Skip to main content.
May 29th, 2018

Първо любе

Вече трети ден след спектакъла „Първо любе“ всеки път, в който си затворя очите, виждам великолепието на цветовете, виждам любовта и хармонията и продължавам да бъда опиянена от лекотата, с която емоцията изпълваше цялото пространство в и около зала 1 на НДК.

Трябва да си призная, че от години не съм се чувствала толкова удовлетворена, въодушевена и обнадеждена от фолклорен спектакъл. Напоследък, ако не броим душевната турболенция, която предизвика в мен посланието на „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“, нито едно фолклорно представление, не е успявало да ме развълнува така.

Обичам фолклорни концерти – обичам да гледам танцьорите в краката, за да си открадна някоя стъпка, обичам да ги гледам и в лицата, за да съм сигурна, че преживяват това, което танцуват. Това, освен верен зрител, ме прави изключително разглезен и придирчив зрител. Не се задоволявам с виждани вече танци и много лесно се разочаровам от липсата на блясък в очите.

Искам да гледам представления, създадени с любов, пълни с нови идеи и оригинални хореографии, искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите. Спектакълът „Първо любе“ беше всичко това. Но беше и още нещо: ГРАНДИОЗЕН!

Какво значи грандиозен ли? Означава, че се иска смелост, може би дори щипка лудост, да качиш едновременно на сцена 250 човека, сцената да се окаже малка и да разлееш общото хоро на две нива, като го превърнеш в пулсиращо като сърце червено прииждащо море, което колкото повече те залива, толкова повече те издига над повърхността си. Това означава грандиозен!

И колкото повече гледаш, толкова повече да се сливаш с тази лееща се лава и толкова повече да осъзнаваш, че нищо не виждаш – нито лицата, нито краката, а само усещаш… Да, това имах предвид, като казах, че искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите…

За тези от вас, които следят блога ми, не е тайна, че съм запленена от всичко, което доц. Гаров и проф. Цветков правят. Казвала съм го и преди: когато те двамата танцуват, аз се чувствам отлитаща висооко високо над планината и принадлежаща на света тук долу, Едновременно!

Нямах представа обаче, че те могат да научат други хора да ме карат да се чувствам така. Това е „почеркът“, за който говорех. И да, пристрастна съм, но то е само защото те го направиха ПАК!

Та, споменах ли, че беше ГРАНДИОЗНО?

Тези снимки са си мои, но в страницата на „На Мегдана“ има наистина уникални фотографски попадения!

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 10:27 PM EEST

No Comments »

May 10th, 2018

Крушката

„Крушата не пада по-далеч от дървото“.

Сигурна съм, че сте чували този израз и съм почти сигурна, че също като мен не го харесвате. Ами, то няма нищо за харесване. Народът ни е доказано талантлив в това да придава негативен смисъл и звучене на почти всеки израз и всяка поговорка…

Аз обаче, днес с удоволствие ще „счупя“ негативния смисъл на този израз и ще ви кажа, че съм щастлива и горда от това, че Крушката не падна далеч от Дървото 😊

Мойта Крушка от няколко дни си има блог със звучното име ThatBlonde и е въодушевена и ентусиазирана 😊

Аз ѝ пожелавам вдъхновение, а вие – марш да четете и да се учите да се гримирате 😊

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:40 AM EEST

6 Comments »

May 1st, 2018

Градът, в който са родени приказките за принцеси

Знаете колко съм любопитна и знаете, че искам да знам всичко, ама съвсем всичко, включително  защо облаците не падат на земята, въпреки че са пълни с тонове вода, колко тежи свободата и кой измисля приказните същества… На тези въпроси вече имам отговорите, но наскоро открих отговор на незададен въпрос (няма нищо по-удовлетворяващо от това отговорите да те намират сами!).

Преди няколко дни, не съвсем очаквано и съвсем не за дълго, попаднах в Града, в който са родени всички приказки за принцеси, рицари, дракони и други приказни същества, даже не съвсем прелестните такива.

Градът е тих, малко бавен, леко скучен, но непретенциозен, хем спрял във времето, хем намиращ се някъде напред в бъдещето…

Хората – несъвършени, но спокойни, фонтаните – грозни, колите – електрически, освен тези, които са нахално спортни, трамваите – футуристични за някои, за мен – забавно цветни, автобусите – опасно бързи, знаците – шантави…

Нищо особено, нали, освен едно – накъдето и да се обърнеш виждаш последния ред на току-що измислена принцесешка приказка, която се опитва да се шмугне в някоя уличка, водеща към Долната земя, с надеждата да остане мистериозна и неразказана колкото се може по-дълго време…

Сигурно вече се чудите дали този град съществува наистина или е част от Фантасмагория? Съществува, съществува, даже си има абсолютно обикновено мъгълско име – казва се Люксембург!

