Skip to main content.
January 4th, 2020

Напразни усилия на любовта

Изправена съм пред дилема една –
дали някак ще успея да разбера
напразни ли са наистина
усилията на любовта?

Виждайки дръзката режисьорска игра
водеща до нелека актьорска съдба
ми е трудно да се съглася
че има усилие напразно,
стане ли дума за тези дами и господа!

Те са банда безподобна,
която забърква от Шекспировите слова
сатира понятна и удобна
дори за нашата географска ширина!

Ха, отново ми се случи,
римата добре да се получи
но за това виновна съм едва,
защото римите са част от любовта!

Наистина или на шега,
оказва се накрая,
че където има любовна омая,
усилия напразни няма!

Ето, случи се пак!
Не ме бива в римите, но тези хора някак карат сърцето ми да пърха и да прелива и самò да затрептява в римуван текст.

Кои са тези хора ли?
Ако не съм го казала в достатъчно прав текст, когато писах за „Сън в лятна нощ”, казвам го сега:
това е една „банда”, която няма на себе си подобна в целия театрален свят и е добре да запомните техните имена: Надя Асенова (режисьор), Камен Иванов (актьор, преподавател по сценично движение и пластика (или както там се казва специалността) в НАТФИЗ), Божидар Попчев (кралят на превъплъщенията) и младите актьори от ДДТ Търговище – Ивана Стоянова, Сияна Янева, Атанас Махнев и Йордан Любомиров.

И ако „Сън в лятна нощ” задоволи всичките ми очаквания за театър, то „Напразни усилия на любовта” ги надхвърли! Постановката е толкова цветна и толкова богата на усещания, че се чувстваш като дете в сладкарница – не си преглътнал първата сладост и на сетивата ти е предложена следващата и следващата, и следващата… И единствено ти остава да поглъщаш – колкото можеш и повече…

Това е от постановките, които не можеш да гледаш веднъж, защото не можеш да видиш и усетиш всичко от първото гледане.

И ако трябва да кажа нещо негативно за постановката, ей така – против уроки – то е следното: тази постановка не е за хора със слаби… ченета – има опасност да се разглобите от смях 🙂

 Снимките са собственост на Държавен Драматичен театър Търговище

Posted by LeeAnn as Култура at 7:06 AM EET

No Comments »

January 1st, 2020

Честита Нова Година!


Posted by LeeAnn as Фотодневник at 7:11 AM EET

No Comments »

May 9th, 2019

something coloured 05 …


...

Iridium …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 3:33 PM EEST

1 Comment »

April 12th, 2019

Ден на мечтателите (`19)

Всички велики неща са се случили благодарение на някоя сбъдната мечта.

Колкото по-дръзка е била тази мечта, до толкова по-велики дела е извела мечтателя си.

Без дързост в мечтите, Космосът щеше да си остане химера.

Мечтите ни ни правят по-добри хора и професионалисти и са нашите най-добри приятели. Те са тук, дори когато на надеждата ѝ писне от нас и е готова да си тръгне, навъртат се наоколо денонощно и винаги са готови да ни вадят от лошото настроение.

Те са огънчето, което огрява пътя ни и ни топли отвътре. Ако не бяха мечтите ни и способността им да ни превземат, животът ни щеше да прилича на една безкрайна мрачна и студена зима, лишена от вълнения и емоции!

Способността ни да мечтаем е свързана със способността ни да разбираме. Включително себе си. Само ако имаш мечти, можеш винаги да оставаш верен на себе си!

Във всеки от нас дреме по един романтик, един изследовател, един екстремист и един мечтател. Днес е момента да пуснете поне двама от тях навън ?

Честит празник, мечтатели ?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:30 AM EEST

No Comments »

March 25th, 2019

ハッピージュビリー、チョコリ …


Happījubirī, chokori …

Бъди жива и здрава, и все такава …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:05 AM EET

1 Comment »

February 4th, 2019

Безмоторното летене

Спокойно мога да нарека безмоторното летене „най-доброто от двата свята” – света на парапланерите и света на самолетите.

Безмоторното летене колкото прилича на летене с парапланер, е толкова и различно, колкото прилича на летенето със самолет (лек или свръх лек), толкова и се различава.

Летенето с безмоторен планер е в състояние да ти достави същия вид усещане като летене с парапланер, но в стотици пъти по-силно, по-интензивно, по-наситено и с по-голяма амплитуда.

