Posted by NeeAnn as Фотодневник at 5:05 AM UTC

6 Comments »

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 6:00 AM UTC

6 Comments »

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”.

Мястото, на което отделих най-много време за разглеждане и където две поредни години прекарах по повече от 4 часа в цъкане с език от възхищение и снимане, е паркът Гюел /Park Güell/, построен в периода 1900 – 1914 г. – един от основните паркове на Барселона.

Той се намира на едно сложно място, а именно – в геометричния център на горната дясна четвърт на картата . Тръгнах натам с метро. Най-близката спирка на метрото е Vallcarca на зелената линия /L3/, която е на около 1 км от парка и му излиза в гръб. Спирката, която води директно до главния вход се казва Lesseps, но от нея има 2 км ходене. И от двете спирки има указателни табели, които водят към парка. Друго предимство на “излизането в гръб” е моментът на изненадата. Главният вход е грандиозен и поставя очаквания. Аз се разхождах из храсти и дървета и крачка по крачка откривах магията, докато накрая се озовах в центъра на приказката. Тръгнах си през главния вход, чиято Уникалност бе щрихът за довършване на впечатлението.

Парк Гюел /Park Güell/ е построен като частна градина на индустриалеца Гюел и е повлияна от модата в Англия по онова време. Английската мода е дала отражение дори на името – на каталунски се изписва parK, с “K”, а не parC със “С”, но това е било желанието на Гюел. Строежът на парка минава през най-различни етапи, търпи промени, влияе се от политическата обстановка в страната, но в крайна сметка до нас достига в този неповторим Гауди стил.

Ако трябва да го опиша с малко думи, бих казала “Тук царстват колоните”!!! Ако идвате отзад /такъв е и порядъкът на снимките/ попадате на едни алеи, които водят към нещо, което прилича на огромна тераса с къдрави шарени пейки по края. Това наистина се оказва огромна тераса, подпряна на огромни колони.

За да влезете под терасата и да разгледате колоните отдолу, трябва да минете през едно криво тунелче с още по-криви колони, после през една кръгла тераска с наклонени спираловидни колони, всяка от които прилича на фуния, каквато прави водата на тясно и дълбоко място, с парапетчета с клюмнали подпори и като стигнете под големите колони се оказва, че и първото място, на което сте били стъпили е тераса на колони.

Опитах се да преброя видовете колони. Без да претендирам за изчерпателност, само около това място, те са 7 или 8 уникални вида, които не се срещат никъде другаде. Дори фонтанът срещу входа е в стила на парка и прилича на негово умалено копие. Отличителното за тези колони е, че само част от тези, които държат голямата тераса са прави. Всички останали са под някакъв наклон!

До входа на парка има две постройки, отново на Гауди, които през различен период от съществуването си са имали различно предназначение. В едната от тях около 10 години е живял самият Гауди и в момента е къща-музей.

В ръцете си държа една книга, в която са снимани /не богато/ и накратко са описани най-значимите архитектурни постижения на Гауди, заедно с кратка история за построяването им. Мисля, че тази информация може да се намери и в Интернет и не смятам да я превеждам за вас. Мисля, че каквато и да е историята за построяването на нещо такова, тя е твърде сухарска на фона на това, което виждат очите и възприемат сетивата. А на местата, построени по проекти на Гауди, чувствата не са твърде разнообразни. Неминуемо започват с изумление, което преминава във възхищение, прераства в преклонение и накрая завършва с чувство за собствена нищожност.

И двата пъти, тръгвайки си от там, се чувствах малка, безполезна, нищожна и скучна. Чувствала съм се така и преди, но никога това не ме е правело щастлива и не ме е карало да се усмихвам.

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”. Чувството си заслужава!

Posted by LeeAnn as Барселона at 6:00 AM UTC

12 Comments »

Долните редове са нещо, което на пръв поглед изобщо не очаквате от Превер. Ако се зачетете между редовете и вникнете по-внимателно, обаче, ще забележите, че тези редове са точно в стила на Превер.

Ако трябва да опиша Превер с едно негово стихотворение, ще избера точно това.

Тези четиринадесет реда казват всичко за Превер – дързък, саркастичен, хаплив, непримирим, подигравателен, язвителен и леко уморен. Поднася ни една истина, която познаваме добре, но не искаме да изречем на глас.

Не можах да открия информация за годината, в която е писано стихотворението, за да направя съпоставка с днешната ситуация и да ви покажа колко актуално е всъщност. То е като неостаряващите Алекови описания на Бай Ганьо.

Това стихче е картина на загубения хубав свят и съществуващият мизерен и миризлив такъв, ама някак до неузнаваемост оплетени в хаоса.

