Skip to main content.
April 16th, 2015

Фоторазказ от североизточна разходка

Най-североизточната точка на България, до която някога бях стигала е Шумен / Варна и затова, макар и с колебание, приех поканата да се разходим в посока Добрич / Балчик / нос Калиакра…

Колебанието ми бе продиктувано от впечатлението, което българските медии създават у хората, а именно – очакване за апокалипсис – представях си кал, хаос и мизерия, необработена земя, съборетини… Както ще се уверите по-късно  – на североизток няма нищо подобно.

Земята е обработена и дори в села, които изглеждат забравени от бога, има селскостопански дворове пълни с техника, полета с фотоволтаици и други издайници на цивилизацията.

DSC00180

DSC00378

Ден 1. Потеглихме по обедно време и стигайки до Търново, решихме да свърнем по малките пътчета, с надеждата, че щом GPS-ът ги „вижда”, е много вероятно те наистина да съществуват.

Оказа се, че съществуват – вярно – тесни,  с асфалт от 1985 г., за една кола – но изключително спокойни и живописни, и пренаселени с … щъркели 🙂 Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 9:09 AM EEST

2 Comments »

April 13th, 2015

Варна и делфините… (2)

Колко изумително бързо минава времето и как някои неща, за щастие, не се променят…

… а други – да, но само заради променената ни гледна точка 🙂

Преди почти 7 години за първи път успяхме да посетим Делфинариума във Варна. Тези дни, чак не ми се вярваше, че е минало толкова много време…

Като влезнахме вътре, имах чувството, че времето е спряло – не, нямам предвид, че Делфинариумът е неподържан – напротив, видях доста подобрения, просто атмосферата, цвърченето на делфините, грацията и изяществото, с които плуват, усмивките, с които флиртуват, финесът, с който скачат, ме накараха да се почувствам като в машина на времето – сякаш делфините са приказни същества, неподвластни на времето.

Представлението е почти същото като преди 7 години, но се изпълнява от повече делфини едновременно, и въпреки, че “номерата” са същите, бих го гледала още десетки пъти и бих ръкопляскала с все същата радост и ентусиазъм.

Направих доста снимки и сега като ги разглеждам и се вглеждам в муцунките на делфините, имам чувството, че винаги гледат към моя фотоапарат и знаят, че искам да си отнеса част от тях с мен у дома.  И ми се усмихват одобрително. Изумителни същества! Съвършени същества!

Разбира се, поздравления и за треньорите им и хората, които се грижат за тях и работят с тях. Само мога да се опитам да си представя колко труд и всеотдайност се иска, за да спечелят доверието на делфините, така че те да се съгласят да бъдат обучавани от хора.

DSC00202

DSC00203

DSC00212

DSC00239

Дори да нямате път към Варна – намерете начин да отидете, няма да съжалявате. Аз със сигурност няма да чакам нови 7 години, за да се върна, още повече, че вече може да се плува с делфините!

Сайтът на Делфинариума е обновен и поддържан и информацията в него е точна.

Posted by LeeAnn as Пътепис at 12:15 AM EEST

No Comments »

September 3rd, 2014

Пътят към езерата

Има един стар английски виц, в който питат англичанин „Кога беше лято при вас?” и той отговаря: „Миналия вторник”. Тази година за малко и при нас да стане така – ние си чакаме лято, за да ходим на почивка, пък то не иска да дойде 🙂 – затова, на пук на него, си откраднахме три-четири дни от август и хукнахме.

Миналата година за първи път в живота си видях Седемте Рилски езера. Бях толкова впечатлена, въодушевена и вдъхновена, че си обещах (пожелах) да ги виждам поне веднъж в годината. Миналата година направихме разходката до езерата за един ден, като тръгнахме рано от София и вечерта се прибрахме отново в София. Това обаче е много изморително и отнема от удоволствието да бъдеш в Рила. За да харесаш една планина, трябва да я опознаеш, да я усетиш, да разбереш характера й. А характерът на Рила е… особен и хич не е за подценяване. Рила е различна и от Родопите, и от Стара планина – Рила се мръщи по друг начин, дъждът идва и си отива по друг начин, слънцето също грее по друг начин…

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 6:00 PM EEST

10 Comments »

August 21st, 2013

Ще се видим пак следващото лято… 02

(продължение от част 01)

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена ;)  )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

–          „Трифон Зарезан” добър… ден/нощ… лека нощ… Кого търсите!