С планер се лети без двигател и без перка 🙂 Голяма изненада, нали? И понеже ми зададоха всякакви въпроси от „как излита без двигател” до „как каца без двигател”, обяснявам простичко и доколкото мога 🙂

Планерът излита чрез теглене от самолет с двигател 🙂

Не, не е лесно, въпреки, че изглежда така. Трябва време, за да свикнеш да следваш теглещия самолет, без да се мандахерцаш като скъсано знаме след него 🙂

Планерът има отцепка и когато решиш, се откъсваш и настъпва тишина, близка до абсолютното умиротворение. Когато си на земята, чуваш свистенето на крилата на планера, но когато си горе, е съвсем тихо 🙂

С планер, можеш да правиш във въздуха каквото си поискаш – спирали, wingover-и, „влакче на ужасите” (вертикално надолу, после вертикално нагоре и после пак, докато ти се пренаредят червата), свредели, тоно, лупинги… Разбира се, важно е какъв е планерът, важно е и кой го управлява, защото както от всяко дърво свирка не става, така и с всеки планер тоно и лупинг не става 🙂

Планерът каца както каца всяко нещо, което лети с крила – благодарение на аеродинамиката – насрещният вятър го забавя, попътният го засилва 🙂 Затова съм ви казвала и преди – не пожелавайте на летящ човек „попътен вятър” защото това много рядко го радва 🙂 Пожелавайте му „подходящ вятър” 🙂

И сега, с риск истинските пилоти да ме нахокат, ще сравня планера и парапланера 🙂 Усещанията в летенето си приличат по тишината, по свободата, по това, че можеш да преследваш термики, да се катериш с тях, да летиш по правата и после пак да се навинтваш в термики, да си акробатстваш като Джонатан Ливингстън… – едно такова пилешко ми е усещането 🙂 Облаците ти говорят по същия начин, с тази разлика, че сега си по-голям и тежък и се осмеляваш да си играеш с някои от тези, които са страшни за парапланерите (като лентикуларисите, например).

И въпреки, че истинските пилоти казват, че планерът е повече самолет отколкото парапланер, аз по-скоро го поставям по средата и му приписвам най-доброто от двата летателни апарата. Според мен, пилотите държат да подчертаят приликата му със самолетите заради начинът и методите му за управление и за да предпазят парапланеристите от използването на техники на летене, подходящи само за парапланер, като например да се наклоняваш с тяло, когато завиваш и да гледаш вътре в завоя, да очакваш планера да реагира мигновено, както реагира парапланера и т.н. Още не мога да преценя кое е по-лесно/трудно и кое ми харесва повече, но със сигурност знам, че това не е последният път, в който чувате за безмоторно летене 🙂

Posted by LeeAnn as Летене (от всякакъв вид) at 8:33 PM EET

No Comments »

January 21st, 2019

Нашата крепост

Не отдавна Надинка сравни блога си с музей – тихо, кротко местенце, дори да мине някой, той не вдига шум, не коментира много много, почти не се обажда, остава за известно време и кротичко си тръгва. Хареса ми това сравнение, макар да предпочитам да се сравня с галерия, а не с музей, защото все пак, от време на време, излагаме по някое произведение на изкуството на вниманието на уважаемия посетител.

И така вече пълни 13 години. Днес започваме 14тата обиколка.

Преди тишината ме тревожеше и не ми харесваше това, че „социалните“ мрежи отклониха шумотевицата на тълпата от блоговете. Малко по-късно осъзнах, че повече ми допада блогът ни да е галерия, или дори музей, но в него посетителите да откриват четива, които не са изгубили стойността си с времето. Пазарското бръщолевене не е за мен ?  

Пожелавам си блогът ни да продължи да пази духа си и да излага пред вас само усмихнати, мотивиращи и смислени творби, защото ако той съумява да се съхрани, това означава, че и ние сме успели ?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:00 AM EET

No Comments »

November 18th, 2018

8:15 на Орлов

Имах интересна среща вчера в 8:15 на Орлов…

Среща с Уди Алън… Прието е, когато Уди ти „чукне” среща, да не отказваш 😉 И аз не отказах, макар в себе си да знам, че не винаги лудостите на гениалния му ум ми понасят напълно…

Този път, обаче, не само ми понесоха, но не ми и стигнаха и това определено се дължи на адаптацията на Георги Грозев, който е съумял да запази ненатрапчиво, но отчетливо усещане за Уди Алън, без да натоварва излишно възприятията на българския зрител. Дори напротив – постановката носи вкуса на българската реалност, днес и тук, подправена с точната доза дребни злободневни пиперливо-кратки подмятания, за нещата, които можем да понесем единствено, ако им се надсмеем.

Та така, Стойчо (Калоян Янев) и Павката (Мартин Вълчев) дойдоха съвсем навреме и за 90 мин. ни преведоха през всички фази на лудостта – и веселата (без скучната), и смешната, и тъжната, и шарената и леко сивкавата… но, разбира се, нещата започнаха да си идват на мястото едва когато се появи Тя (Петя Любомирова)…

Няма да ви разказвам сюжета, защото искам да гледате тази постановка!

