Skip to main content.
November 21st, 2017

Ден на осъзнатата безценност

Днес, според православния календар, е Ден на Християнското семейство. Аз обичам, според типа на отиващата си година, да си кръщавам този ден с различни имена – ден на семейството и приятелите, празник на баланса и съзиданието, на силата, на подкрепата

Тази година беше трудна във всякакви възможни смисли, което прави днешния ден подходящ за равносметка…

Човешките същества са привлечени от правенето на сравнения и равносметки и често забравят, че е важно не къде си бил и какво си си купил, а какво си преживял, какво си споделил, как си се чувствал и… харесваш ли това, което виждаш, когато се огледаш… в себе си 😉
Именно това е и хубавата страна на трудната година – тя прави забелязването и осъзнаването на безценните моменти много по-лесно и затвърждава разбирането, че ние сме само това, което чувстваме и нищо друго…

Благодаря за безценните моменти, с които напълнихте годината ми 🙂

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:36 PM EET

No Comments »

October 5th, 2017

Белите лястовички

Имаше времена когато всяко Чановско събиране можеше лесно да се разкаже с думи – споменеш две-три хорца, едно-две лафчета и – разказът готов. Тези времена отминаха отдавна…

След тях дойдоха времена когато всеки Чановски празник можеше да се разкаже в снимки – хората обичат картинки – малко шаренко тук, някоя друга весела муцунка там, и – разказът готов. Тези времена също отминаха. Наскоро. Онзи ден, на 01.10.2017 г., когато Чанове Бургас празнуваха своя осми рожден ден.

Отминаха, защото нито думи, нито снимки, могат да разкажат какво се случи там. Привидно там се бяха събрали обикновени танцуващи хора, дошли да хапнат, пийнат, тропнат някое и друго хорце…

Истината обаче е, че там си бяха дали среща Добрината и Надеждата и всички хора бяха бели… много бели, като бели лястовички… И също като тях се издигаха, после снишаваха, писукаха, чирикаха, после се умълчаваха, а най-интересното беше, че носеха съвсем човешки имена…

Албена…
Магдалена…
Елица…
Севдалин…
…носеха твоето име…
…носеха и моето…

И някак, лека полека, хванати за ръце, пейки и танцувайки, уж безгрижно забавлявайки се, белите хора започнаха да случват чудото, за което се бяха събрали – да потанцуват с кауза, бяла кауза: танцувайки да подкрепят новия живот, вярвайки, че чудото започва от тях…

 


На току-що отминалия 8ми рожден ден на Чанове Бургас, Чанове с добри сърца замениха подаръците и новите парцалки за купона с благотворителна кауза: събиране на средства за закупуване на кувьози за отделението по Неонатология на Бургаската многопрофилна болница.

Благородната инициатива тече и в момента. Вие също можете да я подкрепите.

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:01 AM EET

No Comments »

August 16th, 2017

Пиянството на един народ

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Наистина, заедно с напредването на пролетта и семинарското кипение, подобно на тайно революционно движение, напредваше гигантски. Цяла България приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк хореографи кръстосваха планини и полета и организираха семинара. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити – да ги чуят – един народ, жаден и нетърпелив да поглъща още и още чист български дух, под формата на музика, хорà, игри и теоретични лекции…

Преди десетина години Господинови, като били загатнали за семинар, едва ли били очаквали да дойдат години, когато народът само ще чака да чуе датите за идния при все че тазгодишният не е свършил още…

Народът чакаше, търпеливо, по свой си начин, доколкото е възможно да се проявява търпение за таквиз неща. И той идваше и слушаше, и гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, той ставаше готов на часа. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко – и балкана, и равнината, побъркваше умовете на заразените и заразяваше умовете на обикновените. Даже и незаинтересованите се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им и взеха съразмерно, слабо участие в семинарското движение, като не му пречиха.

Въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него – приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа – организираха се пътувания, уговаряха се срещи, уреждаха се отпуски, запълваха се списъци, приготовляваха се одежди, поръчваха се обуща, скарпини, колани и други семинарски потреби.

Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха таблетите и телефоните с „Пускам, пускам кърпа” и „Кралю-порталю”, с дневни репетиции и ежевечерни демонстрации на наученото денем… Старите семинаристи, учудени, си казваха: “Това е добър знак, този народ ще го бъде”.

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века…

Ще се удивлява потомството – що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха – отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя от невежество, закостенялост и безпринципност? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма – плява, която пламва и гасне, и илюзията – призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…


Удивително е, как Вазов е успял да каже всичко преди цели 123 години! Ако си направите труда да прочетете отново оригиналния разказ, ще забележите колко малко текст съм пропуснала и колко малко Вазови думи съм заменила с мои собствени.

Да, позволих си да го направя, с цялото ми уважение и преклонение пред великия писател, защото… ами, защото ТАКА СЕ ЧУВСТВАМ! Така се чувствах през всичките седем дни на единадесетия ни семинар по български народни танци и хорà Чанове` 2017. Продължавам да се чувствам така и сега, дни по-късно – опиянена, окрилена, въодушевена – и знам, че това състояние няма да ме напусне никога, защото съвсем скоро отново ще бъде пролет…

Смело, обаче, мога да кажа, че Вазов греши за българския дух – той отново се дигна до подобна висота и продължава да се издига, защото времето отново е революционно, времето винаги е революционно, но борбата е в друго измерение.

Абсолютно сигурна съм, че тези, които бяха на семинар, нямат нужда от нито дума повече, за да преживеят отново опиянението и еуфорията.

За тези, които не успяха да дойдат, ще се опитам да разкажа кратко и пристрастно: за мен това беше семинар на преживяванията и усещанията.

Тази година енергията на участниците в семинара се смеси и уеднакви много по-бързо и всичко, което имаше да става, ставаше по-плавно и по-спокойно. За това със сигурност допринесоха и хорàта, които изучавахме. С риск да се чудите какво имам предвид: тази година хорàта бяха точно на мястото си – произлезли от въздуха, водата, слънцето и планината, сякаш родени там, за да бъдат видени и научени там! (знам, че бяха от най-различни фолклорни области, но! въпреки това) 🙂 Освен това, бяха от любимия ми тип „Но!” – нe много трудни, та да отчайват танцуващите, нито много прости, та да ги отегчават – или както хореографите ни, преподавайки ги, ги описваха: „Хорото е лесно, НО…” 🙂

Въпреки, че семинарът ни миналата година бе юбилеен и беше удивителен и единствен по рода си, този беше по-хубав! Всеки следващ семинар е по-хубав, защото носи със себе си нови емоции, нови усещания, нови приятелства и дори, ако щете – нови приключения.

Всички семинаристи бяха дошли без очаквания емоциите им да могат да надхвърлят преживяното миналата година, но с тайната надежда все пак да чуят думи като „Гаров”, „Добърско”, „боб”… И ги чуха 🙂

Денят беше сряда, а „нашата” поляна ни помнеше и ни очакваше и ако има място, където земята и небето се сливат под звуците на тъпани и зурни, то това е тази Наша поляна. Там… сядаш под елхова сянка… затваряш очи и пускаш душата си да полети… не се осмеляваш да ги отвориш, докато музиката не е спряла, защото никога не знаеш от коя страна си – откъм земята или откъм небето…

Тръгваш си все още пиян, само за да сипеш следващата капка опиянение още същата вечер, поглеждайки в светещите очички на танцуващите деца-чанчета… Всъщност, малко излъгах – децата не танцуваха, те превръщаха заучените през деня движения в емоция, която даваха на нас, „големите” чанове, ние пък им помагахме с подвиквания и подсвирвания на хорото, те ги превръщаха в сияние, което разпръскваха с погледите си, което пък правеше нас деца, и така докато границите съвсем се слеят…

И ако, така или иначе граници няма, защо пък да не поиграем като деца? Идеята да поиграем на (не)забравени игри от детството беше чудесна – къде иначе ще видиш близо двуметрови мъже да пеят „Кралю-порталю” с усмивка до уши и да обикалят в кръг, да се гонят с момите и да „пускат кърпа”.


