Skip to main content.
December 28th, 2012

Камъче #14: Пази си баланса!

Всяко живо същество в природата има нужда от баланс. Цветята, тревата, дърветата имат нужда от баланс, за да се развиват и растат. Птиците, рибите и зверовете също имат нужда от баланс, за да изпълняват предназначението си в природата. А какво остава за хората!

Човешките същества също имат нужда от баланс и то в много по-голяма степен, отколкото самите те предполагат. Даже някои хора, като мен например, имат нужда от повече от един баланс…

Допускам, че има хора, които могат да кажат, че живеят в баланс, ако просто внимават какво ядат, или ако просто си тръгват от работа в 18.00 и не се сещат за нея до 9.00 ч. на следващата сутрин, или ако просто спят осем часа…

Може би такъв тип баланс е лесен за постигане, но на мен той не ми е достатъчен.

Буквално преди няколко дни установих, че това да живееш в баланс, според собствените си разбирания за баланс, не е просто, но е много важно, за да се чувстваш като пълноценна личност.

Също така установих, че съм губила собствения си баланс бавно и продължително, в продължение на повече от две години и за да го възстановя, ще ми бъде нужно нещо повече от просто заричане от типа „Връщам си баланса”.

Спомням си точно кога рязко намалих писането в блога, спомням си и защо…

Спомням си кога съзнателно реших да отдам превес на работата си, за сметка на личното си време…

И въпреки, че тези решения бяха осъзнати, с течение на времето установих, че не са правилни, защото ми нарушават баланса… Отдавайки превес на работата си, лишавах себе си от любими занимания. Не бях нещастна, защото много харесвам работата си, но ми се натрупа умора, която би било възможно да бъде компенсирана от (липсващия) баланс.

За да съблюдавам поне малко съотношението работа/лично време и да не лишавам семейството си от себе си, лишавах себе си от любими занимания – пишех по-малко, ходех на репетиции доста по-рядко и още по-рядко ходех просто да танцувам с компанията от Чанове. Не бях нещастна, защото много обичам семейството си, но ми се натрупваше някаква липса, която би могла да бъде запълнена от някакво лично творческо предизвикателство…

Или с други думи, явно съм човек, който има нужда от повече от един баланс… И ако балансът работа/лично време, се постига относително лесно и е въпрос на още малко самодисциплина, то балансът лично време/лични предизвикателства е малко по-сложен.

За да постигнеш такъв тип троен баланс, определено трябва да работиш нещо, което много харесваш, за да го работиш с лекота; трябва да имаш много подкрепящо семейство, което да те насърчава да делиш личното си време между семейството и себе си и да те насърчава да приемаш творческите предизвикателства, от които имаш нужда.

Творческото предизвикателство вече е на лице, така че вярвам, че 2013 ще бъде интересна година, пълна с изненади 😉

Имам и останалите предпоставки и затова вярвам, че 2013 г. за мен ще бъде годината на възстановения баланс!

Пожелавам го и на вас!

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 4:42 PM EEST

3 Comments »

February 5th, 2010

Камъче #13½ : Съзнателният избор да бъдеш Човек!


Да бъдем Човеци е съзнателният избор, който ни отличава от обикновените хора.

Този избор правим сами. Този избор е лесен, когато е наш.
Този избор е труден, когато зависи от друг.

Ако искаме да научим обикновените хора да не се страхуват да последват поривите си на човечност и да бъдат човеци, трябва просто да им позволим да го направят.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as L`афоризми, Философските ми Камъчета at 5:42 PM EEST

5 Comments »

June 25th, 2009

Камъче #13: Не се страхувай да бъдеш човек!

Много често ми се случва напълно непознати да ми казват приблизително едно и също: „Ако има повече хора като Вас, всички ще живеем по-добре.”

Интересното е, че винаги ми го казват за постъпки, които за мен са дребни, неизискващи много усилия или допълнително време. Постъпки, които не съм извършила, за да ме забележат и не съм очаквала да бъдат забелязани. Често пък, само няколко думи предизвикват същата реакция – думи – обикновени, незабележими, неподредени – просто човешки.

Защо ви го казвам? Казвам го, защото всички, които реагират така, са хора, които искат да живеят по-добре. Това са хора, точно като мен, и аз съм човек точно като тях – имам си своите вълнения и безразличности, успехи и несгоди, своите знания и пропуски, своите мечти и желания, своите възможности и невъзможности…

Аз разбирам, че те са хора като мен, но те не разбират, че съм човек като тях и търсят някаква разлика. Вероятно единствената разлика между мен и тях е, че мен не ме е страх.

Когато видя паднал човек, му подавам ръка да стане, преди да си продължа напред. Не ме е страх да го направя. Вярвам, че утре, когато падна, някой ще ми подаде ръка да стана, преди да си продължи напред.

Нямам предвид само преносния смисъл на „падам” и моралната подкрепа, а и съвсем буквалния физически смисъл. Преди десетина дни окончателно осъзнах, че хората се страхуват да бъдат човеци. Зад гърба ми (зад колата ми), автомобил блъсна моторист. Пред колона от автомобили. Нито един от преките очевидци не спря, за да се опита да помогне. Дори този, пред чиято кола стана инцидента, не спря. Движех се и гледах в огледалото – след 15 метра обърнах и се върнах…

Защо не живеем по-добре? Защото все чакаме някой друг: Друг да се върне, за да помогне, друг да почисти улицата, друг да изработи работата, друг да възпита децата ни, друг да ги научи да бъдат хора, друг да им подари ценности, друг да ги направи личности, друг да ни се усмихне пръв, друг…, друг….

И този друг го прави вместо нас.

Но освен това, също вместо нас, прави и нещо друго: Живее нашия възможен по-добър живот.

А да бъдеш човек е съвсем просто и лесно: иска се само разбиране.

Разбирането, че този друг, сега и тук – това си точно ТИ.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 1:25 AM EEST

15 Comments »

June 4th, 2009

Камъче #12: Умее да печели само този, който умее да губи!

Научете се да губите – така дребните победи ще са ви сладки, а дребните загуби няма да ви нараняват и ще минават покрай вас незабелязано. Умението да губим е част от умението ни да печелим.

Да „умееш” да губиш не означава да си комарджия-прахосник. Да „умееш” да губиш означава, че можеш да признаваш грешките си, да приемаш последствията и да се поучаваш от тях, но да продължаваш да гледаш и да се движиш напред.

Умението ни да губим е част и от умението ни да оценяваме малкото, което имаме в момента, и да се радваме на дребните неща.

Всеки иска винаги само да печели. Хората, които не умеят да губят, печелят рядко: победите (дори големите) не ги стимулират и енергизират, защото те не ги възприемат като победи, а като нещо, което им се полага като награда за мъките и усилията.

Хората, които не умеят да губят, обикновено са песимистично и негативистично настроени и въпреки болезненото им желание да печелят, по-често се сблъскват със загуби, отколкото с победи. Това ги кара още повече да се тормозят и мръщят и още по-слабо да ценят малкото, което имат и още по-силно да мислят, че победата им се полага за награда.

Такива хора гледат живота си от ограничен ъгъл, рядко сменят ъгъла на виждане и посоката на гледане и рядко харесват това, което виждат. Тези хора имат нереалистична представа за света, дължаща се на ограничения ъгъл, под който го гледат.

Странното (за мен) е, че въпреки нескритото неудовлетворение от дребните загуби и почти пълната липса на удовлетвореност от победите, тези хора рядко са предприемчиви и борбени и рядко правят нещо, което да промени ситуацията. Отстрани изглежда, че това положение им харесва, защото са си свикнали с него – сякаш предпочитат загубите и вечното мрънкане пред неизвестното.

Тези хора обикновено не получават възможност нещо да променят, защото никога не поискват такава, защото смятат, че тя им се полага и някой трябва да се сети да им я изпрати.

Тези хора са нерешителни и често пъти им липсва умението за общуване, защото те робуват на обстоятелства и предразсъдъци. Общото им излъчване е негативно и противоположният тип хора виждат в тях „вечното мрънкало” и гледат да нямат много общо с тях. Такива хора общуват само със себеподобни и това затвърждава мнението им, че животът е съставен от негативизъм и загуби.

Така сами си създават омагьосан кръг, в който да се въртят.

