Posted by LeeAnn as Фотодневник at 2:42 PM EEST

No Comments »

Много често ми се случва напълно непознати да ми казват приблизително едно и също: „Ако има повече хора като Вас, всички ще живеем по-добре.”

Интересното е, че винаги ми го казват за постъпки, които за мен са дребни, неизискващи много усилия или допълнително време. Постъпки, които не съм извършила, за да ме забележат и не съм очаквала да бъдат забелязани. Често пък, само няколко думи предизвикват същата реакция – думи – обикновени, незабележими, неподредени – просто човешки.

Защо ви го казвам? Казвам го, защото всички, които реагират така, са хора, които искат да живеят по-добре. Това са хора, точно като мен, и аз съм човек точно като тях – имам си своите вълнения и безразличности, успехи и несгоди, своите знания и пропуски, своите мечти и желания, своите възможности и невъзможности…

Аз разбирам, че те са хора като мен, но те не разбират, че съм човек като тях и търсят някаква разлика. Вероятно единствената разлика между мен и тях е, че мен не ме е страх.

Когато видя паднал човек, му подавам ръка да стане, преди да си продължа напред. Не ме е страх да го направя. Вярвам, че утре, когато падна, някой ще ми подаде ръка да стана, преди да си продължи напред.

Нямам предвид само преносния смисъл на „падам” и моралната подкрепа, а и съвсем буквалния физически смисъл. Преди десетина дни окончателно осъзнах, че хората се страхуват да бъдат човеци. Зад гърба ми (зад колата ми), автомобил блъсна моторист. Пред колона от автомобили. Нито един от преките очевидци не спря, за да се опита да помогне. Дори този, пред чиято кола стана инцидента, не спря. Движех се и гледах в огледалото – след 15 метра обърнах и се върнах…

Защо не живеем по-добре? Защото все чакаме някой друг: Друг да се върне, за да помогне, друг да почисти улицата, друг да изработи работата, друг да възпита децата ни, друг да ги научи да бъдат хора, друг да им подари ценности, друг да ги направи личности, друг да ни се усмихне пръв, друг…, друг….

И този друг го прави вместо нас.

Но освен това, също вместо нас, прави и нещо друго: Живее нашия възможен по-добър живот.

А да бъдеш човек е съвсем просто и лесно: иска се само разбиране.

Разбирането, че този друг, сега и тук – това си точно ТИ.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 1:25 AM EEST

10 Comments »

… на разказвача е да чуе:

“Напиши нещо интересно в 200 думи!”

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 6:00 AM EEST

No Comments »

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 3:00 PM EEST

4 Comments »

От 18 до 24 юни, в градинката пред театър Сфумато, всеки може да построи летателния апарат на мечтите си. Е, накрая може да се окаже просто летателния апарат на реалните му възможности, но и в това няма нищо лошо. Важното е да полети с него.

Полетите са планирани за периода 5-9 август над язовир Голям Беглик, а за полет ще се брои всяко отделяне от рампата над язовира.
Ограничения – няма.
Носете си мечтите и фантазията!

Posted by LeeAnn as Екстремно, Реалността at 2:14 PM EEST

2 Comments »

Който няма време да прочете правилата,
той няма да има време и да ги спазва…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 1:11 AM EEST

2 Comments »

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 3:00 PM EEST

4 Comments »

Доброто и злото обитават една и съща секунда…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 9:52 AM EEST

3 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:08 AM EEST

7 Comments »

Обичам да ходя на цирк. И като човек, който силно харесва нещо, не разбирам хората, които не го харесват. А те са точно половината. Реакциите на изявлението ми: „Ще ходя на цирк”, бяха точно два вида: „Обичам цирк” и „Не обичам цирк”, без средно положение. Не знам кое точно създава полюсите, но като разбера - ще ви кажа

Не бях ходила на цирк от май`2007 и тази година беше време. Зарадвах се като видях цирка на познатото място в Младост / София. Този път, циркът беше „Балкански”.

