Skip to main content.
June 24th, 2016

Рицарят, който познавал нощта

Имало едно време една Принцеса, която освен че била умна, разумна, прелестна и омайна, много обичала да… спи 🙂

Тя затваряла очички когато Слънцето си тръгвало и отстъпвало път на мрака и ги отваряла едва когато то я погалело отново на сутринта. Вероятно затова Принцесата никога не била виждала нощта! Тя знаела, че светът е пълен с рицари, които познават добре нощта, но и тях никога не била срещала. Даже била сигурна, че никога няма и да ги срещне, защото си мислела, че те обитават тъмното и не излизат на дневна светлина…

И тъй като обикновено на принцесите никой никога за нищо не им противоречи, тя нямало как да знае, че греши. Затова, ако си мислите, че на принцесите им е лесно да си живеят в своя собствен свят – дълбоко се заблуждавате – нямате представа колко е изморително всичко да откриваш и да научаваш самичка!

Затова, когато Рицарят, който познавал нощта, пристигнал в Царството, Принцесата се изненадала.

Изненадала се не от черните му доспехи и сянката на нощ в очите му – Принцесата била срещала Мрачни рицари и преди…

Не се изненадала и от това, че не носел думи със себе си, нито от това, че бил изгубил пътя

Изненадала се от… нощта, която Рицарят навсякъде водел със себе си… Уж било светло, а около Рицарят било тъмно… Уж било ден, а около Рицарят ухаело на нощ…

Затова, когато наближило време Слънцето да се оттегли, Принцесата отново се изненадала, защото с наближаването на мрака, доспехите и бронята на Рицаря започнали да се отдръпват и на тяхно място дошла… светлина.

Принцесата дори не предполагала, че нощта може да е светла! Това допълнително я объркало – та, нали денят трябва да е светъл, а нощта – тъмна!

Рицарят успокоил Принцесата като й обяснил, че наистина нощта не трябва да е светла. Обяснил й, че нощта трябва да е тъмна, прохладна, уханна и успокояваща и че нощта е измислена, за да могат Принцесите да спят спокойно, за да си починат и да могат на сутринта отново да се радват на първите слънчеви лъчи, които се промъкват в съня им и да имат сили да откриват света отново и отново.

Тогава Принцесата, която освен умна, разумна, прелестна и омайна, била и много любопитна, попитала Рицаря, как така тогава покрай него нощта винаги е светла!

Тогава Рицарят разкрил на Принцесата истинската причина за посещението си в нейното Царство…

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 4:29 PM EEST

8 Comments »

June 21st, 2016

…мъдрост?!

Когато спреш да се изненадваш, не ставаш мъдър – ставаш СКУЧЕН!

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 12:34 PM EEST

9 Comments »

black & white 17 …


something black & white 2015.02_as

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:11 AM EEST

No Comments »

June 14th, 2016

something urban 02 …


something urban.02_as

Urban City Night … :roll:

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 6:06 AM EEST

3 Comments »

June 7th, 2016

black & white 16 …


something black & white 2015.03_as

Save the last dance for me … :roll:

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:11 AM EEST

10 Comments »

June 5th, 2016

Приказка за пътя… (6)

Той бе създал затвора с най-дебелите стени, на които бе способен. От някъде знаеше, че когато се изправя срещу Тях, няма никакъв шанс за победа. Заблуждаваше се, че като им построи затвор, Те ще останат там и няма да му се налага да се справя с Тях. И намираше доводи да нарече това победа. Мислеше, че като ги затвори, те няма да се хранят, ще им бъде студено и накрая ще залинеят и загинат.

Но грешеше. Те стояха там по нейна молба – за да му дадат време да се справи, да свикне с тях и сам да реши да ги разбере, да спре да се съпротивлява и да ги пусне навън – чисти, неподправени от криворазбрания му рационализъм, диви, необуздани, естествени – такива, каквито само Тя може да ги създаде.

А тя… Тя не се побираше в никакъв затвор, не се съобразяваше с никакви условности, не влизаше в никакви рамки.

