Skip to main content.
May 26th, 2016

something coloured 04 …


something coloured ...

Teddy Bear …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 4:17 PM EEST

10 Comments »

May 22nd, 2016

Първи Национален Чановски Събор по повод 11-я рожден ден на клуба

Едва ли има дума, която да е по-близо до истината, когато говорим за чановски сбирки, от думата „събор”.

Първи национален чановски събор се проведе в чест на 11-я рожден ден на клуб Чанове и според мен, дните на традиционното празнуване в зала с торта и свещички са преброени… Честването на второто десетилетие на клуба ще е по-скоро съборенско 😉

Чувала съм възрастните хора да казват, че „каквото стане на збора, си остава на збора”, затова и аз започвам разказа си с уговорката, че тези, които не дойдоха, никога няма да научат истината докрай.

Въпреки, че времето си бе поставило за цел да подложи на изпитание страстите и ината чановски, разпространявайки прогнози за дъжд и вятър, се оказа, че нито дъждът, нито вятърът могат да спрат Чанове да празнуват… Мястото всъщност бе гостоприемно към нас и празникът се размина само с подухване и приръмяване, което е за предпочитане пред жегата и бе по-скоро плюс, отколкото минус.

Съборът започна към 12 ч. с водосвет за здравето на ЧАНОВЕ в местния параклис…

DSC01203

DSC01195

DSC01197

DSC01201

…и завърши далеч след полунощ около огъня.

В краткия промеждутък от 14 часа, почти нямаше изненади…

Имаше танци, много танци, част от тях кални, ама на кого му пука 😉

DSC01202

DSC01211

Тези, които винаги са готови за снимка, и сега си бяха готови за снимка 🙂

DSC01189

Имаше смях и снимки, и смях на снимки, и смешни снимки, и снимки на снимките… Само кален фръц май нямаше… 😉

DSC01204

DSC01206

DSC01220

DSC01210 - Copy

Имаше храна, много храна…

DSC01207

… и лед, мнооого лед…

DSC01218

DSC01219

Имаше сладки приказки около маса, на които отново се потвърди мнението, че нашата скромна шантава компанийка е много добра в организираното оцеляване и когато остареем достатъчно и станем опасни старчета, ще си основем комуна и ще си живеем заедно, уж за да не пречим на никого, но по-скоро, за да не пречи никой на нас 🙂 Затова се стараем да тренираме редовно 😉

masa

Може би… може би… само една идея по-подготвени от нас се оказаха Чанове Пловдив (мъже 😉 ), които освен всичко, което бяхме довлекли ние, имаха прибори от стомана и повече дърва за огън 🙂

DSC01224

DSC01228

А огънят… Ах, огънят ме отнесе в спомени… Взе някои от тях със себе си, но ми даде нови… Тръгнах си, когато започна да гасне…

DSC01245

Posted by LeeAnn as Народни танци at 9:46 PM EEST

No Comments »

May 20th, 2016

Ден на любопитството

Аз, като един виден Любопитко, който задава въпроси наляво-надясно, съвсем не на шега се запитах „Любопитковците имат ли си празник?” и с ужас установих, че отговорът е „Не”.

Е, да, то се подразбира, че когато си любопитен, всеки ден е празник (или поне дните, в които получаваш отговори 😉 ). Но, все пак! Не може такова значимо нещо като Любопитството, да си няма специален ден за празнуване! Все пак, светът е оцелял, не защото се е смял, а защото някой се е осмелил да задава въпроси 🙂 Та, нали от въпросите са се родили фантазията, мечтите и чудесата…

Не мога да си представя как се чувстват притежателите на толкова много незададени въпроси! А притежателите на техните отговори?! Представяте ли си колко самотни и мълчаливи се чувстват пък те!

Затова реших: Обявявам 20 май за Ден на любопитството!

На този ден, дори и най-срамежливите, глуповатите и наивните сред въпросите, ще могат да подадат носле навън, без да се притесняват, че някой ще им се смее или критикува и без да се страхуват да срещнат своя отговор! На този ден отговорите не горчат.

На този ден, дори и най-налудничавите, вятърничави и шарени отговори, ще могат да излезнат навън и да срещнат своите незададени въпроси! На този ден въпросите не болят.

Днес е денят, в който Любопитството отново тържествува!

Честит празник, Любопитковци!


Въпросите се задават – знаете къде 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EEST

1 Comment »

May 16th, 2016

green is the colour 03 …


green is the colour ...

Beautiful greenstep …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:50 PM EEST

8 Comments »

May 14th, 2016

Облачето отиде на училище

Да, това е приказка за Облаче, но малко по-различна.