Това, което наричам стихче, всъщност е гатанка. Ако знаете добре френски – решавайте я на френски, но имайте предвид, че… няма да кажа, но ако се затрудните ще дам жокер

Ако не знаете френски – пробвайте с българския вариант – само на едно място ще имате нужда от жокер и ще го получите, но първо ще трябва да го откриете

Приятно забавление!  

А, забравих да кажа: целта е да отстраните хаоса и да прередите стихчето

Успех

Un vieillard en or avec une montre en deuil
Une reine de peine avec un homme d’Angleterre
Et des travailleurs de la paix avec des gardiens de la mer
Un hussard de la farce avec un dindon de la mort
Un serpent à café avec un moulin à lunettes
Un chasseur de corde avec un danseur de têtes
Un maréchal d’écume avec une pipe en retraite
Un compositeur de potence avec un gibier de musique
Un ramasseur de conscience avec un directeur de mégots
Un professeur de porcelaine avec un raccommodeur de philosophie
Un contrôleur de la Table Ronde avec des chevaliers de la Compagnie du Gaz de Paris
Un contrôleur à la croix de bois avec un petit chanteur d’autobus
Un chirurgien terrible avec un enfant dentiste
Et le général des huîtres avec un ouvreur de Jésuites  

Парад 
Превод: LeeAnn

Старец позлатен с часовник в траур
Кралица за всичко с момче от Англия
и работници на мира с пазители на морето
Хусарите хитреци с измамници на смъртта
Змия за кафе и мелничка-очиларка
Ловец на въже с играч на глави
Маршал от пяна с пенсионирана лула
Композитор на човек с музика-обесник
Колекционер на съзнание със съветник по бъчви
Професор на порцелан с кърпач по философия
Контрольор на Кръглата маса с рицарите на „Парижка газова компания”  
Контрольор на дървения кръст с малък певец на автобус
Ужасен хирург и дете зъболекар
и генерала на мидите с ловец на Йезуитите.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 6:22 AM UTC

10 Comments »

Да сте бели и червени,
весели и засмени,
силни, смели и добри!

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 1:23 AM UTC

8 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 4:04 AM UTC

2 Comments »

Имало едно време една принцеса. Тя била умна, красива, добра и много, ама наистина много любопитна. И както може да се очаква от една толкова много любопитна принцеса, тя не спирала да задава въпроси: „Защо това?”, „Защо онова?”  и т.н., и т.н.

И както също така може да се очаква, принцесата си имала придворен отговорник. Работата му била да отговаря на въпросите на принцесата винаги и навреме. Бързо, ясно и забавно. Всъщност, за да се придържаме към истината, трябва да кажем, че някога придворният отговорител бил дворцов и живеел в двореца, но веднъж се забавил с отговора, принцесата се разстроила, дошъл ЧАР и понижили горкия човек. Оттогава той живее в двора на двореца и затова е придворен. И много много внимава с отговорите, за да не го изгонят и от двора

Добре, че по това време в двореца се появил дворцовият магистрат. Неговата работа била да внимава ЧАР-а да не се задейства прекалено често, наглеждал принцовете от КГБ да не яхат Q7ците за щяло и нещяло и да не злоупотребяват с доверието на принцесите, хвърлял по едно око на смешника, сладкаря и особено на билкаря, с две думи: грижел се както за реда и сигурността в двореца, така и за мира и спокойствието в цяла Фантасмагория.

Но, както може да се очаква от всяка уважаваща себе си принцесешка приказка, дворцовият магистрат си имал и недостатъци – задавал много въпроси на принцесата. И това не било най-страшното – нормално е като не знаеш нещо, да попиташ, да полюбопитстваш, да си понавреш носа тук-там…

Ама да знаеш отговорите и пак да питаш, е това вече не мога да го разбера! И принцесата не може, но засега се спотайва и чака да види какво си е наумил дворцовият магистрат…

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 8:00 AM UTC

14 Comments »

Най-подходящият момент, човек да пише за облаци като нимбостратусите (nimbostratus), е моментът, в който тях ги няма на небето. Когато са на небето, най-добре е човек да легне и да спи и да не поглежда навън. Защото дори и да погледне, нищо няма да види. Но, затова малко по-късно.

Да започнем от малко по-далеч този път.

На латински думата „nimbus” означава дъжд. Думата участва в името на този облак, защото той е типичен дъждовен облак. Всъщност, вода под различна форма се отделя от много видове облаци, но като типичен „дъждовен” се квалифицира само този, чиято вода винаги достига до земната повърхност. Ако от облака може да вали, но може и да не вали, то този облак не се брои за дъждовен.

