This romeo is bleeding
But you cant see his blood
It`s nothing but some feelings
That this old dog kicked up

It`s been raining since you left me
Now I`m drowning in the flood
You see I`ve always been a fighter
But without you I give up

Now I cant sing a love song
Like the way its meant to be
Well, I guess I`m not that good anymore
But baby, thats just me

And I will love you, baby – always
And I`ll be there forever and a day – always

Now your pictures that you left behind
Are just memories of a different life
Some that made us laugh, some that made us cry
One that made you have to say goodbye
What I`d give to run my fingers through your hair
To touch your lips, to hold you near
When you say your prayers try to understand
I`ve made mistakes, I`m just a man

When he holds you close, when he pulls you near
When he says the words you`ve been needing to hear
I`ll wish I was him cause those words are mine
To say to you till the end of time

Yeah, I will love you baby – always
And I`ll be there forever and a day – always

If you told me to cry for you
I could
If you told me to die for you
I would
Take a look at my face
Theres no price I wont pay
To say these words to you

Well, there aint no luck
In these loaded dice
But baby if you give me just one more try
We can pack up our old dreams
And our old lives
Well find a place where the sun still shines

And I will love you, baby – always
And I`ll be there forever and a day – always
I`ll be there till the stars dont shine
Till the heavens burst and
The words dont rhyme
And I know when I die, you`ll be on my mind
And I`ll love you – always

П.П. Търся доброволец за превода на тази песен

Доброволец преводач: sickdreamer

Винаги

Този Ромео кърви
но не можеш да видиш кръвта му,
То е нищо, освен малко чувства,
които това старо куче усети.

Откакто ти ме напусна все вали.
Сега аз се давя в потопа.
Знаеш, винаги съм се борел докрай,
но без теб… се предавам.

Сега не мога да изпея любовна песен
по начина, по който трябва.
Предполагам, че вече не съм толкова добър,
но, мила, това съм просто аз!

Пр:
И аз ще те обичам, мила – винаги.
И ще съм тук за вечността и дори ден повече – винаги.

Сега снимките, които ти остави зад себе си
са просто спомени от един различен живот –
някои от тях ни накараха да се смеем, други – да плачем,
а един те накара да кажеш „Сбогом”.
Какво не бих дал, за да прокарам пръсти през косите ти,
Да докосна устните ти, да те подържа в ръцете си…
Когато се молиш, опитай се да разбереш –
правил съм грешки, аз съм просто човек!

Когато той те прегръща, когато те придърпва към себе си,
когато изрича думите, които ти имаше нужда да чуеш,
аз ще искам да съм него, защото тези думи са мои,
да ти ги повтарям до края на времето.

Да, аз ще те обичам, мила – винаги,
и ще съм тук за вечността и дори ден повече – винаги.

Ако ми кажеш да плача за теб – аз бих!
Ако ми кажеш да умра за теб – ще го сторя!
Погледни в моето лице -
няма цена, която не бих платил,
за да ти кажа тези думи…

Няма как, нямам късмет в този хвърлен жребий,
но, мила, ако ми дадеш само още един шанс
ние можем да опаковаме старите си мечти и живот,
можем да намерим място, където слънцето все още свети!

Пр:
И аз ще те обичам, мила – винаги.
И ще съм тук за вечността и дори ден повече – винаги.
Ще съм тук, докато звездите спрат да светят,
докато небесата избухнат и думите спрат да се римуват.
И знам, че когато умирам, ти ще си в ума ми,
И аз ще те обичам – винаги.

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 10:10 AM EEST

4 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:37 PM EEST

6 Comments »

Харесвам малките неща – жест, грижа, кимване, усмивка, красива гледка…

Малките неща правят рутината на битието ни по-различна – по-красива, по-спокойна, по-одухотворена и умиротворена…

Малките неща създават усещането, че си част от нещо по-голямо… Те показват, че сърдечните усмивки на непознатите имат значение за това света около нас да става по-добър…

Възхищавам се на хората, които правят „малки неща”.

