А дали е така? А ако това не е вярно? Ако това е само едно красиво изречение? Цветята не мислят, но съществуват, нали? Когато спите не мислите, но пак съществувате, нали? Като вдишвате, казвате ли си „сега дишам” - не, но съществувате и без да се замисляте за дишане и кръвообращение, нали? Като спрете да мислите, умирате ли? Едва ли - ако беше така щяхме да сме заобиколени от трупове ;), като се има предвид колко немислещи хора срещаме всеки ден
Това беше казано на шега. Почти.
Винаги съм твърдяла, че Мисълта може всичкои че всичко на този свят - и хубаво и лошо, тръгва от Мисълта. И сега няма да отричам това твърдение, само ще му добавя нюанс и ще му понашаря премяната малко. Ще му добавя нюансът, който придават чувствата.
Какво влагам в думата „Чувства”? Чувство - това е вътрешното ни, истинското Аз, това е интуицията, предчувствията, усещанията, това е нещото, което те кара да хукнеш бос посред нощ да береш цветя по поляните, това е спонтанността, това е онази детска неразумност, чиято липса прикриваме с Разума на порасналия човек. В чувствата, в усещанията, които се таят във вас, се крие причината за всички онези спонтанни пориви, които не можем да обясним, оттам идват налудничавите идеи и неразумните постъпки, оттам идват и странните предчувствия. Там някъде се крие и интуицията, която много от нас са затворили зад яки мислени решетки и никога не пускат навън, освен ако няма разумна причина да го направят.
Линията между Мисълта и Чувствата е толкова тънка, че хората в повечето случаи не я забелязват. Някои пък я виждат, но умело се преструват, защото така им е по-удобно в момента: те се страхуват да признаят и приемат чувствата си (за това - по-нататък).
Във всеки от нас невидимо съжителстват Мисъл и Чувство. Съжителстват си и си правят каквото си поискат. За да се научим да ги управляваме, обаче, първо трябва да се научим да ги разграничаваме. Защо се налага да ги управляваме ли? За да не оставим чувствата си в капана на собствените си мисли.
Мислите - това е Разумът - нещо, което се влияе от комуникацията с външния свят, нещо, което пречупва информацията и търси „разумно” обяснение за всяко нещо наоколо. Разумът е едно от най-силните познати оръжия. Но мисля, че Чувствата с малко го „бият” и просто доказателство за това е, че често пъти Разумът се опитва да отрече съществуването на Чувствата.
Трябва да се научим да владеем и управляваме Мислите си, за да постигаме всичко с лекота. Мислите ни са тези, които избират Пътя и ни водят по него. Но трябва да ги овладеем добре и по друга причина - за да се научим да ги изключваме и да оставаме насаме с истинското си Аз - това, което се опитва да се наслаждава на природата, докато ние сме потънали в мисли за предстоящи ангажименти, това, което се опитва да обича заради самата обич, докато ние сме заети да търсим „разумно” обяснение за увлечението или любовта си. Няма да говоря за неоползотворените вълшебни мигове и пропуснатите необратими възможности, отминали без следа, само защото тогава сме предпочели да останем далеч от настоящето - някъде насаме с мислите си.
Вие не сте това, което мислите, въпреки че целият свят ви приема така, защото вие му говорите това, което мислите или това, което искате да си мисли, че си мислите.
Вие сте това, което усещате. Разбира се, няма нужда винаги да (по)казвате какво чувствате, защото това ще ви направи уязвими. Трябва, обаче, да се научите да го правите когато трябва.
Научаването да (по)казваш истинското си Аз става постепенно. Когато То стане достатъчно силно, ще можете да го показвате винаги, без това да ви прави уязвими. Но за да стане това, вие трябва да храните вътрешното си Аз, така както храните Мисълта и тялото си. И ако Разумът ни се храни с интелектуална храна (това, което научаваме всеки ден), а тялото ни се храни физически (с това, което ядем и пием), то чувствеността ни се храни с настоящия момент и емоциите в него.
Научете се да изживявате пълноценно всеки един момент и да се храните с емоции, давайки почивка на мислите си. Когато се научите да го правите, ще разберете че вече не робувате нито на своите, нито на чуждите предразсъдъци и че сте постигнали най-важната цел в живота си: да се чувствате добре, в хармония със себе си, СЕГА!
Знам, че звучи абстрактно, налудничаво, абсурдно… Когато го осмислите, ще намерите и други думи. Но ако се оставите да го усетите, ще признаете, че съм права. Това ще ви подсети за всички хубави моменти, които сте пропуснали да изживеете, защото не сте изключили определени мисли навреме.