отбор “Топола”

Естествено, семинарът имаше своите бисери, специфичен вътрешен фолклор (като например: „Втора фигура, усеща се като трета” 😉 ) и кулминации, много кулминации…

Всяка вечер, късно, някъде след полунощ, преживявах по едно тихо умиротворително прераждане, слушайки кавала на Ники и разказите на Жулиета за това как се е запалил, къде намира място да свири… Много ме впечатли обаче дървото, от което е направен кавала. Винаги съм си мислила, че приказката „От всяко дърво свирка не става” е взела вдъхновението си от сливата, а се оказа, че кавалът на Ники е от сърцевината на слива. Е, в изумлението си забравих да попитам от каква слива – синя или джанка, но каквато и да се окаже, си е достатъчно впечатляващо. А най-добро от всички дървета, по отношение на правене на кавал от него, се оказа дрянът – друго силно подценявано от мен дърво 🙂

И ако продължа да градирам впечатляването, което ми нанесе Ники, кулминацията дойде в последната вечер, когато Ники извади и гайда и засвири на нея… Ники има повече талант от колкото моят ум може да обработи и осъзнае 🙂

Тази година, в последната заключителна вечер, на 12.08.2017 г., хореографът ни Боби Герговски предложи брак на своята любима и ни направи съпричастни на едно от най-красивите човешки състояния – това на споделената безкрайна обич. Маги естествено каза „Да”, засвириха гайди и сълзите от щастие излезнаха извън човешкия контрол…

За мен, семинарът имаше още една-две-няколко кулминации – настъпвайки полунощ на 13.08. започна моят празник – един рожден ден, споделен с толкова много обичащи ме хора, че душата ми на няколко пъти заплашваше да се пръсне от щастие и затова тайно (или май не чак толкова тайно) пускаше по няколко сълзи навън, за да освободи място за още обичане и още щастие…

А накрая… дойде дъждът… едри тежки капки като тежкото хоро, което играехме в този момент, удариха земята. Природата заплака в края на една удивително емоционална по-всякакви-начини седмица, в която бе благосклонна към нас, позволи ни да танцуваме по поляните й, да огласяме със смях нощите й и дори да отправяме желания, вперели взор в небесния й звезден мечтопад…


Излишно е да казвам кой стои зад почти всичко това. Излишно е, но ще го кажа: стоят тези всеотдайни хора…


(екип Чанове, отляво на дясно: Севдалин Трендафилов, Милена Господинова, Костадин Господинов,
Албена Трендафилова, Кирил Кирчев, Боби Герговски и най-младото хореографско попълнение Елеонора)

… на които пък ние самоотвержено и с пълно себеотдаване докарваме главоболие, недоспиване и чат-пат буци в гърлото 🙂

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:37 AM EET

4 Comments »

August 13th, 2017

HBD v7.0 …


生日快樂,獵鷹寶貝!
Бъди жива и здрава с всички
възможни и невъзможни пожелания
от този и другите светове 🙄

Floating in your dreams … 🙄

Posted by NeeAnn as Uncategorized at 6:06 AM EET

4 Comments »

July 20th, 2017

Небеса 02…

Има вечери, в които Слънцето държи да напълни душите ни с красота до краен предел и даже и още малко, за да е сигурно, че с тази прелест за душата ще изтласка вън от нея всички нагнетени умори и разочарования, празни надежди и очаквания и дори горчивината от не спазени обещания…

Да, наистина, всяко отпускане съвсем нормално започва с въздишка. Когато Небето въздиша, там се появява дъга…

И ако човек бъде така глупав, че дори за миг отклони поглед от Небето, на следващата утрин би казал, че няма нищо по-красиво от мимолетна дъга. Но ще сгреши, и тази вечер Небето бе решило да ни го докаже, като ни покаже цветове, за които дори нямаме имена!