С удоволствие споделям с вас последното малко нещо, което ме усмихна – по нищо не личеше кой го е направил, нито защо го е направил. И точно това го прави стократно по-ценно – защото беше направено за настроение, а не за реклама.

Тази простичка хрумка се намира в с. Орешак, на главната улица, по пътя за Троянския манастир.

Вероятно хората от селото са решили, че не искат да виждат нацупени муцуни по Великден и са решили да усмихнат туристите. Дори няма да споменавам, че преди това са облагородили пространството, направили са градинка и са сложили пейки…

Според мен успяха да усмихнат всички минувачи!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:58 AM EEST

No Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:36 PM EEST

1 Comment »

Харизматична, енциклопедична, емоционална, изпълваща, променяща се, с подходящ отговор  за всяка ситуация, особено за по-неподходящите…

Женствена по онзи особен, леко налудничав начин, който произлиза от таланта винаги, при всякакви ситуации да бъдеш и да оставаш себе си. Да се запазваш и да изплуваш отново и отново… Да откриваш най-много и най-вече себе си, когато си най-изгубен и най- не знаеш кой си.

Тя е Елиф Шафак. Тя не е просто писател. Тя е жена-писател.

Тя не е просто жена-писател.  Тя е приключение!

Книгите й не са просто текст в много страници, те са пътешествие, предизвикателство, приключение…

Някои от тях те карат да искаш да си там, други пък, със същата сила, те карат да не искаш да бъдеш там… Но няма как да не вземеш страна и да останеш безучастен.

Нямам намерение да влизам в ролята на критик и да анализирам книгите й.

За мен книгите са като виното – или са хубави, или не! Понякога нюансът може да е по-скоро сладникав, друг път да е горчив или даже резлив, но накрая виното пак е или хубаво, или не. Или го пия, или не. Не обичам неща, които са „почти”, „горе-долу” или „приблизително”.

Книгите на Елиф Шафак са като хубавото вино – пиеш и не искаш да свършва

Тя определено е Моята Писателка.

Елиф Шафак пише по начин, който много ми допада: стойностни и задълбочени, но не отегчителни, описания на характерите на героите и кратки описания на заобикалящата героя среда, които да ти помогнат да разбереш по-добре героя.

С първите три книги*, преведени на български, Елиф ми стана любима писателка. Трите книги са много различни една от друга и показват много от нея самата. Няма начин да пишеш така и да не си отчасти вътре.

Четвъртата** й книга обаче я направи моя близка приятелка. Дано няма против, че си я присвоявам така, но не мога другояче – все пак „харема вътре в нея” живее и вътре в мен…

*Първите три книги са „Любов”, „Копелето на Истанбул” и „Чест”, не непременно в този ред

**Имам предвид четвъртата, издадена на български, книга със заглавие „Черно мляко”. Нямам представа в какъв ред са излизали в оригинал.

Posted by LeeAnn as Култура at 12:29 AM EEST

2 Comments »

На 11 април 2013 г., Клуб по народни танци Чанове навърши осем години!

За много хора осмицата е символ на безкрайност. Аз обаче, бих казала, че за Чанове тя е едно добро начало. Това им е интересното на рождените дни – хем винаги са символ на начало, хем се празнуват… в края. Миналата събота (13.04.2013 г.), празнувахме 8я рожден ден, който постави началото на 9тата година от Чановското летоброене… А числото девет носи истински динамичен заряд: трудностите на осмата година са отминали и настъпва година на активност, инициативност, решителност и брилянтни успехи. Така премина и празненството: с подобаваща динамика и емоции, които можете да усетите само на такъв празник, в тази компания!

Рождените дни са и повод за равносметка, особено когато тя докосва повече хора. Винаги след такива събирания разказвам за празника и знам, че това очаквате, но този път ще ви изненадам – ще започна разказа си от мястото, на което Коце каза „Ние помним откъде сме тръгнали, помнете и вие”.