Люксембург определено е градът, в който се раждат приказките за принцеси – в него има всичко, което й трябва на една хубава приказка – замък, придворна градина, тайнствени улички, розови дървета, черни гарвани (аз не бих ги пуснала в мойта приказка, но сега аз бях в тяхната), каляски, които в полунощ не се превръщат в тикви, река и мостове и много много зеленина…

А, забравих – има и Долна и Горна Земя! Горната Земя е широка, просторна, обширна, огромна…

Когато стоиш на Горната Земя, Долната земя ти се струва измислена, несъществуваща, нереална…

След това се качваш в стъкления асансьор и само след 30 сек поглеждаш обратно нагоре и си даваш сметка, че Горната земя е измислена и съществува само във фантазията ти, животът е тук – на долната земя, рицарите току-що завиха зад ъгъла, а драконите се забавляват да садят дървета по долните ръбове на Горната земя…

Люксембург ми даде още един непотърсен отговор и той е „2 дни”.

Най-много два дни ти трябват, за да се влюбиш в град!

Posted by LeeAnn as Пътепис at 10:33 PM EEST

1 Comment »

April 9th, 2018

Забравена от Небето

Днес е Християнски празник – време за семейни срещи, време за тишина, за пречистване…

Великден е! По-набожните сред нас отидоха да потърсят пречистване за душите си в храмовете, надявайки се, че Той е там и ги чака…

Той не беше там… Никога не е бил, но не всяка душа има сензорчетата да го усети…

Срещнах Го три-четири дни преди Великден в очите на една жена, която чрез таланта си пресъздаваше българската душа – разказваше я, изстрадваше я, омесваше я, вплиташе я, втакаваше я – за да не бъде никой забравен!

И въпреки, че много от нас често се чувстваме забравени от Небето – не сме. И докато има актьори като Боряна Стамболиева, чиито талант идва направо от Там, никой никога няма да бъде забравен и българското ще пребъде!

Намерете начин и гледайте „Забравена от Небето“ в изпълнение на Боряна Стамболиева. Подгответе се за буци в гърлото и сълзи от преклонение, възхищение, тъга, радост, благоговение… Пригответе се да Го срещнете в храма на талантливите човеци, наречен Театър, който често бива забравен не от Небето, а от хората…

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 7:16 PM EEST

4 Comments »

February 22nd, 2018

Живак: Тъгата на живота през сълзите от смях

„Светът е оцелял, защото се е смял”.

Чували сте този израз десетки пъти, аз също, но едва пред ден-два, гледайки „Живак” си дадох сметка, че смехът е нещото, което заздравява нишката, която ни държи свързани с този свят, защото ако не е смехът, па макар и през сълзи, тъгата ще ни превземе, ще ни потопи, ще ни откъсне и унищожи…

Смях се с глас като дете –  до разхълцване, до лудост, до сълзи, до гняв, до загуба на дъх…

Димитър Живков е гениален актьор от чиито очи, освен дълбоко синьо море, те гледа и един мъдрец, който с всяко превъплъщение и всеки поглед ти казва: „Всъщност не е смешно, но поне е по-лесно!”.

Не пропускайте нито един шанс да се посмеете днес, защото не знаете каква изненада ви очаква утре.

 


Снимките взех от тук.

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 6:25 AM EEST

No Comments »

February 3rd, 2018

Урок по Вдъхновение!

Герой… Нечовек… Извънземен… Великан… Лично вдъхновение за 2018…

Това са само част от суперлативите, които обикалят вече повече от 10 дни в пространството по повод инициатива на Феноменалния Краси Георгиев.

 

Какво направи Краси?

Краси тича без прекъсване по пътечка в продължение на точно 36 часа в подкрепа на деца с онкохематологични заболявания. Целта бе да се съберат средства за спортен лагер за деца, преборили рака – деца, които не само вече са в ремисия, но и тренират, ходят на състезания и печелят награди!

Бидейки до Краси в голяма част от времето, смело мога да заявя, че всички тези сравнения и епитети са силно подценяващи проявата на Краси. Умишлено не наричам 36-часовото тичане без прекъсване по пътечка „постижение”. „Постижение” също е слаба и даже някак пошла дума за това, което видяхме…

Как изглеждаше отстрани?

Един човек, две пътечки, един мол…

На едната пътечка тича само Краси, на втората пътечка се качва да тича всеки, който иска да подкрепи каузата и да помогне в събирането на средства за децата. 1 км „струва” 10 лв.

Хора влизат в мола, излизат, Краси тича, хора минават, някои спират, други – не, Краси тича, някои се интересуват какво става, други – не, Краси тича, някои познават Краси, други – не, някои го поздравяват, говорят си с него или на него, Краси тича, телевизионен екип след екип, интервю след интервю, Краси тича, София спи, Краси тича, часовникът за обратно броене се развали, Краси тича…

Какво обаче наистина видяхме?

