Skip to main content.
October 21st, 2018

Сън в лятна нощ

Едва ли ще ми стигне цялото вдъхновение
да ви преразкажа това произведение,
сготвено с наслада, вълнение
и малко любовна тъга.

На нас, хората, ни е време да признаем,
че колкото и много да си мислим, че знаем,
за това дето прави от умника глупак
и за това дето осветява пълния ни мрак,
сме загубени без ефирната омая,
дето Пък пръска навред
(макар и не съвсем по стриктен ред),
в непрогледната тъма на собствена ни глава.

И ако трябва още нещо да добавя,
ще се наложи да призная,
че Пък пакостник прекрасен,
успя да се вмъкне и в мойта душа
и да измъкне от там всички слова,
оставяйки ме глуповато сияещата
и със зяпнала уста.

Затова хич не ме питайте сега
струва ли си да се гледа таз игра
ами новите дрехи стъкмете
и право в театъра идете!

Обичам театъра и искам съвсем малко от него.

Обичам театъра да ми действа така, че да почвам да правя смели неща,
като това, без много да умувам, да се пробвам думи да римувам…

Обичам в театъра да е очарователно и приказно, метафорично и магично,
да е красиво, да е смешно, да е стилно и модерно, да светло, да е шумно, да е тихо, да е тъмно…

Харесвам постановки, които ме правят грам по-богата от преди…
От театъра очаквам богатство на речта и изобилие от нови усещания.

Не искам много, нали?

 

За щастие, има постановки, които задоволяват напълно тези ми желания и вкус.

Такъв спектакъл е „Сън в лятна нощ“, в интерпретацията на режисьора Надя Асенова, сценографията на Тодор Райков и костюмите на Анелия Райкова. Не знам чия точно е преработката на Шекспировия текст, но трябва да му се отдаде заслужената благодарност, че е направил Шекспир разбираем, смилаем и – да си го кажем направо  – поносим 😊 и приятен за слушане.

Тази постановка е пълна с нови (поне за мен) хрумки и похвати: Славяна Любомирова (Титания) и Божидар Попчев (Оберон) са митични горски великани на кокили, а пакостливият обероноугоден елф Пък (Камен Иванов) буквално плува и лети по сцената на ховърборд, забърквайки каша след каша, всички до една с щастлив край 😊

„Човешките“ роли (е, и една магарешка) се изпълняват от Любомир Фърков и от младите актьори Ивана Стоянова, Сияна Янева, Атанас Махнев и Йордан Любомиров.

Постановката е на Държавен драматичен театър Търговище и от премиерата си там през април, обикаля страната. Сигурна съм, че ще дойде и във вашия град. Просто не я пропускайте!

Снимките са собственост на Държавен Драматичен театър Търговище, вярвам, че те нямат нищо против да ги разпространявате, но имайте предвид, че снимките не предават и 20% от зрелищността и емоцията на представлението 🙂

 

Posted by LeeAnn as Култура at 1:26 PM EEST

No Comments »

October 7th, 2018

Празник на мотивацията

Мина седмица откакто приключи 55-часовото предизвикателство на  Краси Георгиев, свързано отново с тичане за децата с онкохематологични заболявания, а аз продължавам да сънувам, че Краси тича… Сънувам, че приближава към щаба, където се предполага да го чакам с храна или напитка, изпълнявайки стриктно указанията на готвача и на терапевта му, а аз съм заспала в стола… И скачам в съня си…

Мина седмица откакто приключи 55-часовото предизвикателство на Краси, а аз продължавам да търся думите, с които да опиша преживяното в Пловдив…

Бях при Краси в последните 26 часа от 55-часовото му тичане, дойдоха много хора, срещнах много погледи, надзърнах в много души… Интересно е да гледаш отстрани реакциите на хората към нещо, което те самите смятат, че не могат да направят…

Видях любов, възхищение, подкрепа, преклонение, недоумение – за щастие това бяха преобладаващите емоции. Голяма част от хората разбраха за каузата на Краси на място, в градинката, и веднага пожелаха да се включат – имаше татковци с бебета в „кенгура”, семейства с бебешки колички, деца с ролери и тротинетки, в тичането се включи бременна жена (!), дори цяло ергенско парти…

В тези 55 часа видяхме триумф на човешкият ум над тялото.

Покрай Краси тичаха хора, които не бяха изтичвали накуп повече от 10 км през целия си живот, а в рамките на тези 55 часа изминаха немислимо количество километри, друг пък се качи на колелото и слезна от него след 55 часа, без да е спал нито една минута през това време! Човекът с колелото е на 66 години, казва се Иван Рибарев и го има на финалните снимки с Краси 🙂

Имаше хора, които идваха за „само една обиколка, че едва ли ще издържа повече” и тичаха с часове… Почваха и не можеха да спрат…

Истински празник на мотивацията!

За повечето хора е непонятно как е възможно човек да издържи на подобно натоварване в продължение на 55 часа и считат Краси за нечовек.

Истината е, че Краси е човек, който има огромно сърце, изключително силна психика и много привърженици, които бяха там, за да му помогнат да се справи.