Тя, огромната светла човешка Душа, способна да събере и съхрани в себе си всички онези Чувства, от които Разумът толкова много се страхува и толкова упорито се опитва да преработва и преобразява… Чувствата, пред които Разумът никога не е имал шанс, въпреки самозаблудата, с която изгражда вътрешните си затвори…

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 9:55 PM EEST

No Comments »

June 1st, 2016

black & white 15 …


impression 2015

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:01 AM EEST

11 Comments »

May 26th, 2016

something coloured 04 …


something coloured ...

Teddy Bear …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 4:17 PM EEST

14 Comments »

May 22nd, 2016

Първи Национален Чановски Събор по повод 11-я рожден ден на клуба

Едва ли има дума, която да е по-близо до истината, когато говорим за чановски сбирки, от думата „събор”.

Първи национален чановски събор се проведе в чест на 11-я рожден ден на клуб Чанове и според мен, дните на традиционното празнуване в зала с торта и свещички са преброени… Честването на второто десетилетие на клуба ще е по-скоро съборенско 😉

Чувала съм възрастните хора да казват, че „каквото стане на збора, си остава на збора”, затова и аз започвам разказа си с уговорката, че тези, които не дойдоха, никога няма да научат истината докрай.

Въпреки, че времето си бе поставило за цел да подложи на изпитание страстите и ината чановски, разпространявайки прогнози за дъжд и вятър, се оказа, че нито дъждът, нито вятърът могат да спрат Чанове да празнуват… Мястото всъщност бе гостоприемно към нас и празникът се размина само с подухване и приръмяване, което е за предпочитане пред жегата и бе по-скоро плюс, отколкото минус.

Съборът започна към 12 ч. с водосвет за здравето на ЧАНОВЕ в местния параклис…

DSC01203

DSC01195

DSC01197

DSC01201

…и завърши далеч след полунощ около огъня.

В краткия промеждутък от 14 часа, почти нямаше изненади…

Имаше танци, много танци, част от тях кални, ама на кого му пука 😉

DSC01202

DSC01211

Тези, които винаги са готови за снимка, и сега си бяха готови за снимка 🙂

DSC01189

Имаше смях и снимки, и смях на снимки, и смешни снимки, и снимки на снимките… Само кален фръц май нямаше… 😉

DSC01204

DSC01206

DSC01220

DSC01210 - Copy

Имаше храна, много храна…

DSC01207

… и лед, мнооого лед…

DSC01218

DSC01219

Имаше сладки приказки около маса, на които отново се потвърди мнението, че нашата скромна шантава компанийка е много добра в организираното оцеляване и когато остареем достатъчно и станем опасни старчета, ще си основем комуна и ще си живеем заедно, уж за да не пречим на никого, но по-скоро, за да не пречи никой на нас 🙂 Затова се стараем да тренираме редовно 😉

masa

Може би… може би… само една идея по-подготвени от нас се оказаха Чанове Пловдив (мъже 😉 ), които освен всичко, което бяхме довлекли ние, имаха прибори от стомана и повече дърва за огън 🙂

DSC01224

DSC01228

А огънят… Ах, огънят ме отнесе в спомени… Взе някои от тях със себе си, но ми даде нови… Тръгнах си, когато започна да гасне…

DSC01245

Posted by LeeAnn as Народни танци at 9:46 PM EEST

No Comments »

May 20th, 2016

Ден на любопитството

Аз, като един виден Любопитко, който задава въпроси наляво-надясно, съвсем не на шега се запитах „Любопитковците имат ли си празник?” и с ужас установих, че отговорът е „Не”.

Е, да, то се подразбира, че когато си любопитен, всеки ден е празник (или поне дните, в които получаваш отговори 😉 ). Но, все пак! Не може такова значимо нещо като Любопитството, да си няма специален ден за празнуване! Все пак, светът е оцелял, не защото се е смял, а защото някой се е осмелил да задава въпроси 🙂 Та, нали от въпросите са се родили фантазията, мечтите и чудесата…

Не мога да си представя как се чувстват притежателите на толкова много незададени въпроси! А притежателите на техните отговори?! Представяте ли си колко самотни и мълчаливи се чувстват пък те!

Затова реших: Обявявам 20 май за Ден на любопитството!

