате съвсем, за да не налитат на дистанционното като заспите 😉

Друго правило – не слагайте телевизор в стаята на детето. Включен компютър – също. Вие не го усещате, но компютъра вие/бучи и смущава съня на детето.

Много родители смятат, че детето не трябва да привиква да спи на тихо и да му се пази тишина. ОК, и така да е – но това важи за денем. Нощем всеки има нужда от тишина. Тогава почива психиката. Ако оставите нещо да бучи в стаята на детето, то спи неспокойно – респективно – расте неспокойно и става нервняк (ще ви се отблагодари като стане на 12 години 😉 )

И все пак – какво да гледат децата?

Каквото и да е, стига да е минало през вашата глава и вашето одобрение. Има огромен избор на детски филми – анимационни и игрални, които можете да изтеглите/купите/вземете назаем. Гледайте ги, осмислете ги и ако не са в разрез с възпитанието, което се опитвате да давате – пускайте ги за употреба.

Звучи ограничаващо, но не е. Така или иначе, като станат на 12+ години, децата ще гледат каквото си поискат. До 12- е момента да им създадете ценностна система и критерии, по които да преценяват, кое е приемливо и кое не.

Давам пример: Неподходящ за 12- е филм, в който момичета на 15- години се гримират, пушат и бягат от къщи.

(Такъв филм, с щастлив край, би бил подходящ и поучителен за 12+, защото ще имате подходящи думи и примери, с които да го обясните.)

Колкото и да ми е мъчно да го кажа – децата ни се възпитават и докато гледат телевизия. Децата се учат чрез подражание. Грижата и отговорността да подбера правилните (приемливи за мен и семейството ми) модели за подражание е моя. Затова – подбирам.

Някои детски предавания на CartoonNetwork са си направо забранени у дома, просто защото са грозни – като „Крави и пилета”, например.

Декстър също е забранен – за мен не е нормално да унижаваш и взривяваш сестра си. А у дома, всяко от децата ми си има сестра 😉

Децата ми разбират и приемат това. То им е обяснено внимателно, с техните думи, така че като попаднат на някое подобно предаване, изборът „това няма да го гледам” е техен, а не мой.

Дори да не ви се вярва сега, това развива отношение към естетиката у тях.

Не трябва да оставяте децата сами да си гледат филмите. Не и първите 1-2 пъти J После може (децата обичат да гледат много-много пъти нещо, което им е харесало– това също е основание подборът да е ваш 😉 ) Бъдете там, гледайте филма с тях, гледайте с техните очи, оставете детското у вас да надделее за два часа, запомнете усещането, с което ви е оставил филма, наблюдавайте реакциите на децата си (ако децата са на различна възраст, реакциите им ще са различни и разговорът след филма ще е различен), говорете, където е подходящо, анализирайте и коментирайте с тях, без да натрапвате мнение.

С риск да се повтаря, ще кажа: това се отнася за деца до 10-12 години.

Над 12 години, целта на подборът е малко по-различна.

Човешкото съзнание е неспокойно и търсещо. На 12-15 години, децата живеят на един своеобразен ръб – „между два свята”. Борят се с всичко и всички, и са склонни да оспорят всяка дума, ако е изречена от мама или тати, та дори и да е вярна. Има обаче послания, които трябва да им влезнат някак в главите, като например: „наркотиците са вредни”, „(безразборният) секс е неприемлив в тази възраст” и т.н. Има филми, които определено ще ви помогнат в тази битка. Но отново – не трябва да оставяте децата да ги гледат сами. Бъдете там, гледайте филма с тях, наблюдавайте реакциите им, говорете, където е подходящо, анализирайте и коментирайте с тях, без да натрапвате мнение.

Темата за „децата и телевизията” е подобна на темите за „децата и компютъра”, „децата и списанията” и т.н. Въпреки, че вече са ме обвинявали, че вижданията ми са „остарели и банални”, аз продължавам да отстоявам мнението си, че грешните/фалшивите модели за подражание, с които са пълни телевизията/интернет/списанията, са опасни за децата ни и биха могли да омаловажат и обезмислят усилията ни да им дадем възпитанието, което ни се иска. 

 

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 4:00 PM EET

15 Comments »

August 21st, 2008

Как се кандидатства след 7 клас

Ще ви разкажа всичко на дълго и широко, но бързам да ви успокоя – НЕ е толкова страшно, колкото са ви го представили по телевизията и вестниците!

Но това съвсем не значи, че не е натоварващо и изморително за всички.

За безпроблемно кандидатстване след 7 клас трябва да се съобразите с няколко основни неща. Ще се опитам да бъда кратка, но изчерпателна.

В момента системата за кандидатстване е следната: детето държи изпит по БЕЛ и математика, и евентуално по още един предмет, ако училището, което си е харесало го изисква. Училищата се подреждат като желания едва след като излезнат резултатите от изпитите. Тогава е възможно да се направи преценка за кое училище ще стигне бала на детето и за кое – не. Тази преценка се прави на база статистика за успеваемостта по училища за изминалата година. При балообразуването за кандидатстване от дипломата за 7 клас се взима само оценката по БЕЛ и математика и евентуално още някоя, ако училището го изисква.

Това, че желанията се редят след изпита, а не преди него е „нож с две остриета” – от една страна е добре, защото можете да прецените къде точно да запишете детето си, но от друга страна, има опасност децата да подходят към кандидатстването в стил „за където ми стигне бала”, а това е лошо, защото намалява мотивацията им за учене наполовина. За да избегнете това трябва да поставите въпроса „Къде искаш да учиш догодина?” на детето си още преди 15 септември. Ако то не може да вземе решение самичко – помогнете му, но със започването на новата учебна година трябва да сте наясно. Така то ще знае какво иска, а вие ще знаете колко зор да му давате през учебната година.