Ускорението в кръга пък се усилва от „дарбата” им винаги да намират нещо, за което да се ядосват, дори то да е абсолютно далечно и независещо от тях и от абсолютната им неспособност да приемат нещата такива, каквито са. (абсолютно независещ от нас, например, е резултатът от всеки футболен мач, в който не участваме, дъждът, който се е осмелил да вали, без да ни пита и т.н.)

Аз знам, че нещата не са такива, каквито изглеждат отстрани и съм сигурна, че такива хора са нещастни, дори да не изглеждат така понякога. Те също знаят, че са нещастни.

Аз знам, че те сами трябва да си помогнат, но те знаят ли го? Искрено се надявам камъчетата ми да им помогнат!


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 4:44 AM EEST

1 Comment »

May 29th, 2009

Камъче #11: Живей с лекота!


Ако попитам когото и да е от вас, дали иска да е щастлив, вероятно всеки от вас ще ми отговори „Да”.

Ако попитам дали иска винаги постигнатото да му носи удовлетворение, вероятно отново всеки ще каже „Да”.

Ако попитам „Искате ли спокойствие?”, не очаквам отговор, различен от „Да”.

А ако ви попитам „Бихте ли вложили цялата си воля в името на горните „постижения”?”, пак ли ще ми кажете „Да?”

Вероятно.

Но ще сгрешите. Тези, които влагат волята си за такива неща, те не ги постигат.

За да бъде един човек спокоен, удовлетворен от постигнатото и щастлив, той трябва да постигне това с лекота, без да влага допълнителни и изключителни усилия и без да се налага да проявява воля.

Нормалното състояние на духа е „безволевото” състояние. Ако всичко се постигаше с воля, нямаше толкова често да викаме неволята, нали 🙂 Не казвам, разбира се, че човек трябва да се превърне в мекотело и да се остави течението да го влачи.

Да не се насилваш (да не „ползваш” волята си), съвсем не значи, че нямаш такава. Казвам, че трябва да живеем с лекота и да не усещаме тежест от това, че сме живи 🙂

Щастливите хора, тези, които постигат всичко без излишни усилия и напрежение, не използват волята си за щяло и не щяло, а я пазят за специални случаи (като например: Да станеш за работа след 2 часа сън след 10 часа танци 😉 )

Волята е най-древното и безотказно средство за самоизтезание, за което се сещам. Когато нещата опрат до ползването на воля, за да продължат да се случват, значи е дошло време за почивка. Така че:

Оставете волята си на мира и живейте живота си с лекота!


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 8:46 PM EEST

7 Comments »

May 27th, 2009

Камъче #10: Не очаквай! (нито очакваното, нито неочакваното…)

Всеки от нас непрекъснато очаква нещо да се случи… Или да не се случи… Очаква да се случи по точно определен начин… Или, с други думи: всеки от нас непрекъснато формира очаквания. В това няма нищо лошо, особено в случаите, в които очакванията ни се оправдаят и сме доволни. Когато не сме – грешните очаквания ни водят до разочарования.

Всеки от нас формира очакванията си несъзнателно. Съзнателно се опитва да не го прави, но на малко хора това (неформирането на очаквания) наистина се отдава. Научила съм се да избягвам формирането на очаквания, но до скоро не можех да го предам с думи. Вече мога и ще го споделя с вас.


Хората формират очаквания, защото съдят за другите хора по себе си и забравят за Камъче #5.

Хората, които си падат по Формула 1, очакват от всички останали да знаят какво е Brawn GP…

Тези, които обичат мастика с айрян, очакват от всички останали да пият мастиката с айрян…

Тези, които обичат да говорят, очакват от другите да обичат да (ги) слушат…

Разбира се, примерите са елементарни, но онагледяват същността на твърдението ми: Обикновено очаквания формират хората, които съдят за останалите по себе си.

Формирането на очаквания се дължи на неувереност. Вероятно дори е самата проява на неувереността. Неувереността обикновено е комплексна, дори и да не изглежда така.

Неувереността е следствие от възпитаната нерешителност.

За да спрем да формираме очаквания, трябва да открием областите, в които сме особено неуверени. Признаването на собствената ни неувереност е по-лесната стъпка.

Най-трудно е наистина да спрем да формираме очаквания. 

От една страна, това (спирането на формиране на очаквания) не може да стане от само себе си, защото ако не правим логични и целенасочени усилия, успехът ни е под съмнение.

От друга страна, спирането най-често става от само себе си. Даже: Най-лесно става от само себе си. Единственото „условие” е да не спирате да опитвате 🙂

Какво да опитвате ли? Каквото и да е, стига да е нещо ново. Мисля, че на мен това ми помогна да спра да формирам очаквания.

Когато ми предстои нещо, което не съм правила преди, аз се опитвам да си го представя: как ще изглежда, ще боли ли, ще се ядосам ли, ще ми хареса ли, как ще влезна, къде ще застана, къде ще си сложа ръцете, къде…., кое…., как….

Волно или неволно, това формира очаквания. Единствената ви „печалба” от този подход би била допълнително придобитата увереност.

Но и тук има уловка 😉 Веднъж добили увереност, че с нещо можете да се справите, следващият път не бива да се колебаете. Това ще ви помогне да направите следващата крачка.

След достатъчно на брой крачки, ще дойде момент, в който няма да ви се налага да си представяте ситуациите предварително – ще започнете да мислите по-бързо, ще сте сигурни, че можете да се справите каквото и да стане и ще спрете да очаквате едно или друго развитие на нещата, едно или друго поведение от хората, една или друга реакция от себе си. Така ще дадете възможност на вашето собствено Аз да си почине малко от самите вас и да бъде себе си 😉

Всичко това обаче се постига с тренировки 🙂

Не спирайте да опитвате нови и нови неща. Знам, че веднага залитате към екстремности, но те са последната крачка. Има много на брой и доста значими стъпки, които можете да направите преди да полетите / скочите с бънджи. Не казвам и да се втурнете да преодолявате страховете и фобиите си – те са си две съвсем отделни теми!

Казвам да се научите да правите изненади – най-вече на себе си. Казвам също да се движите само напред и да не правите крачки назад. Няма доза или рецепта с количества. Колко на брой крачки и колко големи да бъдат те – зависи само от вас.

Понякога малките уверени миши стъпчици постигат целта по-добре от кенгурския скок.

А друг път, целта е твърде далеч, за да е възможно да бъде достигната с миши стъпки.

Постигането на баланс е ваша отговорност. Посоката на движение – също.

И все пак: има нещо, за което от време на време се сещам. Подарявам ви го:

„Не се страхувай да направиш голяма крачка.
Не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”

 


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 12:01 AM EEST

12 Comments »

March 25th, 2009

Камъче #9¾: За възможностите…

Поискай и ще ти се даде… възможност!

Никой не ни дава нищо на готово – получаваш възможност да постигнеш желаното сам.

Ако поискаш любов – ще получиш възможност да обичаш и да бъдеш обичан.

Ако поискаш кураж – получаваш не 1 кг кураж на пакетчета от по 100 грама, а получаваш възможност да бъдеш силен и смел.

Ако съумееш да разпознаеш и използваш възможностите, само тогава ще получаваш това, което искаш!

За да разпознаеш възможността и да я използваш – трябва да си си я поискал правилно. За да си я поискаш правилно – трябва да имаш цел 😉

Големият успех се крие в дребните неща. 🙂

Поискай и ще ти се даде… възможност! Използвай всяка възможност сякаш е последна: отдай й се, обичай, бъди смел, следвай целите и желанията си до край. Само така много рядко ще ти се налага да се справяш с поражения.

Поискай победа. И ще получиш възможност да бъдеш победител. 🙂


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 8:00 AM EEST

3 Comments »

July 8th, 2008

Камъче #9: Светът е (вашето) огледало

Външният свят е вашето огледало. „Реалността” е различна за всеки и погледът към нея е пречупен през специфичните за всеки човек чувства, страхове, усещания, емоции, очаквания, възможности, натрупани знания и информация, духовно възприятие, психическа нагласа и т.н., и т.н.

Хората възприемат един и същ факт по различен начин, защото всеки сам избира какво да види от външния свят, избира и как да го види. Тук е мястото да си спомните различното възприятие на оптимиста и песимиста за чашата с вода. 

Това, което ще видим „навън” е функция от това, което сме „вътре”. В околния свят човек открива това, което притежава.