След като преди време Облачето гостува в детската градина, дойде покана и за училище 🙂

Няма как да откажеш такава покана! Не знам кой би се лишил от 24 чифта възхитени очички на 24 мънички топчици любов и положителна енергия, които поглъщат всяка дума и всяко твое движение, навъртат се около теб (ако те харесат 😉 ), искат да те пипнат, да те усетят, за да се уверят, че и ти си човек от плът и кръв.

Такива срещи изтръскват от душата ти всяка тревога, всяко колебание, всеки страх и запълват всяко кътче в нея с чисто нова енергия – такава, каквато ти сам не би бил в състояние да си произведеш…

В същото време, срещите с деца са огромна отговорност, защото всяка дума, която изречеш пред тях, те я приемат дословно и буквално и често пъти тя се превръща за тях в житейско правило.

Винаги съм казвала, че не се считам за писател и се чувствам странно като го видя написано. Аз съм един обикновен мечтател с малко повече дар слово. За щастие, децата също не ме възприеха като „писател” (вероятно защото за първи път виждат жив писател 😉 ).

Говорихме си за мечтите, в които слоновете могат да са жълти, облаците – ръбести и зъбати, колко е важно да имаш приятели, които да те успокояват, развеселяват и да ти казват, ако се лигавиш твърде много…

Говорихме си за постоянството. Говорихме си, че за да ставаш все по-добър, в това което ти харесва да правиш, не бива да се отказваш и не бива да спираш. Децата го разбират, дълбоко в себе си го знаят, но като всяко човешко същество, търсят доказателства – нещо, което да видят и пипнат, нещо, което да им даде увереност, че могат и че зависи от тях – стига да искат 🙂

[тук отварям голяма скоба: Децата от 1 а клас на 42 ОУ са художествена паралелка. Покани ме госпожата им по рисуване, която преди 15-16 години ръководеше школата по рисуване, в която ходеше моята Валя. Госпожата помоли за рисунки на Валя от различни възрасти. Показахме на децата рисунки на 6 (въпросният жълт слон), 7, 8 и 18-годишната Валя, в подкрепа на казаното по-горе 🙂]

Аз повече думи нямам! Освен една:

Благодаря!

1

2

3

(копирах снимките от публичната фейсбук страница на 42 ОУ
и примам, че щом са там, родителите са съгласни с публичен показ)
 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 7:00 AM EEST

2 Comments »

May 7th, 2016

Всички цветя…

Мога да съм Люляк –
дързък, уханен, подканващ,
предизвикващ, разбуждащ любов…

Мога да съм Роза –
красива, бодлива, почти недостъпна,
и всяко докосване да оставя следа…

Мога да съм Мак –
уязвим, раним и копнеещ,
волен, самотен и чезнещ…

Мога да съм Момина сълза,
Минзухар или Трендафил…

… но съм Жена,
и в мен живеят всички цветя!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 12:30 AM EEST

2 Comments »

May 4th, 2016

Лоши спомени не съществуват…

Лоши спомени не съществуват…

Колкото и трудно да е било, колкото и да е боляло, колкото и непреодолимо или непрежалимо да е изглеждало, ако все пак си успял да го превърнеш в спомен, значи си успял да продължиш.

Събитието е оставило следа в теб, безспорно. Но, когато споменът за него избере да се върне при теб, той го прави, за да ти помогне отново да се справиш и отново да продължиш.

Лоши спомени не съществуват…

Да, някои от тях продължават да болят и след много години, но то е защото времето не лекува. Времето само затъпква надълбоко копнежи, страсти и емоции. Къса от душата ти парченца и ги превръща в стъкленица, в която консервира парещите остатъци. Времето, заедно с търпението, нарязват емоциите на тънки прозрачни парченца и се опитват да ги отмият в собствените ти сълзи. Но сълзите не отмиват. Отронените сълзи не се изгубват. Те запечатват стъкленицата – колкото повече сълзи си пролял, толкова по-силно си запазил преживяното и толкова по-силен спомен си му създал.

Да, през стъклото не боли, за кратко. Но винаги идва момент, в който стъклото се пръсва на хиляди кристалчета и отново боли. По различен начин… Болката от счупената стъкленица отваря път на спомените и възкресява емоции и възприятия. Понякога възкресява дори самите нас…

Лоши спомени не съществуват…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 9:58 AM EEST

No Comments »

May 1st, 2016

seasons 06 …


la tulipe ...

Black flowers :roll:


Честит рожден ден, Ники!

Бъди здрав и нека усетът ти за красивото
винаги бъде с теб!