Подготовка за кандидатстване: това е най-веселата част. Миналата година на 15 септември се оказа, че съм закъсняла с намирането на курсове за подготовка на кандидат-гимназисти. Ужасих се! Някаква масова психоза тресе всички родители, но за жалост засяга и тези, които не са се „панирали”.

Лично аз намирам курсовете за подготовка за много удачни. Дъщеря ми като ученик на СМГ, посещаваше курсове по математика в СМГ, а курсовете й по БЕЛ бяха в частна школа. Ако ви е интересно мога с чиста съвест да ви препоръчам същата школа. Само попитайте.

Грешно е да си мислите, че със записване в школа вашето участие в подготовката за кандидатстване е приключило. То още не е започнало 😉

Трябва да помислите с какво можете да облекчите детето си откъм учене в 7 клас. Аз например спрях детето от ходене на английски. Лятото тя си навакса пропуснатото, но времето, което й се освободи през годината беше жизненоважно.

Добра идея е да ограничите всякакви видове чатове и безсмислени компютърни занимания. При нас опита показа, че при забранен скайп се освобождават два часа на ден за нещо друго. При натоварването, което понасят децата в 7 клас е по-добре да проспят два часа, отколкото да ги прекарват в чат.

По време на подготовката за кандидатстване, мотивиращата роля на родителите е от особено голямо значение за детето. Вашата най-важна мисия е да подготвите психически детето за предстоящото изпитание, както и да прецените какво е подходящото за него натоварване през годината.

Ако му давате много зор непрекъснато от самото начало, то няма да издържи психически точно накрая. Ако го отпускате много, накрая може да не може да се стегне. Та – няма рецепта – децата са различни и трябва да намерите най-верния подход към собственото си дете. Ако се вслушвате в детето си, това няма да е особено трудно. Всъщност, трудно е вслушването.

Като казвам „мотивация” имам предвид, че от родителите се очаква да бъдат подкрепа на децата си във всяко отношение и на всяка цена. За децата това е едно от първите сериозни изпитания и те трябва да знаят, че дори и да се провалят, вашето отношение към тях няма да се промени. Предметните поощрения/лишения дават известен резултат, но не бива да са основен метод за мотивация.

Основния метод за мотивация е психическата подкрепа от родителя. Тя трябва да започне преди 15 септември и никога да не свършва 😉

Ако успеете да бъдете близо до детето си, да живеете с неговите затруднения и вълнения, лесно ще прецените кога да го товарите и кога да го отпускате. Останалото ще си дойде само. Когато децата чувстват подобна подкрепа, те стават по-отговорни и по-самостоятелни и се стараят да оправдаят доверието ви.

Останалото е лесно. Към 20 май трябва да започнете да следите сайта на Министерството на Образованието и този на Регионалния Инспекторат по Образованието, където се публикува цялата необходима информация. Там пише и кои училища са с по-особена и специална система за кандидатстване. Освен това, в училище се провеждат родителски срещи, на които се обясняват правилата за кандидатстване, подаване на документи, училищата-гнезда (всяка година са различни)… Почти невъзможно е да изпуснете сроковете. Всеки от тях е достатъчен за това, за което е предвиден. Аз не съм си купувала справочник.

И все пак: децата учат до 15 юни, изпитите са в края на юни и трябва бързо да вземете дипломата на детето, като се уверите че има печат и на гърба, резултатите излизат едновременно по всички предмети в началото на юли, документи за първо класиране се подават до около 14 -15 юли, то излиза за 2-3 дни и има реален шанс преди 20 юли всичко да е минало и заминало.

Няма да ви обременявам с таз годишните срокове, защото те също се сменят всяка година. Важно е само да се стараете да ходите в началото на срока, а не в края му, защото може да се окаже, че ви е нужен още някакъв документ, който не носите със себе си. На нас ни се наложи да вадим медицинско и ако нямаше време, нямаше да успеем. Затова – не чакайте последния момент. В тази връзка е удобно да изберете училище-гнездо близо до работното си място /примерно/.

Ако съм забравила нещо – питайте – ще отговарям с радост! 🙂

УСПЕХ!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние!, Реалността at 7:19 PM EET

49 Comments »

April 6th, 2008

Човешките стави

За да води един човек нормален живот, той трябва да може да се движи нормално. За да се движи нормално един човек, той трябва да има пропорционална и правилно развита костна и ставна система. Човек има стави на краката, от които, условно казано, най-важни са тазобедрените и стави на ръцете, от които най-важни са раменните.

Лекарите обикновено обръщат голямо внимание на ставите на краката и почти никакво на ставите на ръцете. Вероятно причината е в това, че ако тазобедрените стави са недоразвити човек не може да проходи нормално като дете и след това продължава да не може да се движи добре.

Колкото до раменните стави – човек може да живее почти нормално и без те да са развити добре. Казвам „почти нормално”, защото при недоразвити раменни стави, ръцете на човек се държат на мястото си единствено благодарение на мускулите. В зависимост от развитието на мускулатурата, ръцете излизат от ямките на ставите повече или по-малко често. С напредването на възрастта обаче, мускулите неминуемо се разтягат от изважданията, колкото и редки да се били те и луксациите зачестяват. Това води до изместване на главата от ямката и „плуване” на двете една спрямо друга и триенето на кост в кост, което води до износване на костите, износването води до “накъдряне” на костта, “накъдрянето” води до прищипване на нерв, прищипването води до възпаление на нерва, възпалението причинява болка и обездвижване.

Всеки човек, който живее почти без раменни стави се научава какви движения може да прави и какви не, какви физически усилия и упражнения са позволени и какви не. Но въпреки болката и невъзможността да правиш всичко, което ти се иска с ръце, животът си продължава и човек може да го живее пълноценно – достатъчно е просто да внимава!