Започвайте да тренирате. На първата крачка извън офиса - забравете за работата. Тя няма да избяга, няма и да намалее, ако я носите навсякъде с вас, в главата си. Няма и да измислите нещо кой знае какво, защото на мислите ви вече им е тясно и искат почивка. Дайте им я. А те на сутринта ще ви се отблагодарят, като ви сервират решението „на тепсия”.
Какъв е смисълът да се разхождаш сред природата, в компанията на любими хора, след като НЕ си там и не се наслаждаваш на момента? Много хора правят точно това. И не си почиват. А изключването на мислите е най-добрата почивка.
Това са съвсем съвсем опростени примери. Всеки сам трябва да намери начин да разграничава Разума от Чувствеността си и да изключва едното за сметка на другото. Всеки сам трябва да реши кое да изключва по-често и за колко време. А също и кое от двете да следва по-често - разума или чувствата.
Аз съм избрала за себе си и знам отговора, но той не важи за вас. Вие трябва да намерите вашия си отговор. Знам, трудно е за „смилане”, още повече, че това е само едно парче от пъзела. Знам, че става бавно. Но познавам хора, които избраха да се променят и го направиха. От всички изприказвано обаче, трябва да запомните едно:
Вие не сте това, което мислите. Вие сте това, което усещате! Вие не сте „глава”, вие сте „душа”. Не случайно, когато се представяте на човек, който не говори вашия език, вие посочвате гърдите си и произнасяте името си. Защо не сочите главата си? М?
С парапланер-тандем се излита, както се излита и с единично крило, с дребната разлика, че сте двама. Разликата работи в полза на пасажера, естествено, защото същинското излитане се управлява от пилота с тези „въженца” дето са му в ръцете. Ако си сам трябва да си го управляваш сам. В тандем пасажерът просто се засилва и тръгва напред, за да даде възможност на крилото да поеме въздух. След това продължава да тича напред, без да намалява усилието.
Ако разгледате клипчето кадър по кадър ще забележите, че на 10-тата секунда вече сме излетели, а на 30-тата вече сме далеч от старта/хълма.
Ще ви направи впечатление изключително лесното излитане. То не се дължи на моя опит. Дължи се на добрия вятър и на изключително опитния пилот зад гърба ми. По същия начин и със същата лекота излитат и тандеми, в които пасажерът лети за първи път. Иска се само малко усилие - нищо повече.
Също ще забележите, стига да искате, че от никъде не се скача, не се пада, и ако крилото не е изпънато над теб не можеш да излетиш - т.е. няма свободно падане.
Е, ако искате, сте свободни да си паднете, но никой не го практикува вече - казват, че оставали синки :)
Разгледайте добре филмчето. От 30 секунда до края излитат още 2-ма пилоти, или с други думи - три крила за една минута.
Това е! Пет крачки!
Казвала съм го десетки пъти: Преди пет крачки си бил човек, след пет крачки вече си птица!
Ето още едно образцово излитане:
Считайте клипчетата за покана за тандемни полети за новия сезон. На който му се лети – да намери начин да ми съобщи.
Когато Калинми разказа за идеята си да направи проучване и да продаде в аванс неиздадена още книга, за да финансира издаването й със средствата от продажбата й, възкликнах „Чудесна идея! Това е най-добрият начин да се издадат толкова броя, колкото ще се продадат и те да попаднат в ръцете на истинските ценители!”.
Това, което не си признах пред Калин е, че когато обмислях издаването на собствената си „Пухкава приказка”,приятели ми дадоха същата идея, но аз не се възползвах от нея. Беше ме страх! Изплаших се, че може интерес да проявят едва десетина души, което би обезсмислило цялото упражнение. Сега, когато книгата е факт, интересът е достатъчно голям, книгата започна да привършва и започнах да се замислям за следваща.
Усещането да издадеш книга и да общуваш читателите си е трудно описуемо като удоволствие и всеки, който е стигнал до последния етап – издаването – трябва да направи всичко възможно книгата му да види бял свят, та било то и от чисто егоистични подбуди – негови или чужди
За проучването, което така и не направих се сетих наскоро, когато Пейосъбра награден фонд за конкурса „Оставката на министъра” – нещо, което бях почти сигурна, че няма да проработи! Признавам си, бях резервирана. Простете ми. Но онези резерви тогава, сега се превърнаха в надежди и вяра!