Вероятно си спомняте предишното предизвикателство на Краси – 36 часа тичане на пътечка, за да могат децата, победили рак, да отидат на олимпиада. Тези деца бяха с Краси и тичаха с него. Но не просто тичаха с него, а преди това отидоха на олимпиада и му донесоха 29 медала! Само тази мисъл е достатъчна на човек като Краси, за да игнорира болката и да не мисли за физическите последици, а да се фокусира и концентрира само в тичането.

Когато в главата ти са тези деца и когато около теб има хора, дошли специално, за да те подкрепят – няма как да се откажеш и… просто тичаш!

Никой велик човек, обаче, не е станал велик сам! И истината е, че малко постижения са възможни без подкрепа и със сигурност трябва да бъде споменат екипът на Краси: Терапевтът Димитрина Сивкова и готвачът Георги Димитров, които освен за доброто му физическо състояние се грижеха и за психическото му здраве, чрез добре балансирана и правилна грижа.

Много важна част от успеха на Краси бяха и бегачите от Маратон Пловдив – хора, които знаят какво означава да тичаш дълго, знаят през какво минава умът и тялото ти, знаят колко е важно до теб да има хора, които не те разсейват, а напротив – да пазят концентрацията ти и да не ти се налага да мислиш за нищо друго, освен за местенето на краката си.

Момчетата и момичетата от Маратон Пловдив бяха с Краси през цялото време, зареждаха го с добро настроение, даваха му тонус, проправяха му път в парка, между хората, пазеха го да не се сблъска с него някой с колело или ролери, когато беше изморен му връзваха връзките на маратонките, носеха му якето и водата, наблюдаваха го и отговаряха вместо него на въпросите на терапевта му, защото едва ли ще разкрия голяма тайна, ако кажа, че при такова екстремно физическо натоварване идва момент, в който въпроси от рода на „как си?” и „боли ли те нещо?” са свръх трудни за отговаряне.

В крайна сметка, Краси успя, но не говоря просто за финала в последната минута на 55-я час, а за един много по-важен успех: Краси успя да покаже, че всичко е възможно, че възрастта не е фактор, че можеш да правиш добро чрез уменията, които имаш, че половината от постигането е желанието и всичко е въпрос на правилна нагласа!


Събитието в сухи цифри:

За 55 часа, Краси измина 334 км, в празника взеха участие 1185 души, които с бягане, фитнес, колело, лонгборд, кънки и други активности изминаха общо 16 472,67 км.

И още: ТУК

Снимките са собственост на Огнян Пелев.
Ако искате да ги ползвате – първо попитайте – може и чрез мен.

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 2:39 PM EEST

No Comments »

September 2nd, 2018

В небето с Нико

Дата: 01-09-2018 г. (или по-скоро, второ издание на 13.08.2018 г.)

Място: Летище Лесново и наоколо

Повод: Летене с Нико – подарък за рождения ми ден от колегите от Телелинк!!!

Самолет: Cessna 172

Максимална височина на полета: 5000 feet

Пилот: Нико Калайджиев

Ко-пилот: АЗ!

Отново се убедих колко малко му трябва на човек, за да е щастлив – 1 час в небето, 2-3 wingover-а, няколко резки завоя, едно пикиране с военна маневра за нападение, едно прелитане над полосата без кацане… през останалото време пилотирах аз 🙂

Нико Калайджиев, освен че е педантичен, спокоен, харизматичен военен пилот, се оказа и много смел, защото ми връчи управлението на самолета и само ми казваше накъде да гледам 😉 – къде ни е офиса, в кой хълм да се „целя”, къде е Рила, Пирин…

Аз пък се чувствах така, като че ли винаги съм била там и цял живот това съм правила… Чувствах се умиротворена и завършена, сякаш земята не съществуваше…

Е, земляните прекъсваха идилията с включвания по радиото, но не се отнасяше за мен 🙂 Отнасяше се за Нико! След днешното летене съм сигурна, че мога да се науча да пилотирам такъв или дори  по-голям самолет. Може би единственото нещо, което ме спира да го направя, са именно земляните от кулата, които трябва да слушам. И ако нещо ми се струва сложно в летенето, то е именно това – следене на маршрут, спазване на точки за завиване, поддържане на височина, определена от друг… А аз искам просто да си летя – да усещам, да си сравнявам усещанията, да си събирам нови.

Въпреки, че правихме фигури и маневри, летенето беше много спокойно, плавно, без претоварване (не говорим за моите емоции сега!), без неочаквани движения и обрати. Благодарение на летенето с парапланер, тялото ми има изградени очаквания относно резки завои, термики и wingover-и. Единственото, което ме изненада днес като усещане, беше нещо, което нарекох „самолет върху лед” 🙂

Когато самолет набира или снишава височина, ъгълът му спрямо земята се променя по вертикала, когато завива – се накланя на ляво или на дясно и ъгълът му към земята отново се променя. При това „пързаляне”, самолетът си стои успоредно на земята, но се върти наляво и надясно в тази успоредна плоскост – усещането е точно като за неуправляема върху лед кола. Естествено, не е страшно, защото Нико го направи, за да ми го покаже, но все пак, нещо отвътре ми казва, че това е от серията „не правете това вкъщи” 😉