Видяхме триумф на Човещината! Видяхме победа на психиката над тялото!

А на това са способни само истински хора с наистина устойчива психика – да съумееш да игнорираш болката, крясъка на тялото за сън и почивка, да съумееш да останеш сам с главата си, въпреки само(в)любието на хората, за които е по-важно да се снимат с теб, отколкото да се съобразят с това, че тичаш от 25 часа, изморен си и не ти се говори… Това е все работа на психиката. След 8-я час тичане, тялото вече няма нищо общо!

Краси доказа това още през юли`2017 г, когато стана първият българин, финиширал най-тежкото състезание в света – ултрамаратонът Badwater135 в Долината на смъртта – 216 км при 45°С на въздуха и 90°С на асфалта, старт на -85 м.н.в., финал на 2530 м.н.в. и кумулативна денивелация от 4450 м.

В Долината на смъртта, Краси измина 216-те км за 37 часа и 37 минути въпреки топящите се по горещия асфалт подметки на маратонките, въпреки двете припадания, въпреки торбите с лед на врата и до сърцето (за да предпазва от инфаркт!), въпреки…, въпреки…, въпреки… Тялото отказва, умът – продължава!

Затова ви казах, че въпросните суперлативи са слаби и недостатъчни.

Съгласна съм единствено, че Краси е Вдъхновение! Иска ми се, обаче, хората да ползват силата на това Вдъхновение не за да не се отказват, когато правят нещо за себе си, а когато събират сили да направят нещо смислено за някой друг!

Иска ми се също по време на тичането на Краси да имаше повече деца, придружени от учителите си, защото урокът, който ни преподаде Краси за тези 36 часа, не се научава в училище!


36-часовото тичане за децата с онкохематологични заболявания, в цифри:

16 095,13 лв. и 200 рубли са даренията към 22.01.2018 г. (ден след финала), като от тях 10 338,13 лв. са събрани в кутията и 5 751 лв. са получени в банковата сметка. Вярвам, че даренията продължават и в момента.

Не се чудете на стотинките! Имаше възрастни хора, които се спираха, наслаждаваха се на Краси с родителска обич в очите и вадеха всичко, което имат в джобовете си и го пускаха в кутията.

246 км приблизително е пробягал Краси със 7,5 км/ч. средна скорост.

23 минути сън, разделен на две порции, съответно от 15 мин. и 8 мин.

3 почивки от по 15 мин. и 5 прекъсвания по 3-5 мин. за съдействие от златните ръце на Диди Сивкова, от FinaStyle, което прави общото време за почивка и масажи по-малко от 1 час за всичките 36!

над 200 души са бягали на втората пътека до Краси, като имаше моменти, в които опашката за тичане на втора пътека беше повече от час и половина, при положение, че се позволяваше тичане от по най-много пет минути на човек, за да могат да участват всички желаещи.


Снимките, което не са надписани изрично, са моя собственост.

 

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 7:10 PM EEST

3 Comments »

November 21st, 2017

Ден на осъзнатата безценност

Днес, според православния календар, е Ден на Християнското семейство. Аз обичам, според типа на отиващата си година, да си кръщавам този ден с различни имена – ден на семейството и приятелите, празник на баланса и съзиданието, на силата, на подкрепата

Тази година беше трудна във всякакви възможни смисли, което прави днешния ден подходящ за равносметка…

Човешките същества са привлечени от правенето на сравнения и равносметки и често забравят, че е важно не къде си бил и какво си си купил, а какво си преживял, какво си споделил, как си се чувствал и… харесваш ли това, което виждаш, когато се огледаш… в себе си 😉
Именно това е и хубавата страна на трудната година – тя прави забелязването и осъзнаването на безценните моменти много по-лесно и затвърждава разбирането, че ние сме само това, което чувстваме и нищо друго…

Благодаря за безценните моменти, с които напълнихте годината ми 🙂

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:36 PM EEST

No Comments »

October 5th, 2017

Белите лястовички

Имаше времена когато всяко Чановско събиране можеше лесно да се разкаже с думи – споменеш две-три хорца, едно-две лафчета и – разказът готов. Тези времена отминаха отдавна…

След тях дойдоха времена когато всеки Чановски празник можеше да се разкаже в снимки – хората обичат картинки – малко шаренко тук, някоя друга весела муцунка там, и – разказът готов. Тези времена също отминаха. Наскоро. Онзи ден, на 01.10.2017 г., когато Чанове Бургас празнуваха своя осми рожден ден.