Ако сте по-скоро доверчив – ще срещате хора, които ще ви оказват доверие. Ако не сте доверчив – и да ви окажат доверие няма да го разпознаете и ще твърдите, че срещате само мнителни хора.

Ако обичате – ще ви обичат.

Ако се усмихвате – ще ви се усмихват.

Ако сте внимателни и толерантни – ще получавате внимание и толерантност.

Има една кратичка притча на тази тема, която много харесвам:

Един човек пътувал и на пътя между две села видял един старец, седнал да си почине. Пътникът попитал:
– Какви хора живеят в следващото село?
– Какви живееха в селото от което идваш? – попитал старецът.
– Неприятни хора – завистливи, мързеливи, неприветливи…
– И в следващото село са такива – отвърнал старецът.

Малко по-късно, от същата посока, към стареца се приближил друг пътник и задал същия въпрос:
– Какви хора живеят в следващото село?
– Какви живееха в селото от което идваш? – попитал старецът.
– Много приятни хора – усмихнати, работливи, весели, гостоприемни…
– И в следващото село са такива – отвърнал старецът.

Каквото повикало – такова се обадило. Затова не се учудвайте, ако срещате само недоволни и неприветливи хора, а се замислете дали и вие не сте точно такъв. 

И тук идва логичният въпрос – Кой да започне пръв?

Ако този ми се мръщи – защо аз да му се усмихвам? Ако този ме обижда – защо аз да проявявам разбиране и търпение?

Ако всеки разсъждава така – никой няма да се усмихне пръв. Няма да ви карам да бъдете добри. Просто бъдете справедливи: Отнасяйте се с хората така, както искате да се отнасят с вас – нито по-добре, нито по-зле.

Давайте само толкова, колкото смятате, че е справедливо да получите!


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 10:00 PM EEST

18 Comments »

June 15th, 2008

Камъче #8: Интуицията

Интуицията е нещо, за което на пръв поглед няма обяснение. Във всеки случай не и разумно такова. С други думи, интуицията е нещо по-близо до чувствата, отколкото до разсъдъка.

По-често се водят по интуицията си хора, които не държат на всяка цена да открият мигновено логика в случващото се около тях, не държат на пълния контрол над чувствата, нито пък търсят разумно оправдание за това, което смятат да направят. Обикновено това са хора, които с лекота боравят с огромно количество разнородна информация и за които парадоксите са просто две истини за едно и също нещо.

Интуиция притежава всеки от нас и тя не се базира на минал опит или натрупани знания. Интуицията е инстинкт, с който човек се ражда и който може да бъде развиван и усъвършенстван. Децата са чудесен пример за наличието й.
(За жалост, растейки, те стават пример за унищожаването й от възрастните, но това е друга тема 🙂 )

Времето и пространството са безкрайни и те са мястото, в което съществуват мислите, желанията, съдбите… – т.е. заобиколени сме от едно глобално енергийно-информационно поле, в което всичко е написано и чака да бъде прочетено.

Всички хора съществуват благодарение на тази информация, но само някои от тях са способни да се докоснат до нея – някои го правят осъзнато, други не съвсем. Някои се доверяват на това, което улавят, други чакат разрешение от разума си 🙂
Но, Разумът не винаги взима вярното решение – той е податлив на влияния, защото пречупва емоциите на душата през субективизма на ограничената видима реалност.

Душата често воюва с разума, но хората са отвикнали да й се доверяват и да й дават шанс. Тя никога не лъже, защото само тя има пряк достъп до глобалното енергийно-информационно поле, от което чете именно посредством интуицията!

До каква степен да се доверяваме на интуицията си?
Аз знам отговорът за себе си, но той не важи за вас!

За мен, развиването на интуицията, се изразява в два основни процеса, които могат да текат и паралелно:

Първо: Трябва да се научим да разпознаваме интуицията като такава.
/Камъчетата дават част от отговора на въпроса „Как?”/

Второ: Трябва да се научим съзнателно да се доверяваме на това, което „чуваме” посредством интуицията си.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 2:58 PM EEST

28 Comments »

June 13th, 2008

Камъче #7: Приемете емоциите си!

За да се научите да чувствате, първо трябва да се научите да приемате емоциите си.

За да се научите да приемате емоциите си, първо трябва да се научите да приемате света такъв какъв е, без значение дали ви харесва или не, дали го разбирате или не. Фактите са си факти, а пред тях, разправят, и боговете мълчали.

Да, казвам ви да приемате светът, такъв какъвто е и в същото време ви казвам, че нещата винаги не са такива, каквито изглеждат. Това звучи като противоречие, но не е. Дори напротив – това са две взаимно допълващи се твърдения. Именно защото нещата не са такива, каквито изглеждат, е необходимо да се научите да приемате случващото се около вас.

Това не значи, че трябва да го разбирате или да сте съгласни с него, нито означава, че трябва да ви харесва – трябва просто да го приемате.

Има красиви факти, които приемаме с удоволствие и не търсим нито причината за случването им, нито се опитваме да ги разберем. Казваме „да” и толкова.

Обикновено отказваме да приемем не чак толкова приятните факти.

Мислим, че за да ги приемем, първо трябва да ги разберем. Но има неща, чиято първопричина е далеч извън полезрението ни и няма начин до стигнем да нея. Може би просто красива пеперуда размахва крилца в другия край на планетата. Ние не виждаме пеперудата и казваме „не” на тайфуна. Но, казвайки „не”, ние с нищо не променяме заобикалящата ни действителност.

За да променим нещо, първо трябва да приемем/признаем съществуването му. Самото приемане на случващото се като факт ни помага да се справим с него и да го преодолеем. Ако аз отказвам да приема факта, че стаята е тъмна, никога няма да съумея да я направя светла, така че да спра да се блъскам в предметите и да се наранявам, нали?

С човешките емоции нещата стоят по съвсем същия начин. За да можем да ги промени, първо трябва да ги приемем. Емоциите ни са част от енергията на Живота. Спирайки емоциите си с „НЕ”, ние спираме енергията. А енергия, която не се движи – загива.

Емоциите ни са плод на невидимото ни вътрешно „аз”. Неприемайки емоциите си, ние отказваме да приемем част от себе си – част, която вероятно се опитва да ни каже нещо.
И пак: Това, че не я приемаме, не означава, че тя не съществува!

Емоциите ни не са добри или лоши – те са просто емоции. Не емоциите ни нараняват, а мислите, които свързваме с тях. Винаги, когато изпитаме негативна, според собствената ни класификация, емоция, ние я свързваме с момент, който сме определили в мислите си като лош, момент, в който сме се чувствали по подобен недобър начин, и така влошаваме и задълбочаваме и без това не съвсем приятното усещане.

Трябва да се научим да изживяваме емоциите си без да им поставяме етикети „добър” или „лош”. Вероятно това ще ни помогне да се отървем от запаметяването на усещания, което не винаги е в наша полза. Най-добре би било, ако можехме да запаметяваме само тези усещания, които искаме, но..

Вероятно това е и пътят на интуицията ни обратно навън. Мнозинството хора не се доверяват на интуицията си, защото не я разпознават, а не я разпознават, защото не приемат емоциите си. Интуицията е мускул и подобно на всички останали мускули в човешкото тяло, тя се тренира – ако ползваш един мускул, той става здрав и силен и можеш да разчиташ на него, ако не го ползваш – залинява и закърнява и дори и да искаш, не можеш да му се довериш. Е, и с интуицията е така.

Трябва да се научим да приемаме и изживяваме емоциите си и по още една причина: задържането на емоции причинява болести. Емоциите са енергия. Прекомерното задържане на енергия разболява.

Ако задържаме отрицателни емоции, ние задържаме отрицателна енергия – т.е. не й позволяваме да циркулира. Енергията не изчезва просто така – тя се отлага в някой орган и го разболява.

Има хора, които не споделят дори положителните си емоции – все са криви за нещо, все са недоволни и ако им се случи нещо хубаво го крият, да не би някой да им го вземе и винаги казват „не може да е толкова хубаво – нещо не е наред”. Такива хора също се разболяват, защото също задържат и убиват енергия.

Човек не може да е щастлив сам, защото щастието е за двама!