По едно време си зададох въпроса, самолетът сравнен с парапланер, има ли недостатъци? Май намерих само един – не мога да разперя ръце 😉


 


И извадка от видеото – само най-интересното от полета – може да намерите на този ЛИНК

 

Posted by LeeAnn as Екстремно, Мисли и чувства at 11:04 AM EEST

No Comments »

August 13th, 2018

जन्मदिन की शुभकामनाएं …

Честит рожден ден, FalconBaby …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:05 AM EEST

2 Comments »

May 29th, 2018

Първо любе

Вече трети ден след спектакъла „Първо любе“ всеки път, в който си затворя очите, виждам великолепието на цветовете, виждам любовта и хармонията и продължавам да бъда опиянена от лекотата, с която емоцията изпълваше цялото пространство в и около зала 1 на НДК.

Трябва да си призная, че от години не съм се чувствала толкова удовлетворена, въодушевена и обнадеждена от фолклорен спектакъл. Напоследък, ако не броим душевната турболенция, която предизвика в мен посланието на „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“, нито едно фолклорно представление, не е успявало да ме развълнува така.

Обичам фолклорни концерти – обичам да гледам танцьорите в краката, за да си открадна някоя стъпка, обичам да ги гледам и в лицата, за да съм сигурна, че преживяват това, което танцуват. Това, освен верен зрител, ме прави изключително разглезен и придирчив зрител. Не се задоволявам с виждани вече танци и много лесно се разочаровам от липсата на блясък в очите.

Искам да гледам представления, създадени с любов, пълни с нови идеи и оригинални хореографии, искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите. Спектакълът „Първо любе“ беше всичко това. Но беше и още нещо: ГРАНДИОЗЕН!

Какво значи грандиозен ли? Означава, че се иска смелост, може би дори щипка лудост, да качиш едновременно на сцена 250 човека, сцената да се окаже малка и да разлееш общото хоро на две нива, като го превърнеш в пулсиращо като сърце червено прииждащо море, което колкото повече те залива, толкова повече те издига над повърхността си. Това означава грандиозен!

И колкото повече гледаш, толкова повече да се сливаш с тази лееща се лава и толкова повече да осъзнаваш, че нищо не виждаш – нито лицата, нито краката, а само усещаш… Да, това имах предвид, като казах, че искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите…

За тези от вас, които следят блога ми, не е тайна, че съм запленена от всичко, което доц. Гаров и проф. Цветков правят. Казвала съм го и преди: когато те двамата танцуват, аз се чувствам отлитаща висооко високо над планината и принадлежаща на света тук долу, Едновременно!

Нямах представа обаче, че те могат да научат други хора да ме карат да се чувствам така. Това е „почеркът“, за който говорех. И да, пристрастна съм, но то е само защото те го направиха ПАК!

Та, споменах ли, че беше ГРАНДИОЗНО?

Тези снимки са си мои, но в страницата на „На Мегдана“ има наистина уникални фотографски попадения!

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 10:27 PM EEST

No Comments »

May 10th, 2018

Крушката

„Крушата не пада по-далеч от дървото“.

Сигурна съм, че сте чували този израз и съм почти сигурна, че също като мен не го харесвате. Ами, то няма нищо за харесване. Народът ни е доказано талантлив в това да придава негативен смисъл и звучене на почти всеки израз и всяка поговорка…

Аз обаче, днес с удоволствие ще „счупя“ негативния смисъл на този израз и ще ви кажа, че съм щастлива и горда от това, че Крушката не падна далеч от Дървото 😊

Мойта Крушка от няколко дни си има блог със звучното име ThatBlonde и е въодушевена и ентусиазирана 😊

Аз ѝ пожелавам вдъхновение, а вие – марш да четете и да се учите да се гримирате 😊

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:40 AM EEST

5 Comments »

May 1st, 2018

Градът, в който са родени приказките за принцеси

Знаете колко съм любопитна и знаете, че искам да знам всичко, ама съвсем всичко, включително  защо облаците не падат на земята, въпреки че са пълни с тонове вода, колко тежи свободата и кой измисля приказните същества… На тези въпроси вече имам отговорите, но наскоро открих отговор на незададен въпрос (няма нищо по-удовлетворяващо от това отговорите да те намират сами!).

Преди няколко дни, не съвсем очаквано и съвсем не за дълго, попаднах в Града, в който са родени всички приказки за принцеси, рицари, дракони и други приказни същества, даже не съвсем прелестните такива.

Градът е тих, малко бавен, леко скучен, но непретенциозен, хем спрял във времето, хем намиращ се някъде напред в бъдещето…

Хората – несъвършени, но спокойни, фонтаните – грозни, колите – електрически, освен тези, които са нахално спортни, трамваите – футуристични за някои, за мен – забавно цветни, автобусите – опасно бързи, знаците – шантави…

Нищо особено, нали, освен едно – накъдето и да се обърнеш виждаш последния ред на току-що измислена принцесешка приказка, която се опитва да се шмугне в някоя уличка, водеща към Долната земя, с надеждата да остане мистериозна и неразказана колкото се може по-дълго време…

Сигурно вече се чудите дали този град съществува наистина или е част от Фантасмагория? Съществува, съществува, даже си има абсолютно обикновено мъгълско име – казва се Люксембург!