Вярвам, че с общи усилия ще съумеем да издадем романът „Играта”, написан от група момчета и момичета от Казанлък, ученици от най-малките до най-големите класове, нарекли себе си клуб “Светлини сред сенките”.
“Играта” е 300-странична фантастична история, която сбира на едно място елфи, юди, мефили (които, с леко присвиване на очите, може да ви напомнят за древните българи) и десетина девойки и младежи, тъй де, тийнейджъри от различни страни по света - нашия свят. Поводът е едно съмнително реалити шоу; причините - човешки, такива, каквито ни водят, когато растем; последствията… ще видите.
Как можете да станете съ-издатели на романа, какво, къде и как трябва да направите, за да стане това – четете при Калин, в Човешката библиотека:
Един от първичните човешки инстинкти е способността ни да обичаме. За да обичаш, не е нужно да бъдеш обичан. Без да се усещаме казваме: „Обичам да се разхождам в планината”, „Обичам да плувам”, “Обичам да слушам еди-каква-си музика и да чета еди-какви-си книги”… Казваме го без да се замисляме и без да се чувстваме задължени към планината, морето, музиката и книгите. И без да очакваме и те да ни обичат, нали? По-чувствителните от нас дори казват „Влюбен съм в небето”, „Влюбен съм в облаците”…, но също не очакват взаимност.
Когато видите лъчезарен човек насреща си, вие несъзнателно се усмихвате, може би малко му завиждате, защото си давате сметка, че в момента той вероятно е влюбен, а вие не сте, но дори и за миг не ви минава през ума, че този човек ви се усмихва и се държи с вас добре, защото очаква от вас да го обичате, нали? Това е, защото наистина не е нужно да си обичан, за да обичаш. Разбира се, ако си обичан в момента, обичаш още по-силно. Вероятно някой ще каже, че не може да обича някого просто така, без и този някой да го обича. Но аз не говоря конкретно за обичта към човек, а за обичта като цяло и към всичко. Пък и ако всеки разсъждава така, тогава кой ще започне пръв?
Когато видите влюбен човек, го разпознавате веднага. Влюбените хора си личат отдалеч по леко отнесените си физиономии, по усмихнатите си лица, по настроението, което излъчват, по положителната енергия, която струи от тях. Влюбените хора привличат останалите към себе си по някакъв загадъчен и непонятен начин. Те са като слънца, които греят и топлят навред, без да очакват същото от никой друг. Те просто дават. Това е възможно, благодарение на способността ни да обичаме, заради самото чувство, че обичаме.
Обичайки, човек задоволява вътрешната си потребност от щастие - това е чувството на топлина, пълнота, полезност и удовлетвореност, което те изпълва, когато отдаваш обичта си на някого/нещо.
Обичта е един от компонентите на положителната енергия. Способността ни да обичаме може да се тренира, както се тренират мускулите - с постоянство и целенасоченост. И колкото повече обичаме - някого/нещо - толкова повече щастие излъчваме и толкова по-обичани ставаме. И привличаме към себе си други щастливи хора, или пък такива, които се нуждая да получат под една или друга форма от обичта, която така или иначе имаме в изобилие.
Звучи абстрактно, звучи трудно, но не е. Спомнете си за момента, в който сте били най-силно влюбени и за чувството, което ви е владеело тогава. Задръжте това чувство и си спомнете за начинът, по който гледахте тогава. Погледнете със същите очи сега към облаците/тревата/цветята и се опитайте да им предадете това свое чувство - нямате ли усещането, че сте влюбени в тях?
Не? Продължавайте да опитвате!
Да? Чудесно! Вие сте от онези хора, които винаги са влюбени, без значение в кого, какво и колко. Вие сте от онези хора, които винаги излъчват положителна енергия, защото енергията на обичта е една от най-мощните и неизчерпаеми енергии, която се подчинява на свой собствен уникален кръговрат: Колкото повече даваш, толкова повече остава за теб!
Този първи ключ е от онези очевидните, за които споменах вече. Но все пак - ако попитате хората около себе си какво искат на екзистенциално ниво, те ще ви отговорят банално - „Искам да съм добре”, „Искам да бъда по-щастлив”, „Искам да успея в живота”, или пък ще ви кажат какво не искат - „Не искам да съм самотен” и т.н.
Много от хората са неспособни да кажат конкретно какъв искат да бъде животът им утре, също толкова много хора пък изобщо не смятат за нужно да си зададат този въпрос.