Отминаха, защото нито думи, нито снимки, могат да разкажат какво се случи там. Привидно там се бяха събрали обикновени танцуващи хора, дошли да хапнат, пийнат, тропнат някое и друго хорце…

Истината обаче е, че там си бяха дали среща Добрината и Надеждата и всички хора бяха бели… много бели, като бели лястовички… И също като тях се издигаха, после снишаваха, писукаха, чирикаха, после се умълчаваха, а най-интересното беше, че носеха съвсем човешки имена…

Албена…
Магдалена…
Елица…
Севдалин…
…носеха твоето име…
…носеха и моето…

И някак, лека полека, хванати за ръце, пейки и танцувайки, уж безгрижно забавлявайки се, белите хора започнаха да случват чудото, за което се бяха събрали – да потанцуват с кауза, бяла кауза: танцувайки да подкрепят новия живот, вярвайки, че чудото започва от тях…

 


На току-що отминалия 8ми рожден ден на Чанове Бургас, Чанове с добри сърца замениха подаръците и новите парцалки за купона с благотворителна кауза: събиране на средства за закупуване на кувьози за отделението по Неонатология на Бургаската многопрофилна болница.

Благородната инициатива тече и в момента. Вие също можете да я подкрепите.

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:01 AM EEST

No Comments »

August 16th, 2017

Пиянството на един народ

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Наистина, заедно с напредването на пролетта и семинарското кипение, подобно на тайно революционно движение, напредваше гигантски. Цяла България приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк хореографи кръстосваха планини и полета и организираха семинара. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити – да ги чуят – един народ, жаден и нетърпелив да поглъща още и още чист български дух, под формата на музика, хорà, игри и теоретични лекции…

Преди десетина години Господинови, като били загатнали за семинар, едва ли били очаквали да дойдат години, когато народът само ще чака да чуе датите за идния при все че тазгодишният не е свършил още…

Народът чакаше, търпеливо, по свой си начин, доколкото е възможно да се проявява търпение за таквиз неща. И той идваше и слушаше, и гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, той ставаше готов на часа. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, побъркваше умовете на заразените и заразяваше умовете на обикновените. Даже и незаинтересованите се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им и взеха съразмерно, слабо участие в семинарското движение, като не му пречиха.

Въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа – организираха се пътувания, уговаряха се срещи, уреждаха се отпуски, запълваха се списъци, приготовляваха се одежди, поръчваха се обуща, скарпини, колани и други семинарски потреби.

Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха таблетите и телефоните с „Пускам, пускам кърпа” и „Кралю-порталю”, с дневни репетиции и ежевечерни демонстрации на наученото денем… Старите семинаристи, учудени, си казваха: “Това е добър знак, този народ ще го бъде”.

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Ще се удивлява потомството – що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя от невежество, закостенялост и безпринципност? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…


Удивително е, как Вазов е успял да каже всичко преди цели 123 години! Ако си направите труда да прочетете отново оригиналния разказ, ще забележите колко малко текст съм пропуснала и колко малко Вазови думи съм заменила с мои собствени.

Да, позволих си да го направя, с цялото ми уважение и преклонение пред великия писател, защото… ами, защото ТАКА СЕ ЧУВСТВАМ! Така се чувствах през всичките седем дни на единадесетия ни семинар по български народни танци и хорà Чанове` 2017. Продължавам да се чувствам така и сега, дни по-късно – опиянена, окрилена, въодушевена – и знам, че това състояние няма да ме напусне никога, защото съвсем скоро отново ще бъде пролет…

Смело, обаче, мога да кажа, че Вазов греши за българския дух – той отново се дигна до подобна висота и продължава да се издига, защото времето отново е революционно, времето винаги е революционно, но борбата е в друго измерение.

Абсолютно сигурна съм, че тези, които бяха на семинар, нямат нужда от нито дума повече, за да преживеят отново опиянението и еуфорията.

За тези, които не успяха да дойдат, ще се опитам да разкажа кратко и пристрастно: за мен това беше семинар на преживяванията и усещанията.

Тази година енергията на участниците в семинара се смеси и уеднакви много по-бързо и всичко, което имаше да става, ставаше по-плавно и по-спокойно. За това със сигурност допринесоха и хорàта, които изучавахме. С риск да се чудите какво имам предвид: тази година хорàта бяха точно на мястото си – произлезли от въздуха, водата, слънцето и планината, сякаш родени там, за да бъдат видени и научени там! (знам, че бяха от най-различни фолклорни области, но! въпреки това) 🙂 Освен това, бяха от любимия ми тип „Но!” – нe много трудни, та да отчайват танцуващите, нито много прости, та да ги отегчават – или както хореографите ни, преподавайки ги, ги описваха: „Хорото е лесно, НО…” 🙂

Въпреки, че семинарът ни миналата година бе юбилеен и беше удивителен и единствен по рода си, този беше по-хубав! Всеки следващ семинар е по-хубав, защото носи със себе си нови емоции, нови усещания, нови приятелства и дори, ако щете – нови приключения.