Люксембург определено е градът, в който се раждат приказките за принцеси – в него има всичко, което й трябва на една хубава приказка – замък, придворна градина, тайнствени улички, розови дървета, черни гарвани (аз не бих ги пуснала в мойта приказка, но сега аз бях в тяхната), каляски, които в полунощ не се превръщат в тикви, река и мостове и много много зеленина…

А, забравих – има и Долна и Горна Земя! Горната Земя е широка, просторна, обширна, огромна…

Когато стоиш на Горната Земя, Долната земя ти се струва измислена, несъществуваща, нереална…

След това се качваш в стъкления асансьор и само след 30 сек поглеждаш обратно нагоре и си даваш сметка, че Горната земя е измислена и съществува само във фантазията ти, животът е тук – на долната земя, рицарите току-що завиха зад ъгъла, а драконите се забавляват да садят дървета по долните ръбове на Горната земя…

Люксембург ми даде още един непотърсен отговор и той е „2 дни”.

Най-много два дни ти трябват, за да се влюбиш в град!

Posted by LeeAnn as Пътепис at 10:33 PM EEST

1 Comment »

April 9th, 2018

Забравена от Небето

Днес е Християнски празник – време за семейни срещи, време за тишина, за пречистване…

Великден е! По-набожните сред нас отидоха да потърсят пречистване за душите си в храмовете, надявайки се, че Той е там и ги чака…

Той не беше там… Никога не е бил, но не всяка душа има сензорчетата да го усети…

Срещнах Го три-четири дни преди Великден в очите на една жена, която чрез таланта си пресъздаваше българската душа – разказваше я, изстрадваше я, омесваше я, вплиташе я, втакаваше я – за да не бъде никой забравен!

И въпреки, че много от нас често се чувстваме забравени от Небето – не сме. И докато има актьори като Боряна Стамболиева, чиито талант идва направо от Там, никой никога няма да бъде забравен и българското ще пребъде!

Намерете начин и гледайте „Забравена от Небето“ в изпълнение на Боряна Стамболиева. Подгответе се за буци в гърлото и сълзи от преклонение, възхищение, тъга, радост, благоговение… Пригответе се да Го срещнете в храма на талантливите човеци, наречен Театър, който често бива забравен не от Небето, а от хората…

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 7:16 PM EEST

4 Comments »

February 22nd, 2018

Живак: Тъгата на живота през сълзите от смях

„Светът е оцелял, защото се е смял”.

Чували сте този израз десетки пъти, аз също, но едва пред ден-два, гледайки „Живак” си дадох сметка, че смехът е нещото, което заздравява нишката, която ни държи свързани с този свят, защото ако не е смехът, па макар и през сълзи, тъгата ще ни превземе, ще ни потопи, ще ни откъсне и унищожи…

Смях се с глас като дете –  до разхълцване, до лудост, до сълзи, до гняв, до загуба на дъх…

Димитър Живков е гениален актьор от чиито очи, освен дълбоко синьо море, те гледа и един мъдрец, който с всяко превъплъщение и всеки поглед ти казва: „Всъщност не е смешно, но поне е по-лесно!”.

Не пропускайте нито един шанс да се посмеете днес, защото не знаете каква изненада ви очаква утре.

 


Снимките взех от тук.

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 6:25 AM EEST

No Comments »

February 3rd, 2018

Урок по Вдъхновение!

Герой… Нечовек… Извънземен… Великан… Лично вдъхновение за 2018…

Това са само част от суперлативите, които обикалят вече повече от 10 дни в пространството по повод инициатива на Феноменалния Краси Георгиев.

 

Какво направи Краси?

Краси тича без прекъсване по пътечка в продължение на точно 36 часа в подкрепа на деца с онкохематологични заболявания. Целта бе да се съберат средства за спортен лагер за деца, преборили рака – деца, които не само вече са в ремисия, но и тренират, ходят на състезания и печелят награди!

Бидейки до Краси в голяма част от времето, смело мога да заявя, че всички тези сравнения и епитети са силно подценяващи проявата на Краси. Умишлено не наричам 36-часовото тичане без прекъсване по пътечка „постижение”. „Постижение” също е слаба и даже някак пошла дума за това, което видяхме…

Как изглеждаше отстрани?

Един човек, две пътечки, един мол…

На едната пътечка тича само Краси, на втората пътечка се качва да тича всеки, който иска да подкрепи каузата и да помогне в събирането на средства за децата. 1 км „струва” 10 лв.

Хора влизат в мола, излизат, Краси тича, хора минават, някои спират, други – не, Краси тича, някои се интересуват какво става, други – не, Краси тича, някои познават Краси, други – не, някои го поздравяват, говорят си с него или на него, Краси тича, телевизионен екип след екип, интервю след интервю, Краси тича, София спи, Краси тича, часовникът за обратно броене се развали, Краси тича…

Какво обаче наистина видяхме?

Видяхме триумф на Човещината! Видяхме победа на психиката над тялото!