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 1:59 AM EEST

18 Comments »

April 29th, 2016

Уникалност…

Несъвършенството ни ни прави уникални.
Ако бяхме съвършени, всички щяхме да бъдем еднакви…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:52 PM EEST

8 Comments »

April 23rd, 2016

За народните танци – с усмивка: Умората

За никого, който е дори минимално физически активен, не е тайна, че умората (за да не кажа „болката”) е част от удоволствието. Даже, идва момент, в който измерваш удоволствието чрез умората. Вероятно не веднъж на въпроса: „Как беше репетицията/тренировката/…?”, сте отговаряли нещо от рода на: „Супер беше, каталясах” или „Много яко, всичко ме боли” 🙂

С напредването на уменията, обаче, растат знанията и възможностите, а с тях умората се развива, трансформира и ескалира – вече много по-бавно и с много по-сложни хорà стигаш до каталясване, но пък и каталясването придобива съвсем други измерения.

И така, за степените и висотите на умората ми беше думата 🙂

В началото, когато започнете да танцувате, най-много да ви болят коленете и да хванете някоя и друга мускулна треска. Коленете минават за 3-4 седмици репетиции, а мускулната треска, в последствие, се оказва като гъделичкане от паяче, в сравнение с това, което тепърва ще постигнете.

Колкото повече танцувате, толкова повече ви се танцува, толкова повече хорà научавате и толкова по-малко гледате отстрани. Така, лека-полека стигате до следващата фаза на умора, в която в един момент ви се приисква да седнете, защото си мислите, че повече не можете да стоите прави. И сядате. И край. Душата ви играе, тялото не мърда. И си мислите, че това е краят на света. Да, ама не е – това е нормално състояние за хора, които танцуват от има-няма 2-3 години 🙂

После, като потанцуваш още 2-3 години, виждаш, че това състояние е абсолютно временно и преодолимо – само трябва да пуснат вярното хоро и се изстрелваш на дансинга като куршум. После, като седнеш отново, се чудиш как си го направил, но докато си отговориш, пак си станал и пак си хукнал на хорото. Това е степента на умора, в която се чувстваш безсмъртен и непобедим 🙂 Това означава, че 4 часа танци в Хоротека могат да изплашат някой друг 🙂

И така, след още малко време трупане на думички в краката и мускули в главата, стигаш до следващото ниво на умора. То обикновено настъпва на 6-я час танцуване и е една идея отвъд физическите ти ограничения и умения – краката ти искат да седнат, кръстът ти иска да седне, ръцете ти искат да седнат, но мозъкът ти отказва с аргумента: „да сгъна тези мускули, за да те поставя плавно на диванчето?! – няма начин – забрави! Това усилие е непосилно!” и просто не сядаш. Направо си лягаш у дома, опитвайки се да разбереш дали всички части на тялото ти са там. Заспиваш толкова бързо, че отговорът „да там са, ама скърцат”, идва чак на сутринта (бел. автора: „сутрин” не е когато навън стане светло, а когато се наспиш, или, както обичам да казвам, „неделя ранна сутрин към два след пладне). Тогава се събуждаш и със задоволство установяваш, че си като разглобен и че всяка точка на тялото ти те боли на правилното място 🙂

И си мислиш, че това е на ръба на възможностите ти и е всичко, на което си способен. Но отново грешиш. Апетитът идва с яденето, издръжливостта – с танцуването, а думата „умора” вече не присъства в речника ти. Тогава идва пълната наслада – танцуваш 6-7 часа, прибираш се свеж като краставичка, свършваш си това-онова, докато всички спят и полягваш ей-така, за малко. Наспиваш се бързо, отваряш очи и ти се струва, че си в рая – нищо не те боли… май… до момента, в който си даваш сметка, че някой те е сглобил грешно и не можеш да станеш, защото кръстът ти е на мястото на коленете и не се сгъва в тази посока 🙂

Това вече е битка на друго бойно поле. И единственото нещо, което убеждава мозъкът ти да те вдигне отново, е вроденият му нюх към предизвикателства и хъс за нови постижения 🙂

Posted by LeeAnn as Народни танци at 4:04 PM EEST

No Comments »

April 15th, 2016

seasons 07 …


Sax & ... , simply the best ...

“Sax & …”… Simply the best

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:00 PM EEST

1 Comment »

April 12th, 2016

Ден на мечтателите `2016

Преди години един много умен мъж ми каза, че е лесно да мечтаеш, когато мечтата ти е далеч от теб и изглежда недостижима и че трудното и страшното започват когато я видиш пред себе си и единственото, което трябва да направиш, е да протегнеш ръка и да я хванеш…

Това, което той тогава смяташе за страшно, аз смятах за прекрасно. И продължавам да не се страхувам от мечтите си! В този свят на неизброими ограничености, задръжки и предразсъдъци, често пъти, единствено в мечтите си можем да бъдем смели и безразсъдни!

