Страници
Категории
Архив
Връзки
Търсене
Последни коментари
, нали знаеш, че чувствата ни са взаимни Още доста такива да отбелязвате със същото задоволство от постигнатите резултати! Още един...
))) Добре – лекинко меланхолна е, но... според мен, обаче, ти говориш не за “страх”, а по-скоро...
А и това е нещо, което и аз обикновено искам и ми се струва приложимо към (почти) всякаква...
) Аре бъди малко по-бърз, е така за разнообразие. От колко време не си поствал. Да не...Коментари? прочетете това
Recent Trackbacks
Meta
Съмишленици
Сняг…
Тишина…
Съзерцание…
Размишление…
Има нещо магично в хубавия дебел бял сняг.
Няма как да не забавиш темпото.
Кара те да поспреш, да се поогледаш и да помълчиш.
Като помълчиш, започваш да чуваш по-добре – себе си и околните.
Като чуваш по-добре, започваш да разбираш по-добре – себе си и околните…
И да чувстваш по-добре…
Да обичаш повече…
И по-силно…
Снега.
И не само…
Има нещо магично в хубавия дебел бял сняг.
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 5:27 PM EET
Росица Пейчева гостува в Клуб на Хорото на 18.01.2012 и на практика беше първият изпълнител, пял на живо в любимата ни Хоротека. Но това съвсем не беше първата ни среща с чаровната народна певица. Не е тайна, че Чанове имат слабост към нея, а както и тя сподели „Слабостта ни е взаимна”.
Роси беше гост-изпълнител на 5-я рожден ден на „Чанове” (2010 г.) и гост на 5-я семинар на „Чанове” (2011 г.).
Имах известно притеснение дали интервюто ще се получи, откъде да започна така, че да не стане „дървено” и т.н. Имах удоволствието да се срещна с Роси преди да излезе на сцената – говорихме си докато тя се приготвяше и се получи истинско женско дърдорене. Роси е толкова лъчезарна, сладкодумна и открита, че просто зарязах предварително написаните въпроси и си поговорихме.
Роси, спомняш ли си първата си среща с „Чанове”? Аз си спомням колко се вълнуваше, с какъв плам пееше, как на моменти затваряше очи…
Да, аз по принцип когато пея, независимо на вас или на друг, си представям сюжета на песента, вглъбявам се в нея и ми се струва, че когато преживявам текста, песента по-истински се предава на слушателя.
А, иначе, разбира се, че си спомням първата ни среща. Дано да не обидя някой друг клуб, но не мога да крия, че за мен Чанове сте много специални и сте ми слабост. И друг път съм го казвала, този 5-и рожден ден, за мен беше много емоционален. Колко бяхте, 500 ли бяхте, ама бяхте много, и всички викат и така танцуват, че понякога си мисля, че танцуващите в клубовете са по-емоционални от професионалните танцьори.
Има моменти, когато през деня ти се е случило нещо, но вечерта имаш участие и трябва да пееш или трябва да танцуваш и отиваш и пееш или танцуваш, каквото и да ти струва, защото за нас все пак това е работа. Докато при непрофесионалистите е различно – те се отдават на емоцията, те са по-истински.
Да, Роси, за нас това е хоби, и ако стане нещо в работата, тичаме на танци, за да го забравим…
Аз работя с формация „Етно ритъм”. Те миналия петък навършиха една година, и на празника, аз пак им разказвах на 5те години на Чанове какво разкошно представление се получи. Страхотно преживяване. В много интервюта съм споменавала Чанове, защото аз си имам определен сантимент към вас…
В Родопите също беше невероятно! Вие сте много сплотени, много искрени във взаимоотношенията. Приличате на семейство.
Роси, а първата ти изява на сцена, въобще… какво си спомняш… била си на 5-6 годинки. Нещо, което да ти е останало за цял живот?