А на това са способни само истински хора с наистина устойчива психика – да съумееш да игнорираш болката, крясъка на тялото за сън и почивка, да съумееш да останеш сам с главата си, въпреки само(в)любието на хората, за които е по-важно да се снимат с теб, отколкото да се съобразят с това, че тичаш от 25 часа, изморен си и не ти се говори… Това е все работа на психиката. След 8-я час тичане, тялото вече няма нищо общо!

Краси доказа това още през юли`2017 г, когато стана първият българин, финиширал най-тежкото състезание в света – ултрамаратонът Badwater135 в Долината на смъртта – 216 км при 45°С на въздуха и 90°С на асфалта, старт на -85 м.н.в., финал на 2530 м.н.в. и кумулативна денивелация от 4450 м.

В Долината на смъртта, Краси измина 216-те км за 37 часа и 37 минути въпреки топящите се по горещия асфалт подметки на маратонките, въпреки двете припадания, въпреки торбите с лед на врата и до сърцето (за да предпазва от инфаркт!), въпреки…, въпреки…, въпреки… Тялото отказва, умът – продължава!

Затова ви казах, че въпросните суперлативи са слаби и недостатъчни.

Съгласна съм единствено, че Краси е Вдъхновение! Иска ми се, обаче, хората да ползват силата на това Вдъхновение не за да не се отказват, когато правят нещо за себе си, а когато събират сили да направят нещо смислено за някой друг!

Иска ми се също по време на тичането на Краси да имаше повече деца, придружени от учителите си, защото урокът, който ни преподаде Краси за тези 36 часа, не се научава в училище!


36-часовото тичане за децата с онкохематологични заболявания, в цифри:

16 095,13 лв. и 200 рубли са даренията към 22.01.2018 г. (ден след финала), като от тях 10 338,13 лв. са събрани в кутията и 5 751 лв. са получени в банковата сметка. Вярвам, че даренията продължават и в момента.

Не се чудете на стотинките! Имаше възрастни хора, които се спираха, наслаждаваха се на Краси с родителска обич в очите и вадеха всичко, което имат в джобовете си и го пускаха в кутията.

246 км приблизително е пробягал Краси със 7,5 км/ч. средна скорост.

23 минути сън, разделен на две порции, съответно от 15 мин. и 8 мин.

3 почивки от по 15 мин. и 5 прекъсвания по 3-5 мин. за съдействие от златните ръце на Диди Сивкова, от FinaStyle, което прави общото време за почивка и масажи по-малко от 1 час за всичките 36!

над 200 души са бягали на втората пътека до Краси, като имаше моменти, в които опашката за тичане на втора пътека беше повече от час и половина, при положение, че се позволяваше тичане от по най-много пет минути на човек, за да могат да участват всички желаещи.


Снимките, което не са надписани изрично, са моя собственост.

 

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 7:10 PM EEST

3 Comments »

November 21st, 2017

Ден на осъзнатата безценност

Днес, според православния календар, е Ден на Християнското семейство. Аз обичам, според типа на отиващата си година, да си кръщавам този ден с различни имена – ден на семейството и приятелите, празник на баланса и съзиданието, на силата, на подкрепата

Тази година беше трудна във всякакви възможни смисли, което прави днешния ден подходящ за равносметка…

Човешките същества са привлечени от правенето на сравнения и равносметки и често забравят, че е важно не къде си бил и какво си си купил, а какво си преживял, какво си споделил, как си се чувствал и… харесваш ли това, което виждаш, когато се огледаш… в себе си 😉
Именно това е и хубавата страна на трудната година – тя прави забелязването и осъзнаването на безценните моменти много по-лесно и затвърждава разбирането, че ние сме само това, което чувстваме и нищо друго…

Благодаря за безценните моменти, с които напълнихте годината ми 🙂

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:36 PM EEST

No Comments »

October 5th, 2017

Белите лястовички

Имаше времена когато всяко Чановско събиране можеше лесно да се разкаже с думи – споменеш две-три хорца, едно-две лафчета и – разказът готов. Тези времена отминаха отдавна…

След тях дойдоха времена когато всеки Чановски празник можеше да се разкаже в снимки – хората обичат картинки – малко шаренко тук, някоя друга весела муцунка там, и – разказът готов. Тези времена също отминаха. Наскоро. Онзи ден, на 01.10.2017 г., когато Чанове Бургас празнуваха своя осми рожден ден.

Отминаха, защото нито думи, нито снимки, могат да разкажат какво се случи там. Привидно там се бяха събрали обикновени танцуващи хора, дошли да хапнат, пийнат, тропнат някое и друго хорце…

Истината обаче е, че там си бяха дали среща Добрината и Надеждата и всички хора бяха бели… много бели, като бели лястовички… И също като тях се издигаха, после снишаваха, писукаха, чирикаха, после се умълчаваха, а най-интересното беше, че носеха съвсем човешки имена…

Албена…
Магдалена…
Елица…
Севдалин…
…носеха твоето име…
…носеха и моето…

И някак, лека полека, хванати за ръце, пейки и танцувайки, уж безгрижно забавлявайки се, белите хора започнаха да случват чудото, за което се бяха събрали – да потанцуват с кауза, бяла кауза: танцувайки да подкрепят новия живот, вярвайки, че чудото започва от тях…

 


На току-що отминалия 8ми рожден ден на Чанове Бургас, Чанове с добри сърца замениха подаръците и новите парцалки за купона с благотворителна кауза: събиране на средства за закупуване на кувьози за отделението по Неонатология на Бургаската многопрофилна болница.