Всички семинаристи бяха дошли без очаквания емоциите им да могат да надхвърлят преживяното миналата година, но с тайната надежда все пак да чуят думи като „Гаров”, „Добърско”, „боб”… И ги чуха 🙂

Денят беше сряда, а „нашата” поляна ни помнеше и ни очакваше и ако има място, където земята и небето се сливат под звуците на тъпани и зурни, то това е тази Наша поляна. Там… сядаш под елхова сянка… затваряш очи и пускаш душата си да полети… не се осмеляваш да ги отвориш, докато музиката не е спряла, защото никога не знаеш от коя страна си – откъм земята или откъм небето…

Тръгваш си все още пиян, само за да сипеш следващата капка опиянение още същата вечер, поглеждайки в светещите очички на танцуващите деца-чанчета… Всъщност, малко излъгах – децата не танцуваха, те превръщаха заучените през деня движения в емоция, която даваха на нас, „големите” чанове, ние пък им помагахме с подвиквания и подсвирвания на хорото, те ги превръщаха в сияние, което разпръскваха с погледите си, което пък правеше нас деца, и така докато границите съвсем се слеят…

И ако, така или иначе граници няма, защо пък да не поиграем като деца? Идеята да поиграем на (не)забравени игри от детството беше чудесна – къде иначе ще видиш близо двуметрови мъже да пеят „Кралю-порталю” с усмивка до уши и да обикалят в кръг, да се гонят с момите и да „пускат кърпа”.


отбор “Топола”

Естествено, семинарът имаше своите бисери, специфичен вътрешен фолклор (като например: „Втора фигура, усеща се като трета” 😉 ) и кулминации, много кулминации…

Всяка вечер, късно, някъде след полунощ, преживявах по едно тихо умиротворително прераждане, слушайки кавала на Ники и разказите на Жулиета за това как се е запалил, къде намира място да свири… Много ме впечатли обаче дървото, от което е направен кавала. Винаги съм си мислила, че приказката „От всяко дърво свирка не става” е взела вдъхновението си от сливата, а се оказа, че кавалът на Ники е от сърцевината на слива. Е, в изумлението си забравих да попитам от каква слива – синя или джанка, но каквато и да се окаже, си е достатъчно впечатляващо. А най-добро от всички дървета, по отношение на правене на кавал от него, се оказа дрянът – друго силно подценявано от мен дърво 🙂

И ако продължа да градирам впечатляването, което ми нанесе Ники, кулминацията дойде в последната вечер, когато Ники извади и гайда и засвири на нея… Ники има повече талант от колкото моят ум може да обработи и осъзнае 🙂

Тази година, в последната заключителна вечер, на 12.08.2017 г., хореографът ни Боби Герговски предложи брак на своята любима и ни направи съпричастни на едно от най-красивите човешки състояния – това на споделената безкрайна обич. Маги естествено каза „Да”, засвириха гайди и сълзите от щастие излезнаха извън човешкия контрол…

За мен, семинарът имаше още една-две-няколко кулминации – настъпвайки полунощ на 13.08. започна моят празник – един рожден ден, споделен с толкова много обичащи ме хора, че душата ми на няколко пъти заплашваше да се пръсне от щастие и затова тайно (или май не чак толкова тайно) пускаше по няколко сълзи навън, за да освободи място за още обичане и още щастие…

А накрая… дойде дъждът… едри тежки капки като тежкото хоро, което играехме в този момент, удариха земята. Природата заплака в края на една удивително емоционална по-всякакви-начини седмица, в която бе благосклонна към нас, позволи ни да танцуваме по поляните й, да огласяме със смях нощите й и дори да отправяме желания, вперели взор в небесния й звезден мечтопад…


Излишно е да казвам кой стои зад почти всичко това. Излишно е, но ще го кажа: стоят тези всеотдайни хора…


(екип Чанове, отляво на дясно: Севдалин Трендафилов, Милена Господинова, Костадин Господинов,
Албена Трендафилова, Кирил Кирчев, Боби Герговски и най-младото хореографско попълнение Елеонора)

… на които пък ние самоотвержено и с пълно себеотдаване докарваме главоболие, недоспиване и чат-пат буци в гърлото 🙂

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:37 AM EEST

4 Comments »

August 13th, 2017

HBD v7.0 …


生日快樂,獵鷹寶貝!
Бъди жива и здрава с всички
възможни и невъзможни пожелания
от този и другите светове 🙄

Floating in your dreams … 🙄

Posted by NeeAnn as Мисли и чувства at 6:06 AM EEST

4 Comments »

July 20th, 2017

Небеса 02…

Има вечери, в които Слънцето държи да напълни душите ни с красота до краен предел и даже и още малко, за да е сигурно, че с тази прелест за душата ще изтласка вън от нея всички нагнетени умори и разочарования, празни надежди и очаквания и дори горчивината от не спазени обещания…

Да, наистина, всяко отпускане съвсем нормално започва с въздишка. Когато Небето въздиша, там се появява дъга…

И ако човек бъде така глупав, че дори за миг отклони поглед от Небето, на следващата утрин би казал, че няма нищо по-красиво от мимолетна дъга. Но ще сгреши, и тази вечер Небето бе решило да ни го докаже, като ни покаже цветове, за които дори нямаме имена!