Аз ще я гледам отново, не само защото диалозите, богатството на речта и артикулацията на актьорите напълно задоволяват очакванията ми, а от чист егоизъм – тази постановка е от онези, които ти носят лично удовлетворение, без да имаш грам участие в тях – актьорите са непрофесионалисти, които влагат душата си в изпълнението си, забавляват се от сърце и изпитват истинско удоволствие от това, което правят, а това е зареждащо за всички, които ги гледат.

Айде, толкова от мен – до скоро – срещата е на Орлов…


Срамота е, че из интернет има толкова малко информация за тази постановка, та ми се наложи да правя допускания относно това чия е адаптацията и диалозите и само по детективско-дедуктивен път открих, че актьорите са непрофесионални такива. Уважаема трупа, ако все пак съм направила грешно допускане, надявам се да ми простите и да ме коригирате.

Posted by LeeAnn as Култура at 6:27 PM EET

No Comments »

November 1st, 2018

Будителите

Днес е денят на народните будители – празник, лишен от смисъл за нашите деца. За огромна част от възрастните – също. За съжаление. И не, не обвинявам хелоуин затова, въпреки че би било лесно и удобно да подхвана песента на тези, дето обясняват, че хелоуин подменя ценностите ни. Подменя ги, защото ние го позволяваме.

Факт е, че на първи ноември честваме делото и саможертвата на отдавна мъртви хора, чиито имена и дела смътно си спомняме след като завършим училище. Факт е, при цялото ми уважение, че това се случва и с нашите деца заради нас, но не защото не искаме да ги помним и споменаваме, а защото те не са адекватен модел за учене и подражание в съвременни житейски ситуации.

За мен е важно децата ми да имат обща култура, да знаят какво честваме днес и да проявяват уважение, но е много по-важно да откриват своите извори за вдъхновение и подражание.

Аз празнувам денят на народните будители всяка година като определям своите лични будители – хора, които ме впечатляват и вдъхновяват с делата си толкова, че дори не се изкушавам да им подражавам. Не заради друго, а защото и да се опитвам, няма да постигна това, което са постигнали те. Аз не искам да постигам техните върхове, а своите. Затова правя нещо друго – използвам вдъхновението и възхитата си към тях, за своя лична мотивация да постигам неща, които не съм постигала преди и да опитвам неща, които не съм опитвала преди.

Използвам делата на тези живи реални хора, за да показвам на децата си как да останат будни – колко малко трябва, за да правиш добро чрез това, което умееш добре, как да бъдеш пример за подражание и да вдъхновяваш останалите, защото за мен истинските будители са тези, които чрез личен пример те карат да вървиш напред и да се променяш към по-добро…

Тази година, за мен безспорно будител #1 е Краси Георгиев, а в списъкът ми попадат последователни, устремени, постоянни, целенасочени хора като Весо Овчаров и Нико Калайджиев (www.flyingniko.com), както и талантливи хора като Боряна Стамболиева и доц. Гаров.

А теб, кой те е будил напоследък? Не ми казвай на мен – кажи на него 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:16 AM EET

No Comments »

October 21st, 2018

Сън в лятна нощ

Едва ли ще ми стигне цялото вдъхновение
да ви преразкажа това произведение,
сготвено с наслада, вълнение
и малко любовна тъга.

На нас, хората, ни е време да признаем,
че колкото и много да си мислим, че знаем,
за това дето прави от умника глупак
и за това дето осветява пълния ни мрак,
сме загубени без ефирната омая,
дето Пък пръска навред
(макар и не съвсем по стриктен ред),
в непрогледната тъма на собствената ни глава.

И ако трябва още нещо да добавя,
ще се наложи да призная,
че Пък пакостник прекрасен,
успя да се вмъкне и в мойта душа
и да измъкне от там всички слова,
оставяйки ме глуповато сияещата
и със зяпнала уста.

Затова хич не ме питайте сега
струва ли си да се гледа таз игра
ами новите дрехи стъкмете
и право в театъра идете!

Обичам театъра и искам съвсем малко от него.

Обичам театъра да ми действа така, че да почвам да правя смели неща,
като това, без много да умувам, да се пробвам думи да римувам…

Обичам в театъра да е очарователно и приказно, метафорично и магично,
да е красиво, да е смешно, да е стилно и модерно, да светло, да е шумно, да е тихо, да е тъмно…

Харесвам постановки, които ме правят грам по-богата от преди…
От театъра очаквам богатство на речта и изобилие от нови усещания.