Още със започването на спектакъла се сетих защо толкова много харесвам цирк - хората там са изключително точни! Започват точно в обявения час, всеки застава на точното си място и прави точните движения, антракта трае точно 20 мин, пресменати така, че да имаш време за разтъпкване, тоалетна и снимки с тюлена. Дори „импровизациите” са пресметнати така, че да изглеждат импровизирани. Не знам защо, но точността ми създава някакъв странен комфорт…

Програмата беше изцяло нова за мен. С изключение на един клоунски номер с „музикални инструменти”, наречен „Circus Idol”, всичко останало видях за първи път на живо. Имаше акробати всякакви, жогльори, невероятен фокусник, който правеше от ония страхотните фокуси с разрязаните мадами, ама на живо , дресура на тюлени, пингвини и маймуни, клоун… - всичко, което се полага на истински цирк. Между другото, клоунът беше уникален - само като го видех и започвах да се смея. По едно време си мислех, че ще ми се схване челюстта и повече никога няма да мога да направя сериозна физиономия.

Няма да ви разказвам програмата. Циркът си тръгна от Младост и вероятно е в друг край на града, или друг край на България. Ще кажа само, че програмата си заслужаваше всеки похарчен лев.

А ако отидете на вечерно представление, това гарантира усмихнато заспиване и още по-усмихнато събуждане, което хич не е за пренебрегване!

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Реалността at 12:11 AM EEST

4 Comments »

Ако нямаш време да направиш нещата както трябва от първия път,
защо си мислиш, че ще имаш време да се върнеш,
за да ги довършиш? …

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 1:09 AM EEST

15 Comments »

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 3:00 PM EEST

3 Comments »

Много рядко ми се случва искрено да се ядосам заради чужда глупост. Случва ми се само, когато тази чужда глупост пряко или косвено застрашава децата ми. Моите в частност и всички деца по принцип.

Снимката е на заглавната страница на поредния търговски каталог на „Мосю Бриколаж”. Каталог, който любезно стига до домовете ни съвсем безплатно. Досега не ми е смущавал спокойствието. Вероятно с повечето хора е така - саксиийки, столове, бормашини… На никого не пречат. Последният каталог обаче е пример за това, че глупостта е безкрайна и никога не спи. А също и за това, че е опасна.

Подобен род каталози и брошурки неусетно стават част от живота ни и видяното в тях остава като снимка в главите на децата ни. Едно дете на 3-5 години, което тепърва открива света, като нищо ще си занесе вентилатора в банята или кофа с вода в хола, само за да е като детето на картинката. Самите ние (родителите) използваме картинките, за да ги учим и да им показваме. Откъде иначе детето да научи как изглеждат предметите, които не държим у дома, или да разгледа птица отблизо, как изглеждат акулите, водните костенурки и сурикатите… Децата са изобретателни и силно подражателни, няма да намерят нищо нередно в тази картинка и тези действия и ще го направят толкова бързо и ловко, че докато ги усетим, ще е твърде късно.  

Естествено, за децата си сме отговорни единствено и само ние, затова като пристигне бошурата, ако имате малки деца, просто я изхвърлете, а на големите обяснете защо това е грешно.

Мосю Бриколаж горещо ни препоръчва прохлада. Аз пък горещо му препоръчвам да уволни малоумника, който е сложил вентилатора във вода и показва на децата как да си играят с вода до електроуреди.

А аз ще продължавам да се чудя докога „масова реклама” ще е символ на „творческо слабоумие”?

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние!, Реалността at 3:41 PM EEST

8 Comments »

Научете се да губите - така дребните победи ще са ви сладки, а дребните загуби няма да ви нараняват и ще минават покрай вас незабелязано. Умението да губим е част от умението ни да печелим.

Да „умееш” да губиш не означава да си комарджия-прахосник. Да „умееш” да губиш означава, че можеш да признаваш грешките си, да приемаш последствията и да се поучаваш от тях, но да продължаваш да гледаш и да се движиш напред.

Умението ни да губим е част и от умението ни да оценяваме малкото, което имаме в момента, и да се радваме на дребните неща.

Всеки иска винаги само да печели. Хората, които не умеят да губят, печелят рядко: победите (дори големите) не ги стимулират и енергизират, защото те не ги възприемат като победи, а като нещо, което им се полага като награда за мъките и усилията.

Хората, които не умеят да губят, обикновено са песимистично и негативистично настроени и въпреки болезненото им желание да печелят, по-често се сблъскват със загуби, отколкото с победи. Това ги кара още повече да се тормозят и мръщят и още по-слабо да ценят малкото, което имат и още по-силно да мислят, че победата им се полага за награда.