За много хора целта на живота е да търсят стабилност и сигурност - в работата, в семейството… В детството ни са ни насадили разбирането, че рутината и монотонността дават стабилност и сигурност. Много хора, на които им е набито в главите, че „животът е тежък, няма работа, затова радвай се на малкото, което имаш, защото може и него да го няма утре” се оставят на течението. Тези хора не са щастливи. Те живеят в страх.
Всеки от нас търси някаква поне относителна сигурност, но тази сигурност не е достатъчно основание да изпаднем в застой, да спрем да мечтаем и да спрем да се развиваме.
В природата всяко нещо, което не расте и не се развива - умира. В природата тази наша човешка „стабилност” не съществува - цветята, дърветата, тревата - утре или са по-красиви от днес или са започнали да умират - там рутина и монотонност не съществува.
Човекът си мисли, че е изключение от това правило, но греши.
Ако човек всеки ден не напредва, той не просто изостава, той регресира.
Ако всеки ден не дава най-доброто от себе си във всичко, той регресира.
Ако отношенията му с хората не се развиват - умират.
Ако не се развивате в работата си, каквато и да е тя - вие изоставате и ставате все по-неефективен и непотребен, което ви прави все по-недоволен.
Звучи съвсем очевидно, ясно и просто, но фактът е, че хората не се замислят за това и не му обръщат внимание.
Няма значение дали прогресираме или регресираме - ние се променяме, а това означава, че стабилността е илюзия. В такъв случай, след като няма нищо стабилно, по-добре да се променяме „нагоре”, отколкото „надолу”, нали?
Това се отнася за всяка област на живота: ако не търсим начини да напредваме, да се развиваме постоянно и да се научим мислите и енергията ни винаги да са обърнати „нагоре”, то те се обръщат „надолу”.
Животът е енергия. За да живее една енергия, тя трябва да циркулира. Ако не циркулира - умира. Ако не циркулира правилно и хармонично в тялото ни, тя блокира, засяда, а това причинява болести. Съвременният човек е „свикнал” вечно да боледува и да се оплаква.
Всяко нещо, което е затворено и ограничено - започва да умира и това важи за всичко - за лични отношения, работа, пари, проекти… всичко. Природните закони важат за хората, колкото и да не ни се иска.
Може би като ви говоря за непрекъснато търсене, движение и развитие, оставате с впечатление, че говоря за някакво моментно недоволство. Това, че всеки следващ ден искаме повече от предишния, в никакъв случай не означава, че не сме били доволни. Напротив. Недоволните хора по-лесно се оставят на течението и потъват в рутината. Удовлетворението е сладко и те кара да искаш още и още, и повече. Именно удовлетворението провокира мисълта да търси, да преценява и оценява момента, да се наслаждава, да използва най-хубаво сега, за да направи едно още по-хубаво утре, като в същото време акумулира енергия.
Обратното - недоволните хора използват повече енергия, за да правят нещо, което не им харесва и не ги удовлетворява. На тях не им остава енергия, за да програмират утрешния си ден по-добре от днешния.
Недоволството и удовлетворението са неща, които се отразяват на вашето излъчване и много трудно могат да бъдат скрити. По-лесно човек може да намери нещо, което му доставя удоволствие, отколкото да крие дълго неудовлетвореността си. Заради излъчването си, недоволните хора обикновено общуват главно с други недоволни и лека-полека стигат до извода „Какво да се прави - такъв е живота!”
Именно затова са ни нужни целите в живота. За да си доволен, трябва нещо да си постигнал. Но за да постигнеш някаква цел, първо трябва да си я набелязал.
За да е живо и щастливо, човешкото същество трябва да се развива - всеки ден да научава нещо ново, да си набелязва цели и да ги достига. Но не просто цели, а високи цели. Не е достатъчно просто да си добър в нещо. Да си просто „добър”, е на крачка от рутината. А рутината, липсата на истински цели и бездействието не зареждат с енергия, а изразходват готовата, притъпяват сетивата и животът минава покрай теб, но ти не участваш. Да си жив не е просто въпрос на физиология - на много хора душата им умира далеч преди тялото…
Трябва всеки ден да си все по-добър, целите да са все по-високи, за да може постигането им да ти носи все по-голямо удовлетворение, което дава все повече енергия за днешния ден и повече за акумулиране за утрешния.
Това е стремежът. Човекът е търсещо същество и стремежът е нещото, което го отличава от животните.