О, да, това беше първата песен, която не беше родопска, а беше тракийска. Баща ми беше сватбарски музикант, а на сватба се свири всичко и по онова време хит беше „тръгнала е Рума румена мома, тръгнала е Рума рано за вода…” И четвъртия куплет трябва да се изпее „вчера на мегдана татко ти каза, като Рума няма….” , а аз се върнах и взех думи от първия куплет, ама не спрях да пея, някак съумях да се овладея и да продължа, за да си завърша песента. И майка ми все ми го разказваше след това… Та, това ми е спомена, че успях да се справя.
Добър спомен и добър старт! А след старта, накъде?
Първо, през 1991 г., на шега започнах във „Виевска фолк група”, уж за едно лято, но там срещнах съпруга си и това лято продължи 16 години. С тях имам записани десетина албума.
Първата ми изява извън Виевска група, но от нейно име, беше „Пирин фолк” 2007 г. в Сандански. Тогава не взех някаква съществена награда, но видях един нов свят, в който се почувствах като самостоятелен изпълнител. И на следващата година (2008) отново се явих на Пирин фолк, този път самостоятелно, и тогава взех първо място с „Майчина молитва”.
Събрах огромен опит във Виевска група, сътрудничеството ни беше ползотворно и за двете страни, но сега се чувствам много добре като самостоятелен изпълнител, защото виждам пред себе си повече възможности за развитие.
След Виевска група, „Пайнер”, в лицето на Митко Димитров ми подаде ръка. Сключих договор с тях и започнах да се доказвам като самостоятелен изпълнител. Започнаха да идват и отличията – фолклорен албум за 2009 с „Пъстра плетеница”, фолклорен изпълнител на годината за 2010, имам вече четири албума като самостоятелен изпълнител…
… сега очакваме наградите за 2011…
Да, те са през февруари, но не може всяка година да взимам награда, смее се Роси.
Пътуваш ли често за участия?
Тази година (2011) имах успешни и интересни участия в България, в Испания като гост на една българска общност и в Турция. В Испания беше много хубаво, но най-емоционално беше в Турция. Концертът беше в Одрин, перфектна сцена, идеален звук, отлична организация… Много хубаво се получи, много съм доволна. Специално за концерта в Одрин направих три турски песни, с които завърших. Това са техни народни песни. Като чуха тяхната си музика, турците пощуряха и бяха много щастливи, че съм се постарала да направя нещо тяхно.
А между записите и участията какво има?
В родния ми град Лъки имам една самодейна група за пеене, деца от 1 до 12 клас. Вече 10 години ги ръководя. Две от децата, които започнаха в 4 клас вече са студенти актьорско майсторство в Пловдив. И все си мисля да се откажа, но все има нови желаещи, и като ги гледам как ми растат пред очите и все не мога да се откажа. Не всички от тях след това стават певци или певци, но това, че като деца се занимават с фолклор, им остава за цял живот.
Как предпочиташ да пееш – за запис в студио или пред публика?
Хм. Ами и по двата начина, защото те са много много различни. И като усещане са различни, и като отговорност. Много зависи и от публиката – имала съм публиката – пееш всичко, седят и гледат. Имала съм публика – още с първото запяване започват да танцуват. А пък публика като Чанове е най- за предпочитане. Пак ще се повторя, но ще кажа, че на 5я рожден ден на Чанове, усещането беше невероятно, с такова удоволствие съм пяла, имах чувството, че летя.
И в двата случая трябва внимателно да подбереш тоалета и обувките и да ги съобразиш с аудиторията и изявата. Аз имам много добра дизайнерка, която почти само за мен работи и не записвам две песни с една и съща рокля. И сега, ще имам три излизания на вашата сцена и съм си приготвила три рокли. (усмихва се)
А, записът… Записът е голяма отговорност, защото каквото запишеш, остава. Да не говорим, че там се чува всичко и не можеш да изменяш нищо в песента или звученето. Не може да изпееш първия куплет по един начин, а втория по друг. Ако е на живо, пред публика, това повече минава, но на запис се чува и не бива да се прави.