На този ден, дори и най-срамежливите, глуповатите и наивните сред въпросите, ще могат да подадат носле навън, без да се притесняват, че някой ще им се смее или критикува и без да се страхуват да срещнат своя отговор! На този ден отговорите не горчат.

На този ден, дори и най-налудничавите, вятърничави и шарени отговори, ще могат да излезнат навън и да срещнат своите незададени въпроси! На този ден въпросите не болят.

Днес е денят, в който Любопитството отново тържествува!

Честит празник, Любопитковци!


Въпросите се задават – знаете къде 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EEST

1 Comment »

May 16th, 2016

green is the colour 03 …


green is the colour ...

Beautiful greenstep …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:50 PM EEST

8 Comments »

May 14th, 2016

Облачето отиде на училище

Да, това е приказка за Облаче, но малко по-различна.

След като преди време Облачето гостува в детската градина, дойде покана и за училище 🙂

Няма как да откажеш такава покана! Не знам кой би се лишил от 24 чифта възхитени очички на 24 мънички топчици любов и положителна енергия, които поглъщат всяка дума и всяко твое движение, навъртат се около теб (ако те харесат 😉 ), искат да те пипнат, да те усетят, за да се уверят, че и ти си човек от плът и кръв.

Такива срещи изтръскват от душата ти всяка тревога, всяко колебание, всеки страх и запълват всяко кътче в нея с чисто нова енергия – такава, каквато ти сам не би бил в състояние да си произведеш…

В същото време, срещите с деца са огромна отговорност, защото всяка дума, която изречеш пред тях, те я приемат дословно и буквално и често пъти тя се превръща за тях в житейско правило.

Винаги съм казвала, че не се считам за писател и се чувствам странно като го видя написано. Аз съм един обикновен мечтател с малко повече дар слово. За щастие, децата също не ме възприеха като „писател” (вероятно защото за първи път виждат жив писател 😉 ).

Говорихме си за мечтите, в които слоновете могат да са жълти, облаците – ръбести и зъбати, колко е важно да имаш приятели, които да те успокояват, развеселяват и да ти казват, ако се лигавиш твърде много…

Говорихме си за постоянството. Говорихме си, че за да ставаш все по-добър, в това което ти харесва да правиш, не бива да се отказваш и не бива да спираш. Децата го разбират, дълбоко в себе си го знаят, но като всяко човешко същество, търсят доказателства – нещо, което да видят и пипнат, нещо, което да им даде увереност, че могат и че зависи от тях – стига да искат 🙂

[тук отварям голяма скоба: Децата от 1 а клас на 42 ОУ са художествена паралелка. Покани ме госпожата им по рисуване, която преди 15-16 години ръководеше школата по рисуване, в която ходеше моята Валя. Госпожата помоли за рисунки на Валя от различни възрасти. Показахме на децата рисунки на 6 (въпросният жълт слон), 7, 8 и 18-годишната Валя, в подкрепа на казаното по-горе 🙂]

Аз повече думи нямам! Освен една:

Благодаря!

1

2

3

(копирах снимките от публичната фейсбук страница на 42 ОУ
и примам, че щом са там, родителите са съгласни с публичен показ)
 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 7:00 AM EEST

2 Comments »

May 7th, 2016

Всички цветя…

Мога да съм Люляк –
дързък, уханен, подканващ,
предизвикващ, разбуждащ любов…

Мога да съм Роза –
красива, бодлива, почти недостъпна,
и всяко докосване да оставя следа…

Мога да съм Мак –
уязвим, раним и копнеещ,
волен, самотен и чезнещ…

Мога да съм Момина сълза,
Минзухар или Трендафил…

… но съм Жена,
и в мен живеят всички цветя!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 12:30 AM EEST

2 Comments »

May 4th, 2016

Лоши спомени не съществуват…

Лоши спомени не съществуват…

Колкото и трудно да е било, колкото и да е боляло, колкото и непреодолимо или непрежалимо да е изглеждало, ако все пак си успял да го превърнеш в спомен, значи си успял да продължиш.

Събитието е оставило следа в теб, безспорно. Но, когато споменът за него избере да се върне при теб, той го прави, за да ти помогне отново да се справиш и отново да продължиш.