–          Г-н С.АУ там ли е?

–          Да, тук е, кой го търси?

–          Дръжте го там, не му давайте да излиза, идваме!

–          ?@!!!@%&@&()! К`во? Кои сте вие, за какво ми говорите?

–          Аз съм (представя се по чин) от полицията в Кърджали и идваме да арестуваме г-н С.АУ.

–          Ама как ще го арестувате? За какво? Той е гост на хотела, има малко дете и в момента СПИ! Не може да идвате сега, елате утре сутрин…

–          Прието, ще дойдем утре сутрин!

–          ?@!!!@%&@&()!

Затворих телефона и си легнах. Точно бях заспал хубаво и някой се разтропа на вратата…

Оказа се 5 часа сутринта! Двамата полицаи от нощес се бяха изтъпанили пред вратата и ме гледаха с налудничав ентусиазъм.

–          В коя стая е г-н С.АУ? Идваме да го арестуваме. (Тия двамата започват да ме нервират. Нали им казах да дойдат на сутринта… Явно трябваше да им кажа да изчакат слънцето да натопи всичките си лъчи в язовира и тогава да идват…) Обявен е за национално издирване и трябва да го закараме в София. По-добре да го изведем сега, за да не виждат после гостите, че го извеждаме с белезници.

Сигурно халюцинирам! Този човек? За национално издирване!? Да бе!

–          Във втора стая е, но не може да го будите! Той е гост на хотела, има малко дете и в момента СПИ!  Не мога да ви позволя да го събудите, ще трябва да почакате да стане поне 7 часа! И ДА ДОЙДЕ ШЕФА!

Двамата ентусиасти седнаха на шезлонгите, разположени от двете страни на вратата на стаята и зачакаха, а аз влезнах да се обадя на шефа…

Шефът дойде към 6 и нещо и след кратка препирня с тях, че познава човека, че всяка година по това време го посреща и изпраща, че гарантира за него, че лично ще го заведе в София, че няма начин да е престъпник, че няма да избяга през прозорчето на тоалетната, че никога не е създавал проблеми и че не, не пие вода от басейна, слава богу успя да ги убеди да звъннат на следователя от София, който го е пуснал за национално издирване и поне да попитат за какво става дума!

И, о, чудо! Човекът не трябва да бъде воден с белезници в София, трябва просто да получи призовка да се яви като свидетел на дело срещу взломаджии, нахлули в собствения му (вече бивш) дом преди 12 години!  (Само дето това се разбра чак когато С.АУ привечер се върна от София, а ние цял ден го бяхме мислихме и се бяхме притеснявахме).

Е, те двете процедури си приличат – „национално издирване” или „установяване на адрес” – то е почти едно и също – все едно да ми кажеш, че дюля и лимон не си приличат! Ама направо са си като две капки вода! Чудя се как ни стигат затворите при тази високоефективна полиция…

С.АУ пи кафе и тръгна с шефа за София…

Компанията се наспа, сервирах кафетата и започнах да разказвам какво се е случило…

Децата се забавляваха, жените ме гледаха зяпнали и не знаеха какво да кажат… Не че имаше какво да се каже… След първото обаждане от С.АУ се поуспокоиха и деня си тръгна както обикновено…

С.АУ и шефа се прибраха от София, седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било…

На следващата сутрин всички станаха традиционно късно, бяха странно тихи и спокойни. Пиеха кафе, поглеждаха първо часовниците си, после нагоре към небето и чакаха… Не се стърпях и попитах „Какво чакате?”. „ГДБОП, ама нещо закъсняват” гласеше палаво-усмихнатия отговор.

Слава богу, ГДБОП така и не дойдоха…

След адреналина, събран само в първите два дни, останалите пет се изнизаха като минути… Компанията се сбогува с нас и обеща да се видим отново следващото лято.

(край)

П.П. Всяка прилика с лица и събития е абсолютно нарочна.