Такива хора гледат живота си от ограничен ъгъл, рядко сменят ъгъла на виждане и посоката на гледане и рядко харесват това, което виждат. Тези хора имат нереалистична представа за света, дължаща се на ограничения ъгъл, под който го гледат.

Странното (за мен) е, че въпреки нескритото неудовлетворение от дребните загуби и почти пълната липса на удовлетвореност от победите, тези хора рядко са предприемчиви и борбени и рядко правят нещо, което да промени ситуацията. Отстрани изглежда, че това положение им харесва, защото са си свикнали с него - сякаш предпочитат загубите и вечното мрънкане пред неизвестното.

Тези хора обикновено не получават възможност нещо да променят, защото никога не поискват такава, защото смятат, че тя им се полага и някой трябва да се сети да им я изпрати.

Тези хора са нерешителни и често пъти им липсва умението за общуване, защото те робуват на обстоятелства и предразсъдъци. Общото им излъчване е негативно и противоположният тип хора виждат в тях „вечното мрънкало” и гледат да нямат много общо с тях. Такива хора общуват само със себеподобни и това затвърждава мнението им, че животът е съставен от негативизъм и загуби.

Така сами си създават омагьосан кръг, в който да се въртят.

Ускорението в кръга пък се усилва от „дарбата” им винаги да намират нещо, за което да се ядосват, дори то да е абсолютно далечно и независещо от тях и от абсолютната им неспособност да приемат нещата такива, каквито са. (абсолютно независещ от нас, например, е резултатът от всеки футболен мач, в който не участваме, дъждът, който се е осмелил да вали, без да ни пита и т.н.)

Аз знам, че нещата не са такива, каквито изглеждат отстрани и съм сигурна, че такива хора са нещастни, дори да не изглеждат така понякога. Те също знаят, че са нещастни.

Аз знам, че те сами трябва да си помогнат, но те знаят ли го? Искрено се надявам камъчетата ми да им помогнат!

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 4:44 AM EEST

No Comments »

Умее да печели само този, който умее да губи…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 2:20 AM EEST

No Comments »

Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Иван Вазов, из “Новото гробище над Сливница”

Posted by LeeAnn as За свободата at 6:00 AM EEST

No Comments »

Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че не считам първи юни за празник, също както не считам и 8ми март за такъв. По-скоро, бих го възприела като ден за размисъл и равносметка.

Причините са приблизително същите: ако липсваме на децата си цяла година, не се съобразяваме с тях, не разбираме истинските им нужди и скрити желания, не разбираме погледите и посланията им, не забелязваме талантите им, не им даваме възможност за творчество и изява, не внимаваме какво възпитание им причиняваме, дали първи юни ще е достатъчен, за да им се реваншираме?

Не ми се вярва.

Децата ни не заслужават втори шанс за внимание.

Заслужават първия!

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нашите деца и ние! at 11:39 AM EEST

No Comments »

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 1:30 PM EEST

8 Comments »

Ако попитам когото и да е от вас, дали иска да е щастлив, вероятно всеки от вас ще ми отговори „Да”.

Ако попитам дали иска винаги постигнатото да му носи удовлетворение, вероятно отново всеки ще каже „Да”.

Ако попитам „Искате ли спокойствие?”, не очаквам отговор, различен от „Да”.

А ако ви попитам „Бихте ли вложили цялата си воля в името на горните „постижения”?”, пак ли ще ми кажете „Да?”

Вероятно.

Но ще сгрешите. Тези, които влагат волята си за такива неща, те не ги постигат.

За да бъде един човек спокоен, удовлетворен от постигнатото и щастлив, той трябва да постигне това с лекота, без да влага допълнителни и изключителни усилия и без да се налага да проявява воля.

Нормалното състояние на духа е „безволевото” състояние. Ако всичко се постигаше с воля, нямаше толкова често да викаме неволята, нали Не казвам, разбира се, че човек трябва да се превърне в мекотело и да се остави течението да го влачи.

Да не се насилваш (да не „ползваш” волята си), съвсем не значи, че нямаш такава. Казвам, че трябва да живеем с лекота и да не усещаме тежест от това, че сме живи

Щастливите хора, тези, които постигат всичко без излишни усилия и напрежение, не използват волята си за щяло и не щяло, а я пазят за специални случаи (като например: Да станеш за работа след 2 часа сън след 10 часа танци )

Волята е най-древното и безотказно средство за самоизтезание, за което се сещам. Когато нещата опрат до ползването на воля, за да продължат да се случват, значи е дошло време за почивка. Така че:

Оставете волята си на мира и живейте живота си с лекота!