И точно когато си помислих, че това е всичко, се появиха розови лентикулариси! А това е дори повече от най-многото, което дори и най-капризният облакосъзерцател може да си пожелае…

Чак тогава Слънчо се успокои, примигна с клепки като префърцунена госпожица, фръцна се и заспа 🙂

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:31 PM EET

No Comments »

July 14th, 2017

Небеса…

Понякога Слънцето отказва да се оттегли преди да е събрало всички въздишки на земните обитатели и да ги е превърнало в неповторим небесен пътеводител.

Днес Слънцето събра въздишките от умора и ги превърна в ефирни сиви плетеници…

Въздишките от любопитство и нетърпение запали с огнените си лъчи и освети с тях пътя към сбъднатото утре…

…а замечтано-влюбените въздишки превърна в розово-лилав бонбонен фондан и застла с него пътя към споделеното утре.

Въздишките на облекчение и удовлетвореност постла на пътя към щастливото утре…

Едва тогава, оставяйки земята обгърната в мечтателност и нежност, се оттегли и тихо заспа…

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:17 PM EET

No Comments »

July 7th, 2017

Почивен ден

Постановка на открита сцена пред Народен театър “Иван Вазов”: едно от най-вълнуващите театрални предизвикателства през тази година и определено любимо приключение за предстоящия театрален сезон.

Емоционално, вдъхновяващо, едновременно отпускащо и зареждащо. Храна за душата и удоволствие за всички сетива!

Хуморът на Камен Донев, който те разсмива, подвежда те да се смееш с цяло гърло и от сърце, и точно когато най-малко очакваш, те жегва болезнено право в най-уязвимото ти място 🙂 Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура at 7:34 AM EET

No Comments »

July 3rd, 2017

Далеч от очите, далеч от сърцето…

“Далеч от очите, далеч от сърцето” – така, казват, работела Любовта. Не и за мен, не и към него!

Години наред не ми се отдаде възможност да се върна, но нито за миг не спрях да искам да бъда там!

Върнах се. Той беше там и ме чакаше. Усмихна ми се все едно никога не съм си тръгвала и ми прошепна: „Връщай се винаги през юни”.

Погледнах го, облян от първите слънчеви лъчи, и обещах да се върна. Отново. През юни.

Пирин е нещо, което не се изговаря на глас и не се гледа с очи. Да бъдеш „там” не е физическо състояние, то е по-скоро духовно и емоционално състояние, което можеш да споделиш, но само с хора, с които ти е приятно да мълчиш с часове.

Ако искаш да разбереш Пирин, трябва да го преживееш в тишина!

В Пирин, човешките мечти се прераждат в залези, а надеждите – в изгреви.

Пирин…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 6:00 PM EET

No Comments »

July 2nd, 2017

Мечките в Белица (10 години по-късно)

Когато преди повече от десет години, за първи път посетих Парка за танцуващи мечки в Белица, си тръгнах силно емоционално претоварена – много тъга, много въпроси без отговори – толкова много, че десет години нямах никакво желание да се връщам отново там…

Върнах се едва наскоро и то само, за да не се деля от компанията, с която бях…

Трябва да призная, че изненадата ми беше повече от приятна и въпреки предварителната тревога, с която отидох там, си тръгнах по-скоро спокойна.

Паркът за танцуващи мечки в Белица е продължил да се развива – хората не само са запазили всичко хубаво, което видях тогава, но продължават и сега да го поддържат и развиват в грижа на мечоците и в услуга на хората, които искат да го посетят – асфалтираният път вече стига на два километра преди входа на парка, като последните два километра са горски път, но са абсолютно достъпни с лека кола. На всеки кръгъл час има екскурзовод, който ви превежда между обособените „мечешки зони” и ви разказва историите на мечките в парка, тяхното развитие, аклиматизация, поведение… Последната танцуваща мечка е пристигнала в парка през 2009 г., като от 2009 г. насам всъщност вече няма танцуващи мечки в България. Има обособена „видео зона”, в която прожектират филмчета за историята на мечките и парка – нещо, което бих спестила на децата по една проста причина – аз на себе си не мога да обясня човешката жестокост и самата аз не проумявам определени факти и поведения и така и не мога да намеря поуката, заради която бих предложила такова филмче на дете…