Щастието е скрито в самия стремеж - то не е в края на пътя, то Е пътя.
Щастието е едно от онези вечни (и вече поизтъркани) неща, които са наоколо откакто свят светува. Благодарение на своята абстрактност или въпреки нея, Щастието е нещо, към което хората се стремят откакто се помнят, но малцина могат да го опишат с думи, а още по-малко са тези, които твърдят, че го притежават. А тези, които го притежават в момента, могат ли да кажат със сигурност, че то ще бъде тук и утре? Едва ли…
Разбира се, в живота всяко нещо се основава на баланса, нищо не се губи - само се трансформира. Повечето хора твърдят, че не можеш да си Щастлив непрекъснато и че Щастието трябва да се редува с Тъга и/или Нещастие, за да не се загуби баланса. Не отричам значението на Тъгата, но не заради баланса, а заради стойността на Щастието. Без Тъга никой никога не би оценил Щастието, защото няма да има база за сравнение - това е - балансът няма нищо общо.
Щастието е в подробностите, скрито е в ежедневието ни, в начинът ни на живот и най-вече в начинът ни на мислене и в нагласата ни към обиколния свят. Общо взето с обикновената дума „Щастие” обобщително заменям всичко, което е със знак „+” - положително мислене, положителна нагласа и т.н.
В следващите седем статии ще ви разкажа за седемте елемента на човешкото поведение, които ни водят към щастието. Заглавието също звучи като клише, но по-подходящо не можах да измисля. Нещо повече - в статиите за краткост ще използвам словосъчетанието „Ключ за Щастие”, та даже мисля и да ги номерирам.
Идеята за разделяне на елементите на седем не е моя - видях я в една книга - Les sept clés du bonheur от DavidKomsi. Разделението на седем части и името на самите „ключове” заимствах от тази книга. Превод на книгата може да направи всеки, който владее елементарен френски. Аз няма да го направя обаче. Аз ще ви разкажа за собствените си принципи, нагласи и възприятия по темата.
Признавам, че това, което ще прочетете е повлияно силно от тази и други книги, но считам това за напълно нормално. Човек чете какво ли не, но харесва истински само това, което е близо до него, в което се разпознава и с което се отъждествява. Изключвам феновете на фантастиката ;) Четейки тази книга, имах чувството, че съм я писала аз, с единствената разлика, че от моите пръсти би излязло поне два пъти по-дълго четиво.
Следващите статии няма да ви направят (по-)щастливи, по-добри или по-положителни хора само с едното им прочитане, тъй като щастието не е магически сироп, който се пие с очи.
Следващите статии имат за цел да ви накарат да осъзнаете, че щастието не е плод на случайността, а е съзнателна реакция на окръжаващия ни свят.
Някои от «ключовете» ще ви се сторят очевидни, защото са ви познати. Въпросът обаче не е дали знаете за тях, а дали ги прилагате и ползвате ежедневно, което е съвсем различно. Простото „знаене” не внася никаква промяна в живота ви. Разликата ще дойде с реалните действия.
Други „ключове” ще ви се сторят абсурдни от гледна точка на възприятието ви за нещата в момента. Но това, което ни помага да вървим напред, да растем и да се променяме, не са нещата, които вече знаем, а тези които все още не знаем.
Състоянието на животът ви в момента е резултат от начинът ви на мислене, на възприемане и на действие в момента. Само новите възприятия могат да променят начинът ви на действие и да направят животът ви различен, защото няма начин да променяте, оставайки си същите!
Обърнете внимание и на „ключовете”, с които не сте много съгласни, защото често пъти те съдържат решението на вашия проблем. Когато си съгласен с нещо, то по-лесно става част от начина ти на живот. С това, с което на пръв поглед не си съгласен, е по-трудно. То иска повече внимание, повече мислене и осмисляне.
И така, изключете автопилота, вземете управлението на живота си в свои ръце и се пригответе за път, като не забравяте, че Щастието е просто едно от решенията, които взимаме!
Има дни в месеца, в които служителите в Американското посолство в София свършват работа един час по-рано, но не си тръгват, а се събират всички заедно на едно място. Това е т.нар. Happyhour, предоставен им за взаимно опознаване и сближаване, който обикновено минава в хапване, пийване и сладки приказки.
Но имаше един различен Happy hour - този, в който на гости им бяха танцьори (не всички, защото щеше да заприлича на нашествие ) от клуб по народни танци „Чанове” - ден, който ще се помни дълго.