Благородната инициатива тече и в момента. Вие също можете да я подкрепите.

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:01 AM EEST

No Comments »

August 16th, 2017

Пиянството на един народ

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Наистина, заедно с напредването на пролетта и семинарското кипение, подобно на тайно революционно движение, напредваше гигантски. Цяла България приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк хореографи кръстосваха планини и полета и организираха семинара. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити – да ги чуят – един народ, жаден и нетърпелив да поглъща още и още чист български дух, под формата на музика, хорà, игри и теоретични лекции…

Преди десетина години Господинови, като били загатнали за семинар, едва ли били очаквали да дойдат години, когато народът само ще чака да чуе датите за идния при все че тазгодишният не е свършил още…

Народът чакаше, търпеливо, по свой си начин, доколкото е възможно да се проявява търпение за таквиз неща. И той идваше и слушаше, и гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, той ставаше готов на часа. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, побъркваше умовете на заразените и заразяваше умовете на обикновените. Даже и незаинтересованите се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им и взеха съразмерно, слабо участие в семинарското движение, като не му пречиха.

Въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа – организираха се пътувания, уговаряха се срещи, уреждаха се отпуски, запълваха се списъци, приготовляваха се одежди, поръчваха се обуща, скарпини, колани и други семинарски потреби.

Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха таблетите и телефоните с „Пускам, пускам кърпа” и „Кралю-порталю”, с дневни репетиции и ежевечерни демонстрации на наученото денем… Старите семинаристи, учудени, си казваха: “Това е добър знак, този народ ще го бъде”.

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Ще се удивлява потомството – що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя от невежество, закостенялост и безпринципност? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…


Удивително е, как Вазов е успял да каже всичко преди цели 123 години! Ако си направите труда да прочетете отново оригиналния разказ, ще забележите колко малко текст съм пропуснала и колко малко Вазови думи съм заменила с мои собствени.

Да, позволих си да го направя, с цялото ми уважение и преклонение пред великия писател, защото… ами, защото ТАКА СЕ ЧУВСТВАМ! Така се чувствах през всичките седем дни на единадесетия ни семинар по български народни танци и хорà Чанове` 2017. Продължавам да се чувствам така и сега, дни по-късно – опиянена, окрилена, въодушевена – и знам, че това състояние няма да ме напусне никога, защото съвсем скоро отново ще бъде пролет…

Смело, обаче, мога да кажа, че Вазов греши за българския дух – той отново се дигна до подобна висота и продължава да се издига, защото времето отново е революционно, времето винаги е революционно, но борбата е в друго измерение.

Абсолютно сигурна съм, че тези, които бяха на семинар, нямат нужда от нито дума повече, за да преживеят отново опиянението и еуфорията.

За тези, които не успяха да дойдат, ще се опитам да разкажа кратко и пристрастно: за мен това беше семинар на преживяванията и усещанията.

Тази година енергията на участниците в семинара се смеси и уеднакви много по-бързо и всичко, което имаше да става, ставаше по-плавно и по-спокойно. За това със сигурност допринесоха и хорàта, които изучавахме. С риск да се чудите какво имам предвид: тази година хорàта бяха точно на мястото си – произлезли от въздуха, водата, слънцето и планината, сякаш родени там, за да бъдат видени и научени там! (знам, че бяха от най-различни фолклорни области, но! въпреки това) 🙂 Освен това, бяха от любимия ми тип „Но!” – нe много трудни, та да отчайват танцуващите, нито много прости, та да ги отегчават – или както хореографите ни, преподавайки ги, ги описваха: „Хорото е лесно, НО…” 🙂

Въпреки, че семинарът ни миналата година бе юбилеен и беше удивителен и единствен по рода си, този беше по-хубав! Всеки следващ семинар е по-хубав, защото носи със себе си нови емоции, нови усещания, нови приятелства и дори, ако щете – нови приключения.

Всички семинаристи бяха дошли без очаквания емоциите им да могат да надхвърлят преживяното миналата година, но с тайната надежда все пак да чуят думи като „Гаров”, „Добърско”, „боб”… И ги чуха 🙂

Денят беше сряда, а „нашата” поляна ни помнеше и ни очакваше и ако има място, където земята и небето се сливат под звуците на тъпани и зурни, то това е тази Наша поляна. Там… сядаш под елхова сянка… затваряш очи и пускаш душата си да полети… не се осмеляваш да ги отвориш, докато музиката не е спряла, защото никога не знаеш от коя страна си – откъм земята или откъм небето…

Тръгваш си все още пиян, само за да сипеш следващата капка опиянение още същата вечер, поглеждайки в светещите очички на танцуващите деца-чанчета… Всъщност, малко излъгах – децата не танцуваха, те превръщаха заучените през деня движения в емоция, която даваха на нас, „големите” чанове, ние пък им помагахме с подвиквания и подсвирвания на хорото, те ги превръщаха в сияние, което разпръскваха с погледите си, което пък правеше нас деца, и така докато границите съвсем се слеят…

И ако, така или иначе граници няма, защо пък да не поиграем като деца? Идеята да поиграем на (не)забравени игри от детството беше чудесна – къде иначе ще видиш близо двуметрови мъже да пеят „Кралю-порталю” с усмивка до уши и да обикалят в кръг, да се гонят с момите и да „пускат кърпа”.