В момента, паркът приютява мечоци, които са пострадали в циркове или са били отглеждани в неподходящи условия, като паркът има амбицията да се превърне в спасително място за мечовци от всички съседни страни. Беседата е интересна и ненатоварваща, ако посещаваш парка за първи път. Но, ако като мен, отивате там предварително натоварени с багаж от миналото, в беседата не липсват разстройващи факти…

Но, каквото и да ви разкажат екскурзоводите, важно е да видите как изглеждат Меците 🙂

А те изглеждат наистина добре 🙂 Здравословно любопитни са към хората и вече не танцуват, когато чуят човешки гласове, което за мен е единственият валиден знак, че се възстановяват емоционално и се чувстват добре. Освен това, из парка могат да се видят и естествени бърлоги, което пък означава, че на част от тях дори им се завръщат естествените животински инстинкти.

Но! Колкото и да ме натоварва това място, бих завела деца там, защото това е най-доброто място, на което можеш да видиш истинска Баба Меца отблизо 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 3:46 PM EET

No Comments »

June 25th, 2017

Състояние на полет

Ако на душата ви й се лети, но тялото ви се страхува от високо, не се притеснявайте, има начин…

Намирате проф. Н. Цветков и доц. Г. Гаров, пускате им народна музика и за секунди ще се окажете високо високо висоооко над Пирин…

А някога чудили ли сте се защо хорàта, които ви отделят от земята, траят по три минути?

Аз разбрах в мига, в който видях проф. Цветков да танцува – защото след третата минута душата ви никога повече няма да намери обратния път към тялото си.

Приятен полет!   

Posted by LeeAnn as Народни танци at 10:16 AM EET

2 Comments »

June 4th, 2017

Облачето завърши втори клас

Някак съвсем естествено се случва, когато си бил в детска градина и после си тръгнал на училище, след това да завършиш и втори клас.

Тази година, на 31 май Облачето завърши втори клас, заедно с децата от Частно основно училище „Образователни технологии”.

Поканата за гостуването дойде от г-жа Кръстева – класна на ІІБ, а към събитието се присъединиха и децата от ІІв клас.

Приех поканата с нескрито удоволствие. Нещо повече – считам подобна покана за огромна чест и проява на дълбоко доверие, защото всеки, който общува с деца знае, че те са като бял лист хартия и всичко, до което се докоснат, оставя трайна следа върху тях.

Общуването с деца, особено от позицията на техен специален гост, е и огромна отговорност, защото всичко което кажеш и покажеш пред тях, има вероятност да се запечата в умовете им завинаги.

Получих много подаръци – рисунки, писма, послания на листчета, послания на дъската, сърчица, цветя…

 

Децата прочетоха свои разкази и ме впечатлиха с фантазията, познанията си и особено много – с богатия си речник.

 

Срещата ни мина изключително емоционално. Говорихме си за книги, също за „Пухкава приказка”, за това, че могат да пишат истории, винаги когато пожелаят – когато са тъжни или когато са радостни, когато искат да кажат нещо или когато не искат да кажат нещо…

Те споделиха с мен емоциите, които „Пухкава приказка” е предизвикала в тях и не се успокоиха, докато не разбраха защо съм започнала да пиша „Пухкава приказка”, ама как точно съм се сетила да я напиша, ама как съм се чувствала докато съм пишела първия разказ, ама как съм решила да издам книжка и най-вече – кой стои зад Ветровете, Слънцето, Птиците – ама ПОИМЕННО!

Говорихме си и за четенето, за това, че за да можеш да разказваш увлекателно, трябва да четеш много и да събираш думички 🙂 И тук, някак естествено дойде мястото и на изненадката, която аз им бях приготвила: персонални думоуловители! (или, ако трябва да използвам скучната дума, която биха използвали възрастните – тефтерче, персонално надписано за всяко дете).