Аз помня и ще го разкажа на тези, които сега започват… Ще им го разкажа аз, защото google може и да пази някъде „фактите” за Чанове, но той не може да им даде живата емоция! Аз мога

Помня как преди повече от 6 години влязох в залата… Помня и че ме беше срам (не вярвате, нали ) и не исках да влизам сама – доведоха ме буквално за ръчичка – групата танцуваше от пет месеца и трябваше да наваксам петнайсетте хорà, които те вече знаеха. Колко пъти съм се настъпвала сама на Пайдушкото и колко пъти съм се ритала на Елениното, само аз си знам!

Помня как групите растяха и мястото за репетиции не стигаше…

Помня първите надигравания и емоциите от първите победи… С тази стройна група ветерани сме открили не едно „първо издание на фестивал за народни танци еди-кой-си”

Помня как се появи Мариян, помня появяването на Яна, на Богдан, на Стефчо…

Помня когато учех четворното и когато мислех граовското за невъзможно за научаване…

Помня и когато ресторант за сто човека побираше купоните ни…

Помня и страховете си от онези дни, които продължиха дори в първите една-две години – дали не е твърде хубаво, за да е истина… Народните танци са една от детските ми мечти. Питах се дали има достатъчно хорà в България, за да танцуваме достатъчно дълго. Страхувах се да не свършат и да трябва да спра – а точно се бях намерила! Страхувах се да не пропусна нещо, което после да не мога да наваксам…

Сега вече знам: хорàта може и да свършат, може и да не науча някое, но няма да спра да танцувам, защото вече не става дума само за  хорàта… Става дума за Магията.  Да, „магия” е клише в народните танци – така да бъде! Но моето клише е живо и продължавам да живея в него!

Имах късмета и удоволствието да попадна в клуба сравнително в началото на неговото съществуване и това ми даде възможност да видя реализацията на всички красиви идеи, които извират от главите на Миленка и Коце – като започнеш от Самоучител по български народни танци, минеш през ежегодните разнообразни семинари, Класиците, Албена, Радио Чанове, Хоротеката… – все неща, за които искрено им се възхищавам. Възхищавам им се, защото знам колко е трудно да постигаш (в живота, по принцип) и какво коства да не спираш и да вървиш само напред!

Пожелавам им го искрено: Идеите и вдъхновението да не ви напускат и само напред!

А иначе, да не кажете че съм лоша, купонът си беше съвсем по Чановските стандарти:

Започна уж кротко в 19.00, избухна в 20.00, в 21.00 залата вече трепереше… Към 21.30 ч. Миленка и Коце ни развълнуваха с думите си (и провокираха горното откровение),

после ни оставиха с песните на очарователната Ива Давидова, тя пък ни предаде в опитните ръце на любимия ми ерген Божидар Попчев, който ни подхвана с поздравите по групи и … така, до момента, в който, като ми се прииска да седна за почивка, се оказа 2.30 ч.

Част от останалото ще ви го разкажат снимките, които вече са буквално навсякъде ;)

А това, което не може да се разкаже, нито да се види на снимка, е това, заради което всички ние продължаваме да бъдем там!!!

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:52 AM EEST

No Comments »

Аз съм заклет мечтател и през повечето време съм влюбена!
Запознати и наблюдателни хора пък казват, че даже винаги ми личи :)

Като заклет влюбен мечтател ви казвам:

Способността ни да се влюбваме и да мечтаем ни прави човеци.
В човешката душа винаги има място за още една любов и за още една мечта.

С колкото повече влюбености и мечти напълните сърцето си,
толкова по-малко непривързаности и прозаичности му давате възможност да задържи.

Ако днес беше последният ти ден и утре щеше да е твърде късно, в какво щеше да се влюбиш?
За какво щеше да мечтаеш? Щеше ли да захвърлиш страховете си и да тръгнеш по неутъпкани пътеки?

Би ли простил на враговете си?
Би ли потърсил човека на мечтите си? Би ли го обичал неудържимо поне за един ден?

Утре НЕ е последния ти ден, но Е твърде късно!