Не искам много, нали?

 

За щастие, има постановки, които задоволяват напълно тези ми желания и вкус.

Такъв спектакъл е „Сън в лятна нощ“, в интерпретацията на режисьора Надя Асенова, сценографията на Тодор Райков и костюмите на Анелия Райкова. Не знам чия точно е преработката на Шекспировия текст, но трябва да му се отдаде заслужената благодарност, че е направил Шекспир разбираем, смилаем и – да си го кажем направо  – поносим ? и приятен за слушане.

Тази постановка е пълна с нови (поне за мен) хрумки и похвати: Славяна Любомирова (Титания) и Божидар Попчев (Оберон) са митични горски великани на кокили, а пакостливият обероноугоден елф Пък (Камен Иванов) буквално плува и лети по сцената на ховърборд, забърквайки каша след каша, всички до една с щастлив край ?

„Човешките“ роли (е, и една магарешка) се изпълняват от Любомир Фърков и от младите актьори Ивана Стоянова, Сияна Янева, Атанас Махнев и Йордан Любомиров.

Постановката е на Държавен драматичен театър Търговище и от премиерата си там през април, обикаля страната. Сигурна съм, че ще дойде и във вашия град. Просто не я пропускайте!

Снимките са собственост на Държавен Драматичен театър Търговище, вярвам, че те нямат нищо против да ги разпространявате, но имайте предвид, че снимките не предават и 20% от зрелищността и емоцията на представлението 🙂

 

Posted by LeeAnn as Култура at 1:26 PM EEST

No Comments »

October 7th, 2018

Празник на мотивацията

Мина седмица откакто приключи 55-часовото предизвикателство на  Краси Георгиев, свързано отново с тичане за децата с онкохематологични заболявания, а аз продължавам да сънувам, че Краси тича… Сънувам, че приближава към щаба, където се предполага да го чакам с храна или напитка, изпълнявайки стриктно указанията на готвача и на терапевта му, а аз съм заспала в стола… И скачам в съня си…

Мина седмица откакто приключи 55-часовото предизвикателство на Краси, а аз продължавам да търся думите, с които да опиша преживяното в Пловдив…

Бях при Краси в последните 26 часа от 55-часовото му тичане, дойдоха много хора, срещнах много погледи, надзърнах в много души… Интересно е да гледаш отстрани реакциите на хората към нещо, което те самите смятат, че не могат да направят…

Видях любов, възхищение, подкрепа, преклонение, недоумение – за щастие това бяха преобладаващите емоции. Голяма част от хората разбраха за каузата на Краси на място, в градинката, и веднага пожелаха да се включат – имаше татковци с бебета в „кенгура”, семейства с бебешки колички, деца с ролери и тротинетки, в тичането се включи бременна жена (!), дори цяло ергенско парти…

В тези 55 часа видяхме триумф на човешкият ум над тялото.

Покрай Краси тичаха хора, които не бяха изтичвали накуп повече от 10 км през целия си живот, а в рамките на тези 55 часа изминаха немислимо количество километри, друг пък се качи на колелото и слезна от него след 55 часа, без да е спал нито една минута през това време! Човекът с колелото е на 66 години, казва се Иван Рибарев и го има на финалните снимки с Краси 🙂

Имаше хора, които идваха за „само една обиколка, че едва ли ще издържа повече” и тичаха с часове… Почваха и не можеха да спрат…

Истински празник на мотивацията!

За повечето хора е непонятно как е възможно човек да издържи на подобно натоварване в продължение на 55 часа и считат Краси за нечовек.

Истината е, че Краси е човек, който има огромно сърце, изключително силна психика и много привърженици, които бяха там, за да му помогнат да се справи.

Вероятно си спомняте предишното предизвикателство на Краси – 36 часа тичане на пътечка, за да могат децата, победили рак, да отидат на олимпиада. Тези деца бяха с Краси и тичаха с него. Но не просто тичаха с него, а преди това отидоха на олимпиада и му донесоха 29 медала! Само тази мисъл е достатъчна на човек като Краси, за да игнорира болката и да не мисли за физическите последици, а да се фокусира и концентрира само в тичането.

Когато в главата ти са тези деца и когато около теб има хора, дошли специално, за да те подкрепят – няма как да се откажеш и… просто тичаш!

Никой велик човек, обаче, не е станал велик сам! И истината е, че малко постижения са възможни без подкрепа и със сигурност трябва да бъде споменат екипът на Краси: Терапевтът Димитрина Сивкова и готвачът Георги Димитров, които освен за доброто му физическо състояние се грижеха и за психическото му здраве, чрез добре балансирана и правилна грижа.