Тази промяна във вътрешната ни нагласа и в тайните кътчета на собствената ни душа не става лесно. Камъчетата, които ви давам помагат, но те не са универсална рецепта.

Универсална рецепта няма, но все пак мога да ви подскажа една възможна първа стъпка: Да започнем да гледаме на емоциите си като на сигурен знак, че сме живи, а не просто съществуващи твари, да започнем да гледаме на тях, като на нещо, което спира дъха ни, защото нали помните Дж. Гарлин:

„Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”

🙂


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 8:33 PM EEST

37 Comments »

June 10th, 2008

Следвайте предразсъдъците си!!!

Пишейки „камъчетата” си дадох сметка, че хората сме склонни да използваме думи и словосъчетания, за чието истинско значение не се замисляме. Има думи и изрази, така силно вкопани в мозъците ни, че нито знаем как са попаднали там, нито кой ги е натикал там и съвсем никак не се питаме как да се избавим от тях.

Едно от тези словосъчетания е „робувам на предразсъдъци”. Робуването е ясно, но предразсъдъците… Думата „предразсъдък” ме накара да се замисля – не е ли това, което искам да ви „науча” с „камъчетата” – да следвате чувствата си и от време на време да изключвате мислите и разсъдъка си. Не е ли това предразсъдъка – преди разсъждаването, преди да сме мислили, премислили и осмислили, да намерим и последваме това, което ни идва отвътре – емоция, чувство, интуиция… Наистина, това е нещото, към което се опитвам да ви заведа – да търсите невидимото си Аз, да го намерите, послушате и последвате, или с други думи – Следвайте предразсъдъците си! 🙂

Парадоксът идва от там, че явно с времето етимологията на думата се е променила и на думата е вменен нов, негативен смисъл.

Подобно е положението на думата „злопаметен”. Голямата ми дъщеря беше във 2-ри клас като написа за себе си в едно съчинение: „Аз съм злопаметна и харесвам бързи жълти коли”. Възрастните бяха потресени, защото влагат отмъстителна нотка в звученето на думата „злопаметен”, а не бива. Злопаметен не значи отмъстителен.

Попитах детето „Защо се определяш като „злопаметна”? Какво означава това?”. Тя отговори: „Злопаметна съм, защото помня лошите неща :)”

За бързите жълти коли не попитах 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Философските ми Камъчета at 2:34 AM EEST

23 Comments »

June 1st, 2008

Камъче #6: Не завиждайте!

Това отново е статия за чувствата. Има чувства, които трябва да следваме ние, но има и чувства, които (пре)следват нас, дори без ние да ги искаме.

Не случайно назовах статията „Не завиждайте!”, защото завистта е може би най-силното от вредните чувства. Под „вредни” разбирайте такива, които вредят на този, който ги изпитва. Там можете да причислите и нездравословната ревност и прекаленият егоизъм, както и модели на поведението като арогантност, наглост и т.н.

Завистникът (егоистът/ревнивецът/наглецът) вреди най-силно на себе си. Завистта (и другите съответстващи) променя хората, като им замъглява разсъдъка и им показва света през напукано стъкло. Така че, моля, като напиша завист/завистник разбирайте обобщения вариант.

Завистниците са хора, които не оценяват чуждите постижения, а ги считат за незаслужени и ги искат (незаслужено) за себе си. За да оцениш чужд труд обаче, трябва самият ти да си постигнал нещо. Този, който никога не е постигнал Нещо сам (или с чужда помощ дори), той не знае какви усилия се изискват за Нещото и именно заради това не може да ги оцени. Такива хора се окопават в собственото си нещастие и очакват някой да дойде и да им помогне от съжаление. Но дори това да се случи, те пак не са доволни, защото отново не са постигнали нищо сами и не могат да оценят полученото. Единственият резултат е, че сега вече искат повече.

Същото важи и за прекалените егоисти – хора, които не приемат, че за да получиш трябва и да дадеш.

Подобно нещо може да се каже и за ревността/ревнивците. Ревнивците не са способни да обичат заради самата обич. Те не са способни да обичат, дори когато са обичани, защото човек, който не знае как да обича, не може да бъде убеден, че е обичан. 

За арогантността и наглостта няма да говоря. Това са психически недъзи, далеч по-страшни от физическите.

И все пак, на всеки човек се случва да изпита чувство на завист/прекалена ревност/нездравословен егоизъм. Има хора, които са „свикнали” с тези чувства и вместо да направят нещо с живота си, те продължават да се носят по течението. Те са загубена кауза.

Има обаче хора, които осъзнават тези чувства, осъзнават, че ако те не им вредят в момента, не им и помагат и се опитват да се отърват от тях, но не знаят как. Може би начинът е един: трябва да си спомнят, че нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат и да огледат НЕЩОТО от всичките му възможни страни. Обикновено това помага да се открият и оценят всички детайли и възможности и с ясен ум да се намери верният път / подход. Това от своя страна е първата крачка към формулирането на целта, което пък от своя страна е крачка към удовлетворението от постигнатото.

Разбира се, от завист/ревност/егоизъм не се умира, но с тях се живее зле. Хора, които живеят така, нямат нито едно камъче в джоба си и не вярвам да определят себе си като „щастливи”.

Не е толкова важно да избягваме тези чувства на всяка цена, важно е да ги разберем и приемем, за да можем да ги управляваме и променяме… /следва камъче # 7/… 🙂


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 12:38 AM EEST

9 Comments »

May 27th, 2008

Камъче #5: Нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат!

Колкото и да не ми се иска, нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат. Хората се преценяват едни други спрямо своите постъпки – ако някой е постъпил глупаво, значи е глупав – отъждествяваме и повече не се замисляме. Никога не се питаме “Защо този човек постъпи така?”

Да, хората постъпват глупаво в определена ситуация. Възможно е ситуацията да се повтори и човек отново да постъпи глупаво по някаква причина. Причини – милион! Ситуацията може да се повтори 100 пъти и ако всеки път постъпваме глупаво, това не ни прави глупави и не ни задължава да постъпим по същия начин и на 101-вия път. 100-те предишни постъпки са минало, а ние не сме негова жертва и сме свободни в бъдеще да постъпваме по различен начин. Звучи лесно…, но не е. За много хора тази промяна е проблем, защото те вече са изградили здрави мислени решетки, затворили са се зад тях и са се отъждествили веднъж за винаги със своите постъпки.

Постъпките ни са част от нещо, което наричам „модел на поведение” – нещо, което всеки е „измислил” и приел за правилна „тактика” в определени моменти. Лошото е, че хората, които не са това, което показват, са създали стереотипи на възприятие, основани на погрешно изтълкувани чужди постъпки: „Блондинките не могат да работят с компютър”, „Полицаите са глупави”, „Циганите са бедни”, „Голямата кола означава голям „мъж” в леглото” и т.н., и т.н. Ако ги съберем сигурно ще се окажат стотици, но все са грешни – нито едно от тях, не е такова, каквото изглежда.

Ако след всяка глупава постъпка си казвате: „Така е, защото съм глупав”, накрая ще си повярвате и никой няма да може да ви убеди, че не сте глупав.

Ако след всяко несбъднато желание си казвате: „Така е, защото нямам късмет”, накрая и късметът ще ви повярва и ще ви зареже.

Ако след всяка провалена среща си казвате: „Така е, защото съм неудачник”, накрая това ще се изпише на лицето ви, а знаете – жените разпознават неудачниците безпогрешно 😉 ( почти като в реклама на Спрайт 🙂 взе да става).

Това безспорно са примери за това как оставяте чувствата си в капана на чужди мисли! По подобен начин, можете да вмените на някого, че е глупак/ карък /неудачник и за жалост, обикновено родителите причиняват това на децата си.

Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ако свикнете да имате това наум, много по-лесно ще възприемате хората около себе си. Аз винаги имам това наум преди да отсъдя нещо за някого – т.е. винаги му давам добрина в преднина и един бърз „втори шанс” в аванс, когато се налага да преценявам постъпките му.

Знам, че всяко действие е провокирано от причина и всяка реакция е отговор на предизвикалото я действие. Винаги се стремя да открия тази причина – това, че някой е постъпил по определен начин, който за мен е неугоден, съвсем не означава, че го е направил заради/против мен – вероятно има сериозна причина да постъпва и да се държи така. Разбира се – сериозна за него си. 