Гостуването бе замислено, измислено и организирано от нашата Цвети, която работи там. Идеята, както самата тя я описа, беше „да видят американците как се веселим ние, българите”.
Българският фолклор отдавна не е тайна за света като цяло и за Америка в частност. Изпълнения на големи български фолклорни ансамбли не от вчера обикалят света, но усещанията, които доставят на публиката професионалисти и любители са съвсем различни. Едно е да гледаш професионални танцьори на сцена или екран, съвсем друго е танцьорите да набиват крак до теб и виното в чашата ти да следва ритъма.
Разбира се, далеч съм от мисълта да сравнявам изпълнението на „Чанове” с това на професионалните ансамбли, тъй като „Чанове” е любителски клуб, в който хората танцуват за удоволствие. Но ако професионалистите впечатляват публиката с необикновените си умения, то танцьорите от „Чанове” замайват главите им с едно съвсем ново усещане: чувството, че е възможно най-обикновени хора да танцуват така!
Всеки човек вярва в нещо - кой повече, кой по-малко.
Едни вярват в Бог, други - в Любовта,
Едни вярват в Приятелството, други - в Справедливостта,
Едни - във Възмездието, други - в Чистото начало,
а трети - във Внезапния край и безнаказаността.
Повечето хора, обаче, просто вярват в себе си - кой повече, кой по-малко.
Някои явно, други - по-прикрито.
Тези, които вярват, обикновено помнят, но понякога и забравят. Забравянето е един прекрасен спасителен план за евакуация на информация от претъпканите ни мозъци. Който помни малко, той и забравя малко - не можеш да забравиш повече, отколкото си запомнил. Това е обикновената логика. Човешката.
Но, има една порода умодребни същества, които не са точно човеци, макар че много приличат на тях по начините им на придвижване, хранене, размножаване, отделяне и т.н.
Това са хора с много силна вяра. Те вярват толкова силно в себе си, че вече са взели, та са си повярвали. Толкова силно са си повярвали, че вече са започнали да забравят.
Забравят себе си, но не в красивия филантропски смисъл на тази забрава, а в онзи модерният й вариант - самозабравата. И ако бяха забравили себе си веднъж, някъде по пътя, и бяха дерайлирали за миг само, щеше да се намери кой да им помогне да стъпят на пътя обратно и да им прости. Но рядко става така.
Обикновено самозабравата се превръща в маниер на поведение и начин на живот и тогава е време хората около самозабравилите се да започнат и те да забравят. Да забравят първо за самозабравилия се. Само тогава той, евентуално, ще се опомни.
Надеждата, обаче, да си спомни, че не е сам на света, че наоколо има много хора, на чиито рамене се е опирал, зад чиито гърбове се е крил, чиито въздух е дишал и с чиято енергия се е хранил, е много много малка.
Жалко.
___________
П.П. Приликата с лица и събития е случайна, но не много.
Il dit non avec la tête
Mais il dit oui avec le coeur
Il dit oui à ce qu’il aime
Il dit non au professeur
Il est debout
On le questionne
Et tous les problèmes sont posés
Soudain le fou rire le prend
Et il efface tout
Les chiffres et les mots
Les dates et les noms
Les phrases et les pièges
Et malgré les menaces du maître
Sous les huées des enfants prodiges
Avec des craies de toutes les couleurs
Sur le tableau noir du malheur
Il dessine le visage du bonheur.
Мързеланко Превод: LeeAnn
Казва „Не”, кимайки с глава,
Но казва „Да” неговата душа
“Да” на този, когото обича
“Не” на учителят,
изправил го,
и питащ.
Всички проблеми тъкмо ясно постави
но изведнъж луд смях го сподави
И той на мига всичко изтри:
Цифри и думи
Дати и имена
Факти и предположения
Схеми и изречения
И въпреки учителските заплахи
под крясъците на останалите деца
с тебешири разноцветни
върху почернялата от мъка дъска
нарисува лицето на радостта.
Какво е нужно на човек, за да е щастлив на рождения си ден? Малко приятели и техните усмивки! Дори подаръците не са важни, нито са задължителни! Достатъчно е усещането, че си обичан и че цялата вселена се върти около теб!
А какво е нужно на двама души, за да са щастливи на рождения ден на една своя рожба? Много много приятели и техните усмивки! А усещането, че си център на една вселена и си ограден от обич в този ден е само един малък, финален щрих на всекидневното общуване със същите тези хора - хората, които са ти се доверили, които са приели със сетивата си това, което си им подал с поглед, с движение на тялото, с мимика и жест, хората, които са омагьосани със същата магия - магията на танца!