Направи го сега! Влюби се и мечтай сега!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:11 AM EEST

1 Comment »

Това е името на спектакъла, който ансамбъл „Българе” изигра благотворително за Пеперудените деца. Имах удоволствието да го гледам преди дни в НДК и трябва да призная, че това е един от най-въздействащите спектакли, на които съм присъствала напоследък, където освен танцуването, видяхме и не лоша актьорска игра – танцьорите на Българе изиграха отлично неубиваемите македонски комити

Хареса ми замисъла на спектакъла: България е представена със своите фолклорни области, внимателно подредени във филм със сюжет: един странник, попаднал в България се опитва да си тръгне от нея, но постепенно осъзнава, че част от него завинаги ще остане тук. Харесва ми това послание, вярвам в него – докоснал ли си се до подобна магия, част от теб завинаги остава в нейна власт.

Спектакълът представи характерни български обичаи:
Лазарки, Калушари, Нестинарски танц, прескачане на огън, добруджански танц със шиник и т.н.

Лазарките се познават лесно…

Калушарите също – те танцуват с маски и гонят болестите. Много пъти съм гледала калушарски танц, но пресъздаването на обичая от ансамбъл Българе, беше най-хубавото, което съм виждала досега.

Прескачането на огън (обичай за здраве) пък ме върна години назад в торлашката махала на гр. Козлодуй…

Целият спектакъл беше едно огромно удоволствие и оставя усещане за приемственост и принадлежност – видях танци и елементи, които съм виждала и при други ансамбли, чух музика, която съм слушала и слушам всеки ден, но това вместо да ме отегчи или разочарова ме остави с мисълта – да, това е България, нашата, автентичната – тази, която трябва да пазим като я показваме и повтаряме непрекъснато!

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 1:52 AM EEST

No Comments »

Най-добрият приятел
и същевременно най-лошият враг на всяка жена,
е богатото й разностранно въображение!

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 4:16 PM EEST

2 Comments »

जन्मदिन मुबारक हो, लात मास्टर …

Posted by NeeAnn as Реалността at 12:05 AM EEST

6 Comments »

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 1:02 PM EEST

6 Comments »

Всеки от нас знае къде започват човешките му граници – от мен, от Аз, от съм –  и то го знаем още преди да сме можели да си отговорим на въпроса „Кой съм Аз?”.

Очертаването на границите ни започва от момента, в който сме започнали да се заявяваме като човешки същества, още преди да сме се били осъзнали като хора – с бебешкия си плач, с детското дърдорене, с тийнейджърското “блъскане на врати”… и т.н.

Ясно е и какво очертаваме с това заявяване – границите на собствената си личност – мястото, на което се чувстваме „в безопасност” – защитени и обичани.

Къде обаче свършват тези граници? Колко далеч от центъра, в който ние седим, се простират те? Знам, че на тези въпроси повече от нас имат отговор, но замисляли ли сте се как точно сте достигнали до този отговор? Как сте разбрали, че точно до там се простира точно тази граница?

За да научите нещо подобно, е твърде вероятно да са се случили две неща – или някой е нарушил вашите граници или вие сте нарушили неговите, или е било взаимно.

В нарушаването на нечии граници, само по себе си, няма нищо лошо, защото това е единственият начин да разбереш докъде стигат те. Нарушавайки чуждите граници (на търпимост, на толерантност, на обич, на уважение, на изява, на каквото-ви-хрумне), вие научавате докъде се простират те. Научавате също и до къде се простират собствените ви граници…

В нарушаването, както казах, няма нищо лошо – по-важното е как реагираме когато това се случи – как заявяваме „Това е моята граница, не я нарушавай!” и дали се вслушваме в същото послание, идващо от отсрещната страна.

Съвместното съжителство с други човешки същества е едно от най-сложните неща на света. Единственото по-сложно нещо, е това да заявиш и да отстояваш себе си. А единственото по-сложно от това, е да го направиш така, че другия да те разбере

Много станаха сложностите, но ако се огледате, ще видите, че примерите са навсякъде около нас и въпреки, че не обичам да генерализирам, трябва да призная, че на жените им е по-трудно да кажат какво искат, отколкото на мъжете, и от това сем. Пийз вероятно са направили добри пари

Сложно е, при все че става дума за хора на подобна възраст, с подобни интереси, които доброволно са се събрали заедно. Визирам най-вече семейните отношения, макар че същите разсъждения могат да се пренесат и в офиса, в спорта, навсякъде…

И тук идва най-важният въпрос: Питали ли сте се колко е трудно за едно дете на 3-4-5 години да заяви себе си пред вас? Да научи къде се простират вашите граници и докъде стигат неговите собствени? Да се научи как да отстоява своите граници, ненарушавайки вашите? Да се научи как да уважава вашите граници, ненарушавайки своите? И да го направи така, че вие да го разберете?