През 2011 г. ти записа „Животът ми е песен”…
Да, „Животът ми е песен” е последния ми албум, с видеореализация, снимахме отново в Родопите.
А през 2012 накъде?
Точно на идване насам, със съпруга ми си говорехме… Ние винаги заедно обмисляме тези неща, та си говорехме, че трябва да направя албум и тази година, трябва да събера песни, кои да са тези песни…
Да, не бива да спираш!
О, не, никакво спиране!
И така, времето беше напреднало и се наложи да оставя Роси да се доприготви за първото си излизане като първи изпълнител на живо в Клуб на Хорото.
Рециталът започна точно в 21.00 ч. и Роси изпя всичките ни любими песни, в това число и тези от „Животът ми е песен”.
Който е пропуснал, може само да съжалява, защото няма начин да ви опиша с думи как пее Роси Пейчева!
Posted by LeeAnn as Народни танци at 5:45 PM EET
За изминалите шест години ви казах толкова много за себе си… И толкова много премълчах…
NeeAnn ви показа много… Но и много скри…
Спазих обаче най-важното обещание, което си дадох тогава: в блога да пиша само за красиви неща и той да пази само хубавите спомени. И сега, години по-късно, като се разхождам по страниците му, чета и се усмихвам и съм доволна от даденото и спазено обещание. И установявам, че въпреки динамиката, в която живея, аз съм си същата и не съм си променила мисленето за важните неща… Това хем ме успокоява и балансира, хем си мисля, че точно то е нещото, което ми помага да се движа право напред през всякакви турболенции…
И друго си обещах тогава: да не пиша за работа. И понеже и това спазвам, затова все по-рядко се появява нещо за четене. Работата напоследък е превзела по-голямата част от живота и времето ми, но някак не мога да се оплача. Може би, защото работя нещо, което много харесвам, всеки ден е нов, интересен и изпълнен с удовлетворености. А това е важно, защото пряко влияе на първото обещание
Това, обаче не значи, че блогът не е необходим вече или че съвсем ще спра да пиша. Нали не ви е минало през ум? Напротив.
Блогът ни е мястото, където винаги (ще) се връщам, за да се намирам, защото философията на живота ми е в него… колкото и странно да ви звучи това…
Да не говорим, че ако не беше той, с някои от вас вероятно никога нямаше да имам удоволствието да се срещна
Всъщност, изобщо не смятам да правя равносметки, защото равносметка се прави накрая, пък аз тук краища не виждам.
Виждам само начала 
Но и обещания не смятам да давам, защото после ще ме карате да ги изпълнявам.
Просто исках да ви кажа „Благодаря”, че сте наоколо и сте част от споделеното
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:16 PM EET
Най-сложното възможно нещо е
да запазиш нещото възможно най-просто…
Posted by LeeAnn as L`афоризми at 6:09 PM EET
Желаем ви движение!
Не е важно нагоре или надолу, напред или назад. Важно е да е в посока по ваш избор!
Желаем ви спокойствие!
Да намирате време за старите си приятели и време, в което да откривате нови!
Желаем ви смисъл!
Да бъдете доволни от всичко, което правите, както и от това, което прецените да не направите!
Желаем ви здраве!
Бъдете силни и уверени, за да живеете живота си с лекота!
Желаем ви Щастие!
Да намерите очите, в които да се оглежда истинското ви щастие!
Lee&NeeAnn
Снимката е собственост на Теодора Костова.
Всички права са нейни и нямате право да я ползвате без изричното й разрешение.
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:33 PM EET
Това, скъпи подскачковци, е новата формула на ентусиазма!
Когато я чух за първи път преди няколко дни, бях в колебание дали да пиша за купона, който току-що бе свършил (временно) или този път да си запазя емоциите за себе си. Това изречение обаче ми подейства освен танцувално-вдъхновяващо, и някак… споделящо-вдъхновяващо. Може би защото скарпините ми още подскачаха в ритъма на Самоковската ръченица, която играха няколко поредни пъти, благодарение на един къдрав господин… Но, това е друга тема
Всъщност, историята около това изречение е колкото обикновена, толкова и специална.