И точно когато си помислих, че това е всичко, се появиха розови лентикулариси! А това е дори повече от най-многото, което дори и най-капризният облакосъзерцател може да си пожелае…

Чак тогава Слънчо се успокои, примигна с клепки като префърцунена госпожица, фръцна се и заспа 🙂

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:31 PM EEST

No Comments »

July 14th, 2017

Небеса…

Понякога Слънцето отказва да се оттегли преди да е събрало всички въздишки на земните обитатели и да ги е превърнало в неповторим небесен пътеводител.

Днес Слънцето събра въздишките от умора и ги превърна в ефирни сиви плетеници…

Въздишките от любопитство и нетърпение запали с огнените си лъчи и освети с тях пътя към сбъднатото утре…

…а замечтано-влюбените въздишки превърна в розово-лилав бонбонен фондан и застла с него пътя към споделеното утре.

Въздишките на облекчение и удовлетвореност постла на пътя към щастливото утре…

Едва тогава, оставяйки земята обгърната в мечтателност и нежност, се оттегли и тихо заспа…

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:17 PM EEST

No Comments »

July 7th, 2017

Почивен ден

Постановка на открита сцена пред Народен театър “Иван Вазов”: едно от най-вълнуващите театрални предизвикателства през тази година и определено любимо приключение за предстоящия театрален сезон.

Емоционално, вдъхновяващо, едновременно отпускащо и зареждащо. Храна за душата и удоволствие за всички сетива!

Хуморът на Камен Донев, който те разсмива, подвежда те да се смееш с цяло гърло и от сърце, и точно когато най-малко очакваш, те жегва болезнено право в най-уязвимото ти място 🙂 Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура at 7:34 AM EEST

No Comments »

July 3rd, 2017

Далеч от очите, далеч от сърцето…

“Далеч от очите, далеч от сърцето” – така, казват, работела Любовта. Не и за мен, не и към него!

Години наред не ми се отдаде възможност да се върна, но нито за миг не спрях да искам да бъда там!

Върнах се. Той беше там и ме чакаше. Усмихна ми се все едно никога не съм си тръгвала и ми прошепна: „Връщай се винаги през юни”.

Погледнах го, облян от първите слънчеви лъчи, и обещах да се върна. Отново. През юни.

Пирин е нещо, което не се изговаря на глас и не се гледа с очи. Да бъдеш „там” не е физическо състояние, то е по-скоро духовно и емоционално състояние, което можеш да споделиш, но само с хора, с които ти е приятно да мълчиш с часове.

Ако искаш да разбереш Пирин, трябва да го преживееш в тишина!

В Пирин, човешките мечти се прераждат в залези, а надеждите – в изгреви.

Пирин…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 6:00 PM EEST

No Comments »

July 2nd, 2017

Мечките в Белица (10 години по-късно)

Когато преди повече от десет години, за първи път посетих Парка за танцуващи мечки в Белица, си тръгнах силно емоционално претоварена – много тъга, много въпроси без отговори – толкова много, че десет години нямах никакво желание да се връщам отново там…

Върнах се едва наскоро и то само, за да не се деля от компанията, с която бях…

Трябва да призная, че изненадата ми беше повече от приятна и въпреки предварителната тревога, с която отидох там, си тръгнах по-скоро спокойна.

Паркът за танцуващи мечки в Белица е продължил да се развива – хората не само са запазили всичко хубаво, което видях тогава, но продължават и сега да го поддържат и развиват в грижа на мечоците и в услуга на хората, които искат да го посетят – асфалтираният път вече стига на два километра преди входа на парка, като последните два километра са горски път, но са абсолютно достъпни с лека кола. На всеки кръгъл час има екскурзовод, който ви превежда между обособените „мечешки зони” и ви разказва историите на мечките в парка, тяхното развитие, аклиматизация, поведение… Последната танцуваща мечка е пристигнала в парка през 2009 г., като от 2009 г. насам всъщност вече няма танцуващи мечки в България. Има обособена „видео зона”, в която прожектират филмчета за историята на мечките и парка – нещо, което бих спестила на децата по една проста причина – аз на себе си не мога да обясня човешката жестокост и самата аз не проумявам определени факти и поведения и така и не мога да намеря поуката, заради която бих предложила такова филмче на дете…

В момента, паркът приютява мечоци, които са пострадали в циркове или са били отглеждани в неподходящи условия, като паркът има амбицията да се превърне в спасително място за мечовци от всички съседни страни. Беседата е интересна и ненатоварваща, ако посещаваш парка за първи път. Но, ако като мен, отивате там предварително натоварени с багаж от миналото, в беседата не липсват разстройващи факти…

Но, каквото и да ви разкажат екскурзоводите, важно е да видите как изглеждат Меците 🙂

А те изглеждат наистина добре 🙂 Здравословно любопитни са към хората и вече не танцуват, когато чуят човешки гласове, което за мен е единственият валиден знак, че се възстановяват емоционално и се чувстват добре. Освен това, из парка могат да се видят и естествени бърлоги, което пък означава, че на част от тях дори им се завръщат естествените животински инстинкти.