С.АУ. ще помни това лято докато е жив, а документирането му в писмен вид цели и внуците му да не го забравят 😉

Въпреки, че разказът е в категория „Смях до сълзи”, той ще бъде смешен чак другото лято 🙂

 

Posted by LeeAnn as Пътепис, Реалността, Смях до сълзи at 1:30 AM EEST

4 Comments »

August 17th, 2013

Ще се видим пак следващото лято…

Сезонът започна слабо тази година… Като се има предвид, че вече е средата на юли, а времето още е хладно, друго не можеше и да се очаква. Затова и тук още го броим за „начало на сезона” – белким се раздвижи през август. Слабата активност създава усещането, че хората са се посвили, като че ли смятат лятната почивка за лукс, а луксът за излишен разход и гледат да не шават много-много насам-натам – да не харчат на халос пари. То и „слабо” не е точната дума, защото хора идват, ама за по ден-два, най-много за три нощувки остават. Стават сутрин, закусват и тръгват да обикалят забележителностите из района. А в нашия район не е като да няма къде да отидеш – докато видиш Перперикон, Скалните гъби, Татул, Утроба, Дяволският мост, Вишеград и тя седмицата си заминала…

Точно си мислех, че лятото ще е пълна скука и си пожелавах някакво разнообразие, и ето че в странноприемницата пристигна едно семейство с резервация за цяла седмица и весело съобщиха, че чакат още хора. Страхотно, ще има работа и денем, не само сутрин и вечер. Семейството се оказаха миролюбиви, спокойни, усмихнати и яшни хора, приятели на шефа, на жена му, на главната готвачка… Стана ясно, че от повече от пет години насам идват тук всяко лято и винаги отсядат в една и съща стая. (За радост, новата мебелировка на хотела и „тяхната” стая им хареса 🙂 )

Това, което стана ясно едва по-късно беше, че покрай тях винаги е весело и този път нямаше да направи изключение…

Междувременно, съвсем на принципа „внимавай какво си пожелаваш”, от някъде се изсипа една банда баби с деца, която вдигаше толкова шум, че се молех хотела да не падне и гостите да не се разбягат през глава… То, във веселбата и шумния смях няма нищо лошо, но когато децата са около 5-6 годишни, а вече общуват нецензурно помежду си, пищят и крещят, вместо да говорят и блъскат с крака, вместо да ходят, започваш да се питаш колко добре си с нервите и докога ще издържиш да ги обслужваш любезно, въпреки че очевидно пречат на гостите и не могат да познаят доброто възпитание, защото не са го виждали и на картинка. После виждаш таткото – виден (защото се вижда и чува отдалеч) високопланински джентълмен (дивак) и внезапно се сдобиваш с отговорите на куп въпроси от рода на „защо сме на това дередже” и „накъде отива света” 😉 Когато обаче си „обслужващ персонал” си държиш отговорите за себе си, усмихваш се и си вършиш работата самоотвержено!

Но да се върнем на любимата ми компания… Семейство К.С. се оказа доста поспаливо – всеки ден ставаха към 11 и до 12.30 още пиеха сутрешното кафе.

Така направиха и в понеделник. Измъкнаха се от леглата, поръчаха си закуската и подхванаха сладка приказка на кафе. Очевидно чакаха приятелите си, защото извръщаха глави към всяка кола, която влизаше на паркинга на хотела. Поне едно време нечий телефон извъння и оглеждането спря. Стана ясно, че компанията ще се забави поради … какво? Запалване ли? Пожар? ПОЖАР? На бензиностанция? На коя бензиностанция… къде… как… и сега? Ааа, ще дойдат, ама ще закъснеят…

Да ти се запали колата, двигателят да лумне в пламъци като вдигнеш капака, насред паркинга на натоварена бензиностанция в Бургас, посред летния сезон – е, това е нещо средно между късмет и карък. Карък, защото очевидно колата (която госпожа К.С. галено наричаше „кочина”, иначе Рено Еспас) е за ремонт, късмет – защото не се е запалила в движение с трите деца вътре…

Сега вече всички зачакахме с трепет развоя на събитията…

Семейство С.АУ. дойдоха превъзбудени и изморени – колата без климатик, все още покрита с белия прах от пожарогасителите, децата жегясали и изнервени…

Седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Колата взела да прекъсва в движение и се запъхтяла в задръстването. Добре, че г-н С.АУ. разбира по малко от двигатели, та усетил, че нещо не е наред и спрял. Ама спрял къде – на бензиностанцията. Добре, че се е съобразил да спре встрани – на паркинга, далеч от колонките, че иначе сега по новините щяха да го дават и накрая пак някоя чуждестранна революционна организация виновна щяха да изкарат…

За техен късмет, шефът на бензиностанцията бил там, та настанил жената и децата на сянка, донесъл им студени напитки и се опитал да ги успокои от преживения ужас. После изтеглил колата до сервиз, където свързали климатика накъсо, колкото колата да се движи и семейство С.АУ. се задвижило насам. Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било.