Ако си мъничко човече, първите три години минават неусетно в света на приказките. Но ако си клуб на три години, зад тези години стои много труд, много себеотдаване и много любов - към работата, към хората, които те съпровождат по пътя, към света.
Разбира се, един рожден ден винаги е предпоставка за равносметка. Това е денят, в който трябва да намалиш темпото за миг, да си спомниш хубавите моменти и анализираш лошите, за да си дадеш възможност да начертаеш верния път за следващата една година.
А аз не се съмнявам, че тя ще бъде също така успешна и динамична, както и изминалите три!
Всяка година на този ден се сещам, че когато бях малка това бе Денят на космонавтите и този ден се отбелязваше специално от всички хора. Миналата година се роди идеята да обявим 12 април за „Ден на мечтателите”. Спазвам обещанието си и обявявам
12 април - „Ден на мечтателите”!
Това е денят, в който всеки от нас трябва да спре поне за един миг и да помечтае. Да се обърне назад и да си спомни кое през годините му е давало сили да продължава да се движи напред, да преследва и постига целите си. Да порови в мислите си и да си даде сметка, че единственото нещо, което винаги остава дълго, дори и след нас - това са мечтите ни! Някои от тях са се превърнали в осъзнати желания, после в амбиции, след това в конкретни цели и накрая - в реалност!
Някои от мечтите си преследваме ние, някои от тях преследват нас.
А други… Други, най-съкровените, остават скрити в най-недостъпните и отдалечени кътчета на душата ни и кротко се спотайват там години наред, докато дойде времето за мечти. Тогава някои от тях се връщат сами, други се връщат с помощта на приятелите ни.
Днес е денят, в който всеки трябва да потършува из тайните кътчета на душата си и да открие онази мечта, която е останала скрита и несподелена. Да я извади на светло, да я поизтупа от прахоляка на времето и да я сподели - с тревата, с гората, с птиците, светлината, звуците и водата. Да я сподели с приятелите си! Да я сподели с познатите, които среща всеки ден, а също и с непознатите, които пресичат пътя му - с тези, които му се усмихват, и с тези, които му се мръщят; с тези, които му помагат и даже с тези, които му пречат.
И не ми казвайте, че това е твърде розово, твърде принцесешко или твърде облачно, защото обяснението не се приема. Във всеки от нас дреме по един романтик, един изследовател, един екстремист и един мечтател.
Събудете мечтателя в себе си поне на този ден! Излезте от къщи и погледнете първо в облаците, а после в краката си. Стъпете в няколко локви, помиришете тревата и сложете розовите очила!
Време е за мечти!
И помнете:
Ако поне една минута на ден не си мечтал,
то този ден не си го живял!
За да води един човек нормален живот, той трябва да може да се движи нормално. За да се движи нормално един човек, той трябва да има пропорционална и правилно развита костна и ставна система. Човек има стави на краката, от които, условно казано, най-важни са тазобедрените и стави на ръцете, от които най-важни са раменните.
Лекарите обикновено обръщат голямо внимание на ставите на краката и почти никакво на ставите на ръцете. Вероятно причината е в това, че ако тазобедрените стави са недоразвити човек не може да проходи нормално като дете и след това продължава да не може да се движи добре.
Колкото до раменните стави - човек може да живее почти нормално и без те да са развити добре. Казвам „почти нормално”, защото при недоразвити раменни стави, ръцете на човек се държат на мястото си единствено благодарение на мускулите. В зависимост от развитието на мускулатурата, ръцете излизат от ямките на ставите повече или по-малко често. С напредването на възрастта обаче, мускулите неминуемо се разтягат от изважданията, колкото и редки да се били те и луксациите зачестяват. Това води до изместване на главата от ямката и „плуване” на двете една спрямо друга и триенето на кост в кост, което води до износване на костите, износването води до “накъдряне” на костта, “накъдрянето” води до прищипване на нерв, прищипването води до възпаление на нерва, възпалението причинява болка и обездвижване.
Всеки човек, който живее почти без раменни стави се научава какви движения може да прави и какви не, какви физически усилия и упражнения са позволени и какви не. Но въпреки болката и невъзможността да правиш всичко, което ти се иска с ръце, животът си продължава и човек може да го живее пълноценно - достатъчно е просто да внимава!