Но! Колкото и да ме натоварва това място, бих завела деца там, защото това е най-доброто място, на което можеш да видиш истинска Баба Меца отблизо 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 3:46 PM EEST

No Comments »

June 25th, 2017

Състояние на полет

Ако на душата ви й се лети, но тялото ви се страхува от високо, не се притеснявайте, има начин…

Намирате проф. Н. Цветков и доц. Г. Гаров, пускате им народна музика и за секунди ще се окажете високо високо висоооко над Пирин…

А някога чудили ли сте се защо хорàта, които ви отделят от земята, траят по три минути?

Аз разбрах в мига, в който видях проф. Цветков да танцува – защото след третата минута душата ви никога повече няма да намери обратния път към тялото си.

Приятен полет!   

Posted by LeeAnn as Народни танци at 10:16 AM EEST

2 Comments »

June 4th, 2017

Облачето завърши втори клас

Някак съвсем естествено се случва, когато си бил в детска градина и после си тръгнал на училище, след това да завършиш и втори клас.

Тази година, на 31 май Облачето завърши втори клас, заедно с децата от Частно основно училище „Образователни технологии”.

Поканата за гостуването дойде от г-жа Кръстева – класна на ІІБ, а към събитието се присъединиха и децата от ІІв клас.

Приех поканата с нескрито удоволствие. Нещо повече – считам подобна покана за огромна чест и проява на дълбоко доверие, защото всеки, който общува с деца знае, че те са като бял лист хартия и всичко, до което се докоснат, оставя трайна следа върху тях.

Общуването с деца, особено от позицията на техен специален гост, е и огромна отговорност, защото всичко което кажеш и покажеш пред тях, има вероятност да се запечата в умовете им завинаги.

Получих много подаръци – рисунки, писма, послания на листчета, послания на дъската, сърчица, цветя…

 

Децата прочетоха свои разкази и ме впечатлиха с фантазията, познанията си и особено много – с богатия си речник.

 

Срещата ни мина изключително емоционално. Говорихме си за книги, също за „Пухкава приказка”, за това, че могат да пишат истории, винаги когато пожелаят – когато са тъжни или когато са радостни, когато искат да кажат нещо или когато не искат да кажат нещо…

Те споделиха с мен емоциите, които „Пухкава приказка” е предизвикала в тях и не се успокоиха, докато не разбраха защо съм започнала да пиша „Пухкава приказка”, ама как точно съм се сетила да я напиша, ама как съм се чувствала докато съм пишела първия разказ, ама как съм решила да издам книжка и най-вече – кой стои зад Ветровете, Слънцето, Птиците – ама ПОИМЕННО!

Говорихме си и за четенето, за това, че за да можеш да разказваш увлекателно, трябва да четеш много и да събираш думички 🙂 И тук, някак естествено дойде мястото и на изненадката, която аз им бях приготвила: персонални думоуловители! (или, ако трябва да използвам скучната дума, която биха използвали възрастните – тефтерче, персонално надписано за всяко дете).

 

Обожавам да общувам с деца! Общуването с деца те държи едновременно здраво стъпил на земята и същевременно 5 мм над нея. Когато общуваш с деца, няма начин да се самозабравяш и заблуждаваш, защото те са толкова неподправено искрени, че не биха ти спестили нито една истина. Ако те харесват, ще го разбереш веднага. Ако миришеш хубаво или лошо – ще го разбереш веднага. Ако те считат за умен или глупав – ще го разбереш веднага!

Общуването с деца те прави по-добър човек, защото неминуемо ти бръква дълбоко в душата и проправя път към мястото, на което възрастните обикновено са затрупали истинската си същност и добрината си.

Благодаря за енергията, емоциите и идеите, с които ме заредихте!

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:00 PM EEST

2 Comments »

Носталгия по никое време

Когато настане май-юни и носталгия завладява света…

Носталгията по майско-юнско време е свързана с отдавна отлетелите ни ученически години и обикновено води до сбирки със съученици.

А в тях вече се крие нещо тайнствено, мистериозно и дори съзаклятническо!

И колкото повече време е минало от последния учебен звънец и колкото по-отдавна си се срещал с тези хора, толкова по-весело и интересно звучат разказите им.