А сигурни ли сте, че детето ви ви разбира, когато си мислите, че заявявате собствените си граници пред него? А ако се окаже, че не заявявате собствени граници, а само нарушавате чужди?

От това как едно дете опознава човешките граници (свои и чужди), много зависи какъв възрастен ще стане. Ако като дете, границите му са били нарушавани безцеремонно и системно, то той ще стане нещастен младеж с ниско самочувствие, който ще се превърне в нервен, агресивен, вечно недоволен и вечно мрънкащ възрастен, на който все някой друг му е виновен, че нещо не му е наред.

Ако като дете е имал щастието и късметът да расте с родители, които са разбирали неговия език и са го уважавали като личност, то той ще стане точно обратното – усмихнат и лъчезарен младеж с реалистично самочувствие, който ще се превърне в  спокоен и уверен възрастен, който ще оставя у околния свят усещането, че „нещата му се получават от само себе си”.

За жалост, такова нещо като „от само себе си” не съществува – то зависи от нас, родителите.

Ако тази тема ви вълнува, то книгата на Йеспер Юл „Това съм Аз! А ти кой си?” е точно за вас.

Тя е естествено продължение на “Твоето компетентно дете”, но може да се чете и самостоятелно. Полезна е за всички хора, на всякакви възрасти. А за бъдещи родители и за родители с около 2-годишни деца е безценна!  … за децата

Posted by LeeAnn as Култура, Нашите деца и ние! at 6:40 PM EEST

6 Comments »

Обичам те когато гледаш ме с копнеж
И тихо в тайнството ме въведеш

Обичам те когато с залеза говориш
И замислено с утрото мълчиш

Обичам те когато мило ми шептиш
И с въздишки неми от страст крещиш

Обичам мислите ти да усещам –
с малки стъпки по гърба ми тичат

Обичам чувствата ти да улавям –
като с вятър шепите да пълня с тях

Обичам с теб в дъжда да тичам,
но най-обичам
да те обичам!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 6:00 AM EEST

2 Comments »

Желая ви ясно небе, обозрими хоризонти и бистър кръгозор.

И нещо, което да внася смисъл в живота ви, за да знаете как да използвате даденостите му!

П.С. За нещо много мартенско и много смислено,
можете да прочетете ТУК

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:01 AM EEST

1 Comment »

В последните години благотворителността в България извървя дълъг път и мина през много етапи. Първо беше нещо ново и неочаквано и хората посягаха към него от любопитство – да видят дали ще се справят, дали ще им хареса, дали им понася… После се превърна в мода – популярни лица в скъпо платено телевизионно време ни променяха възприятието за Коледа. После стана спорт – пространството е пълно с информация за благотворителни събития. (Наскоро се разочаровах от едно такова, но това си е мое усещане…)

Това за мен е абсолютно нормално. Все пак психологията не е измислена вчера, нито пък от вчера е известно как въздейства на мозъка гледката на големи жални молещи очи…

Не мога да преценя дали напоследък телевизионното проявление на спорта попремина или се замени от присъствие в интернет пространството, нито пък дали интензивността си е все същата… Това, което виждам аз, е че на повечето хора вече им е писнало. Не от това да помагат, а от съпътстващото показно говорене. Поне на мен ми е писнало!