 

Обожавам да общувам с деца! Общуването с деца те държи едновременно здраво стъпил на земята и същевременно 5 мм над нея. Когато общуваш с деца, няма начин да се самозабравяш и заблуждаваш, защото те са толкова неподправено искрени, че не биха ти спестили нито една истина. Ако те харесват, ще го разбереш веднага. Ако миришеш хубаво или лошо – ще го разбереш веднага. Ако те считат за умен или глупав – ще го разбереш веднага!

Общуването с деца те прави по-добър човек, защото неминуемо ти бръква дълбоко в душата и проправя път към мястото, на което възрастните обикновено са затрупали истинската си същност и добрината си.

Благодаря за енергията, емоциите и идеите, с които ме заредихте!

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:00 PM EET

2 Comments »

Носталгия по никое време

Когато настане май-юни и носталгия завладява света…

Носталгията по майско-юнско време е свързана с отдавна отлетелите ни ученически години и обикновено води до сбирки със съученици.

А в тях вече се крие нещо тайнствено, мистериозно и дори съзаклятническо!

И колкото повече време е минало от последния учебен звънец и колкото по-отдавна си се срещал с тези хора, толкова по-весело и интересно звучат разказите им.

Разказите обикновено се въртят около влюбености, пакости и изобретателно беладжийство, от които ти установяваш, че си бил мнооого добро дете 🙂

Срещите са наистина емоционални – къде иначе ще видиш 46-годишен мъж, смутен от факта, че е участвал в бой със сандвичи и е омазал до ушите стоящия срещу него друг 46-годишен мъж, който разказва случката с нескрито забавление и нито грам обида.

Или пък кога друг път ще можеш да се запознаеш с хора, за които вече знаеш толкова много 🙂

 

Най-емоционална е разходката по малките улички из стария квартал, скрил споменът за стъпките ни в някоя конкретна счупена плочка…

А най-незаменимо от всичко, са физиономиите на случайните минувачи, на които нямаш никакъв шанс да обясниш, кое те кара да блестиш от щастие посред нощ, при вида на обикновен тъжен шадраван…

Харесвам майско-юнската носталгия и споменът за детските ни пълнолудия…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 2:05 AM EET

No Comments »

May 28th, 2017

ИМА Такива Хора

Има хора, за които казват, че са шантави и вманиачени, само за да не кажат, че са луди. Но те са си чисто луди!  Защо иначе биха танцували български народни хора под дъжда?

Има хора, за които също така казват, че са секта, в която не можеш да припариш, само защото не искат да си признаят, че изпитват завист към това своеобразно семейство.

Има хора, обединени от обща любов, които навсякъде са заедно и никога нищо не им липсва, защото винаги някой се е сетил да вземе и за останалите…

Има хора, които не ги е страх да си изцапат ръцете…

…нито пък се интересуват от това с какво си облечен, нито на какво миришеш ;), стига да излъчваш щастие…

Има хора, които прекарват толкова много време заедно, че вече дори не се налага да се уговарят и наговарят, защото те вече мислят еднакво и всяка дума се превръща в градска легенда 😉

Има хора, за които народните танци отдавна вече не са просто хоби. Народните танци за тях са начин на общуване и начин на изразяване. Нещо повече – те са начин на живот!

За тези хора, слънцето винаги изгрява, защото те са толкова упорити, постоянни и отдадени, че то най-накрая не издържа да се крие под облачни завивки, а се показва и често пъти води след себе си още красота…

Да! ИМА Такива Хора!

 

Posted by LeeAnn as Народни танци at 10:10 PM EET

No Comments »

May 24th, 2017

За Буквите…

Спомняте ли си, че преди време имаше една инициатива, наречена “Да изчистим България за един ден”? Инициативата се повтори известен брой пъти и после отшумя, а България си е все същата. Защо ли? Защото, както писах и тогава, смислената инициатива би била “Да не цапаме България”, но това изисква промяна в мисленето, в нагласите, в отношението, в начина на живот, във възпитанието. Изисква съзнателни усилия! Евтиният популизъм е по-лесен и, съвсем очаквано, с доказано краткотраен ефект.