Разказите обикновено се въртят около влюбености, пакости и изобретателно беладжийство, от които ти установяваш, че си бил мнооого добро дете 🙂

Срещите са наистина емоционални – къде иначе ще видиш 46-годишен мъж, смутен от факта, че е участвал в бой със сандвичи и е омазал до ушите стоящия срещу него друг 46-годишен мъж, който разказва случката с нескрито забавление и нито грам обида.

Или пък кога друг път ще можеш да се запознаеш с хора, за които вече знаеш толкова много 🙂

 

Най-емоционална е разходката по малките улички из стария квартал, скрил споменът за стъпките ни в някоя конкретна счупена плочка…

А най-незаменимо от всичко, са физиономиите на случайните минувачи, на които нямаш никакъв шанс да обясниш, кое те кара да блестиш от щастие посред нощ, при вида на обикновен тъжен шадраван…

Харесвам майско-юнската носталгия и споменът за детските ни пълнолудия…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 2:05 AM EEST

No Comments »

May 28th, 2017

ИМА Такива Хора

Има хора, за които казват, че са шантави и вманиачени, само за да не кажат, че са луди. Но те са си чисто луди!  Защо иначе биха танцували български народни хора под дъжда?

Има хора, за които също така казват, че са секта, в която не можеш да припариш, само защото не искат да си признаят, че изпитват завист към това своеобразно семейство.

Има хора, обединени от обща любов, които навсякъде са заедно и никога нищо не им липсва, защото винаги някой се е сетил да вземе и за останалите…

Има хора, които не ги е страх да си изцапат ръцете…

…нито пък се интересуват от това с какво си облечен, нито на какво миришеш ;), стига да излъчваш щастие…

Има хора, които прекарват толкова много време заедно, че вече дори не се налага да се уговарят и наговарят, защото те вече мислят еднакво и всяка дума се превръща в градска легенда 😉

Има хора, за които народните танци отдавна вече не са просто хоби. Народните танци за тях са начин на общуване и начин на изразяване. Нещо повече – те са начин на живот!

За тези хора, слънцето винаги изгрява, защото те са толкова упорити, постоянни и отдадени, че то най-накрая не издържа да се крие под облачни завивки, а се показва и често пъти води след себе си още красота…

Да! ИМА Такива Хора!

 

Posted by LeeAnn as Народни танци at 10:10 PM EEST

No Comments »

May 24th, 2017

За Буквите…

Спомняте ли си, че преди време имаше една инициатива, наречена “Да изчистим България за един ден”? Инициативата се повтори известен брой пъти и после отшумя, а България си е все същата. Защо ли? Защото, както писах и тогава, смислената инициатива би била “Да не цапаме България”, но това изисква промяна в мисленето, в нагласите, в отношението, в начина на живот, във възпитанието. Изисква съзнателни усилия! Евтиният популизъм е по-лесен и, съвсем очаквано, с доказано краткотраен ефект.

Същото се случва и с “24 май – празник на българската писменост и култура”. В последните години за думата “култура” сякаш никой не се сеща, а вместо това, когато наближи денят, започват полемики, пълни с правописни  и стилистични грешки,  на тема “Кой е по-грешен и по-виновен за неграмотността на нацията – медиите или образованието?”.

Не, драги ми Смехурко, виновен си ти, защото не уважаваш учителите на децата си (същите тези учители, пред чиито праг спиш, за да запишеш детето си да бъде учено именно от тях) и, апропо, не уважаваш и децата си, защото не ги учиш да мислят, не ги учиш да интерпретират събития и информация, не ги учиш как да се справят с бълвоча, който ги залива отвсякъде, не ги учиш, че има поне още едно различно мнение от тяхното и поне още една меродавна гледна точка и нещата обикновено не са такива, каквито изглеждат.
Не ги учиш, че никой с нищо не им е длъжен и никъде нищо не ги чака изобщо, а трябва всичко да постигнат сами.
Но как да очакваш постижения и уважение от човек, когото ти не уважаваш, нали?

Вместо ден на българската култура, 24 май се е превърнал в панахида за буквите!

А, е толкова лесно! Единственото, което се изисква, е да бъдеш пръв – да се усмихнеш пръв, да поздравиш пръв, да бъдеш културен пръв, като, например, пуснеш излизащите да излезнат и след това нахлуеш през вратата или просто като се разминеш с тях, без да ги блъскаш… А ако си авантюристично настроен, знам ли, може би да бъдеш кавалер / дама за 3 секунди?

И ако оцелеете от това културно изпитание, може да превърнете 24 май в празник на семейството си – ден, в който да поговорите с децата си, или още по-добре – да се опитате да чуете какво ги вълнува и тревожи, радва и натъжава, вдъхновява, мотивира и движи напред, защото времето за вашето “Върви, народе възродени” мина. Сега е тяхното!

Честит 24 май – празник на българската писменост и култура!


Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Ако все пак някой се познае и го заболи – нека винаги помни –
виновни са образованието, медиите и най-вече – Буквите!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EEST

No Comments »

« Previous Entries  Next Page »