Много важна част от успеха на Краси бяха и бегачите от Маратон Пловдив – хора, които знаят какво означава да тичаш дълго, знаят през какво минава умът и тялото ти, знаят колко е важно до теб да има хора, които не те разсейват, а напротив – да пазят концентрацията ти и да не ти се налага да мислиш за нищо друго, освен за местенето на краката си.

Момчетата и момичетата от Маратон Пловдив бяха с Краси през цялото време, зареждаха го с добро настроение, даваха му тонус, проправяха му път в парка, между хората, пазеха го да не се сблъска с него някой с колело или ролери, когато беше изморен му връзваха връзките на маратонките, носеха му якето и водата, наблюдаваха го и отговаряха вместо него на въпросите на терапевта му, защото едва ли ще разкрия голяма тайна, ако кажа, че при такова екстремно физическо натоварване идва момент, в който въпроси от рода на „как си?” и „боли ли те нещо?” са свръх трудни за отговаряне.

В крайна сметка, Краси успя, но не говоря просто за финала в последната минута на 55-я час, а за един много по-важен успех: Краси успя да покаже, че всичко е възможно, че възрастта не е фактор, че можеш да правиш добро чрез уменията, които имаш, че половината от постигането е желанието и всичко е въпрос на правилна нагласа!


Събитието в сухи цифри:

За 55 часа, Краси измина 334 км, в празника взеха участие 1185 души, които с бягане, фитнес, колело, лонгборд, кънки и други активности изминаха общо 16 472,67 км.

И още: ТУК

Снимките са собственост на Огнян Пелев.
Ако искате да ги ползвате – първо попитайте – може и чрез мен.

Posted by LeeAnn as Ultra Krasse Gueorguiev, Феноменалните! at 2:39 PM EEST

No Comments »

September 2nd, 2018

В небето с Нико

Дата: 01-09-2018 г. (или по-скоро, второ издание на 13.08.2018 г.)

Място: Летище Лесново и наоколо

Повод: Летене с Нико – подарък за рождения ми ден от колегите от Телелинк!!!

Самолет: Cessna 172

Максимална височина на полета: 5000 feet

Пилот: Нико Калайджиев

Ко-пилот: АЗ!

Отново се убедих колко малко му трябва на човек, за да е щастлив – 1 час в небето, 2-3 wingover-а, няколко резки завоя, едно пикиране с военна маневра за нападение, едно прелитане над полосата без кацане… през останалото време пилотирах аз 🙂

Нико Калайджиев, освен че е педантичен, спокоен, харизматичен военен пилот, се оказа и много смел, защото ми връчи управлението на самолета и само ми казваше накъде да гледам 😉 – къде ни е офиса, в кой хълм да се „целя”, къде е Рила, Пирин…

Аз пък се чувствах така, като че ли винаги съм била там и цял живот това съм правила… Чувствах се умиротворена и завършена, сякаш земята не съществуваше…

Е, земляните прекъсваха идилията с включвания по радиото, но не се отнасяше за мен 🙂 Отнасяше се за Нико! След днешното летене съм сигурна, че мога да се науча да пилотирам такъв или дори  по-голям самолет. Може би единственото нещо, което ме спира да го направя, са именно земляните от кулата, които трябва да слушам. И ако нещо ми се струва сложно в летенето, то е именно това – следене на маршрут, спазване на точки за завиване, поддържане на височина, определена от друг… А аз искам просто да си летя – да усещам, да си сравнявам усещанията, да си събирам нови.

Въпреки, че правихме фигури и маневри, летенето беше много спокойно, плавно, без претоварване (не говорим за моите емоции сега!), без неочаквани движения и обрати. Благодарение на летенето с парапланер, тялото ми има изградени очаквания относно резки завои, термики и wingover-и. Единственото, което ме изненада днес като усещане, беше нещо, което нарекох „самолет върху лед” 🙂

Когато самолет набира или снишава височина, ъгълът му спрямо земята се променя по вертикала, когато завива – се накланя на ляво или на дясно и ъгълът му към земята отново се променя. При това „пързаляне”, самолетът си стои успоредно на земята, но се върти наляво и надясно в тази успоредна плоскост – усещането е точно като за неуправляема върху лед кола. Естествено, не е страшно, защото Нико го направи, за да ми го покаже, но все пак, нещо отвътре ми казва, че това е от серията „не правете това вкъщи” 😉

По едно време си зададох въпроса, самолетът сравнен с парапланер, има ли недостатъци? Май намерих само един – не мога да разперя ръце 😉


 


И извадка от видеото – само най-интересното от полета – може да намерите на този ЛИНК

 

Posted by LeeAnn as Летене (от всякакъв вид), Мисли и чувства at 11:04 AM EEST

No Comments »

August 13th, 2018

जन्मदिन की शुभकामनाएं …

Честит рожден ден, FalconBaby …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:05 AM EEST

2 Comments »

May 29th, 2018

Първо любе

Вече трети ден след спектакъла „Първо любе“ всеки път, в който си затворя очите, виждам великолепието на цветовете, виждам любовта и хармонията и продължавам да бъда опиянена от лекотата, с която емоцията изпълваше цялото пространство в и около зала 1 на НДК.