Ние не се отъждествяваме с нашите постъпки: това е просто за възприемане, ако си спомняте камъчета от 1 до 4: много малко хора, казват това, което мислят, а още по-малко казват това, което чувстват и в тази връзка: постъпките, като част от модела на поведение, който сме възприели, са нещо (пре)мислено. Много малко хора са уверени, че постъпват правилно /т.е. че са измислили вярната постъпка/, а още по-малко постъпват спонтанно – обикновено всеки се стреми да облече постъпката си в разум и оттам идва и този парадокс – ние не сме това, което правим.

Всъщност, това дали ще определим някого като глупав / неспособен / неадекватен / неудачник или някой ще определи нас така, не е толкова важно.

Проблемът идва когато ние приемем тази оценка за себе си и се съгласим да живеем с нея.

Предимството:

Този начин на мислене много помага при отглеждането и възпитанието на деца. Децата не правят нищо без причина – не плачат без причина, не се тръшкат без причина. Като пораснат – не си слагат обеци на носа и пъпа без причина, нито пък се боядисват с червени кичури ей-така случайно. За всяко нещо има причина и наше задължение е да я открием, защото може да се окаже, че е нужна нашата намеса за отстраняването й, особено когато става дума за отявлен бунт срещу нещо 😉

С поведението си децата търсят нашето внимание. Това отминава към определена възраст, ако родителите са реагирали правилно, но при някои хора си остава като модел на поведение в общуването за цял живот и те се опитват чрез едно поведение да ни кажат нещо съвсем друго. 

Този начин на мислене ни помага да разбираме по-добре децата си и останалия свят и да не се ядосваме излишно.

Недостатък:

Разсъждавайки по този начин, аз не си съставям първото впечатление за хората по техните постъпки, а по тяхното излъчване. Постъпките могат да те подведат много по-често и по-лесно от излъчването. Излъчването трудно може да се скрие и манипулира.

Къде е недостатъкът ли? Съставям си мнението мигновено и то почти не подлежи на промяна – и в двете посоки. Разсъждавайки така /нещата не са такива, каквито изглеждат и винаги всеки си има своя скрита причина за поведението си/, аз не се изненадвам дори от парадоксите, лесно прощавам и трудно се разочаровам – но пък ако се случи – е окончателно. Точно поради същата причина много трудно лошото ми възприятие за някого може да се промени към добро. Обикновено не се случва.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 12:28 AM EEST

29 Comments »

May 19th, 2008

Камъчета #1 до #4: Обобщение

„Под лампата е най-тъмно!” Можех да го кажа точно с тази китайска мъдрост още от самото начало, знаейки само аз самата какво си мисля, че се крие зад думите и да ви спестя четенето, а на себе си – писането. Не го направих, защото точно най-очевидните, прости и изтъркани неща са най-трудно забележимите, да не кажа – направо невидими! Най-лесно ни дестабилизират дреболиите, най-трудно стигаме до най-очевидното и просто решение, най-трудно откриване най-простата и очевадна причина на резултатите от действията си. Не виждаме птиците, не чуваме водата, не поглеждаме облаците – все неща, които – въпреки нашите усилия – продължават да съществуват за нас, та какво остава да забележим, че думите ни радват/обиждат хората наоколо, че действията ни помагат/пречат на хората, че присъствието/отсъствието ни има значение за някого… Не забелязваме, за замисляне няма време, а за чувстване и дума не може да става…

Правя опит за това обобщение, защото дотук в общи линии свършиха очебийните „камъчета”. При описание на следващите често ще се позовавам и ще ви връщам на първите четири. За да разберете следващите, трябва да сте се научили да живеете с първите четири до степен, в която дори не се замисляте за тях. Няма нужда да ги четете до припадък, да ги зубрите и декламирате в транс – просто им отделете един джоб и ги вземете със себе си – важно е да са с вас, за да свиквате с тях – да свиквате да ги търсите и да свиквате да ги откривате!

Търсете дребните нещица! Като казвам това, нямам предвид да се превърнете в нещастни дребнави буквалисти. Напротив!

Имам предвид да промените ъгъла, под който сте гледали света до сега:
Ако до вчера дъждът е бил за вас нещо, което ви е разваляло прическата, от утре да бъде нещо, което ви измива очите и освежава мислите!
Ако до вчера слънцето е било за вас нещо, което ви е карало да се изпотявате, от утре да стане нещо, което кара цветята да растат, а птичките да пеят!

Това, разбира се, не става отведнъж, дори не става бързо – на мен ми отне доста време докато открия, разгранича и формулирам тези „камъчета”, за да мога да ги дам и на вас.

Не става и лесно – аз още не съм се научила да живея без слънце и всеки път, когато помръкне то, помръквам и аз. Е, някои твърдят, че е точно обратното, но това тепърва ще се изяснява. 😉

Формулирането и описването на нещо толкова просто (!) се оказа по-сложно, отколкото си мислех, поради факта, че темата много прилича на всички теми за „положителното мислене”, за които толкова е изговорено и изписано, че каквото и да кажеш – дори и току-що да си го открил за себе си – то вече е клише.

Темата, обаче, не е „положителното мислене”, а „ПОЛОЖИТЕЛНИЯТ НАЧИН НА ЖИВОТ”. Мисленето е нещо силно и прекрасно, но … нали помните – животът е движение, енергия, развитие, промяна… Само мисъл не е достатъчна, затова ползвайте „положителната мисъл” като оръжие за промяна и компонент на положителния начин на живот.

… и вместо тържествен обобщаващ финал 😉 :

Тези камъчета са единственото нещо на света,
което при употреба не се изхабява, а става все по-красиво и по-блестящо.

Някога, след време, бъркайки в джоба си, ще извадите от там диаманти!

🙂 😉 😀

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 1:11 AM EEST

4 Comments »

May 16th, 2008

Камъче #4: Не се ядосвайте!

Не се ядосвайте за неща, които не зависят от вас, нито пък на (за) неща, които зависят от вас, но въпреки старанието и желанието ви, по една или друга причина не са се случили така, както сте искали вие.

Ако тръгнете по улиците, пеша или с кола, и се вгледате в лицата на хората, ще видите, че голяма част от тях са ядосани и недоволни от нещо. Разбира се, причините за ядове са толкова много, че на хората едва им стига време да се прехвърлят от едно ядосване на друго и затова те вече не си и правят труда – ходят си начумерени, че така е по-лесно 🙂

Наистина, съзнавам, че поводите за ядосване са много и именно заради това се старая да ги избягвам и в никакъв случай да не се ядосвам на неща, които не зависят от мен. Няма никакъв смисъл да се ядосвам заради това, че любимия ми пилот от Формула 1 е загубил състезание – и да се ядосвам – няма да го спечели. Или пък на нетолерантните шофьори по улицата – и да се ядосвам, това няма да ги превъзпита.

Мога да продължа със списъка безкрайно, но не е нужно, защото всеки от вас прекрасно разбира за какво говоря. По-скоро въпросът е как да не се ядосваме – на пътя например. Аз си имам тактика: представям си разни смешни неща. Например, когато някой ме засече си представям, че има разстройство и трябва да стигне бързо, за да не оцапа гащите. Става ми смешно и се усмихвам без да усетя дори. Тази тактика работи – опитайте и си пазете нервите за по-важни ядове.

Не се ядосвайте и на неща, които зависят в някаква степен от вас, но поради стечение на обстоятелствата не сте успели да ги „случите” така, както сте искали. Не ставайте жертва на обстоятелствата. Направете анализ на „провала” си, направете си изводите и следващият път бъдете по-подготвени. И да се ядосвате за минали несполуки, те няма да се поправят. Напротив, ще ви тормозят по-дълго, защото по-дълго ще бъдат в главата ви и ще владеят мислите ви, отнемайки вниманието ви от красотата на следващия миг.  

Аз също се ядосвам, но съм си определила нещата, за които имам право да го правя. А те са общо взето три: две деца и съпруг 😉 Обещала съм си на нищо друго на света да не отдавам излишно енергия и нерви и СЪЗНАТЕЛНО се старая да спазвам обещанието си.

Да, вълнувам се, впечатлявам се, плача, скачам, викам, притеснявам се, понякога дори се дразня на елементарни и глупави хора/събития, но внимавам да не изпадам в ярост и яд.