Въпреки, че ортопедите обръщат по-голямо внимание на тазобедрените стави на децата, качествените материали по въпроса са наистина малко.

В блога на Поли има публикувана статия от лекар-ортопед на тема ставите на крачетата. Копирам я по-долу без никакви промени и с нейното любезно позволение.

Всичко казано от д-р Рами Хазбун в статията може да се отнесе и към ставите в раменете, въпреки че статията е фокусирана върху тазобедрената става.

Оставям ви със статията с единственото уточнение – освен с крачетата на децата, внимавайте и с ръчичките им! Не ги дърпайте за ръцете, не ги учете да ходят, държейки ги за ръце (та било то и двете едновременно), не ги въртете и не ги увесвайте за ръце. Оставете ги да се развиват и укрепват без ваша намеса и в първи удобен момент, заведете детето на лекар – ако няма ехограф, направете рентгенова снимка. Рентгеновото облъчване, което считате за опасно, може да предотврати много по-големи неприятности в бъдеще, което прави вредата му приемлива.

Ето и самата статия:

Как да отгледаме здрави и красиви крачета на детето?

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 2:43 PM EET

3 Comments »

March 16th, 2008

Стига ли ви времето?

Завиждате ли на хората, които имат време за всичко? На хората, които винаги успяват да са там, където искат? Случвало ли ви се е да се чудите как хора с ангажименти, подобни на вашите – семейство, деца, котка и т.н. – успяват с всичко, а вие все не? Случвало ли ви се е да ви поканят на кънки в неделя, на танци през седмицата или другаде и вие да кажете „Искам, но нямам време”? Ако ви се е случвало, значи нещо в личната ви организираност сериозно куца.

За щастие, организираността е нещо, което човек може да научи, стига да иска. За да ми стига времето да правя всичко, което искам, а то не е никак малко(!), спазвам едно много просто правило. Ще ви го кажа след малко.

Да спазвам правилото се научих лесно. По-трудно ми беше да се науча да правя малките компромиси, които сега го допълват чудесно. Преди време и аз, както много други жени, бях роб на дома си – смятах, че съботата и неделята са дадени не за почивка и разходки, а за пране, чистете и гладене. Вече не! 

Другото трудно беше да си дам сметка, че досега никой не е чул мръсна чиния да се оплаква, че не е измита моментално или дреха, че не е изгладена, преди да влезе в скрина. Нито пък прозорец, че не е измит тази събота 😉

Всяка жена си има своите дребни нещица, които й гълтат времето – намерете ги, анализирайте ги и се справете с тях – не е трудно. Говоря в женски род, защото на жените се пада огромната част от домашни занимания за СЛЕД работа – чистене, готвене, гладене, простиране, деца, домашно, приготвяне за училище, разговори и общуване, възпитание, четене на приказки и т.н. Не се опитвайте да отричате – сами си го признахте вече 🙂

По-интересно е основното правило. А то е: НЕ ПРАВИ ИЗЛИШНИ ДВИЖЕНИЯ!

Още като дете се дразнех, че майка ми прави много излишни движения – по четири-пет пъти ходи до кухнята за едно и също нещо, слиза до магазина, после пак за друго, защото не е погледнала добре (или изобщо) в шкафа или в хладилника и т.н. Това затормозяваше нея, но и нас, защото тя не успяваше да се справи със задачките си и се налагаше аз да гладя цяла събота и неделя, вместо да съм навън с връстниците си. (мразя да гладя 🙂 )

Тогава си създадох това правило и си обещах да го спазвам винаги. И започнах да тренирам. Най-лесно се започва от домакинската работа:

Ако ще ходите до другата стая, не ходете с празни ръце – винаги има нещо, което не си е на мястото и трябва да се премести.

Сложете най-често употребяваните вещи на място без навеждане – това освен време, пести и сили.

Винаги правете още нещо! Всеки път, когато бършете прах, измивайте и по един прозорец, врата, част от шкафче или нещо друго, което по принцип стои в графа „основно пролетно/есенно почистване”. Така, като посвикнете с този маниер на поддръжка на дома, ще видите как основното почистване се е ограничило до прането на пердетата и толкоз. 🙂

Вероятно забравям много от възможните примери, но съм сигурна, че всеки може да си ги допълни сам. Когато свикнете с този начин на мислене, ще се подобри организираността ви и в работата. Там ползвам същото правило, но не мога да дам конкретни примери, защото всеки си има своята специфична професия и работа. Но като цяло – може да се съвмести излизането за кафе със занасянето на документи на някой колега. Ако някой ще ходи за кафе, помолете го да вземе и за вас, примерно. Сигурна съм, че и в работата, както и у дома, има стотици действия и движения, които могат да се спестят. Открийте ги и ще се радвам, ако ги споделите с мен.

Всекидневното ходене на пазар е абсолютна загуба на време. Същото може да се купи наведнъж и на същата цена в избран ден от седмицата.

С плащането на сметките вече е лесно – благодарна съм на epay, че ме спасиха от опашките за плащане на вода, ток, телефон, парно, данъци…

Приятни тренировки 🙂

——

П.П. Тази статия е в чест на всички, които се опитах да „замъкна” на танци или на кънки, или в Сопот, или където-и-да-било-другаде и не успях 🙂 , защото те все нямат време 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нашите деца и ние! at 12:46 PM EET

10 Comments »

March 6th, 2008

Между два свята

Никога контрастът между нормалната семейна среда и тази извън дома не е бил толкова силен и рязък. Децата ни живеят буквално в два различни свята, бидейки ту у дома, ту извън него. Често пъти даже живеят между тези два свята, не съумявайки при всяка смяна на средата да пренастроят поведението си, речника, маниерите, възприятията си… Това засяга най-вече и най-силно децата на възраст от 12 до 15 години, които току-що са се сдобили с известна свобода за употреба извън дома и панически се чудят какво да правят с нея.

image028small.jpg
Снимка: Даниела Соколова, Всички права запазени. Забранено е публикуването на снимката в „Стандарт”, “24 часа” и други известни и неизвестни вестници и списания без изричното ми писмено съгласие.