Няма да спра да мечтая и да фантазирам! Ще продължа да се влюбвам и да вярвам в чудеса, защото мечтите и чудесата са измислени, за да бъдат изживявани и ако ние се откажем от тях, и те ще се отдръпнат от нас. Тогава пеперудите в стомаха ти ще спрат да пърхат, дъгата ще изчезне, а с нея и цветовете, приказките ще бъдат само тъжни, копнежът ще се превърне в бучка лед и слънцето ще спре да се оглежда в локвите…

Мечтайте и се влюбвайте – смело, дръзко, безумно и замайващо! Напълнете сърцето си с трепет и не оставяйте в него място за страх и самота! Човешката душа е безкрайна, защото там живеят мечтите, надеждите и любовите – и нашите, и чуждите – и винаги има място за още, и за още…

Честит празник, мечтатели!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EEST

9 Comments »

April 11th, 2016

ЧАНОВЕ България на 11 години!

Днес, 11.04.2016 г., любимият ми Клуб за български народни хорà става на 11 години!

Спомням си еуфорията около петия рожден ден и приказната лудост покрай десетия 🙂

Спомням си и всичко останало, но пак нямам представа кога минаха тези години! Давам си сметка колко много неща са се случили и уж всичко си е същото, а е непрекъснато ново и променящо се!

И няма как да е другояче, при условие, че Миленка и Коце са вечно търсещи, намиращи и постигащи личности!

Неведнъж съм казвала, че ги считам за свои лични будители! Покрай тях, за първи път, имам възможност да наблюдавам отблизо толкова последователни, методични и вдъхновени хора, които години наред продължават да се развиват, да си поставят нови цели, да ги постигат и да продължават с такъв ентусиазъм, все едно сега започват…

Само за последната година, Миленка и Коце продуцираха театрална постановка на сцена, която основаха специално за целта и откриха танцов електронен магазин. А годината още не е стигнала средата си!

Щастлива съм, че имам възможност да бъда наоколо през всичките тези години, да се чувствам част от семейство Чанове и да считам празникът на ЧАНОВЕ България за свой собствен!

Честит празник, Миленка и Коце, и благодаря! 

Posted by LeeAnn as Народни танци at 7:29 AM EEST

No Comments »

April 9th, 2016

***

Можеш да кажеш всичко на всеки човек, стига да започнеш с… бонбони 🙂

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:43 PM EEST

No Comments »

April 3rd, 2016

Крадецът на сънища

Открадна съня ми
и го положи за постеля на обърканата си душа…

Спи.
Потърси утеха в откраднатите мечти…

Простено е.
Всеки е малко или повече крадец…

Говори.
Изречена в съня, истината не боли…

Беззащитни блянове,
загубили пътя, треперят от студ…

Нахрани мечтите със слънце,
за да мога отново да спя.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 5:36 PM EEST

2 Comments »

March 31st, 2016

spring 02 …


vivaldi, spring ... and something more ...

Vivaldi Spring 2-nd mov, Largo — AlexVjay …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:50 PM EEST

3 Comments »

March 20th, 2016

spring is here …


spring is here ...

… Solstice

и честита пролет :roll:

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 2:16 PM EEST

No Comments »

March 16th, 2016

Мимолетно… (3)

Обичам да разгадавам лятото и да усещам остатъчния вкус на пролет в него.

Тревата още расте, показват се цветенца, тук-там се среща по някое привидно безобидно бодилче… Свежо е, шарено е, почти пораснало, неопитомено…

Ароматът на неизвестно те притегля да се гмурнеш в него…

Въргаляш се по поляните, усещаш нови допири по кожата си, събираш пеперуден прах…

Научаваш нови неща за познатите тревички и камъчета, потъркваш червенината, която оставят, събираш спомени и продължаваш напред…

После идва време, в което трябва за малко да спреш и да извадиш от душата си трънчетата, които вече само болят и отдавна са изгубили вкуса на приключение…

… тогава от очите ми потича есен…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:00 AM EEST

18 Comments »

March 10th, 2016

forthcoming storm 02 …


forthcomming storm ...

Dernière Danse …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:05 PM EEST

7 Comments »

February 27th, 2016

spring is comming …


spring is comming ...

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 1:10 AM EEST

3 Comments »

« Previous Entries  Next Page »