Много хора смятат, че като се развихрят срещу нещото, което ги е „ядосало”, то те се освобождават от дразнителя. Това изобщо не е така. Когато човек се ядосва, той НЕ изразходва от отрицателната си енергия, а изразходва от положителната си такава и по този начин, като краен резултат, се оказва с натрупана още повече отрицателна, благодарение на която в следващия миг следващата дреболия го дестабилизира още по-бързо и така докато свикне да си ходи „кисел” целодневно и целонощно. (пак стигнахме до положителното и отрицателното мислене и нагласа).

Хората робуват на обстоятелствата, залагат прекалено много на тях, създавайки условности и това ги прави зависими. Ако разчитате, че само на празниците ще си починете, ще се чувствате добре и ще бъдете ведри и усмихнати, това автоматично създава у вас подсъзнателна нагласа, че когато НЕ е празник трябва да се чувствате точно обратното.

Не робувайте на обстоятелствата. Те не ви пречат да се чувствате щастливи винаги. Радвайте се на възможността да изживеете всеки нов ден, дори навън да вали; радвайте се, че виждате, дори гледката в момента да е непривлекателна; радвайте се, че чувате, дори чутото да не ви се харесва; радвайте се, че хората общуват с вас, дори когато ви занимават с неприятни неща.

Хората сами решават дали да се чувстват добре или зле и това няма нищо общо със самите  обстоятелства. Ежедневно имаме стотици причини да се чувстваме зле и точно още толкова да се чувстваме добре. Просто хората не дават равен шанс на доброто и на лошото:

Хората искат МНОГО, за да се чувстват добре за кратко и
им трябва МАЛКО, за да се почувстват зле мигновено и за дълго
.

Представяте ли си на какъв стрес са подложени тези, които живеят по тази схема?!

От всички камъчета до сега, това е камъчето, за което мога да пиша най-дълго и да дам най-много примери (защо ли?), но спирам дотук. Ако сте чели внимателно статиите за предишните три камъчета, вече сте забелязали, че това ги допълва и разширява и ни води по пътя напред…


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 1:23 AM EEST

33 Comments »

May 9th, 2008

Камъче #3: Чувствайте!

„Мисля значи Съществувам!”

А дали е така? А ако това не е вярно? Ако това е само едно красиво изречение? Цветята не мислят, но съществуват, нали? Когато спите не мислите, но пак съществувате, нали? Като вдишвате, казвате ли си „сега дишам” – не, но съществувате и без да се замисляте за дишане и  кръвообращение, нали? Като спрете да мислите, умирате ли? Едва ли – ако беше така щяхме да сме заобиколени от трупове ;), като се има предвид колко немислещи хора срещаме всеки ден 😉

Това беше казано на шега. Почти.

Винаги съм твърдяла, че Мисълта може всичко и че всичко на този свят – и хубаво и лошо, тръгва от Мисълта. И сега няма да отричам това твърдение, само ще му добавя нюанс и ще му понашаря премяната малко. Ще му добавя нюансът, който придават чувствата.

Какво влагам в думата „Чувства”? Чувство – това е вътрешното ни, истинското Аз, това е интуицията, предчувствията, усещанията, това е нещото, което те кара да хукнеш бос посред нощ да береш цветя по поляните, това е спонтанността, това е онази детска неразумност, чиято липса прикриваме с Разума на порасналия човек. В чувствата, в усещанията, които се таят във вас, се крие причината за всички онези спонтанни пориви, които не можем да обясним, оттам идват налудничавите идеи и неразумните постъпки, оттам идват и странните предчувствия. Там някъде се крие и интуицията, която много от нас са затворили зад яки мислени решетки и никога не пускат навън, освен ако няма разумна причина да го направят.

Линията между Мисълта и Чувствата е толкова тънка, че хората в повечето случаи не я забелязват. Някои пък я виждат, но умело се преструват, защото така им е по-удобно в момента: те се страхуват да признаят и приемат чувствата си (за това – по-нататък).

Във всеки от нас невидимо съжителстват Мисъл и Чувство. Съжителстват си и си правят каквото си поискат. За да се научим да ги управляваме, обаче, първо трябва да се научим да ги разграничаваме. Защо се налага да ги управляваме ли? За да не оставим чувствата си в капана на собствените си мисли.

Мислите – това е Разумът – нещо, което се влияе от комуникацията с външния свят, нещо, което пречупва информацията и търси „разумно” обяснение за всяко нещо наоколо. Разумът е едно от най-силните познати оръжия. Но мисля, че Чувствата с малко го „бият” и просто доказателство за това е, че често пъти Разумът се опитва да отрече съществуването на Чувствата.

Трябва да се научим да владеем и управляваме Мислите си, за да постигаме всичко с лекота. Мислите ни са тези, които избират Пътя и ни водят по него. Но трябва да ги овладеем добре и по друга причина – за да се научим да ги изключваме и да оставаме насаме с истинското си Аз – това, което се опитва да се наслаждава на природата, докато ние сме потънали в мисли за предстоящи ангажименти, това, което се опитва да обича заради самата обич, докато ние сме заети да търсим „разумно” обяснение за увлечението или любовта си. Няма да говоря за неоползотворените вълшебни мигове и пропуснатите необратими възможности, отминали без следа, само защото тогава сме предпочели да останем далеч от настоящето – някъде насаме с мислите си.

Вие не сте това, което мислите, въпреки че целият свят ви приема така, защото вие му говорите това, което мислите или това, което искате да си мисли, че си мислите.

Вие сте това, което усещате. Разбира се, няма нужда винаги да (по)казвате какво чувствате, защото това ще ви направи уязвими. Трябва, обаче, да се научите да го правите когато трябва.

Научаването да (по)казваш истинското си Аз става постепенно. Когато То стане достатъчно силно, ще можете да го показвате винаги, без това да ви прави уязвими. Но за да стане това, вие трябва да храните вътрешното си Аз, така както храните Мисълта и тялото си. И ако Разумът ни се храни с интелектуална храна (това, което научаваме всеки ден), а тялото ни се храни физически (с това, което ядем и пием), то чувствеността ни се храни с настоящия момент и емоциите в него.

Научете се да изживявате пълноценно всеки един момент и да се храните с емоции, давайки почивка на мислите си. Когато се научите да го правите, ще разберете че вече не робувате нито на своите, нито на чуждите предразсъдъци и че сте постигнали най-важната цел в живота си: да се чувствате добре, в хармония със себе си, СЕГА!

Знам, че звучи абстрактно, налудничаво, абсурдно… Когато го осмислите, ще намерите и други думи. Но ако се оставите да го усетите, ще признаете, че съм права. Това ще ви подсети за всички хубави моменти, които сте пропуснали да изживеете, защото не сте изключили определени мисли навреме.

Започвайте да тренирате. На първата крачка извън офиса – забравете за работата. Тя няма да избяга, няма и да намалее, ако я носите навсякъде с вас, в главата си. Няма и да измислите нещо кой знае какво, защото на мислите ви вече им е тясно и искат почивка. Дайте им я. А те на сутринта ще ви се отблагодарят, като ви сервират решението „на тепсия”.

Какъв е смисълът да се разхождаш сред природата, в компанията на любими хора, след като НЕ си там и не се наслаждаваш на момента? Много хора правят точно това. И не си почиват. А изключването на мислите е най-добрата почивка.

Това са съвсем съвсем опростени примери. Всеки сам трябва да намери начин да разграничава Разума от Чувствеността си и да изключва едното за сметка на другото. Всеки сам трябва да реши кое да изключва по-често и за колко време. А също и кое от двете да следва по-често – разума или чувствата.

Аз съм избрала за себе си и знам отговора, но той не важи за вас. Вие трябва да намерите вашия си отговор. Знам, трудно е за „смилане”, още повече, че това е само едно парче от пъзела. Знам, че става бавно. Но познавам хора, които избраха да се променят и го направиха. От всички изприказвано обаче, трябва да запомните едно:

Вие не сте това, което мислите. Вие сте това, което усещате! Вие не сте „глава”, вие сте „душа”. Не случайно, когато се представяте на човек, който не говори вашия език, вие посочвате гърдите си и произнасяте името си. Защо не сочите главата си? М?


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 10:14 PM EEST

19 Comments »

May 2nd, 2008

Камъче #2: Обичайте!