Трябва да си призная, че от години не съм се чувствала толкова удовлетворена, въодушевена и обнадеждена от фолклорен спектакъл. Напоследък, ако не броим душевната турболенция, която предизвика в мен посланието на „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“, нито едно фолклорно представление, не е успявало да ме развълнува така.

Обичам фолклорни концерти – обичам да гледам танцьорите в краката, за да си открадна някоя стъпка, обичам да ги гледам и в лицата, за да съм сигурна, че преживяват това, което танцуват. Това, освен верен зрител, ме прави изключително разглезен и придирчив зрител. Не се задоволявам с виждани вече танци и много лесно се разочаровам от липсата на блясък в очите.

Искам да гледам представления, създадени с любов, пълни с нови идеи и оригинални хореографии, искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите. Спектакълът „Първо любе“ беше всичко това. Но беше и още нещо: ГРАНДИОЗЕН!

Какво значи грандиозен ли? Означава, че се иска смелост, може би дори щипка лудост, да качиш едновременно на сцена 250 човека, сцената да се окаже малка и да разлееш общото хоро на две нива, като го превърнеш в пулсиращо като сърце червено прииждащо море, което колкото повече те залива, толкова повече те издига над повърхността си. Това означава грандиозен!

И колкото повече гледаш, толкова повече да се сливаш с тази лееща се лава и толкова повече да осъзнаваш, че нищо не виждаш – нито лицата, нито краката, а само усещаш… Да, това имах предвид, като казах, че искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите…

За тези от вас, които следят блога ми, не е тайна, че съм запленена от всичко, което доц. Гаров и проф. Цветков правят. Казвала съм го и преди: когато те двамата танцуват, аз се чувствам отлитаща висооко високо над планината и принадлежаща на света тук долу, Едновременно!

Нямах представа обаче, че те могат да научат други хора да ме карат да се чувствам така. Това е „почеркът“, за който говорех. И да, пристрастна съм, но то е само защото те го направиха ПАК!

Та, споменах ли, че беше ГРАНДИОЗНО?

Тези снимки са си мои, но в страницата на „На Мегдана“ има наистина уникални фотографски попадения!

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 10:27 PM EEST

No Comments »

May 10th, 2018

Крушката

„Крушата не пада по-далеч от дървото“.

Сигурна съм, че сте чували този израз и съм почти сигурна, че също като мен не го харесвате. Ами, то няма нищо за харесване. Народът ни е доказано талантлив в това да придава негативен смисъл и звучене на почти всеки израз и всяка поговорка…

Аз обаче, днес с удоволствие ще „счупя“ негативния смисъл на този израз и ще ви кажа, че съм щастлива и горда от това, че Крушката не падна далеч от Дървото ?

Мойта Крушка от няколко дни си има блог със звучното име ThatBlonde и е въодушевена и ентусиазирана ?

Аз ѝ пожелавам вдъхновение, а вие – марш да четете и да се учите да се гримирате ?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:40 AM EEST

5 Comments »

May 1st, 2018

Градът, в който са родени приказките за принцеси

Знаете колко съм любопитна и знаете, че искам да знам всичко, ама съвсем всичко, включително  защо облаците не падат на земята, въпреки че са пълни с тонове вода, колко тежи свободата и кой измисля приказните същества… На тези въпроси вече имам отговорите, но наскоро открих отговор на незададен въпрос (няма нищо по-удовлетворяващо от това отговорите да те намират сами!).

Преди няколко дни, не съвсем очаквано и съвсем не за дълго, попаднах в Града, в който са родени всички приказки за принцеси, рицари, дракони и други приказни същества, даже не съвсем прелестните такива.

Градът е тих, малко бавен, леко скучен, но непретенциозен, хем спрял във времето, хем намиращ се някъде напред в бъдещето…

Хората – несъвършени, но спокойни, фонтаните – грозни, колите – електрически, освен тези, които са нахално спортни, трамваите – футуристични за някои, за мен – забавно цветни, автобусите – опасно бързи, знаците – шантави…

Нищо особено, нали, освен едно – накъдето и да се обърнеш виждаш последния ред на току-що измислена принцесешка приказка, която се опитва да се шмугне в някоя уличка, водеща към Долната земя, с надеждата да остане мистериозна и неразказана колкото се може по-дълго време…

Сигурно вече се чудите дали този град съществува наистина или е част от Фантасмагория? Съществува, съществува, даже си има абсолютно обикновено мъгълско име – казва се Люксембург!