отбор “Топола”

Естествено, семинарът имаше своите бисери, специфичен вътрешен фолклор (като например: „Втора фигура, усеща се като трета” 😉 ) и кулминации, много кулминации…

Всяка вечер, късно, някъде след полунощ, преживявах по едно тихо умиротворително прераждане, слушайки кавала на Ники и разказите на Жулиета за това как се е запалил, къде намира място да свири… Много ме впечатли обаче дървото, от което е направен кавала. Винаги съм си мислила, че приказката „От всяко дърво свирка не става” е взела вдъхновението си от сливата, а се оказа, че кавалът на Ники е от сърцевината на слива. Е, в изумлението си забравих да попитам от каква слива – синя или джанка, но каквато и да се окаже, си е достатъчно впечатляващо. А най-добро от всички дървета, по отношение на правене на кавал от него, се оказа дрянът – друго силно подценявано от мен дърво 🙂

И ако продължа да градирам впечатляването, което ми нанесе Ники, кулминацията дойде в последната вечер, когато Ники извади и гайда и засвири на нея… Ники има повече талант от колкото моят ум може да обработи и осъзнае 🙂

Тази година, в последната заключителна вечер, на 12.08.2017 г., хореографът ни Боби Герговски предложи брак на своята любима и ни направи съпричастни на едно от най-красивите човешки състояния – това на споделената безкрайна обич. Маги естествено каза „Да”, засвириха гайди и сълзите от щастие излезнаха извън човешкия контрол…

За мен, семинарът имаше още една-две-няколко кулминации – настъпвайки полунощ на 13.08. започна моят празник – един рожден ден, споделен с толкова много обичащи ме хора, че душата ми на няколко пъти заплашваше да се пръсне от щастие и затова тайно (или май не чак толкова тайно) пускаше по няколко сълзи навън, за да освободи място за още обичане и още щастие…

А накрая… дойде дъждът… едри тежки капки като тежкото хоро, което играехме в този момент, удариха земята. Природата заплака в края на една удивително емоционална по-всякакви-начини седмица, в която бе благосклонна към нас, позволи ни да танцуваме по поляните й, да огласяме със смях нощите й и дори да отправяме желания, вперели взор в небесния й звезден мечтопад…


Излишно е да казвам кой стои зад почти всичко това. Излишно е, но ще го кажа: стоят тези всеотдайни хора…


(екип Чанове, отляво на дясно: Севдалин Трендафилов, Милена Господинова, Костадин Господинов,
Албена Трендафилова, Кирил Кирчев, Боби Герговски и най-младото хореографско попълнение Елеонора)

… на които пък ние самоотвержено и с пълно себеотдаване докарваме главоболие, недоспиване и чат-пат буци в гърлото 🙂

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:37 AM EEST

4 Comments »

August 13th, 2017

HBD v7.0 …


生日快樂,獵鷹寶貝!
Бъди жива и здрава с всички
възможни и невъзможни пожелания
от този и другите светове 🙄

Floating in your dreams … 🙄

Posted by NeeAnn as Мисли и чувства at 6:06 AM EEST

4 Comments »

July 20th, 2017

Небеса 02…

Има вечери, в които Слънцето държи да напълни душите ни с красота до краен предел и даже и още малко, за да е сигурно, че с тази прелест за душата ще изтласка вън от нея всички нагнетени умори и разочарования, празни надежди и очаквания и дори горчивината от не спазени обещания…

Да, наистина, всяко отпускане съвсем нормално започва с въздишка. Когато Небето въздиша, там се появява дъга…

И ако човек бъде така глупав, че дори за миг отклони поглед от Небето, на следващата утрин би казал, че няма нищо по-красиво от мимолетна дъга. Но ще сгреши, и тази вечер Небето бе решило да ни го докаже, като ни покаже цветове, за които дори нямаме имена!

И точно когато си помислих, че това е всичко, се появиха розови лентикулариси! А това е дори повече от най-многото, което дори и най-капризният облакосъзерцател може да си пожелае…

Чак тогава Слънчо се успокои, примигна с клепки като префърцунена госпожица, фръцна се и заспа 🙂

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:31 PM EEST

No Comments »

July 14th, 2017

Небеса…

Понякога Слънцето отказва да се оттегли преди да е събрало всички въздишки на земните обитатели и да ги е превърнало в неповторим небесен пътеводител.

Днес Слънцето събра въздишките от умора и ги превърна в ефирни сиви плетеници…

Въздишките от любопитство и нетърпение запали с огнените си лъчи и освети с тях пътя към сбъднатото утре…

…а замечтано-влюбените въздишки превърна в розово-лилав бонбонен фондан и застла с него пътя към споделеното утре.