Това изречение събира в себе си състояния и емоции, които ако не си изпитал, едва ли можеш да разбереш.
Всъщност, изречението описва случка.
Влиза един господин в новия ни Клуб на Хорото и си поръчва 4 броя капи, изпива си ги, изиграва си сам една Джангурица и си тръгва! Толкоз. Съвсем простичко.
Когато Миленка ми го разказа, си казах: това е! Ето така се описва с пет думи това великолепно място! Денонощно е – влизаш когато си искаш (топката на вратата се върти на дясно ), танцуваш каквото и колкото си искаш и когато прецениш, че си в комфорт със себе си – продължаваш си по пътя! Толкова просто!
И купонът винаги се получава! Няма нужда да се уговаряш с някого специално или да се чудиш къде да потропкаш – то вече е ясно е къде Впрочем, в събота (10.12.11) вечерта, обстановката беше изумителна – хората влизаха на тумби чак до към 4.00 часа. Когато ние отидохме към 1.00, нямаше къде да се седне (то, не че някой е отишъл, за да седи ) и хората продължаваха да идват. И ако някъде изразът „От вратата – за краката” е в сила, то това е в хоротеката – от вратата – обуваш скарпините и беж на дансинга
Интересното е, че дори когато е празно и няма тълпи танцуващи, мястото не губи очарованието и уюта си. Влизаш си, сядаш си, пиеш си питието, подставаш за малко, изтанцуваш си нещо любимо и пак си продължаваш с питието… Така мога да живея сто години, честно!
И още нещо: Ако по някаква случайност този господин прочете това писание и се познае – нека да ми напише на мейла на приказката – лично ще го почерпя още поне 4 капита и ще изиграя с него не само една Джангурица!
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Народни танци at 9:41 AM EET
Важно е къде отиваме,
от къде минаваме,
и кого срещаме по пътя си.
Но по-важно е да има място, където да се връщаме…
П.П. Честит имен ден, Ники!
Posted by LeeAnn as L`афоризми, Реалността at 2:35 PM EET
На 29 ноември 2011 в София отвори врати първата уникална и единствена…
Всъщност, редно е да започна от доста по-далеч, защото новината сама по себе си, първо: вече не е нова, защото както знаем, добрите вести идват бързо и второ, защото новината нямаше да съществува, ако не съществуваха редица други предпоставки и събития.
Мина ми през ум да си поиграя с търпението ви и да започна разказа си някъде от около 1980-81 г., когато на бял свят са започнали да се появяват част от предпоставките, но ще бъда милостива и ще започна от преди някъде 4-5 години и ще се постарая да бъда доста по-конкретна.
Идеята не е нова. Преди 4-5 години вече съществуваше в главите на Миленка и Коце. Вероятно някъде в пространството винаги е съществувала… Осезаеми очертания започна да придобива преди няколко месеца, когато вече повечето работа бе свършена и оставаха само дребни детайли.
Няма да крия от вас, че съм особено щастлива да имам честта и отговорността да бъда въвлечена в тази финална фаза…
След като идеята намери своите изпълнители, мечтата намери своите сбъдватели.
А мечтата се казва „ Денонощна фолклорна дискотека – клуб на Хорото”!
Доста мислихме за името на мястото – клуб ли да е, дискотека ли да е, бар ли?… Никога не е лесно, когато поставяш ново начало. Накрая остана „фолклорна дискотека” – словосъчетание, което в първия момент звучи странно, но пък е абсолютно ясно и самообясняващо се.
И така, на 29 ноември в София отвори врати първата уникална и единствена в България денонощна фолклорна дискотека „Клуб на Хорото”!