Същото се случва и с “24 май – празник на българската писменост и култура”. В последните години за думата “култура” сякаш никой не се сеща, а вместо това, когато наближи денят, започват полемики, пълни с правописни  и стилистични грешки,  на тема “Кой е по-грешен и по-виновен за неграмотността на нацията – медиите или образованието?”.

Не, драги ми Смехурко, виновен си ти, защото не уважаваш учителите на децата си (същите тези учители, пред чиито праг спиш, за да запишеш детето си да бъде учено именно от тях) и, апропо, не уважаваш и децата си, защото не ги учиш да мислят, не ги учиш да интерпретират събития и информация, не ги учиш как да се справят с бълвоча, който ги залива отвсякъде, не ги учиш, че има поне още едно различно мнение от тяхното и поне още една меродавна гледна точка и нещата обикновено не са такива, каквито изглеждат.
Не ги учиш, че никой с нищо не им е длъжен и никъде нищо не ги чака изобщо, а трябва всичко да постигнат сами.
Но как да очакваш постижения и уважение от човек, когото ти не уважаваш, нали?

Вместо ден на българската култура, 24 май се е превърнал в панахида за буквите!

А, е толкова лесно! Единственото, което се изисква, е да бъдеш пръв – да се усмихнеш пръв, да поздравиш пръв, да бъдеш културен пръв, като, например, пуснеш излизащите да излезнат и след това нахлуеш през вратата или просто като се разминеш с тях, без да ги блъскаш… А ако си авантюристично настроен, знам ли, може би да бъдеш кавалер / дама за 3 секунди?

И ако оцелеете от това културно изпитание, може да превърнете 24 май в празник на семейството си – ден, в който да поговорите с децата си, или още по-добре – да се опитате да чуете какво ги вълнува и тревожи, радва и натъжава, вдъхновява, мотивира и движи напред, защото времето за вашето “Върви, народе възродени” мина. Сега е тяхното!

Честит 24 май – празник на българската писменост и култура!


Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Ако все пак някой се познае и го заболи – нека винаги помни –
виновни са образованието, медиите и най-вече – Буквите!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EET

No Comments »

May 21st, 2017

…разпилени диаманти…

Понякога си толкова тъжен, че ти се доплаква…

А понякога си толкова тъжен, че единственото, което можеш да направиш, е да заплачеш с цяло гърло…

Но понякога си тооооолкова тъжен, че дори не можеш да заплачеш, разделяйки се с нещо любимо…

Снощи се разделихме с любимата си Хоротека.

Смяхме се, забавлявахме се, танцувахме, прегръщахме се и сякаш внимавахме да не използваме словосъчетанието „като за последно”, макар че то бе заседнало в гърлата на всички ни…

Неусетно, без дори да го съзнаваме, превърнахме свършващата приказка в легенда!    

Легенда, която тепърва ще се предава от уста на уста, ще се разкрасява със спомени и емоции и колкото повече време минава, толкова по-цветна и по-колоритна ще става. А това им е хубавото на легендите – неподвластни са на времето.

Дори времето няма да е в състояние да заличи енергията, с която сме заредили това място. Това място, независимо от съдбата си, винаги ще носи нашия отпечатък.

Времето не би могло да заличи емоцията на срещите с великани творци…

…откритите нови приятелства и любови…

…калените в безсънни нощи, смях и танци, стари приятелства…

…висотите на бясно танцуване и физическа умора, до които сме стигали там…

Времето не може да изтрие стъпките на душите ни…

Времето може единствено да вземе откъснатите от душите ни страсти и емоции, и с помощта на тъгата и отронените сълзи, да ги запечата в диамантена стъкленица, която да превърне в копнеж…

…сетне да постави тази стъкленица на видно място, така че всеки път, когато изпитаме тъга, тя да се превръща в копнеж и да ни напомня, че легендата – това сме ние, че местата, на които пишем приказката, са преходни, но трепетите, емоциите, страстта, неудържимостта и любовта, които внасяме в тях, са вечни!

 


Разпилени диаманти:

Откриването…

Началото…

Умората…

Роси Пейчева, не веднъж

Поли Паскова, Ива Давидова, Иван Дяков, Сестри Диневи, Трупата на Нешка Робева и самата Нешка!