Един от първичните човешки инстинкти е способността ни да обичаме. За да обичаш, не е нужно да бъдеш обичан. Без да се усещаме казваме: „Обичам да се разхождам в планината”, „Обичам да плувам”, “Обичам да слушам еди-каква-си музика и да чета еди-какви-си книги”… Казваме го без да се замисляме и без да се чувстваме задължени към планината, морето, музиката и книгите. И без да очакваме и те да ни обичат, нали? По-чувствителните от нас дори казват „Влюбен съм в небето”, „Влюбен съм в облаците”…, но също не очакват взаимност.

Когато видите лъчезарен човек насреща си, вие несъзнателно се усмихвате, може би малко му завиждате, защото си давате сметка, че в момента той вероятно е влюбен, а вие не сте, но дори и за миг не ви минава през ума, че този човек ви се усмихва и се държи с вас добре, защото очаква от вас да го обичате, нали? Това е, защото наистина не е нужно да си обичан, за да обичаш. Разбира се, ако си обичан в момента, обичаш още по-силно. Вероятно някой ще каже, че не може да обича някого просто така, без и този някой да го обича. Но аз не говоря конкретно за обичта към човек, а за обичта като цяло и към всичко. Пък и ако всеки разсъждава така, тогава кой ще започне пръв?

Когато видите влюбен човек, го разпознавате веднага. Влюбените хора си личат отдалеч по леко отнесените си физиономии, по усмихнатите си лица, по настроението, което излъчват, по положителната енергия, която струи от тях. Влюбените хора привличат останалите към себе си по някакъв загадъчен и непонятен начин. Те са като слънца, които греят и топлят навред, без да очакват същото от никой друг. Те просто дават. Това е възможно, благодарение на способността ни да обичаме, заради самото чувство, че обичаме.

Обичайки, човек задоволява вътрешната си потребност от щастие – това е чувството на топлина, пълнота, полезност и удовлетвореност, което те изпълва, когато отдаваш обичта си на някого/нещо.

Обичта е един от компонентите на положителната енергия. Способността ни да обичаме може да се тренира, както се тренират мускулите – с постоянство и целенасоченост. И колкото повече обичаме – някого/нещо – толкова повече щастие излъчваме и толкова по-обичани ставаме. И привличаме към себе си други щастливи хора, или пък такива, които се нуждая да получат под една или друга форма от обичта, която така или иначе имаме в изобилие.

Звучи абстрактно, звучи трудно, но не е. Спомнете си за момента, в който сте били най-силно влюбени и за чувството, което ви е владеело тогава. Задръжте това чувство и си спомнете за начинът, по който гледахте тогава. Погледнете със същите очи сега към облаците/тревата/цветята и се опитайте да им предадете това свое чувство – нямате ли усещането, че сте влюбени в тях?

Не? Продължавайте да опитвате!

Да? Чудесно! Вие сте от онези хора, които винаги са влюбени, без значение в кого, какво и колко. Вие сте от онези хора, които винаги излъчват положителна енергия, защото енергията на обичта е една от най-мощните и неизчерпаеми енергии, която се подчинява на свой собствен уникален кръговрат: Колкото повече даваш, толкова повече остава за теб!


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 3:22 PM EEST

14 Comments »

April 29th, 2008

Камъче #1: Имайте цел в живота!

Това първо камъче е от онези очевидните, за които споменах вече. Но все пак – ако попитате хората около себе си какво искат на екзистенциално ниво, те ще ви отговорят банално – „Искам да съм добре”, „Искам да бъда по-щастлив”, „Искам да успея в живота”, или пък ще ви кажат какво не искат – „Не искам да съм самотен” и т.н.

Много от хората са неспособни да кажат конкретно какъв искат да бъде животът им утре, също толкова много хора пък изобщо не смятат за нужно да си зададат този въпрос.

За много хора целта на живота е да търсят стабилност и сигурност – в работата, в семейството… В детството ни са ни насадили разбирането, че рутината и монотонността дават стабилност и сигурност. Много хора, на които им е набито в главите, че „животът е тежък, няма работа, затова радвай се на малкото, което имаш, защото може и него да го няма утре” се оставят на течението. Тези хора не са щастливи. Те живеят в страх.

Всеки от нас търси някаква поне относителна сигурност, но тази сигурност не е достатъчно основание да изпаднем в застой, да спрем да мечтаем и да спрем да се развиваме.

В природата всяко нещо, което не расте и не се развива – умира. В природата тази наша човешка „стабилност” не съществува – цветята, дърветата, тревата – утре или са по-красиви от днес или са започнали да умират – там рутина и монотонност не съществува.

Човекът си мисли, че е изключение от това правило, но греши.

Ако човек всеки ден не напредва, той не просто изостава, той регресира.

Ако всеки ден не дава най-доброто от себе си във всичко, той регресира.

Ако отношенията му с хората не се развиват – умират.

Ако не се развивате в работата си, каквато и да е тя – вие изоставате и ставате все по-неефективен и непотребен, което ви прави все по-недоволен.

Звучи съвсем очевидно, ясно и просто, но фактът е, че хората не се замислят за това и не му обръщат внимание.

Няма значение дали прогресираме или регресираме – ние се променяме, а това означава, че стабилността е илюзия. В такъв случай, след като няма нищо стабилно, по-добре да се променяме „нагоре”, отколкото „надолу”, нали?

Това се отнася за всяка област на живота: ако не търсим начини да напредваме, да се развиваме постоянно и да се научим мислите и енергията ни винаги да са обърнати „нагоре”, то те се обръщат „надолу”.

Животът е енергия. За да живее една енергия, тя трябва да циркулира. Ако не циркулира – умира. Ако не циркулира правилно и хармонично в тялото ни, тя блокира,  засяда, а това причинява болести. Съвременният човек е „свикнал” вечно да боледува и да се оплаква.

Всяко нещо, което е затворено и ограничено – започва да умира и това важи за всичко – за лични отношения, работа, пари, проекти… всичко. Природните закони важат за хората, колкото и да не ни се иска.

Може би като ви говоря за непрекъснато търсене, движение и развитие, оставате с впечатление, че говоря за някакво моментно недоволство. Това, че всеки следващ ден искаме повече от предишния, в никакъв случай не означава, че не сме били доволни. Напротив. Недоволните хора по-лесно се оставят на течението и потъват в рутината. Удовлетворението е сладко и те кара да искаш още и още, и повече. Именно удовлетворението провокира мисълта да търси, да преценява и оценява момента, да се наслаждава, да използва най-хубавото сега, за да направи едно още по-хубаво утре, като в същото време акумулира енергия.

Обратното – недоволните хора използват повече енергия, за да правят нещо, което не им харесва и не ги удовлетворява. На тях не им остава енергия, за да програмират утрешния си ден по-добре от днешния. 

Недоволството и удовлетворението са неща, които се отразяват на вашето излъчване и много трудно могат да бъдат скрити. По-лесно човек може да намери нещо, което му доставя удоволствие, отколкото да крие дълго неудовлетвореността си. Заради излъчването си, недоволните хора обикновено общуват главно с други недоволни и лека-полека стигат до извода „Какво да се прави – такъв е живота!”

Именно затова са ни нужни целите в живота. За да си доволен, трябва нещо да си постигнал. Но за да постигнеш някаква цел, първо трябва да си я набелязал.

За да е живо и щастливо, човешкото същество трябва да се развива – всеки ден да научава нещо ново, да си набелязва цели и да ги достига. Но не просто цели, а високи цели. Не е достатъчно просто да си добър в нещо. Да си просто „добър”, е на крачка от рутината. А рутината, липсата на истински цели и бездействието не зареждат с енергия, а изразходват готовата, притъпяват сетивата и животът минава покрай теб, но ти не участваш. Да си жив не е просто въпрос на физиология – на много хора душата им умира далеч преди тялото…

Трябва всеки ден да си все по-добър, целите да са все по-високи, за да може постигането им да ти носи все по-голямо удовлетворение, което дава все повече енергия за днешния ден и повече за акумулиране за утрешния.

Това е стремежът. Човекът е търсещо същество и стремежът е нещото, което го отличава от животните.