Люксембург определено е градът, в който се раждат приказките за принцеси – в него има всичко, което й трябва на една хубава приказка – замък, придворна градина, тайнствени улички, розови дървета, черни гарвани (аз не бих ги пуснала в мойта приказка, но сега аз бях в тяхната), каляски, които в полунощ не се превръщат в тикви, река и мостове и много много зеленина…

А, забравих – има и Долна и Горна Земя! Горната Земя е широка, просторна, обширна, огромна…

Когато стоиш на Горната Земя, Долната земя ти се струва измислена, несъществуваща, нереална…

След това се качваш в стъкления асансьор и само след 30 сек поглеждаш обратно нагоре и си даваш сметка, че Горната земя е измислена и съществува само във фантазията ти, животът е тук – на долната земя, рицарите току-що завиха зад ъгъла, а драконите се забавляват да садят дървета по долните ръбове на Горната земя…

Люксембург ми даде още един непотърсен отговор и той е „2 дни”.

Най-много два дни ти трябват, за да се влюбиш в град!

Posted by LeeAnn as Пътепис at 10:33 PM EEST

1 Comment »

April 9th, 2018

Забравена от Небето

Днес е Християнски празник – време за семейни срещи, време за тишина, за пречистване…

Великден е! По-набожните сред нас отидоха да потърсят пречистване за душите си в храмовете, надявайки се, че Той е там и ги чака…

Той не беше там… Никога не е бил, но не всяка душа има сензорчетата да го усети…

Срещнах Го три-четири дни преди Великден в очите на една жена, която чрез таланта си пресъздаваше българската душа – разказваше я, изстрадваше я, омесваше я, вплиташе я, втакаваше я – за да не бъде никой забравен!

И въпреки, че много от нас често се чувстваме забравени от Небето – не сме. И докато има актьори като Боряна Стамболиева, чиито талант идва направо от Там, никой никога няма да бъде забравен и българското ще пребъде!

Намерете начин и гледайте „Забравена от Небето“ в изпълнение на Боряна Стамболиева. Подгответе се за буци в гърлото и сълзи от преклонение, възхищение, тъга, радост, благоговение… Пригответе се да Го срещнете в храма на талантливите човеци, наречен Театър, който често бива забравен не от Небето, а от хората…

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 7:16 PM EEST

2 Comments »

February 22nd, 2018

Живак: Тъгата на живота през сълзите от смях

„Светът е оцелял, защото се е смял”.

Чували сте този израз десетки пъти, аз също, но едва пред ден-два, гледайки „Живак” си дадох сметка, че смехът е нещото, което заздравява нишката, която ни държи свързани с този свят, защото ако не е смехът, па макар и през сълзи, тъгата ще ни превземе, ще ни потопи, ще ни откъсне и унищожи…

Смях се с глас като дете –  до разхълцване, до лудост, до сълзи, до гняв, до загуба на дъх…

Димитър Живков е гениален актьор от чиито очи, освен дълбоко синьо море, те гледа и един мъдрец, който с всяко превъплъщение и всеки поглед ти казва: „Всъщност не е смешно, но поне е по-лесно!”.

Не пропускайте нито един шанс да се посмеете днес, защото не знаете каква изненада ви очаква утре.

 


Снимките взех от тук.

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 6:25 AM EET

No Comments »

February 3rd, 2018

Урок по Вдъхновение!

Герой… Нечовек… Извънземен… Великан… Лично вдъхновение за 2018…

Това са само част от суперлативите, които обикалят вече повече от 10 дни в пространството по повод инициатива на Феноменалния Краси Георгиев.

 

Какво направи Краси?

Краси тича без прекъсване по пътечка в продължение на точно 36 часа в подкрепа на деца с онкохематологични заболявания. Целта бе да се съберат средства за спортен лагер за деца, преборили рака – деца, които не само вече са в ремисия, но и тренират, ходят на състезания и печелят награди!

Бидейки до Краси в голяма част от времето, смело мога да заявя, че всички тези сравнения и епитети са силно подценяващи проявата на Краси. Умишлено не наричам 36-часовото тичане без прекъсване по пътечка „постижение”. „Постижение” също е слаба и даже някак пошла дума за това, което видяхме…

Как изглеждаше отстрани?