Объркването често прераства във вътрешно-личностен сблъсък, породен от „двойния стандарт” – все съм си аз, но трябва да живея като две коренно различни личности, за да ме харесват хем у дома, хем навън. Децата са изправени пред дилемата: „На кого е важно да се харесвам – на семейството или на „приятелите” си?” Те разсъждават така – „Ако ме харесва семейството ми, няма да ме харесват приятелите ми, и обратното”.

От кого е по-важно да бъдеш харесван е въпрос, на който аз мога да отговоря СЕГА, но когато бях на 12-15 не можех. На 12-15 ти се струва, че приятелите ти са всичко. Много деца, лутайки се между двата свята, спират да харесват дори себе си, което само по себе си е сериозен проблем.

Неизбежен ли е този сблъсък?

Като че ли да. Помня, че когато бях на 12-15 не давах дума да се издума за промяна на прическата ми, за слагане на шапка на главата, за пропускане на купон и т.н. Помня как не се съгласявах с нищо, което не съм опитала сама, но контрастът между „вътре” и „вън” не беше толкова зловещ.

А думата наистина е „зловещ”. Искаме или не, децата ни са коренно различни без нас, извън дома си. Средата „навън” освен зловеща е и силно „цинична”. Сега, за да се харесваш на „приятелчетата” си, трябва:
– да умееш да юркаш родителите си – поне по телефона, пред класа си – и това е най-малкото, за да си „готин”, ако думата все още е тази;
– да умееш да псуваш или поне да имаш готов набор от цинизми, които да си винаги готов да използваш;
– да си винаги готов да те обидят на полов или безполов принцип и да си готов да отвърнеш със същото. Ако не можеш да отвърнеш – само поемаш обиди, трупайки в себе си и гледаш да наваксаш по някоя от другите точки.

Например, ако те обиждат, че си „смотан” и „девствен” и не знаеш как да отвърнеш, трябва да покажеш колко си „отворен” като спешно си хванеш гадже, с всички произтичащи от това демонстрации. (В моето детство беше нормално на 13 години да си девствен, но сега май е „ноо яко” ако не си).

Контрастът се засилва още повече от откритата злоба и агресивност, която проявяват децата едно към друго. Ние някога имахме „общ враг” – например, другарката по история, която си събуваше обувките под катедрата. Ние гасяхме лампата в последния час, взимахме ги и ги скривахме и тя тичаше боса до дирекцията, за да се оплаче. А като се върне, обувките си бяха там и тя беше просто смешна.

Сега нещата изглеждат така: момчетата гасят лампата в последния час, събарят момичетата по масите и на земята и започват да ги събличат – маратонки, чорапи, якета, раници, вещи…. каквото докопат в суматохата и всичко това се изхвърля от четвъртия етаж долу. Една част от децата висят по прозорците да видят какво става долу, а друга част – ако имат обувки – тичат на двора да прибират вещите на останалите. Учителите се превръщат в безпомощни звероукротители, които се опитват да опазят децата от падане от прозореца на 4-я етаж. Инициаторите на „купона” не намират нищо нередно в това и се подхилкват самодоволно на родителската среща. Почти същото като при нас, ама не съвсем, нали?

Колкото по-нормално е едно семейство, на толкова по-силен контраст е подложено детето. Значи ли това, че за да е добре детето навън, средата у дома трябва да е максимално близка до външната? Колкото и да сме либерални като родители, колкото и свободни и не ограничавани да растат децата ни, колкото и мнението им да тежи у дома и да има значение за взимането на някои решения, колкото…., колкото…. колкото…., семейството ни е нормално и не мога да осигуря „улична обстановка” у дома! А ако всички семейства се причисляват към „нормалните”, чии деца създават „ненормалната” среда в училище?

Съзнавам, че това е временно явление и с възрастта ще премине, но може да нанесе необратими поражение на психиката и физиката на нормалните деца. Към пораженията причислявам ефектът върху все още детската психика от предполагаемия преждевременен секс, предприет само и единствено от стремежа да бъдат „отворковци”. Знам, че тук ще хукнете да ме оборвате, но няма да можете да ме убедите, че дете на 12-15 години е психически зряло за секс, така че не се и опитвайте.

Очевидно е, че всяко дете има нужда от помощ, за да оцелее в тези 4-5 сложни години от живота си. Помощ, която трябва да дойде от семейството. Но какво да правим с децата, на които никой не (иска да) обръща внимание? Да ги оставим да тормозят останалите ли?

След случая с летящите предмети, на класа е назначен персонален психолог, който да работи с децата. Децата четат ръководства за оцеляване в тийнейджърските си години, решават тестове, отговарят на въпроси, присъстват на всички сеанси… Съвестните – съвестно. Другите – как да знам? Може да се окаже, че тези, които имат най-остра нужда от помощта на психолога ще получат най-малко, защото пак ще успеят да се измъкнат, няма да кажат навреме у дома или никой няма да ги чуе навреме. И така неминуемо се връщам към възпитанието. На тази възраст обаче вече е малко късничко да се говори за възпитание.