Докато стоях пред вратата, час преди официалното откриване, си мислех каква късметлийка съм да познавам хора като Милена и Коце, Боби – пълни с идеи и енергия, търпеливи, последователни. Успяват във всичко, с което се захванат. Искрено им се възхищавам. Повечето хора за целия си живот не успяват да сбъднат дори и една лично своя мечта, а тези хора успяха да сбъднат и една моя. Вдъхновяващо е!
Тогава, докато стоях отвън, наблюдавах и реакцията на преминаващите хора. Честно да ви кажа, трудно ми е да преценя кое ги радваше повече – това, че вече има място, където срещу символична сума за вход, ще можеш да танцуваш хорà докато те държат скарпините, или това, че вътре е светло, топло и уютно, или това, че вътре не се пуши или пък това, че заведението е денонощно или може би това, че най-сетне на света има място, където на танцуващите хорà няма да се гледа като на паразити, които заемат масите, а не правят оборот…
Предполагам, че времето ще покаже
Заведението започна да се пълни около 60 минути преди официалния час за откриване. Основната част от присъстващите се появиха малко след 21:00 и това наложи леко закъснение в програмата, но пък не се отрази ни най-малко на доброто настроение.
Към 20:30 се появи Володя Стоянов, който към 23.00 ч. се „разписа” с две-три песни, а малко преди 21:00 пък се появи екипът на Нова телевизия (чиито репортаж е накрая).
Програмата започна с няколко думи от водещите, които хвърлиха светлина върху мистерията „Кой се е сетил, защо, как и т.н.”:
Тандемът „Чанове – Хоро.БГ” отдавна се доказа като успешен!
Безспорно първият впечатляващ проект се казва „Самоучител по български народни танци”, реализиран в две части от пет DVDта и съдържащ 40 хора.
Несъмнено следват спектаклите „Класиците на българския танц”, отново организирани от Хоро.БГ и Чанове ООД, които за първи път в последните 10 години, два пъти събраха всички големи български фолклорни ансамбли на родна сцена.
И още, но не на последно място е проектът „Празник на хорото – общобългарски събор на любителите хороигралци”, който традиционно се провежда в Албена, отново организиран от Хоро.БГ и Чанове ООД.
След това Боби сподели подбудите си да участва в подобно предизвикателство: „Българското ХОРО вече е институция! Нямаше си самоучител – направихме му. Нямаше си празник – направихме му. Има си медия. Остана само да си има дом. Е, вече си има и дом – Клуб на Хорото!” Коце пък обикаляше наоколо и се грижеше всичко да е под контрол
Празникът продължи с изпълнения на формация „Дива река”, а докато те си почиваха имахме възможността да се порадваме на изпълненията на „Огнена сила”.
Лично за мен, най-приятни бяха изпълненията на Митко и Иво – като награбили по един тъпан и лупат ли лупат… Дали заради ритъма и звука на тъпаните, или заради това, че Митко и Иво искрено се забавляваха и се раздаваха за аудиторията, изпълненията им ми напълниха душата!
Е, не пропуснахме да изиграем едно-две хорà само под съпровод на тъпани! Велико е!
И така… който до когато издържа… Няма да крия, че си тръгнах с насилие над себе си.
И така… винаги, когато си пожелаете – денонощно, все там, в Клуб на Хорото!
Репортажът на нова телевизия е качен в Хоро.БГ ТУК.
Снимките са собственост на Хоро.БГ.
Адрес на клуба:
Клуб на Хорото,
Бул. Черни връх №1, подлезът на НДК, вход откъм х-л Хилтън.
По табелите ще го познаете Денонощно!
Posted by LeeAnn as Народни танци at 8:43 PM EET
Силата идва от подкрепата и постоянството,
подкрепата и постоянството идват от толерантността и търпението,
толерантността и търпението идват от обичта и споделените ценности!