За съжаление, другото нещо, което се оказва нормално, е за благотворителността да се говори в неопределено лице и число: „Дайте да помогнем”, „Спасете…”, „Помогнете…” или най-лошото: „Някой да направи нещо” (?!) В последните години, това е заредило думата “благотворителност” изключително отрицателно. Да не говорим, че от такъв тип „подтик” много рядко има някаква полза (за да не кажа „никаква”). Може би единствената полза е, че този тип поведение по някакъв начин успокоява съвестта на собственика си. Не знам…

За благотворителността не бива да се говори и в бъдеще време. Съпричастието и благодеятелстването трябва да идват от сърцето, отвъд егото и да са осъзнати…

А осъзнаването е трудната част. По-лесно е да пуснеш смс или да подпишеш петиция – хем живееш с усещането, че си добър човек, хем съвестта ти е чиста, хем не се натоварваш прекалено с чужди тревоги… Не ме разбирайте погрешно – и аз изпращам смс-и и подписвам петиции, и не омаловажавам нито една благотворителна „акция”, на която съм ставала свидетел – просто смятам, че не е достатъчно и че говоренето е повече от „правенето”. А трябва да е обратното, защото не говоренето помага, а „правенето”…

Именно заради многото говорене и липсата на усещане, че е възможно нещо да се промени, хората намразиха думата „благотворителност” и вече търсят личното отношение, личният пример и доказателството за личен принос, преди да се притекат на помощ. Аз се радвам, че е така! Така има вероятност да постигнем осъзнаването…

Тук стигаме до същността на посланието ми: за да са истински, съпричастието и благодеятелстването трябва да излизат от сърцето, а това не може да стане без натоварване на сърдечния мускул и слъзните жлези. Човек трябва да намери сили и да признае поне пред себе си, че прави добро на друг, не заради другия, а заради себе си и да повярва (ама истински), че има смисъл. Тогава с колкото и малко да се ангажираш (стига да не е еднократен порив), с колкото и малко да помогнеш, ще пълни ежедневието ти със смисъл, който не си откривал преди, и ще носи повече добро, защото ще е заредено с огромно количество положителна енергия.

Тогава съпричастието и благодеятелстването ще станат част от живота ни и няма да имаме нужда от специални кампании, за да помогнем на някого. Достатъчно е само да се огледате, за да се уверите, че съм права – каузите са около нас – избери си две! Догодина – нови две. Защо не? Не е нито сложно, нито скъпо.

Когато преди 5 години станах SOS семеен спонсор, най-често ме питаха „Защо мислиш, че можеш да промениш нещо с твоите 10 лв.?” Аз отговарях, че го правя за себе си. Днес отговорът ми е същия. И занапред ще продължавам да заменям показното говорене с най-обикновено действие.

Във връзка с различните инициативи в последните години срещнах много и различни хора. С някои станахме приятели, с други просто поддържаме връзка, а за трети не чух повече.

Но нито един от тях не засякох в пространството да вдига показен шум…

Всеки един от тях, обаче, направи добро на друг заради себе си и така ми помогна да направя нещо заради мен си.

Тази статия е моят начин да им кажа:

Благодаря ви за доверието! Благодари ви за подкрепата! Благодаря ви за смисъла!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 5:00 PM EEST

2 Comments »

Имало едно време една Принцеса, която освен че била умна, разумна, прелестна и омайна, била много добра в организирането на рицарски турнири. Поданиците на кралството знаели, че веднъж на 1000 фантагодии Принцесата организирала турнир и събирала най-достойните рицари, за да им даде своя специален ДБППДЗ, но нито един от поданиците й не знаел с какво точно рицарите били заслужили честта…

Да, наистина, заедно с ДБППДЗ, Принцесата споменавала и заслугата, но все пак…

И както обикновено става в приказките за принцеси, имало само един човек в кралството, който знаел истината. Но тъй като това не е съвсем обикновена приказка, по изключение,  в този случай, истината била известна само на Принцесата

И така, преди много много лета, в една красива утрин, когато слънцето припичало, а птичките чуруликали, Принцесата решила да събере рицари на специален турнир за спечелването на сърцето й. И не само. За най-отдадените от тях щяло да има и друга награда…

Този турнир се оказал не лека задача за Принцесата, въпреки че тя вече била измислила на какви предизвикателства да подложи рицарите.