Лоши спомени не съществуват…

Да, някои от тях продължават да болят и след много години, но то е защото времето не лекува. Времето само затъпква надълбоко копнежи, страсти и емоции. Къса от душата ти парченца и ги превръща в стъкленица, в която консервира парещите остатъци. Времето, заедно с търпението, нарязват емоциите на тънки прозрачни парченца и се опитват да ги отмият в собствените ти сълзи. Но сълзите не отмиват. Отронените сълзи не се изгубват. Те запечатват стъкленицата – колкото повече сълзи си пролял, толкова по-силно си запазил преживяното и толкова по-силен спомен си му създал.

Да, през стъклото не боли, за кратко. Но винаги идва момент, в който стъклото се пръсва на хиляди кристалчета и отново боли. По различен начин… Болката от счупената стъкленица отваря път на спомените и възкресява емоции и възприятия. Понякога възкресява дори самите нас…

Лоши спомени не съществуват…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 9:58 AM EEST

No Comments »

May 1st, 2016

seasons 06 …


la tulipe ...

Black flowers :roll:


Честит рожден ден, Ники!

Бъди здрав и нека усетът ти за красивото
винаги бъде с теб!

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 1:59 AM EEST

18 Comments »

April 29th, 2016

Уникалност…

Несъвършенството ни ни прави уникални.
Ако бяхме съвършени, всички щяхме да бъдем еднакви…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:52 PM EEST

8 Comments »

April 23rd, 2016

За народните танци – с усмивка: Умората

За никого, който е дори минимално физически активен, не е тайна, че умората (за да не кажа „болката”) е част от удоволствието. Даже, идва момент, в който измерваш удоволствието чрез умората. Вероятно не веднъж на въпроса: „Как беше репетицията/тренировката/…?”, сте отговаряли нещо от рода на: „Супер беше, каталясах” или „Много яко, всичко ме боли” 🙂

С напредването на уменията, обаче, растат знанията и възможностите, а с тях умората се развива, трансформира и ескалира – вече много по-бавно и с много по-сложни хорà стигаш до каталясване, но пък и каталясването придобива съвсем други измерения.

И така, за степените и висотите на умората ми беше думата 🙂

В началото, когато започнете да танцувате, най-много да ви болят коленете и да хванете някоя и друга мускулна треска. Коленете минават за 3-4 седмици репетиции, а мускулната треска, в последствие, се оказва като гъделичкане от паяче, в сравнение с това, което тепърва ще постигнете.

Колкото повече танцувате, толкова повече ви се танцува, толкова повече хорà научавате и толкова по-малко гледате отстрани. Така, лека-полека стигате до следващата фаза на умора, в която в един момент ви се приисква да седнете, защото си мислите, че повече не можете да стоите прави. И сядате. И край. Душата ви играе, тялото не мърда. И си мислите, че това е краят на света. Да, ама не е – това е нормално състояние за хора, които танцуват от има-няма 2-3 години 🙂

После, като потанцуваш още 2-3 години, виждаш, че това състояние е абсолютно временно и преодолимо – само трябва да пуснат вярното хоро и се изстрелваш на дансинга като куршум. После, като седнеш отново, се чудиш как си го направил, но докато си отговориш, пак си станал и пак си хукнал на хорото. Това е степента на умора, в която се чувстваш безсмъртен и непобедим 🙂 Това означава, че 4 часа танци в Хоротека могат да изплашат някой друг 🙂

И така, след още малко време трупане на думички в краката и мускули в главата, стигаш до следващото ниво на умора. То обикновено настъпва на 6-я час танцуване и е една идея отвъд физическите ти ограничения и умения – краката ти искат да седнат, кръстът ти иска да седне, ръцете ти искат да седнат, но мозъкът ти отказва с аргумента: „да сгъна тези мускули, за да те поставя плавно на диванчето?! – няма начин – забрави! Това усилие е непосилно!” и просто не сядаш. Направо си лягаш у дома, опитвайки се да разбереш дали всички части на тялото ти са там. Заспиваш толкова бързо, че отговорът „да там са, ама скърцат”, идва чак на сутринта (бел. автора: „сутрин” не е когато навън стане светло, а когато се наспиш, или, както обичам да казвам, „неделя ранна сутрин към два след пладне). Тогава се събуждаш и със задоволство установяваш, че си като разглобен и че всяка точка на тялото ти те боли на правилното място 🙂