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена 😉 )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Пътепис, Реалността, Смях до сълзи at 12:25 PM EEST

2 Comments »

June 9th, 2013

Амстердам

Има градове, които оставят отпечатъкът си върху теб – Барселона, Истанбул – цветно, завладяващо, не ти омръзва, не можеш да им се наситиш… Бих се връщала там отново и отново.

Амстердам е друг вид град – град, който ти позволява ти да оставиш отпечатъка си върху него, град, който общува с теб и е готов да те приема да се връщаш там отново и отново…

Колкото повече време прекарвам в този град, толкова повече започвам да го харесвам. Предишния път имах възможността да го видя за 2 часа и сега осъзнавам, че това е било като да се докоснеш до корицата на книга. Виждаш я отпред, прочиташ заглавието, обръщаш отзад да видиш резюмето и да решиш дали искаш да я разгърнеш и да се потопиш в нея. И с Амстердам стана така – дойдох, видях го за два часа и реших: „О, да, искам, ИСКАМ!”. И се случи. И се надявам и тепърва да се случва…

DSC03286

Първосигналната ми реакция за Амстердам беше „Тясно”: къщите са повече високи, отколкото широки, някои хора имат адрес на реката, даже не на земята, и в същото време повечето улици са широки. Има сравнително малко наистина тесни улички. Странно объркано усещане ми създава комбинацията от толкова тесни входни врати и толкова големи поляни със зелена трева и площади в самия център на града.

DSC03309

Улиците на Амстердам са пълни с хора по всяко време на денонощието, много хора, всякакви хора – млади, стари, местни, имигранти, туристи, работещи или не, учещи или не, пеша, на велосипеди, мотопеди, моторетки, бързащи, шляещи се, зяпащи, снимащи… Единствената разлика е, че вечер и нощем улиците в центъра откровено миришат на марихуана 🙂

Иначе и денем, и вечер, велосипедистите са като напаст – приличат на буболечки, които изскачат от най-неочаквани места и непрекъснато дзънкат със звънците на колелата си. Трамваите също дзънкат непрекъснато. Това добавя към излъчването на Амстердам… пулс, който леко затихва с напредването на нощта и се усилва с идването на утринта.

DSC03252

Улиците на Амстердам са пълни и цветя, които противно на мита и очакванията ми, не бяха лалета. Всъщност, достатъчно (на брой) живи лалета нямаше и в Музея на лалетата, но пък имаше интересни исторически факти за това кралско цвете 🙂 В музея имаше снимки на цветя, които повече приличат на лилиуми, отколкото на лалетата, но тепърва ще проучвам този въпрос… Може да се окаже, че лилиумите, които толкова много харесвам, всъщност са лалета. Би било разочароващо откритие…

DSC03249

DSC03272

Имах късмета да попадна на пазара на цветята и нито лалетата, нито лилиумите бяха най-впечатляващата гледка там. Определено най-красивото и впечатляващо творение на холандските градинари бяха Амарилисите – разкошни, чак нереални… Бях на косъм от помъкването на една такава саксия към вкъщи…

DSC03232

Амстердам, сравнен с градовете, в които съм била, е градът с най-добрата инфраструктура и обществен транспорт – има толкова много трамваи, метро, автобуси и влакове, че няма начин да закъснееш. А пък благодарение на това, че са толкова много, никога не се напълват и вътре не става блъсканица, което пък прави хората спокойни (или поне: не създава предпоставки да бъдат нервни).