Щастието е скрито в самия стремеж – то не е в края на пътя, то Е пътя.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 10:00 PM EEST

15 Comments »

April 26th, 2008

Щастие СЕГА*

Щастието е едно от онези вечни (и вече поизтъркани) неща, които са наоколо откакто свят светува. Благодарение на своята абстрактност или въпреки нея, Щастието е нещо, към което хората се стремят откакто се помнят, но малцина могат да го опишат с думи, а още по-малко са тези, които твърдят, че го притежават. А тези, които го притежават в момента, могат ли да кажат със сигурност, че то ще бъде тук и утре? Едва ли…

Разбира се, в живота всяко нещо се основава на баланса, нищо не се губи – само се трансформира. Повечето хора твърдят, че не можеш да си Щастлив непрекъснато и че Щастието трябва да се редува с Тъга и/или Нещастие, за да не се загуби баланса. Не отричам значението на Тъгата, но не заради баланса, а заради стойността на Щастието. Без Тъга никой никога не би оценил Щастието, защото няма да има база за сравнение – това е – балансът няма нищо общо.

Щастието е в подробностите, скрито е в ежедневието ни, в начинът ни на живот и най-вече в начинът ни на мислене и в нагласата ни към обиколния свят. Общо взето с обикновената дума „Щастие” обобщително заменям всичко, което е със знак „+” – положително мислене, положителна нагласа, удовлетворението от постигнатото, успехът, взаимната радост и чувства, уважението и т.н.

В следващите статии ще ви разкажа за елементите на човешкото поведение, които ни съпътстват към щастието. Замислила съм статиите да бъдат поне седем, но ако станат повече вярвам, че няма да ми се разсърдите. Заглавието също звучи като клише, но по-подходящо не можах да измисля. Нещо повече – в статиите ще си открадна нещо магическо – ще наричам елементите “Философски камъни”, а за краткост ще ги кръстя “камъчета” и ще ги номерирам. Това са камъчетата, с които ще чертаем пътя. 🙂

Следващите статии няма да ви направят (по-)щастливи, по-добри или по-положителни хора само с едното им прочитане, тъй като щастието не е магически сироп, който се пие с очи.

Следващите статии имат за цел да ви накарат да осъзнаете, че щастието не е плод на случайността, а е съзнателна реакция на окръжаващия ни свят.

Някои от «камъчетата» ще ви се сторят очевидни, защото са ви познати. Въпросът обаче не е дали знаете за тях, а дали ги ползвате ежедневно, което е съвсем различно. Простото „знаене” не внася никаква промяна в живота ви. Разликата ще дойде с реалните действия.

Други „камъчета” ще ви се сторят абсурдни от гледна точка на възприятието ви за нещата в момента. Но това, което ни помага да вървим напред, да растем и да се променяме, не са нещата, които вече знаем, а тези които все още не знаем.

Състоянието на животът ви в момента е резултат от начинът ви на мислене, на възприемане и на действие в момента. Само новите възприятия могат да променят начинът ви на действие и да направят животът ви различен, защото няма начин да променяте, оставайки си същите!

Обърнете внимание и на „камъчетата”, с които не сте много съгласни, защото често пъти те съдържат решението на вашия проблем. Когато си съгласен с нещо, то по-лесно става част от начина ти на живот. С това, с което на пръв поглед не си съгласен, е по-трудно. То иска повече внимание, повече мислене и усещане.

И така, изключете автопилота, вземете управлението на живота си в свои ръце и се пригответе за път, като не забравяте, че Щастието е просто едно от решенията, които взимаме!

(следва продължение)

______________

*Заглавието ми е заигравка със заглавието на Тишо 😉

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 4:20 PM EEST

No Comments »

May 23rd, 2006

Хората и Пътят

Време…    Пространство…     Мисъл…
Все понятия, чието определение сме готови да дадем веднага, но замислим ли се, се оказва, че това не е толкова просто. Защото те не съществуват едно без друго. А как да обясниш нещо, с помощта на друго, за което нямаш обяснение… Трудна работа!
И въпреки това, Пространството е мястото, където има Време за всичко и за всички, а Мисълта е тази, която помага на хората да се движат там и определя техният Път. Чия мисъл ли? Собствената! Пътят на всеки човек в Пространството, се определя от собствената му Мисъл. Чрез мислите си, човек, волно или неволно, избира Пътят, по който да тръгне и колко дълго да върви по него. Мислите на другите хора се опитват да му пречат или помагат, да го подкрепят да върви напред или да го дърпат назад и надолу. Въпреки това, нашият Път, зависи само и най-вече от нас и от способността ни да го следваме без да се поддаваме. А пътища – много, и то най-най-различни. Единственият им недостатък е, че в Началото всички изглеждат еднакво. Дали ще се окаже пътят трънлив, мек, прав, правилен, грешен, стръмен…. зависи отново и единствено от нас, от емоцията, която влагаме и от смисъла, който му придаваме.

Представете си цирк. Под купола има опънати въжета за въжеиграчите. Всички те са перфектно изпънати и абсолютно еднакви. Няколко са. На кое въже първо ще стъпи актьорът, ние няма как да знаем. Той си избира и е свободен да избере всеки път различно въже! Така е и в пространството! Варианти много, избор – колкото щеш!

Пътят за нас избира нашата душа, следваща нашата интуиция. Понякога дори не можем да обясним защо сме постъпили по точно определен начин. Сякаш невидима ръка ни е повела в определена посока и ние се питаме вярна ли е тя или не. Отговор няма. Или по-точно има, но не е еднозначен. Едно и също решение, за различните хора, носи различен заряд на емоциите, води по различен път и извежда до различен резултат. Така че, всеки има своя отговор и за него той е най-правилният.

Как да следваме Пътя, който сме избрали? И дали да го следваме? До кога? Отново всеки избира сам. Избира колко податлив да бъде за мислите и желанията на хората от съседните въжета, колко да е зависим от тях, кога да нарушава принципите си и кога – не, кога да прави компромиси, и кога – не. Решението взето от нас, влияе и на тези, които ни принуждават да го взимаме, както и чуждите решения, чието взимане сме наложили ние, влияят на нас. Затова спазването на принципите и следването на интуицията може би са единствените критерии за правилен избор.
Не винаги Разумът взима вярното решение!!! Разумът е податлив на влияния, той пречупва емоциите на душата в съответствие със субективната информация на обкръжаващата го среда. Душата е тази, която просто знае! Душата често пъти воюва с разума, но хората са отвикнали да й се доверяват. Тя никога не лъже, защото само тя има пряк достъп до глобалното енергийно-информационно поле, в което отдавна всичко е написано и чака да бъде прочетено. А там всеки чете посредством интуицията си! До каква степен да се доверяваме на душата си и на интуицията си? Аз знам отговорът за себе си, но той отново не важи за вас!

Опасно ли е да пренебрегваме виковете на душата си? Опасно е! Следвайки единствено Разума и това, в което той се опитва да ни убеди, може да се окаже, че цял живот ние прескачаме от въже на въже, търсейки своето, като дете, което харесва винаги повече играчката в ръцете на другото дете, дори и да е била негова до преди 2 минути. И никога не намираме нашия Път, защото никога не спираме и не се питаме кой е нашия Път. Мислим, че някой път е нашия и че хората, които вече са там ни пречат, но може да се окаже, че това е техния път и ние пречим на тях. Как да разберем дали това е нашия път и дали някой пречи на нас или ние на него? Разумът отново не може да даде отговор на този въпрос. Отново само душата има отговора. Защото Разумът е склонен да търси „разумни” решения и обяснения, а душата – просто знае. Разумът иска „да разбере” причините, довели до някакво събитие, а душата не търси причини – тя знае! Разумът се опитва да интерпретира информацията, която получава, но често пъти тази информация е неправилна, деформирала се е при пресичането на чужд път и нейния анализ води до грешен резултат, а душата – тя знае! Разумът търси „разумно” обяснение и за „знаците”, които вижда по пътя си и често пъти пренебрегва значението им, докато душата… – тя вече знае значението им… Тя знае дали този знак указва правилната посока или ни показва, че губим посоката си и се опитваме да стъпим на чужд път, знае дали този чужд път ще е по-добър за нас и дали да продължим по него и да изоставим стария, или да си вървим пак по стария.
Душата знае, че тези знаци винаги се отнасят за нас и че трябва да ги прочетем внимателно…

Кой е правилният път? Не знам! Питайте душата си! Тя знае! 

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 9:01 AM EEST

12 Comments »

« Previous Entries  Next Page »