И си мислиш, че това е на ръба на възможностите ти и е всичко, на което си способен. Но отново грешиш. Апетитът идва с яденето, издръжливостта – с танцуването, а думата „умора” вече не присъства в речника ти. Тогава идва пълната наслада – танцуваш 6-7 часа, прибираш се свеж като краставичка, свършваш си това-онова, докато всички спят и полягваш ей-така, за малко. Наспиваш се бързо, отваряш очи и ти се струва, че си в рая – нищо не те боли… май… до момента, в който си даваш сметка, че някой те е сглобил грешно и не можеш да станеш, защото кръстът ти е на мястото на коленете и не се сгъва в тази посока 🙂

Това вече е битка на друго бойно поле. И единственото нещо, което убеждава мозъкът ти да те вдигне отново, е вроденият му нюх към предизвикателства и хъс за нови постижения 🙂

Posted by LeeAnn as Народни танци at 4:04 PM EEST

1 Comment »

April 15th, 2016

seasons 07 …


Sax & ... , simply the best ...

“Sax & …”… Simply the best

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:00 PM EEST

1 Comment »

April 12th, 2016

Ден на мечтателите `2016

Преди години един много умен мъж ми каза, че е лесно да мечтаеш, когато мечтата ти е далеч от теб и изглежда недостижима и че трудното и страшното започват когато я видиш пред себе си и единственото, което трябва да направиш, е да протегнеш ръка и да я хванеш…

Това, което той тогава смяташе за страшно, аз смятах за прекрасно. И продължавам да не се страхувам от мечтите си! В този свят на неизброими ограничености, задръжки и предразсъдъци, често пъти, единствено в мечтите си можем да бъдем смели и безразсъдни!

Няма да спра да мечтая и да фантазирам! Ще продължа да се влюбвам и да вярвам в чудеса, защото мечтите и чудесата са измислени, за да бъдат изживявани и ако ние се откажем от тях, и те ще се отдръпнат от нас. Тогава пеперудите в стомаха ти ще спрат да пърхат, дъгата ще изчезне, а с нея и цветовете, приказките ще бъдат само тъжни, копнежът ще се превърне в бучка лед и слънцето ще спре да се оглежда в локвите…

Мечтайте и се влюбвайте – смело, дръзко, безумно и замайващо! Напълнете сърцето си с трепет и не оставяйте в него място за страх и самота! Човешката душа е безкрайна, защото там живеят мечтите, надеждите и любовите – и нашите, и чуждите – и винаги има място за още, и за още…

Честит празник, мечтатели!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EEST

9 Comments »

April 11th, 2016

ЧАНОВЕ България на 11 години!

Днес, 11.04.2016 г., любимият ми Клуб за български народни хорà става на 11 години!

Спомням си еуфорията около петия рожден ден и приказната лудост покрай десетия 🙂

Спомням си и всичко останало, но пак нямам представа кога минаха тези години! Давам си сметка колко много неща са се случили и уж всичко си е същото, а е непрекъснато ново и променящо се!

И няма как да е другояче, при условие, че Миленка и Коце са вечно търсещи, намиращи и постигащи личности!

Неведнъж съм казвала, че ги считам за свои лични будители! Покрай тях, за първи път, имам възможност да наблюдавам отблизо толкова последователни, методични и вдъхновени хора, които години наред продължават да се развиват, да си поставят нови цели, да ги постигат и да продължават с такъв ентусиазъм, все едно сега започват…

Само за последната година, Миленка и Коце продуцираха театрална постановка на сцена, която основаха специално за целта и откриха танцов електронен магазин. А годината още не е стигнала средата си!

Щастлива съм, че имам възможност да бъда наоколо през всичките тези години, да се чувствам част от семейство Чанове и да считам празникът на ЧАНОВЕ България за свой собствен!

Честит празник, Миленка и Коце, и благодаря! 

Posted by LeeAnn as Народни танци at 7:29 AM EEST

No Comments »

« Previous Entries  Next Page »