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 8:46 PM EEST

7 Comments »

Всеки от нас непрекъснато очаква нещо да се случи… Или да не се случи… Очаква да се случи по точно определен начин… Или, с други думи: всеки от нас непрекъснато формира очаквания. В това няма нищо лошо, особено в случаите, в които очакванията ни се оправдаят и сме доволни. Когато не сме - грешните очаквания ни водят до разочарования.

Всеки от нас формира очакванията си несъзнателно. Съзнателно се опитва да не го прави, но на малко хора това (неформирането на очаквания) наистина се отдава. Научила съм се да избягвам формирането на очаквания, но до скоро не можех да го предам с думи. Вече мога и ще го споделя с вас.

Хората, които си падат по Формула 1, очакват от всички останали да знаят какво е Brawn GP…

Тези, които обичат мастика с айрян, очакват от всички останали да пият мастиката с айрян…

Тези, които обичат да говорят, очакват от другите да обичат да (ги) слушат…

Разбира се, примерите са елементарни, но онагледяват същността на твърдението ми: Обикновено очаквания формират хората, които съдят за останалите по себе си.

Формирането на очаквания се дължи на неувереност. Вероятно дори е самата проява на неувереността. Неувереността обикновено е комплексна, дори и да не изглежда така.

Неувереността е следствие от възпитаната нерешителност.

За да спрем да формираме очаквания, трябва да открием областите, в които сме особено неуверени. Признаването на собствената ни неувереност е по-лесната стъпка.

Най-трудно е наистина да спрем да формираме очаквания. 

От една страна, това (спирането на формиране на очаквания) не може да стане от само себе си, защото ако не правим логични и целенасочени усилия, успехът ни е под съмнение.

От друга страна, спирането най-често става от само себе си. Даже: Най-лесно става от само себе си. Единственото „условие” е да не спирате да опитвате

Какво да опитвате ли? Каквото и да е, стига да е нещо ново. Мисля, че на мен това ми помогна да спра да формирам очаквания.

Когато ми предстои нещо, което не съм правила преди, аз се опитвам да си го представя: как ще изглежда, ще боли ли, ще се ядосам ли, ще ми хареса ли, как ще влезна, къде ще застана, къде ще си сложа ръцете, къде…., кое…., как….

Волно или неволно, това формира очаквания. Единствената ви „печалба” от този подход би била допълнително придобитата увереност.

Но и тук има уловка Веднъж добили увереност, че с нещо можете да се справите, следващият път не бива да се колебаете. Това ще ви помогне да направите следващата крачка.

След достатъчно на брой крачки, ще дойде момент, в който няма да ви се налага да си представяте ситуациите предварително - ще започнете да мислите по-бързо, ще сте сигурни, че можете да се справите каквото и да стане и ще спрете да очаквате едно или друго развитие на нещата, едно или друго поведение от хората, една или друга реакция от себе си. Така ще дадете възможност на вашето собствено Аз да си почине малко от самите вас и да бъде себе си

Всичко това обаче се постига с тренировки

Не спирайте да опитвате нови и нови неща. Знам, че веднага залитате към екстремности, но те са последната крачка. Има много на брой и доста значими стъпки, които можете да направите преди да полетите / скочите с бънджи. Не казвам и да се втурнете да преодолявате страховете и фобиите си - те са си две съвсем отделни теми!

Казвам да се научите да правите изненади - най-вече на себе си. Казвам също да се движите само напред и да не правите крачки назад. Няма доза или рецепта с количества. Колко на брой крачки и колко големи да бъдат те - зависи само от вас.

Понякога малките уверени миши стъпчици постигат целта по-добре от кенгурския скок.

А друг път, целта е твърде далеч, за да е възможно да бъде достигната с миши стъпки.

Постигането на баланс е ваша отговорност. Посоката на движение – също.

И все пак: има нещо, за което от време на време се сещам. Подарявам ви го:

„Не се страхувай да направиш голяма крачка.
Не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 12:01 AM EEST

10 Comments »