DSC03242

Амстердам е град с много верен усет към туристите. Въпреки, че често (вероятно заради езика) ми се налагаше да бъда упътвана, нито един път не ми се наложи да питам… На всяко място, на което евентуално би се наложило съдействие, имаше хора, които правеха точно това – упътваха. Преди да си попитал, те вече ти казват: „Ако сте за центъра – това е вашия влак”, „Ако сте за летището – влака спира на С и ще дойде след 3 минути”. Впечатляващо е, но като се замислиш, не е трудно да се постигне – трябва ти само наблюдателност и статистика. Наблюдателност да забележиш (неориентираните) туристите и статистика, за да знаеш къде се затрудняват/губят и за какво питат най-често 🙂 Съвсем съвсем просто 🙂

Затова, ако се чудите къде да отидете това лято: Амстердам е много добра идея!

DSC03283

Posted by LeeAnn as Пътепис at 9:30 PM EEST

2 Comments »

January 8th, 2013

Baker Street 221B, London

Прословутият адрес, на който се е подвизавал Шерлок Холмс си е все там и си е все така прословут.

В момента там има музей, в който не влезнах и магазин с Шерлок Холмски джаджи, в който влезнах.

Но всъщност, най-много ме впечатли един акцент в метрото, на спирка Baker Street – касата на метрото е облицована в плочки с лика на знаменития детектив. Сладурско.

Posted by LeeAnn as Пътепис at 12:00 PM EEST

9 Comments »

July 12th, 2012

Лондон… 02

Случвало ли ви се е да си пожелаете нещо, ама в стил „искам само един път в този живот да…” и то да почне да се сбъдва, ама чак да ви писне от сбъдване и да се получи нещо като „внимавай какво си пожелаваш”? Сигурна бях, че така ще кажете.

И с мен и Лондон стана така, с лекия нюанс, че аз нито веднъж не съм си пожелавала да ходя там 😉 Тази година обаче се оказа много Лондон_наситена. Тамън се върнах в началото на март и се оказа, че през юни пак трябва да отида. Еми, да отида, рекох си, то някак не върви да се дърпам 😉 И през ноември няма да се дърпам, обещавам.

И така – хоп-троп и на самолетчето. Само за статистиката ще спомена, че това беше най-турболентният полет в живота ми. То бива люшкане, бива, ама като слезнах на Хийтроу се чувствах като ударила две ракии…

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 4:40 PM EEST

1 Comment »

June 1st, 2012

Париж

Ах, Париж, Париж…

Колко ли хора въздишат по теб и искат да те зърнат поне веднъж, макар и само за няколко часа! Е, аз не съм от тях! Или по-точно не бях…

Сега, след като се върнах от Париж и имах шанса да поотъпча тротоарите му макар и само за няколко часа, уверено казвам, че с удоволствие бих се върнала отново там. Някога.

Сега възнамерявам да заведа вас на една импровизирана разходка по парижките улици.  Но, имам едно условие: първо пуснете тази песен да се повтаря безкрайно и чак тогава продължете с четенето!

You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

Тази мелодия ме съпътстваше по време на целия ми престой в Париж – независимо дали бързах да си намеря хотела, дали отивах на работа или просто се разхождах по улиците на Париж…

 

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 6:01 PM EEST

11 Comments »

March 10th, 2012

Лондон

Лондон е град, населен с лондончани, 🙂 и да ви кажа честно, изглежда добре са се наредили. Хотелът ми беше в един сравнително краен квартал – първият смислен район от Хийтроу към града – Chiswick. Краен, но много спокоен. Толкова спокоен, че вечер след 20:00 няма хора по улиците, а магазините затварят в 21:00.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 2:49 AM EEST

10 Comments »

October 4th, 2011

Градът на колите

За никого от вас вече не е тайна, че съм замислила да ви разкажа историйка, свързана с коли 🙂 Но не какви да е коли, а фолксвагени. Ама не фолксвагени като коли, а Фолксвагени като група от марки…

Тези коли се раждат на едно определено място и някои от тях, като остареят,  се връщат пак там ;), ама в съседство… Знам, че нищо не разбрахте, затова започвам отначало.

Градът, в който се раждат повечето автомобили от групата на Фолксваген, се намира в северна Германия, в градче с трудното за произнасяне име Wolfsburg. Нещо повече – градът е създаден заради заводите на фолксваген, заради амбицията на Хитлер, автомобилите да бъдат достъпни за всеки германец. Въпреки впечатляващия им външен вид, ние не посетихме заводите – оставихме си ги за догодина.