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:35 AM EET
Не, нямам предвид небе, а Земя, и наистина не е грешка. Е, вярно, че в този случай земята е над главата само за няколко секунди, но трудът вложен, за да стане възможно това, не може да се измери с дни… Всъщност, мери се с часове… в полет
Едва ли има нужда да уточнявам, че става дума за летене с парапланер. Може би по-скоро трябва да припомня разлика между обикновеното свободно летене, в което по въздух изминаваш определено разстояние (по отворен или затворен контур – няма значение), като ползваш термиките, за да се издигаш и да продължаваш да летиш и Акрото, което доста излиза от нормалните човешки представи за „обикновено летене”.
Posted by LeeAnn as Екстремно, Парапланери(зъм) at 5:34 PM EET
Имало едно време една принцеса. Тя била умна, разумна, прелестна и омайна, имала си две ръце, две очи, уши, дълга коса… какво повече му трябва на един принц?
Ааа, имала си, разбира се, и два крака. Левият не бил нещо особено. Крак като крак. Но деснияяяя… Десният крак на принцесата бил специален, защото бил вълшебен.
Ама не бил обикновено вълшебен, защото на външен вид си бил съвсем като левия, ама десен, а бил някак особено вълшебен, защото вълшебствата се задействали само когато принцесата потропвала с него.
Но понеже и това не било достатъчно по принцесешки сложно, принцесата си имала специална дума, която указвала края на потропването и началото на вълшебството. Или по-скоро началото на сбъдването на вълшебното заклинание, изречено под съпровода на принцесешко потропване.
Объркахте ли се? Сега ще обясня.
Изправете се… Не, не може седнали или легнали – мързелът убива вълшебството! … и си пожелайте желание. Може и без да си затваряте очите. Да, може да е обикновено желание. Например: шоколад. Пожелайте си да се появи шоколад. Е, много ясно, че трябва да има публика, иначе кой ще докаже, че шоколадът се е появил изобщо…
Така, изправете се, притаете дъх и си поръчайте шоколад. Не са нужни заклинания. Достатъчно е да попитате „Имаме ли шоколад?”
Получава ли се? Не, нали :) Знаех си! И на принцесата така не й се появява шоколад.
Сега, както сте си изправени, кажете „Ама аз искам шоколад”. Стана ли? Не? А тропнахте ли с крак? С десния крак! Пак не става! Е, няма да стане, защото не знаете вълшебната думичка.
И така, както сте си изправени, кажете „Искам шоколад”, тропнете с крак и кажете „Пък”.
Пак не става, нали? Няма и да стане! За да стане, трябва да си принцеса!
Проблемът е, че на принцесата толкова много й харесвало как на всяко нейно пък се намирал поне един придворен, който да хукне и да й изпълни желанието мигновено, че в двореца вече почти никой, ама съвсем несправедливо, вече не си спомнял как се казвала принцесата, защото всички я наричали Принцеса Пък.
А тя имала толкова красиво име. Казвала се Ипомони фотиа. Красиво, но трудничко за изговаряне :)
Принцесата първоначално не се сърдела, че я наричат Принцеса Пък, забавлявала се и дори не знаела защо се казва Ипомони фотиа. С течение на времето, обаче, разбрала. Имало неща, за които колкото и много пъти да потропваш с краче, колкото и силно да викаш „Пък”, те не ставали така лесно и така от само себе си и било нужно доста повече от обикновени придворни, които да тичат и да изпълняват.
Нещо повече, някои от нещата, които най-силно желаела, изчезвали при потропване с крак, други боляли, а трети просто изгаряли…
И понеже принцесата била умна и разумна, много бързо разбрала, че феите-кръстници, които са я навестили още когато е била в розовата си люлка, са имали право да я кръстят така и че няма нищо по-хубаво от това, да съчетаеш в себе си тези две неща и да се казваш така!
… и сега сте вие: кои са тези два неща и как се казва принцесата всъщност?
Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 3:09 PM EET
Някой знае ли как се казва това цвете?
Няма уловка, наистина не знам. Между другото – розовото боде! Пълно безобразие!
Posted by LeeAnn as Фотодневник at 12:34 PM EET