Един човек, две пътечки, един мол…

На едната пътечка тича само Краси, на втората пътечка се качва да тича всеки, който иска да подкрепи каузата и да помогне в събирането на средства за децата. 1 км „струва” 10 лв.

Хора влизат в мола, излизат, Краси тича, хора минават, някои спират, други – не, Краси тича, някои се интересуват какво става, други – не, Краси тича, някои познават Краси, други – не, някои го поздравяват, говорят си с него или на него, Краси тича, телевизионен екип след екип, интервю след интервю, Краси тича, София спи, Краси тича, часовникът за обратно броене се развали, Краси тича…

Какво обаче наистина видяхме?

Видяхме триумф на Човещината! Видяхме победа на психиката над тялото!

А на това са способни само истински хора с наистина устойчива психика – да съумееш да игнорираш болката, крясъка на тялото за сън и почивка, да съумееш да останеш сам с главата си, въпреки само(в)любието на хората, за които е по-важно да се снимат с теб, отколкото да се съобразят с това, че тичаш от 25 часа, изморен си и не ти се говори… Това е все работа на психиката. След 8-я час тичане, тялото вече няма нищо общо!

Краси доказа това още през юли`2017 г, когато стана първият българин, финиширал най-тежкото състезание в света – ултрамаратонът Badwater135 в Долината на смъртта – 216 км при 45°С на въздуха и 90°С на асфалта, старт на -85 м.н.в., финал на 2530 м.н.в. и кумулативна денивелация от 4450 м.

В Долината на смъртта, Краси измина 216-те км за 37 часа и 37 минути въпреки топящите се по горещия асфалт подметки на маратонките, въпреки двете припадания, въпреки торбите с лед на врата и до сърцето (за да предпазва от инфаркт!), въпреки…, въпреки…, въпреки… Тялото отказва, умът – продължава!

Затова ви казах, че въпросните суперлативи са слаби и недостатъчни.

Съгласна съм единствено, че Краси е Вдъхновение! Иска ми се, обаче, хората да ползват силата на това Вдъхновение не за да не се отказват, когато правят нещо за себе си, а когато събират сили да направят нещо смислено за някой друг!

Иска ми се също по време на тичането на Краси да имаше повече деца, придружени от учителите си, защото урокът, който ни преподаде Краси за тези 36 часа, не се научава в училище!


36-часовото тичане за децата с онкохематологични заболявания, в цифри:

16 095,13 лв. и 200 рубли са даренията към 22.01.2018 г. (ден след финала), като от тях 10 338,13 лв. са събрани в кутията и 5 751 лв. са получени в банковата сметка. Вярвам, че даренията продължават и в момента.

Не се чудете на стотинките! Имаше възрастни хора, които се спираха, наслаждаваха се на Краси с родителска обич в очите и вадеха всичко, което имат в джобовете си и го пускаха в кутията.

246 км приблизително е пробягал Краси със 7,5 км/ч. средна скорост.

23 минути сън, разделен на две порции, съответно от 15 мин. и 8 мин.

3 почивки от по 15 мин. и 5 прекъсвания по 3-5 мин. за съдействие от златните ръце на Диди Сивкова, от FinaStyle, което прави общото време за почивка и масажи по-малко от 1 час за всичките 36!

над 200 души са бягали на втората пътека до Краси, като имаше моменти, в които опашката за тичане на втора пътека беше повече от час и половина, при положение, че се позволяваше тичане от по най-много пет минути на човек, за да могат да участват всички желаещи.


Снимките, което не са надписани изрично, са моя собственост.

 

Posted by LeeAnn as Ultra Krasse Gueorguiev, Феноменалните! at 7:10 PM EET

3 Comments »

November 21st, 2017

Ден на осъзнатата безценност

Днес, според православния календар, е Ден на Християнското семейство. Аз обичам, според типа на отиващата си година, да си кръщавам този ден с различни имена – ден на семейството и приятелите, празник на баланса и съзиданието, на силата, на подкрепата

Тази година беше трудна във всякакви възможни смисли, което прави днешния ден подходящ за равносметка…

Човешките същества са привлечени от правенето на сравнения и равносметки и често забравят, че е важно не къде си бил и какво си си купил, а какво си преживял, какво си споделил, как си се чувствал и… харесваш ли това, което виждаш, когато се огледаш… в себе си 😉
Именно това е и хубавата страна на трудната година – тя прави забелязването и осъзнаването на безценните моменти много по-лесно и затвърждава разбирането, че ние сме само това, което чувстваме и нищо друго…

Благодаря за безценните моменти, с които напълнихте годината ми 🙂

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:36 PM EET

No Comments »

« Previous Entries  Next Page »