Посетихме музея, който е в непосредствена близост до тях.

Първите усмивки ни пресрещнаха още на паркинга…

Музеят е създаден преди 11 години и се нарича Autostadt (Градът на колите). И тъй като акцент са автомобилите, изобщо няма да ви обяснявам, че музеят е огромен и едвам се обикаля за един ден. Няма да ви обяснявам, че на територията му има хотел, ресторанти, градинки с пейки, кафенета, шадравани

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Германия, Пътепис at 5:47 PM EEST

3 Comments »

September 21st, 2011

Лилавата долина

Лилавата долина е името, което дадох на обширна част от Северна Германия, в която растат лилави цветя, като това, на което не можахте да познаете името.

Всъщност, истинското име на долината, в която това цвете живее, е Luneburger heide, а германците наричат цветето heide. Как се казва всъщност – да кажат ботаниците 😉

Името на цветето, което аз ще си наричам Хайде, е без особено значение за пътешествието ни днес.

Хайдето живее в едно равно и просторно място между градовете Хамбург, Хановер и Бремен и според немските сайтове заема площ от над 230 кв. км.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Германия, Пътепис at 7:41 PM EEST

4 Comments »

August 28th, 2011

Вятърната мелница

Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство своята воденица, магарето си и своя котарак. Делбата станала бързо: Най-големият получил воденицата, Средният — магарето, а за най-малкия останал котаракът…

 

Живял някога в мелницата си беден мелничар. Нямал жена и деца, та му помагали трима чираци. Работили те няколко години при него и един ден…

… А на хълма, който се оглеждаше в тихия залив, въртяха платнени криле десетина вятърни мелници…

 

Познахте ли приказките? А мелниците и водениците?

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Германия, Пътепис at 3:20 PM EEST

2 Comments »

July 2nd, 2011

Два дни в отрезвителя

Не, не съм се била напила. И нямам предвид “изтрезвително”… 😉

Даже не знаех, че съм се била  опиянила. Разбрах го, едва когато попаднах в отрезвителя.

Всъщност, „попаднах” не е точната дума, защото отидох там доброволно.

Мястото прилича на измислено, но не е. То е по-скоро една стара версия с влошено качество на самите нас.

Хората там са готини (като цяло), но са бедни (като цяло) и живеят трудно.

Такива къщички са обичайна гледка:

 

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 5:00 PM EEST

8 Comments »

June 6th, 2011

Истанбул на един дъх… (03)

Част 3 

Продължение:

Част 1

Част 2

Долмабахче сарай, най-новият султански дворец, е бил резиденция на 6 султана, а след провъзгласяването на републиката, и на Мустафа Кемал Ататюрк. Навсякъде сочат Долмабахче като „най-„ – най-красивият, най-модерният, най-пищният и т.н. Той е просто много много различен – като стил, като декориране, като излъчване. Стилът на традиционния турски дом (централен хол и стаи около него) е съчетан с европейското влияние – барок, рококо, неокласицизъм – резултатът е впечатляващ и определено едно от тези „най-„ със сигурност си е на мястото – това е най-скъпият и разточителен дворец!

Построен е за 13 години и е струвал 500 милиона днешни щатски долара. В него има вложени 14 тона злато и 40 тона сребро за украса на всичките 285 стаи и 14 зали. Снимането вътре не е позволено и няма как да ви покажа венециански и френски кристални свещници и полилеи, ръчно изрисувани тавани, всички възможни видове паркет, ръчно везани килими, тапицерии и драперии.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Истанбул, Пътепис at 6:06 AM EEST

4 Comments »

June 1st, 2011

Истанбул на един дъх… (02)

Част 2-ра

… продължение:

Част 1-ва

След това разходката продължи към Света София.

Света София е била православен храм, след това е превърната в джамия, а сега е музей, след като 1400 години е служила и на християнската и на ислямската религия. Св. София е най-известна със запазените златни мозайки. Позволено е да се снимат, но без светкавица.