Ако си спомняте, съставката „nimbus” участва и в името на гръмотевичния крал Cumulonimbus. Той също се определя като дъждовен, но поведението на двамата гиганти е съвсем различно.

Кумулонимбусът е същински нервняк – развива се бързо във височина, при това до огромна височина, заема по-малко площ по хоризонтала, но вътре бушуват истински бури със светкавици и гръмотевици  и толкова бързо изсипва всичко на главата ти, че се чудиш от къде ти е дошло.

В сравнение с него, Нимбостратусът е като улегнал безчувствен възрастен роднина. Нимбостратусът е дебел, бавен и тежък облак. За разлика от красавеца Кумулонимбус, този е същински дрипльо. Полягва над огромна площ и като започне да вали, не спира с часове. Но пък от него не може да се очакват изненади като гръмотевици и светкавици. Пълна скука. И както вероятно вече сте се досетили, нимбостратусът няма подвидове.

Нимбостратусът е облак, който се разпростира на две нива от облачната класификация – ниското и средното. Обикновено горната му част достига до към 4 – 5 хил. метра (като напомням, че това зависи от географската ширина, годишния сезон и други допълнителни фактори на местната метеорология).

Заради това, че е плътен, широкоплощен и сравнително дебел, през него слънцето не прозира и не можем да предположим къде се намира то. Когато на небето легне нимбостратус и вие сте под централната му част, 10 ч. сутринта и 17 ч. следобед изглеждат по еднакъв начин.  (за разлика от Altostratus и Altocumulus-ите, които все пак ни оставяха тук там светли прозорчета, за да не губим ориентация). Затова споменах в началото, че и да гледате навън, нищо няма да видите

Е, освен ако не сте късметлии и не се намирате на някое страхотно високо място, от което да гледате целия град, без да ви пука какво е времето.

Другият вариант на късмет е, да сте си у дома, а дома ви да се намира в края на облака и да виждате хем облака, хем дъжда, който започва да излива, хем времето, което е отстрани.

(снимката е на Николай Цветков, благодаря му за която )

След като вече разбрахте как да различавате нимбостратуса от другите средни облаци и от  кумулонимбуса, трябва да кажа нещо и за летенето с парапланер.

Когато на небето легне нимбостратус, слънцето не стига до земята, не нагрява повърхността й, следователно от нея не се отделя топъл въздух (т.е. не се образуват термики), и следователно няма вятър (поне не вследствие на микроклимата на района). Това означава, че преди да завали, може и да става за излитане с парапланер, но или трябва да сте много добър или да можете да тичате ужасно бързо  

Другото, което съм забелязала, че се случва, когато легне нимбостратус е, че природата замлъква, сякаш е примряла в очакване – птичките се скриват, тревичките не помръдват… зловещо е

Posted by LeeAnn as Облаци at 6:06 AM UTC

3 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:10 PM UTC

9 Comments »

Една сладуранка на 3-4 години прави пакости. Майка й започва да й се кара. Обяснява й нещо, детето мълчи и майката започва да го повтаря отново. Казва го втори път, но детето пак мълчи. Жената неволно повишава тон и го казва за трети път! Детето я поглежда и казва:

-   Ти нали си сигурна, че не съм глуха?

~~~

Разхождаме се из една градина. Вървим в посока плажа, от там ще се разходим в някоя друга посока. С нас е детето на едни приятели, тогава беше на 3-4 годинки. Хванало ме е за ръчичка, ходи без да мрънка, говорим си. Вървим бавно, за да успее майка му да ни настигне, пък и това е разходка – не отиваме никъде. Тя ни настигна и детето поиска майка му да го носи. Тя го пита:

-   Защо да те нося? Измори ли се?

-   Не. Омръзна ми на краката.

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 7:50 PM UTC

6 Comments »

Може би заглавието е малко пресилено, но нещата в нашата родна коч^W страна определено не вървят на добре. Както вече знаете, днес сутринта се проведе поредният вече протест срещу закона за електронните съобщения. Аз няма да ви занимавам със самия закон, защото някои други (този или пък онзи, или пък тези) вече са го сторили по-добре от мен, а просто ще ви покажа малко снимки от самия протест, като ще се постарая да бъда максимално кратък в коментарите си.

Така изглеждаше мястото, нарочено за провеждане на протеста малко след настъпване на началния час за неговото начало. Картината не изглежда никак обнадеждаваща

Read the rest of this entry »

Posted by NeeAnn as Активизъм at 10:52 PM UTC

14 Comments »

Изпитваш болка?
Радвай се!
Значи си жив…
Поне.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 6:27 PM UTC

3 Comments »

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:00 AM UTC

13 Comments »

Харесвам коне. Харесва ми да гледам как ходят, харесва ми да ги гледам как тичат. Конете са съвършено творение на природата. Къде другаде можем да видим толкова грация при такива размери. В конете има от всичко, което има в хората – очите им говорят също като нашите, навеждат и извръщат глава, също като нас, хората…

Възприемам конете като едно от най-трудните „неща” за рисуване – в очите и телата им има чувства, движение, настроение. Винаги съм си представяла, че за да рисуваш коне, трябва да ги виждаш. Даже съм си представяла, че хората, които рисуват коне, имат имения с огромни слънчеви тераси, на които рисуват конете, които тичат пред очите ми. Винаги ми е било трудно да си представя как можеш да нарисуваш кон, без той да е пред очите ти в момента.

Преди броени дни имах честта и удоволствието да се запозная с човек, който рисува коне. Но не просто рисува коне. Рисува ги така, че винаги се питаш къде е виждал тези коне!

Видях го как рисува коне. Сяда на едно столче в едно ъгълче в една импровизирана изложбена зала и докато хората се възхищават на картините му, той си рисува коне!

Отдавна не се бях впечатлявала така от живопис. Обичам да гледам картини, харесвам изкуството като цяло (по принцип), но не съм критик и не мога да опиша картините със сложни думи и завързани словосъчетания, от които накрая те боли глава и нищо не си разбрал.

За тази изложба мога да кажа няколко много обикновени неща. Картините създават чувство за баланс. Нищо не липсва в тях и няма какво да добавиш. Аз не искам нищо друго от една картина.

Художникът се казва Петьо Георгиев и за мен талантът му е очевиден.

Петьо е роден на 16 ноември 1960 г. в град Сандански. Завършил Висш Институт за Изобразителни Изкуства /ВИИИ/ “ Н.Павлович” през 1989 г., катедра “Плакат” в класа на проф. Д. Серезлиев и проф. И. Газдов.

Работил като художник на град Мелник от 1989 – 1995 година. Преподавал в 151 СОУ (София) в периода 1996 – 1997 година. От 1998 г. е свободен човек – работи на свободна практика.

След това, което видях на изложбата, съвсем закономерен ми изглежда факта, че негови творби се намират в частни колекции не само в България, но и в гр. Намюр (Белгия), Торонто (Канада), Германия, Англия…

Друг  интересен факт, който прави Петьо наистина уникален художник,  е рисуването на… земята! Да, на земята. Мисля, че Петьо е първият български художник, нарисувал есенни листа на кухненски под  ;)

Разбира се, технологията е специална, макар че като го слуша човек как обяснява, ще си рече, че ей сега и аха всеки ще може да си го нарисува сам – първо се шпаклова подът, след това се нанася специална тънка мазилка, която е подходяща за рисуване отгоре.

След това се рисува – каквото ти душа поиска и накрая се залива със специална смола (някакъв вид епоксидна предполагам).

Като изсъхне остава само да му се радваш. Простичко, нали?

Първата самостоятелна изложба на Петьо Георгиев в момента е подредена в сграда 10 на Бизнес Парк София и ще остане там до края на февруари. Посетете я, заслужава си.

Снимките от рисуването на пода са собственост на БОНУС БГ.

Posted by LeeAnn as Култура at 7:47 PM UTC

6 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 4:15 PM UTC

6 Comments »

Да бъдем Човеци е съзнателният избор, който ни отличава от обикновените хора.

Този избор правим сами. Този избор е лесен, когато е наш.
Този избор е труден, когато зависи от друг.

Ако искаме да научим обикновените хора да не се страхуват да последват поривите си на човечност и да бъдат човеци, трябва просто да им позволим да го направят.

Posted by LeeAnn as L`афоризми, Философските ми Камъчета at 5:42 PM UTC

5 Comments »