Има и още една разлика между нашите тийнейджърски години и тези на нашите деца – Интернет. Децата всъщност не знаят какво е това, колкото и глупаво да ви звучи. Те смятат, че са защитени от околния свят посредством монитор и клавиатура и не съзнават, че тази сигурност е измамна. Те не възприемат Интернет като реално съществуващ свят, създаден от реално съществуващи хора. Децата вероятно си мислят, че това е приказка или може би филм, в който всеки може да бъде друг, при това безнаказано. Парадоксалното е, че те се държат по един начин с приятелите си на живо и по съвсем различен, когато седнат зад монитора, без да си дават сметка, че това са едни и същи хора, които ако провокираш виртуално може да се окажат опасни реално.

От друга страна Интернет е пълен с фалшиви модели за подражание и децата не могат сами да пресеят семето от плявата. Едно от най-трудните неща, които съм обяснявала някога на децата си е „Защо тази мацка изглежда така и кара такава кола, но ние не трябва да бъдем като нея?” 

Начините, по които се справяме ние с моята тийнейджърка с проблемите, произтичащи от това двойно поведение са строго индивидуални и зависят от нашите характери, цели и конкретната ситуация. Като цяло залагаме най-вече на диалозите и доста по-малко на монолозите и наказанията, без да ги изключваме съвсем от схемата. По принцип съм против наказанията, но понякога наложените ограничения дават време за размисъл и променят посоката, в която си се зациклил, а това е добро начало.

Единственото, което мога да кажа на родителите като съвет е: седнете и прочетете историята на скайп/кю/друг-чат на детето си. Почти сигурна съм, че ще останете неприятно изненадани. А тези, които си мислят, че това не се отнася за тях и техните деца, ще останат още по-неприятно изненадани.

Да, четенето на чужда кореспонденция е нечестно и не е възпитателно. Не се тревожете – лесно ще си простите тази вина. Тя е нищо в сравнение с вината, която ще изпитвате, ако се случи нещо неприятно с детето ви и то е можело да бъде предотвратено само с прочитането на една чат-история, а вие не сте го направили от криворазбрана принципност!

———-

П.П.

Относно коментарите по темата – искам да чуя мнението на хора, които имат истинско „вземане-даване” с тийнейджъри –  родителите на такива, учители, както и мнението на самите деца.

Коментари от рода на „Не се хаби, бейби, и ние сме били тийнейджъри” са безсмислени и излишни, така че не се хабете да ми ги пишете 🙂

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 8:00 AM EET

40 Comments »

March 4th, 2008

Нормалната семейна среда

Какво е това? Кои са определящите й параметри?

Кои са минималните изисквания, за да определим една среда като „нормална”?

А максималните?

Без какво не може? Без кое може, но го има? Без кое трябва?

„Нормален” е една от най-субективните думи, които знам. Използването й в някои словосъчетания засилва субективността й.

Давам ви собственото си мнение и очаквам да чуя вашето.

„Нормална семейна среда” е тази, в която:

Това е моята „рамка”. А вашата?

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 8:00 AM EET

10 Comments »

January 29th, 2008

Противогрипните ваксини – „за” и „против”

Аз съм твърдо „против”!

Очаквам една част от вас да са на моето мнение, а друга да са твърдо „за” и да настане спор, но нека той бъде в името на тези, които все още се колебаят и нямат собствено мнение.

Доводите ми „Против”:

1. Това, което знам за грипа от опит и обща култура е, че той се причинява от вирус. Този вирус мутира и се променя много бързо и лесно, в зависимост от средата, в която се развива – т.е. нашият организъм променя щама на вируса. Ако в едно четиричленно семейство се разболее един човек, той променя щама на вируса и ако се разболее втори след него, вирусът вече е леко променен. И така нататък. При четвъртия заразен, вирусът вече няма нищо общо с първопостъпилия в приемното си семейство. Когато първият се разболее отново, той е болен от съвсем друг грип.

Ако се изгражда имунитет към вируса, защо тогава първия е болен пак? 

При това положение, как може да се създаде ваксина за грип, който ще върлува чак след 6 месеца?

2. Да приемем, че все пак може. За да се постави ваксина на човек и особено на дете, той трябва да е АБСОЛЮТНО здрав в момента и да има добре работеща имунна система. В против случай ваксината може да го разболее и то тежко, защото тя съдържа живи, но омаломощени причинители на грип, които биха се възползвали от слабата имунна система или започнала болест.

Колко от вас могат да твърдят, че в момента са АБСОЛЮТНО здрави, те и децата им, и с отлична имунна система?

3. Ако сте АБСОЛЮТНО здрави и с отлична имунна система, тогава защо ви е противогрипна ваксина? Организмът ви ще се справи с предизвикателството „грип” с помощта само на повечко витамини в сюблимния момент.

А ако не сте абсолютно здрави, защо ви е да се разболявате насила?

Съществуват имунностимулатори, които обикновено са хомеопатични препарати, което означава, че ефектът се постига след натрупване на определени количества от веществата в организма, т.е. трябва да се приемат предварително, а не като се разболеете – тогава няма ефект от тях. Това е извод по наблюдения от приятели, никога не съм пила имунностимулатори.

4. Доколкото знам лечението на грип е симптоматично и не се повлиява от антибиотици. Щом няма измислени антибиотици, как тогава да вярвам, че има измислена ваксина?

5. И ако все пак има начин да се направят ваксини, тогава защо ПАК има грипна епидемия?!

Така разсъждавам аз, в най-общи линии. А вие как?


още тук: http://www.bb-team.org/articles/3227/ 

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 8:00 AM EET

34 Comments »

January 14th, 2008

Фебрилен гърч (гърч при температура)

Безспорно един от най-тежките моменти за родителите това е мига, в който детето вдигне температура. В различните източници се посочват различни на брой причини за вдигане на температура, но според мен всички те могат да се сведат до една, а именно: протичане на възпалителен процес в организма. Дали ще е ухо, гърло, нос, гърди, убоден пръст – няма значение. Ако някъде има възпаление – обикновено детето вдига и температура.