 

Posted by LeeAnn as Народни танци at 2:35 PM EET

2 Comments »

the house of the dark knight …


Dark Horse (for dark knight) 🙄 …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:21 AM EET

14 Comments »

May 20th, 2017

Принцесата, която вярвала в чудеса

Имало едно време една Принцеса, която освен че била очарователна, пленителна и омайна, вярвала в чудеса! Но не в обикновени чудеса, като идването на Пролетта, изгревът на Слънцето и добрината на хората, а в Рицарски чудеса!

Принцесата вярвала, че красивите спомените живеят вечно в сърцата на хората, скрити прилежно в малки диамантени стъкленици и че Рицарите винаги изпълняват обещанията си.

Изминали били десет години откакто Мрачният рицар поел по най-дългия път да търси Дървото на любовта и скритите в клоните му тайни, и макар и без думи, обещал на Принцесата да се върне, … някой ден…

Времето минавало…

Принцесата сменяла кули и дворци, прически и одежди, но въпреки това знаела, че Рицарят ще я намери, защото споменът за него проблясвал като звездица и осветявал пътя към нея, винаги когато Принцесата срещнела усмивка, когато била тъжна или била радостна, когато била щастлива или била умислена…  

Времето минавало, а Принцесата чакала, защото вярвала в чудеса. Но, Принцесата, освен очарователна, пленителна и омайна, била и умна и знаела, че вместо да чакаш чудо, ти сам трябва да бъдеш чудо и затова започнала да мисли какво изкушение да предложи на Рицаря, та той да поиска да се върне.

Била готова да му предложи усмивката си, но знаела, че той няма да я приеме, защото да вземеш усмивката на Принцеса, това означава да я направиш завинаги тъжна и да помрачиш цялото Царство…

Била готова да му предложи сърцето си, но знаела, че той няма да го приеме, защото това би я направило безсърдечна, което е по-лошо даже от това да е тъжна…

Била готова да му предложи ума си, но пък… празноглава принцеса….бърр…

Затова, накрая, Принцесата решила да направи на Мрачния рицар… Торта за Рожден Ден!

Но, не обикновена торта за рожден ден, а много много специална Торта_за_завръщане_на_Мрачен_Рицар!

Първият слой на тортата подправила с какао и кафе, та когато Рицарят го вкуси, да научи за всички мисли, спомени и емоции, които държали Принцесата будна…

Вторият слой направила от захарни целувки, слепени с ванилов крем с лек лимонов оттенък – слой нито твърде сладък, нито твърде кисел, достатъчно въздушен и достатъчно плътен – също като времето, в което Принцесата чакала Рицаря да се върне…

А накрая, Принцесата украсила тортата с лилиуми от ягодов фондан и тайно се надявала Рицарят да опита първо тях, защото те били всичко, което той трябвало да знае!

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 2:20 AM EET

5 Comments »

May 15th, 2017

Ароматно…


Posted by LeeAnn as Фотодневник at 1:37 AM EET

No Comments »

May 13th, 2017

Късчета щастие… (2)

Обичам да бягам внезапно встрани и да потъвам в моя таен свят, пълен с късчета щастие, разпилени като диаманти по поляна с бели маргаритки…

…скъпоценности щастие от вчера, носещи смисъла на цветното утре…

…спомени за вечно цъфнал люляк, аромат на бели акации, турско кафе и шипкова каша…

…порутена църквичка, чиито стени се крепят единствено на божие благоволение и проклетията на вековен бръшлян…

…метална камбанария от сребриста искряща ламарина, недокосната от бури и гръмотевици, нахално крещяща срещу целия свят, че единственото непреходно, движещо света напред, е искрената вяра…

…и поляна бели маргаритки…

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 9:19 PM EET

6 Comments »

May 5th, 2017

Шаpено хайку


Малки жалки грозни сиви човечета
се опитват да замърсяват
съществуването на щастливите хора.
Не успяват.
Цветовете на живота си, избираме сами!

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 7:31 PM EET

No Comments »

« Previous Entries  Next Page »