Преди повече от две седмици в Хаити имаше земетресение. Ужасно бедствие, покъртителни последици. Гледах репортажите от Хаити и си мислех… Не за Хаити…

В Хаити имаше земетресение. Броени часове след това вече се говореше за хуманитарна помощ, за самолети с храна и лекарства, за мобилизирани специалисти,  за цели държави, притекли се на помощ в трудната ситуация.

Гледах  и си мислех, че световната реакция е обнадеждаваща и че ако и на нас се случи нещо подобно, има шанс някой да ни дойде на помощ. Добре е хората да си помагат, задължително е да си помагат. Правителствата са се организирали и са взели мерки.

Нормално е за нещо такова да се говори поне 3-4 дни. Нормално е да се организират концерти и благотворителни акции. Нормално е да се обяснява на децата в училищата, че има деца без храна и дом, за които трябва да се погрижим… Повечето неща приемам за нормални…

Не приемам обаче факта, че шумът около трагедията, започва да става досаден и затормозяващ и някак започва да изглежда, че на медиите им е удобно да си запълват програмите с приказки за Хаити. Започва да ми звучи, като да си нямаме проблеми вътре в страната и да няма за какво да си говорим във вечерните новини и затова трагедията в Хаити е добре дошла като тема.

Не ме разбирайте погрешно. Мъчно ми е за хората, опитвам се да им влезна в положението, въпреки, че това едва ли е възможно. Мъчно ми е, но няма да пусна смс като дарение. Нито ще гледам концертите за набиране на средства. Ще дам силите си другаде – доколкото имам сили и доколкото ми стигнат. И това не е „бунт” спрямо нещастните деца, а към спекулацията, чиято жертва са те. На тях братята американци, ООН и УНИЦЕФ ще им помогнат.

А кой ще помогне на нашите, българските деца? Кога медиите ще организират (и ще се включат) в дарителски концерт за някоя българска кауза?

Имало такива? Недостатъчни са! Недостатъчни са, защото резултатите са недостатъчни.

Не, Могилино не се брои – тогава дойдоха англичаните, за да ни покажат накъде да гледаме.

Не, и Българската Коледа не се брои. Усилията, които се влагат в българската Коледа и средствата, които тя събира са смешни в сравнение с шума около Хаити. Не се брои, защото децата имат нужда от адекватно лечение и лекарства не само по Коледа.

Нека някой се опита да обясни на тези деца,  че като дойде Коледа и за тях ще има лекарство. Да се опита да обясни на майките им, защо слушат само за Хаити, а за трагедията на техните деца никой в държавата не е иска и да чуе.

Нека някой се опита да обясни на мен, защо въпреки всичко изписано и изговорено,  държавата така и не взе отношение – същата тази държава, която изпрати медици в Хаити.

Нека някой се опита да обясни на мен, защо представителните лица на медиите нахлузват фланелка на УНИЦЕФ и със скръбни физиономии ни агитират да пускаме смс-и. Нищо лично към представителните лица, но ако искат да продължават да имат лица, трябва да ползват главите си не само за красота.

Може би да спасяваш чуждите, докато своите си отиват пред очите ти, е героично. Може би е удобно. А може би просто е по-лесно, защото някак си не е толкова лично. Все пак гледаш трагедията от далеч, не се ангажираш лично, измиваш си съвестта с един концерт и готово – спиш си спокойно. Друг е направил репортажа, друг се е ангажирал да погледне хората в очите, друг е поел обещанията.

Е, аз не искам така. Може силите и възможностите ми да са малко, но ще си останат в България. Когато преценя, че българските деца  са добре и нямат нужда от спасяване, ще се опитам да помогна и на тези в Хаити!

П.П. Знаете ли колко е унизително за един родител да направи дарителска сметка, в която да събира пари от добри хора, за да живее детето му!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:00 AM UTC

21 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 2:02 AM UTC

7 Comments »

Почти четири години колебание почти стигат!

Приятно четене

Il n’avait peur de personne
Il n’avait peur de rien
Mais un matin un beau matin
Il croit voir quelque chose
Mais il dit Ce n’est rien
Et il avait raison
Avec sa raison sans nul doute
Ce n’était rien
Mais le matin ce même matin
Il croit entendre quelqu’un
Et il ouvrit la porte
Et il la referma en disant Personne
Et il avait raison
Avec sa raison sans nul doute
Il n’y avait personne
Mais soudain il eut peur
Et il comprit qu’il était seul
Mais qu’il n’était pas tout seul
Et c’est alors qu’il vit
Rien en personne devant lui.

В една хубава сутрин
Превод LeeAnn

Той от Никого нямаше страх,
нито от Нищо.
Но в една хубава сутрин
му се стори, че вижда Нещо,
но той каза си „Нищо”
и имаше право.
В неговото съзнание,  
това бе Нищо.

Но в същата хубава сутрин
му се стори, че чува Някой
и той отвори вратата,
и я затвори,
казвайки си „Никой”.
И отново имаше право.
В неговото съзнание,  
това бе Никой.

Но внезапно изпълни го страх
и в миг осъзна, че е бил сам.
Но не съвсем сам.
Тогава в себе си видя  
влезли Някой и Нещо.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 6:00 AM UTC

4 Comments »

Понякога малките загубени схватки,
ти помагат да спечелиш голямата битка.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 6:15 PM UTC

5 Comments »