Температурата трябва да се овладее, но не бива да се цели пълното й сваляне. Чрез температурата организмът се бори с възпалението. Ако я свалите с медикаменти и охлаждане под 37о, правите лоша услуга на организма. Между другото, добре е да знаете каква е нормалната телесна температура на детето ви в здраво състояние. Има хора с телесна температура 36,8о, които се чувстват зле едва когато вдигнат 37,8о. Има и такива, чиято нормална телесна температура е 35,8о – 36,0о и те при температура 37,2о вече се чувстват като пребити. Ако сте наясно с тези цифри, ще знаете до къде да сваляте температурата.

Свалянето на температурата е деликатна работа. Противно на родителската нагласа за бързо сваляне на температурата (и моята беше такава преди гърча на дъщеря ми), температурата трябва да се сваля бавно. Когато децата ми бяха малки изчетох всички книги, в които се говореше за гърч от температура. Там всички автори обясняваха, че гърч се получава от висока температура. Оттам идва и грешната нагласа на родителите. А гърчът е по-страшен от високата температура, защото се получава вследствие на кислороден недостиг в мозъка.

Как изглежда гърч при температура? Това е най-страшното нещо, което съм виждала. Не пожелавам на никого да го преживее, но трябва да знаете как изглежда. Държах детето си в ръце. Очите му станаха безцветни и невиждащи,  лявата страна – ръчичка и краче – се вдървиха и потрисаха в конвулсии синхронно, а дясната страна беше омекнала и отпусната. Главичката също трепваше рязко. Детето издаваше дълъг силен звук „А-а-а”, но не писък, а викане. Това трае секунди, не повече от 15-20, но ми се стори минути.

Още докато стисках детето, грабнах телефона и звъннах в “Бърза помощ”. Обясних какво виждам, те казаха „Прието” и затвориха. Нищо не ми обясниха и нищо не казаха. След най-много 5 мин. линейката беше у дома и лекарката нахлу с въпроса „Гърчът премина ли?”. Чак тогава разбрах какво е станало. След още най-много 10 мин. бяхме в Интензивното отделение на най-близката детска болница. Детето ми беше на 2 години и 7 месеца.

Защо се заблудих? Защото навсякъде пише „Гърч от ВИСОКА температура”, а детето в момента беше с 38,1о. Никъде не пишеше как изглежда гърча.

В болницата научих много и важни неща.

Фебрилен гърч се получава при рязка промяна в температурата, без значение посоката. В моя случай – свалих температурата с детски ефералган, събличане и мокрене на краката и челото. За 5-10 мин спадна от 39,4о на 38,1о. Това е твърде бързо. По-добър вариант е бил течният аналгин (1 капка/кг), който е щял да я свали до 38,1о за около 1 час.

Когато детето е с температура по-висока от 37,5о антибиотиците са излишни, защото организмът не ги усвоява, а ги убива и изхвърля. Да не говорим, че антибиотиците и лекарствата въобще, товарят организма на детето и няма причина да се бърза с тях. Първо трябва да се овладее температурата, после да се открие причината (възпалителният процес) и чак тогава да се приложи ВЕРНИЯТ антибиотик, ако се налага. За трите дни в Интензивното лекарите сваляха температурата на детето ми главно чрез охлаждане на тялото с лед и понякога аналгин.

Ако детето е с температура по-висока от 37,5о не бива да се взима кръв за изследвания, защото кръвоносните съдове са с намалена еластичност и има опасност от спукване.

Когато ни изписваха от Интензивното лекарката ми каза: „Това дете повече от 38о да не вдига!” Това изречение ми отне съня за следващите две години!

Успокоителното:

Обикновено първият гърч рядко оставя фатални последици – организмът и мозъкът съумяват да се справят някак. Добре е, обаче, гърчът да не се повтаря.

Към такива гърчове са склонни децата до четири годишна възраст поради някакво несъвършенство в организма. Обясниха ми, че след това този вид гърч не се повтаря.

Важното:

Не изпадайте в паника, не бързайте с лекарствата и не прекалявайте с температуро-понижаващите медикаменти. Гърчът е по-опасен от високата температура и последиците от него може да се окажат необратими.

Никой не знае дали детето е предразположено към такива гърчове или не. Затова е най-добре да се възприеме като принцип бавното понижаване на температурата.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 9:00 AM EET

11 Comments »

January 11th, 2008

Мъжка помощ у дома

Вчера се заприказвахме за Детската кухня и нейните предимства и недостатъци.

Интересно ми стана мъжкото участие в разговора. Повече мъже отколкото жени  взеха отношение и то с глас „за” детската кухня. Интригуващо е, като се има предвид, че от мъжете не се очаква да готвят храната у дома, още по-малко бебешката/детската.

Вероятно, одобрявайки решението на майката да се запише на кухня, за да си спести време и усилия, те живеят с мисълта, че помагат в отглеждането на детето. Но тъй като няма как да съм сигурна дали е така или не, питам ребром:

Мъже, с какво/как помагате на половинките си в къщната работа и при отглеждането на децата?

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 11:05 AM EET

34 Comments »

January 10th, 2008

Детската кухня – “за” и “против”

Ако попитате 10 майки в градинката дали искат да се запишат за храна от детската кухня, поне 9 от тях ще кажат твърдо и уверено „Да”, ако не са се записали вече.

Забелязала съм, че повечето майки изобщо не се замислят преди да вземат това решение. В същото време ще избират блуза поне 10 минути.