Въпреки, че ортопедите обръщат по-голямо внимание на тазобедрените стави на децата, качествените материали по въпроса са наистина малко.
В блога на Полиима публикувана статия от лекар-ортопед на тема ставите на крачетата. Копирам я по-долу без никакви промени и с нейното любезно позволение.
Всичко казано от д-р Рами Хазбун в статията може да се отнесе и към ставите в раменете, въпреки че статията е фокусирана върху тазобедрената става.
Оставям ви със статията с единственото уточнение - освен с крачетата на децата, внимавайте и с ръчичките им! Не ги дърпайте за ръцете, не ги учете да ходят, държейки ги за ръце (та било то и двете едновременно), не ги въртете и не ги увесвайте за ръце. Оставете ги да се развиват и укрепват без ваша намеса и в първи удобен момент, заведете детето на лекар - ако няма ехограф, направете рентгенова снимка. Рентгеновото облъчване, което считате за опасно, може да предотврати много по-големи неприятности в бъдеще, което прави вредата му приемлива.
Тя става от сън. Излиза навън. Бавно се взира. В тайните сенки на деня.
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.
Тя се събуди както всяка сутрин. С усмивка на омайниче и дъх на теменуги. Наоколо всичко бе лилаво - поляната, осеяна с пъстри - жълти и лилави минзухари, трепетлики, оранжеви цветя.
Беше облечена в бяла дреха от сатен, която се спускаше по раменете й като роса по току-що напъпилите стъбълца на цветята. Птиците пееха песни и омагьосваха гората с топлината на утро и слънчеви лъчи.
Тя беше фея - слънчево създание, което прехвърчаше от цвят на цвят и топлеше малките и ефирни чашки на цветята. Обичаше малката гора, в която бе родена и която я бе отгледала като свое дете. Всяко хълмче и стръкче трева беше различно, ново и същевременно нейно.
Тук за първи път беше слушала приказки - на Южния вятър, на пролетната роса, на птицата, на дърветата.
Тук за първи път научи езика си и езика на другите вълшебни създания, които бяха като нея. Научи какво е фея.*
Пъстро, нежно, лекокрило - като гълъбова ласка, като спомен от предишен, изживян живот, като топлина - така усещаше малката фея света наоколо. Преди години, когато светът бе млад и хората разказваха приказки, имаше повече - вяра, обич, желание да даваш. Сега в света, който феята познаваше и в който бе живяла имаше повече желание да притежаваш. Малката гора, в която бе отраснала, се бе превърнала в непознато място, чуждо и на самата нея. Дърветата се издигаха заплашително, подобно на големи великани, чиито корони бяха разрошвани от вятъра - невидим, зъл магьосник, който сееше студ и мраз. Скалите - огромните колоси на времето сега не бяха места, под които можеш да се скриеш от палещото слънце.
Феята обичаше да слуша шума на листата, песента на птиците и разговорите на малките насекоми, сгушени в тревата. Обичаше да си играе с всички и да им помага във вълшебствата, което сътворяваха. Наричаха я пастир и пазител.
Един ден от небето се изсипа дъжд от цветя - да, сякаш малки венчелистчета на рози нашепваха приказна мелодия и напомняха… за промяна.
Феята се учуди малко, сетне се засмя и запърха с крилца. Знаеше, че някъде от далеч й се изпраща знак, в който вярваше.
“Съновидение - разгърната и четена страница от друг свят - там, където се сбъдват мечтите и където се случват най-хубавите приказки, грее най-вълшебното слънце.
Малка феичке, чуваш ли шепота на звездите?” - в ушите й зазвуча мелодия и топъл глас я обви като с ласка.
Тя познаваше този глас, обичаше го, вярваше му…
Приказният майстор на времето - великият майстор на всички неща - този, който отнемаше и изтръгваше от себе си, за да даде на света.
«Мога ли да спася моята гора? Мога ли да направя така, че всички да повярват отново в доброто, вечното, истинското?»
«Великите неща са малките, които правим всеки миг - в грижата, в обичта, във вярата, че си дал и си усмихнал деня на някой. А отговорът е, че можеш. Всички ние можем. Трябва само да поискаме да даваме. И ще ни се даде.»
Над небето се изви дъга - дъждът от цветя тъкмо бе спрял.
Малката фея полетя над гората и посипа с ръчички мрака и студа - докосна всички места, които имаха нужда от топлина.
И полетя, а с нея пристигна и пролетта…
~~~
* фея - от фееричен, вълшебен, магически (според авторката ;))
така ли? 