Трудното започнало после, когато към кралството започнали да се стичат стотици рицари. Не че Принцесата не можела да измисли повече предизвикателства – можела, но се ядосвала, че имало рицари, които не си били направили труда да разберат регламента. Повечето от тях идвали, за да се бият с лами и дракони, с надеждата да спечелят ръката на принцесата. А турнирът не бил за ръката, бил за Сърцето на Принцесата! И на него можел да се яви само този рицар, който разбирал разликата!

И така, доста рицари отпаднали от битката поради собствената си глупост, а за тези, които останали, интересното тепърва започвало.

Принцесата била приготвила за всеки от тях различно предизвикателство, но всяко от тях поставяло на изпитание едно и също рицарско качество – Търпението!

Сигурно ще се съгласите с Принцесата, че рицар без търпение е като бомба със закъснител – никога не знаеш кога ще избухне и ще опропасти цялата организация

На един рицар му се паднало да отговаря на въпросите на Принцесата, в продължение на десетки луни, при това, забележете – писмено!

На друг рицар се паднало предизвикателството да убеждава Принцесата в разни полезни за поданиците й неща – пак в продължение на много луни и пак почти изцяло в писмен вид!

На трети рицар се паднало да бъде търпелив с Принцесата… по принцип – винаги и непрекъснато, без право на (об)жалване и отказване…

На четвърти – да я води насам-натам, напред-назад и дори нагоре-надолу…

Без значение какво било предизвикателството, то продължило достатъчно дълго, за да може да се каже, че било истинско. Даже трябва да признаем, че за някои от рицарите то все още продължава, защото Принцесата много харесва рицарите, чието търпение е проява на силата им. Но тайната истина е, че Принцесата харесва повече онези, чието търпение е проява на слабостта им… към нея

Въпреки това, рицарите не се противели и не спорели, напротив – били доволни, защото всички те, накрая спечелили сърцето на Принцесата и станали почетни членове на рицарския „Орден на търпението”.

Разбира се, в крайна сметка, един от тях бил спечелил и ръката на Принцесата, но другите не се притеснявали от това, защото по време на изпитанието били научили, че в едно истинско принцесешко сърце винаги има място за още един рицар  Стига да му стиска

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 6:00 AM EEST

15 Comments »

Съпричастността и благодеятелстването започват там, където свършва показното говорене.
Когато са истински, те са дори отвъд егото.
Всичко друго е просто шум.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:40 PM EEST

2 Comments »

Тихо влезе във съня ми
Като дявол с ефирни крила
Копнеж в душата разпиля
И остави там горяща следа

Страх ме е да отворя очи
и теб да изгубя
В светлината на деня се превръщаш
в прах от падаща звезда

Не наяве, а на сън
Теб обичах и за теб копнях
Не наяве, а на сън
Ти танцуваш само с мен
Аз прегръщам само теб

Моля те, нощ, остани
твоята дяволска душа тогава
ангела във мен събужда

Намерих те,
Искам твоя да бъда,
Страх ме е, страх ме е
Да се събудя…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 1:00 PM EEST

2 Comments »

Дрезгаво уличните лампи потрепват
Градът утихнал е и вече спи.
Всяка нощ тъмнината е обзета от страст,
а тишината безмълвно крещи…

Един прозорец остава да свети,
А зад него мъж отново не спи.
Всичко в любовта се повтаря…
И различното пак е както било е преди…

Всички истории за любов си приличат:
Неизречени думи
разпилени като бисери върху топъл сатен
Саксофонът замечтано реди
История нова, преживяна преди.

Неразумни чувства раздират нощта,
Парещи ласки със писък избухват,
Разпиляват се плавно,
И бързо изчезват почти без следа…

Един прозорец остава да свети,
А зад него мъж отново не спи.
Всичко в любовта се повтаря…
И различното пак е както било е преди…

Саксофонът замечтано реди
История нова, преживяна преди.
Медните звуци думи намират
Бисери се сипят в нощта…
Бисери в топъл сатен…
Меко и нежно…
Саксофонът реди
История нова, преживяна преди…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 6:00 AM EEST

4 Comments »

Думите са като парфюмите:
на различните хора прилягат по различен начин…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 9:37 AM EEST

No Comments »