Ако попитате майките защо се записват за храна от казан, отговорите варират от „За 2 лв./ден (условно, не знам цените) му взимам 3 яденета – то това си е без пари”, до „Нямам време да готвя” или „Не мога да измислям манджи всеки ден”. За мен тези причини са неприемливи. Всъщност, аз така и не намерих достатъчно основателна причина, за да се запиша и аз за храна от детска кухня.

Няма да ви казвам дали да си храните бебето с храна от казан, само ще ви кажа защо аз не го направих. Причините са няколко – една съществена и 1-2 дребни.

Дребните причини, които са по-скоро следствие от основната:

Голямата причина. Тя е част от цялостната ми философия за отглеждане на деца, в частта за храненето :), а именно:

Когато детето стане на 2 годинки тръгва на ясла. В краен случай – на 3 год. тръгва на детска градина. Там яде храна, сготвена в казан – един за всички – като в казармата. Там нямам никакво влияние върху храната. Единственото, което мога да направя е да осигуря качествена храна по моите разбирания за следобедна закуска (като го вземам от градина) и вечеря.

Когато детето тръгне на училище, обикновено се храни на стол или си носи сандвич. Малко са децата, които се прибират за обяд у дома. Още по-малко са тези, които у дома ги чака нещо сготвено за обяд.

Когато стане студент – храна от казан, комбинирана със сандвичи. Сготвеното е рядкост.

Когато тръгне на работа – храна от казан, сандвичи. Готвено – вечер, евентуално, ако има кой да го сготви.

Първите 2-3 години от живота на детето са тези, в които то има шанс да НЕ яде храна от казан, а повечето майки с лекота отнемат тази привилегия. Това е и времето за формирането на хранителните и вкусови навици на децата. Затова готвех на децата си ново и различно ястие всеки ден, особено в първите 4-5 години.

Помагах си с купени пюрета в частта „Спанак” и частта „Риба”. И при пътуване, естествено.

Храни и навици, от които лишавах децата си съзнателно.

Зрънчо, чипс, снакс, тестени изделия – кифли, банички, кроасани, солети и т.н.

Заради тези храни и мнението ми за детската кухня нямах приятелки сред майките в градинката. Като извадеха нещо такова, аз си хващах хлапето и се махах. Така и не разбрах начина им на съществуване – цигари, семки и клюки на пейката, а децата в количките набиват от гореизброените залъгалки, само и само да мълчат. После като проходиха децата, към „цигари, семки и клюки” се добави и викането по децата от пейките да не правят това или онова.

Аз заменях тези неща с плодове и зеленчуци. И сега децата ми няма да се сетят, че им се яде нещо такова, но за плодове се сещат и ако няма – надават вой.

Храни, разрешени от време на време, колкото да не е „без хич”.

Желирани бонбони и Кока-Кола (и останалите газирани напитки).

Казват, че хранителния желатин е полезен заради пектина, който съдържа. Не знам.

Газираното избягвам не заради газировката, а заради пълната липса на качества в продукта.

Храни, разрешени винаги и (почти) по всяко време, за ужас на останалия свят.

Шоколад.

Разрешавам на децата си шоколад от преди да навършат 1 годинка. Ползвам шоколад когато децата са болни, особено ако е нещо стомашно и е съпроводено с повръщане и разстройство. Шоколадът действа затягащо на стомахчетата. Пробвала съм този ефект не веднъж и върху възрастните членове на семейството ни. Усвоява се много бързо и обикновено децата не го повръщат обратно, а освен това им доставя енергия. Естествено дозата е по едно блокче на час. Всяко нещо, с което се прекалява – вреди.

У дома винаги има чист млечен шоколад. Противно на очакванията, децата не прекаляват с него. Ако единия ден ядат повече, после с дни не се сещат за него.

Нещо любопитно, прочетено някога някъде:

Как да направим на децата си максимално балансирано меню?

Оставяме децата си сами да го направят и не ги насилваме. Учени и лекари (не в България) са правили експеримент с две групи деца от дом за деца без родители (те са им пред очите непрекъснато).

За децата от група А, диетолозите са съставили „идеалното меню” и са наблюдавали децата – дали им харесва, колко ядат, как се развиват.

Децата от група Б са били оставени да се хранят според предпочитанията си. Предлаган им е избор от видове храни за всяко хранене – закуска, обяд и вечеря.

Накрая се оказало, че децата от група Б са се хранили по-балансирано, отнесено към съответния период от време, от децата от група А.

Този факт ми е чудесен помощник в борбата с бабите, които насилват децата да ядат. 🙂

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 12:12 PM EET

25 Comments »

January 7th, 2008

Каляването на децата

Каляването безспорно е една от най-важните предпоставки за отглеждане на здрави деца. Удобствата, с които разполагат повечето семейства, обаче, създават предпоставка за отглеждането на кекави и болнави деца: живот при постоянна температура, возене с кола до училище или до детската градина, навлечени сериозно навън и у дома и гледане на телевизия вместо спорт.

В миналото каляването е било естествен процес. В момента то е борба! Борба на родителите помежду им, борба със себе си, борба с бабите и с цялото войнство акълодаващи люде около детето и майка му. Каляването на детето зависи от майката, задължение е на майката и започва от деня на раждането.

Каляването не е сложен процес, но е начин на отглеждане на детето и е начин на живот на детето и родителите. Каляването изисква промяна в мисленето.

Навличането е враг № 1 на здравето и на каляването. Погрешно схващане е, че децата трябва да са облечени с една дрешка повече от нас. Децата трябва да са облечени колкото нас, а ако родителите са зиморничави – и по-малко. Трудно ми беше да свикна с това, че аз се навличам, а децата ми са по-леко облечени. Трудно ми беше да се преборя със себе си. Не съжалявам, че успях. Каляването и ненавличането при тях даде отличен резултат.