 

  

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Истанбул, Пътепис at 7:22 PM EEST

13 Comments »

May 31st, 2011

Истанбул на един дъх… (01)

Част 1-ва

Буквално! За три дни се опитахме да погълнем Истанбул с всичките си сетива. Още не започнала разказа си осъзнавам, че стана точно обратното – по някакъв приказен начин, Истанбул погълна нас! И си открадна по парченце от душите ни, заради което ще се връщаме отново и отново…

Наричат Истанбул „Приказният град”. Аз бих му дала най-различни имена, едното от които определено би било „Градът, който не спи”. Всеки, който е отсядал в близост до голяма улица или джамия ще се съгласи с мен. Има някаква особена чаровна динамика в този град. Излезеш ли на улицата, задължително започваш да бързаш, дори да няма за къде… И се питаш как е възможно хората в този град да са едновременно недисциплинирани (минават на червено!) и в същото време – много организирани! Не можах да разгадая тази комбинация, но не съм се отказала 😉

 

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Истанбул, Пътепис at 8:15 PM EEST

10 Comments »

December 22nd, 2010

120 минути в Амстердам

Официално престоят ми в Амстердам се води три дни, но тъй като бях там по работа,  реално в самия Амстердам на разходка прекарах точно 120 мин. Моите 120 мин. Единствените, в които не валя дъжд. Но пък духаше. Така силно духаше, че като разперех ръце и якето ми си стоеше успоредно на земята, въпреки джунджуриите по джобовете…

В Амстердам видях две неща, които никога няма да си имаме в България – канали и таксита 🙂 И ако каналите са разбираема находка, то за такситата сигурно се чудите.

В първия момент и аз се озъртах шашнато  – такситата в Амстердам са впечатляващи – големи нови черни мерцедеси с високи синеоки костюмирани шофьори, с навигация и POS устройство за плащане с карта. Шофьорите не слушат музика и не говорят по телефона без твое разрешение. Всеки път те питат дали престоят ти минава добре, дали градът ти харесва, дали имаш нужда от някаква помощ или съдействие (сега се питам дали ако бях поискала трева щяха да ми дадат ; ) ).  Възпитани, галантни …

Един от шофьорите беше малко по-разговорлив (и противно на личната ми нагласа – и аз се разприказвах) и в някакъв момент от разговора му казах: „Аз съм от София, там такситата са стари и жълти”, а той усмихнат до уши ми отговори: „Ние возим бизнес хора, лейди, не можем да си позволим да сме стари и жълти”.

Е, няма да ви изненадам, обаче, като ви кажа, че такситата са скъпи. Емиии… Скъпи са!

Каналите…

Очаквах блатиста и миризлива гледка, но много сгреших. Каналите са великолепни. Особено през есента, когато листата на дърветата падат във водата и пътешестват из целия град 🙂

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Пътепис at 6:02 PM EEST

7 Comments »

October 28th, 2010

Хамбург

Никога преди, когато чуех „Хамбург” не правех асоциация с хамбургери. А пък като чуех „хамбургер”, правех асоциация с дебел американец. Винаги съм си мислела, че хамбургерите са американско изобретение, но вече знам, че са си оригинално немско, пренесено в Америка на палубата на кораб. И за да не досаждам на аудиторията, няма да разказвам, а ще питам: Знаете ли как е изобретен хамбургера?

До преди месец не знаех нищо за Хамбург, освен че има огромно пристанище и когато чуех името му – не чувствах нищо.  Сега знам точно 5 неща повече, но пък новите чувства са далеч повече от преди. Толкова повече, че не знам откъде да започна… 

Прекарах 5-6 часа в Хамбург – достатъчно дълго време, за да усетиш един град и твърде  кратко, за да го разбереш…

Хамбург е странен град… Огромен, космополитен, шумен, претъпкан (но не цветен като Барселона) и в същото време се откроява вниманието към детайлите. Объркваща комбинация 🙂

Хамбург си има всичко – интересни сгради (архитектура), фасади за снимане ;), часовници (харесвам часовници!),

…катедрали, чисти улици, много мостове … и Елба!

Гигантическата Елба! Тази река е част от живота на хората!

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Германия, Пътепис at 4:55 PM EEST

3 Comments »

October 26th, 2010

Любов от втори поглед

… също толкова силен и мигновен като влюбването от пръв поглед

Обектът е идентичен, но много различен 🙂

Връх Марагидик!

снимката е любезно предоставена от Точка
(моите снимки не станаха хубави).

Posted by LeeAnn as Пътепис at 8:00 AM EEST

6 Comments »

« Previous Entries  Next Page »