Въздишките на облекчение и удовлетвореност постла на пътя към щастливото утре…

Едва тогава, оставяйки земята обгърната в мечтателност и нежност, се оттегли и тихо заспа…

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:17 PM EEST

No Comments »

July 7th, 2017

Почивен ден

Постановка на открита сцена пред Народен театър “Иван Вазов”: едно от най-вълнуващите театрални предизвикателства през тази година и определено любимо приключение за предстоящия театрален сезон.

Емоционално, вдъхновяващо, едновременно отпускащо и зареждащо. Храна за душата и удоволствие за всички сетива!

Хуморът на Камен Донев, който те разсмива, подвежда те да се смееш с цяло гърло и от сърце, и точно когато най-малко очакваш, те жегва болезнено право в най-уязвимото ти място 🙂 Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура at 7:34 AM EEST

No Comments »

July 3rd, 2017

Далеч от очите, далеч от сърцето…

“Далеч от очите, далеч от сърцето” – така, казват, работела Любовта. Не и за мен, не и към него!

Години наред не ми се отдаде възможност да се върна, но нито за миг не спрях да искам да бъда там!

Върнах се. Той беше там и ме чакаше. Усмихна ми се все едно никога не съм си тръгвала и ми прошепна: „Връщай се винаги през юни”.

Погледнах го, облян от първите слънчеви лъчи, и обещах да се върна. Отново. През юни.

Пирин е нещо, което не се изговаря на глас и не се гледа с очи. Да бъдеш „там” не е физическо състояние, то е по-скоро духовно и емоционално състояние, което можеш да споделиш, но само с хора, с които ти е приятно да мълчиш с часове.

Ако искаш да разбереш Пирин, трябва да го преживееш в тишина!

В Пирин, човешките мечти се прераждат в залези, а надеждите – в изгреви.

Пирин…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 6:00 PM EEST

No Comments »

July 2nd, 2017

Мечките в Белица (10 години по-късно)

Когато преди повече от десет години, за първи път посетих Парка за танцуващи мечки в Белица, си тръгнах силно емоционално претоварена – много тъга, много въпроси без отговори – толкова много, че десет години нямах никакво желание да се връщам отново там…

Върнах се едва наскоро и то само, за да не се деля от компанията, с която бях…

Трябва да призная, че изненадата ми беше повече от приятна и въпреки предварителната тревога, с която отидох там, си тръгнах по-скоро спокойна.

Паркът за танцуващи мечки в Белица е продължил да се развива – хората не само са запазили всичко хубаво, което видях тогава, но продължават и сега да го поддържат и развиват в грижа на мечоците и в услуга на хората, които искат да го посетят – асфалтираният път вече стига на два километра преди входа на парка, като последните два километра са горски път, но са абсолютно достъпни с лека кола. На всеки кръгъл час има екскурзовод, който ви превежда между обособените „мечешки зони” и ви разказва историите на мечките в парка, тяхното развитие, аклиматизация, поведение… Последната танцуваща мечка е пристигнала в парка през 2009 г., като от 2009 г. насам всъщност вече няма танцуващи мечки в България. Има обособена „видео зона”, в която прожектират филмчета за историята на мечките и парка – нещо, което бих спестила на децата по една проста причина – аз на себе си не мога да обясня човешката жестокост и самата аз не проумявам определени факти и поведения и така и не мога да намеря поуката, заради която бих предложила такова филмче на дете…

В момента, паркът приютява мечоци, които са пострадали в циркове или са били отглеждани в неподходящи условия, като паркът има амбицията да се превърне в спасително място за мечовци от всички съседни страни. Беседата е интересна и ненатоварваща, ако посещаваш парка за първи път. Но, ако като мен, отивате там предварително натоварени с багаж от миналото, в беседата не липсват разстройващи факти…

Но, каквото и да ви разкажат екскурзоводите, важно е да видите как изглеждат Меците 🙂

А те изглеждат наистина добре 🙂 Здравословно любопитни са към хората и вече не танцуват, когато чуят човешки гласове, което за мен е единственият валиден знак, че се възстановяват емоционално и се чувстват добре. Освен това, из парка могат да се видят и естествени бърлоги, което пък означава, че на част от тях дори им се завръщат естествените животински инстинкти.

Но! Колкото и да ме натоварва това място, бих завела деца там, защото това е най-доброто място, на което можеш да видиш истинска Баба Меца отблизо 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 3:46 PM EEST

No Comments »

June 25th, 2017

Състояние на полет

Ако на душата ви й се лети, но тялото ви се страхува от високо, не се притеснявайте, има начин…

Намирате проф. Н. Цветков и доц. Г. Гаров, пускате им народна музика и за секунди ще се окажете високо високо висоооко над Пирин…

А някога чудили ли сте се защо хорàта, които ви отделят от земята, траят по три минути?

Аз разбрах в мига, в който видях проф. Цветков да танцува – защото след третата минута душата ви никога повече няма да намери обратния път към тялото си.

Приятен полет!   

Posted by LeeAnn as Народни танци at 10:16 AM EEST

2 Comments »

« Previous Entries  Next Page »