Каляването не е привикване на детето към ниските температури навън. Каляването е поддържане на организма в енергично и динамично състояние и трениране на естествената му терморегулативна функция. Каляването на организма и поддържането на естествената му терморегулативна функция в работоспособно състояние се постига чрез промяна на температурата, в която живее детето. Целта е организмът да свикне, че температурите се променят без предупреждение и той трябва да реагира бързо и адекватно.

Ако отглеждате детето при постоянна температура, при промяна на температурата, организмът му ще се обърка и ще реагира като прояви болестни симптоми. Не е изключено, дете, отглеждано на хладна, но стриктно постоянна температура (22 градуса, да речем), да се разболее, ако изведнъж заживее на 29 градуса. Не студа разболява децата, а промяната в условията, ако организмът не е подготвен.

С други думи – можете да калявате детето си и през лятото. И вие го правите – на брега на морето, но го правите несъзнателно. Препичането на слънце и влизането във водата представлява точно такова редуване на среда с различна температура. Не „събраното слънце” държи децата здрави през зимата (нещо, което твърдят нашите баби), а промяната на температурата.

И все пак, на море сме само 10-14 дни в годината и не може да се разчита само на тях. Детето трябва да се калява всеки ден.

Не поддържайте една и съща температура в целия апартамент. Това е нещото, което изнежва децата ни. Оставете едната стая по-хладна, банята/тоалетната даже и съвсем без парно могат да стоят. Когато децата лягат да спят, намалявайте отоплението в тяхната стая.

Веднага след раждането, децата все още нямат функционираща терморегулация на тялото и не се потят. Възрастните са свикнали да обличат себе си и децата си до „точката на потене”. Щом не се поти – значи не му е жега. Това е погрешно схващане. Дали на бебето му е студено или му е добре, се разбира като му докоснете нослето. Ако то е топло – бебето е добре и няма нужда от повече дрехи.

Най-лесно се каляват бебетата, но следващите препоръки важат и за големи деца.

Проветрявайте на дома на всеки час-два.

При всяко преобличане, мийте бебето. След миене и преди обличане го разтривайте, за да събудите кръвообращението му. Няма по-щастливо бебе от голото бебе 😉 Оставяйте го да поритка голичко известно време. Вие ще прецените колко – не докато посинее от студ, разбира се.

Бебето трябва да спи босо (голи стъпала) след навършване на седем месеца.

Къпете бебето в друго помещение, а не в стаята, в която спи. Преходът от помещение в помещение няма да го убие.

До 4-я месец къпех и двете си деца директно под чешмата, което едва не уби бабите им. На децата това къпане им харесва и се чувстват добре. След 4-я месец, бебетата порасват и започват да мърдат повече и това къпане става трудно.

Но, както и да къпетете детето, можете да редувате топлата вода с по-хладка – за стимулиране на кръвообръщението и естествената терморегулация на тялото.

Извеждайте детето всеки ден. Тази препоръка, естествено има известни ограничения. Ако е под -10 градуса, а детето е на 5 дни, много ясно, че ще си седи у дома. Същото важи и за жегите – при +30 градуса и повече е неоправдано да се мъчите навън.

Това, което реално разболява децата са вирусите, течението, мъглата, пиенето със сламка, стоенето с изпотени дрешки/мокри обувки.

При правилно каляване вирусите не са заплаха.

Течението е опасно, дори когато се движи топъл въздух. В тази връзка – климатикът у дома не разболява децата, ако проветрявате редовно и ако не им духа директно.

Мъглата е неприятна за разходка за големите хора. За малките също, защото дишат влажен въздух, по който е полепнал всичкия наличен прахоляк, който при дишане се полепва по дихателните пътища на децата. По същата причина, никога не слагайте шала на устата и носа на детето. Сливиците не настиват от студения въздух, а от полепналото по тях с влажния въздух. 

Сладоледът не разболява децата, но пиенето на ледени напитки със сламка – определено да. Сладоледът минава през сливиците и те предпазват гърлото. Когато детето пие студено със сламка, течността не се задържа в устата, бързо минава покрай сливици и пристига студена директно в гърлото. 

Децата са енергични и жизнени и тичат непрестанно. Вместо да се опитвате да спрете играта на едно дете с думите „Не тичай, ще се изпотиш” и да се опитате да го превърнете в пенсионер без време, по-добре носете резервни дрешки със себе си. Съблечете детето преди да започне тичането и го облечете след това, а ако се е изпотило му сменете най-долната дрешка. Децата не настиват се разболяват от това, че тичат, а от това, че не ги преобличате като се изпотят. Същото важи и за мокрите крака.

Важно:

Каляването трябва да става постепенно. Ако детето ви е изнежено, един студен душ ще го разболее. Съобразявайте каляването с моментното състояние на детето – физическо и психическо – и не прекалявайте.

Каляването, освен постепенно, трябва да бъде последователно и системно. Днес се каляваме, утре – не, не върши никаква работа.

Споделените от мен опит, принципи и насоки са твърде обобщени и имат за цел да ви накарат да се замислите и да ви подскажат идеи. Нищо повече.

Повечето медицински издания гледат на каляването като на специален процес, за който едва-ли-не е необходимо лекарско наблюдение. За мен каляването е здравословен начин на живот.

Вгледайте се в детето си и се вслушайте в желанията му – то ще ви покаже кое как се прави. Ако не му се карате, че тича или се мокри, то ще ви каже и кога да го преоблечете.

И най-важното: Най-малко боледуват децата, които живеят най-свободни, с най-малко ограничения и тревоги. Ако детето е затормозено психически, никое каляване няма да го направи здраво.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 10:50 AM EET

13 Comments »

« Previous Entries  Next Page »